Два документа на Цариградските българи свързани с посещението на княз Фердинант 1 в Цариград през 1986 година
ЦОЧО БИЛЯРСКИ
ДВА ДОКУМЕНТА НА ЦАРИГРАДСКИТЕ БЪЛГАРИ. СВЪРЗАНИ С ПОСЕЩЕНИЕТО НА КНЯЗ ФЕРДИНАНД I В ЦАРИГРАД ПРЕЗ 1896 ГОДИНА
За Цариградския македонски революционен комитет почти нищо не е писано в историческата литература. Само тук-там е споменавано за него или за амбициозния му ръководител Димитър Ляпов-Гурин.
Цариградският македонски революционен комитет е основан през 1894 г. скоро след създаването на Македонската революционна организация*. Негов пръв председател е революционерът Димитър Ляпов-Гурин, който по същото време е и секретар на Българската екзархия в Цариград. Ляпов е начело на комитета докъм края на 1896 г., а след това се прехвърля в България и участвува в дейността на Върховния македоно-одрински комитет в София. По думите на Гьорче Петров, докато ръководел Цариградския комитет, Димитър Ляпов претендирал „Цариград, ако не да бъде център, то поне — самостоятелен и да върши посредническа роля между България н Македония"1.
След заминаването на Ляпов за София начело на комитета застава Т. К. Танев. В комитета членуват много ученици от Галата—сарайския лицей, сред които са Симеон Радев, Владимир Робев и Никола Милев, от семинарията към Българската екзархия, ръководени от Христо Шалдев, и голяма група от русенските градинари в Цариград начело с Никола Кокарев. По думите на С. Радев членовете на комитета се делели на три агитационни групи3.
Като има амбицията да изпълнява ролята на център на революционното движение на българите в Европейска Турция, Цариградският комитет поддържа тесни връзки с Централния комитет на Вътрешната македоно-одринска революционна организация в Солун и с Върховния македоно-одрински комитет в София. Съгласно структурното деление на ВМОРО Цариградският комитет първоначално има правото да се свързва направо с ЦК в Солун без посредничеството на никой от окръжните комитети3. За посредническа мисия до ЦК на ВМОРО като пратеник на Т. К. Танев разказва С. Радев в спомените си*, а на 14 юли** 1895 г. председателят на Върховния комитет Трайко Китанев
* По-нататък се използва името ВМОРО, с което организацията става известна по-късно.
1 Материали за историята на македонското освободително движение, кн. 8, Спомени на Гьорчо Петров, С., 1927, с. 50.
2 Б и л я р с к и, Ц. Из кореспонденцията на Симеон Радев. — Известия на държавните архиви, 1989, т. 57, с. 123.
3 П а н д е в, К. Националноосвободителното движение в Македония и Одринско 1878—1903, С., 1979, с. 136—137.
4 Р а д е в, С. Ранни спомени, С., 1969. с. 277—278.
** Датите са по стар стил.
връчва пълномощно на Д. Ляпов, с което се упълномощава да влезе във връзка с Арменския комитет в Константинопол и да вземе задължения за съвместни действия срещу турците5. Цариградският комитет сътрудничи активно с Арменския комитет през целия период на арменската криза 1895—1896 година. Д. Ляпов снабдява арменските революционери с бомби и динамит за акциите им в Цариград. Динамитът и бомбите се изработват от Наум Тюфекчиев в София и се пренасят с куфари от Васил Главинов до дома на председателя на Бургаското македоно-одринско дружество инженер Христо Станишев. В Бургас се предават на арменци, които ги експортират до Цариград7.
На 3 декември 1895 г. на първото заседание на II конгрес на ВМОК не са приети пълномощията на цариградския делегат, тъй като „съгласно решенията на I македонски конгрес делегати могат да изпращат само македонските дружества в Княжество България и Румъния8.
Една от известните акции на Цариградския комитет е по време на посещението на княз Фердинанд през март 1896 г. в Цариград, когато министър-председателят, д-р Константин Стоилов използва връчения му от ВМОК проект за реформи в Македония при преговорите с турците9. Преди това, през януари 1896 г., в Цариград е К. Стоилов. Тогава той се съгласява с представения му от Високата порта проект за реформи, който е отхвърлен от ВМОК10. За отрицателното мнение на комитета към проекта за реформи вероятно изиграва определена роля и намесата на Цариградския комитет. На 15 февруари 1896 г. той изпраща упълномощено лице, което да разговаря с председателя на Върховния комитет и „да иска мнението му по някои въпроси, които са във връзка с освободителното дело в Македония. След това ВМОК излиза с проекта за реформи, който е връчен на Стоилов преди посещението на княза в Цариград12. По време на посещението Д. Ляпов организира акция за публично връчване на княз Фердинанд на писмо от Цариградския комитет на път за влизането му в църквата. В писмото се подкрепя проектът за реформи от името на населението в Македония.
Връчването на писмото е организирано от С. Радев, а предаването се извършва от Н. Кокарев със съдействието на генерал Рачо Петров, който е член на делегацията и попречва на адютанта на султана да отнеме писмото11. Връченото на княза писмо от Цариградския комитет засега не е открито. Разполагаме обаче с адреса, който му е връчен от името на Цариградската българска колония на 14 март 1896 г. и с поверителното писмо на Цариградския комитет от 15 март 1896 г., подписано от Димитър Ляпов с неговия псевдоним, до генерал Рачо Петров, които се съхраняват в Централния държавен исторически архив.
5НБКМ—БИА, ф. 224, оп. 1, а. е; 14, л. 130.
6 Силянов, Х. Освободителните борби на Македония, т. 1, С., 1983, с. 247.
7 ЦДИА, ф. 85, оп. 2, а. е. 2, л. 2; а. е. 160, л. 3—4.
8 НБКМ—БИА, ф. 224, оп. 1, а. с. 2, л. 105.
9 П а н д е в, К. Пое. съч., с. 106—109.
10 П а к т а м, с. 106—107. "Пак т а м, с. 137.
12 Проекта вж. в: Македония. Сборник от документи и материали, С.. 1978, с. 396—400.
13 Р а д е в, С. Пое. съч., с. 273—275.
14 П а к т а м, с. 274—275.
В настоящата публикация са включени адресът до княз Фердинанд и писмото до генерал Рачо Петров. В адреса до княза цариградските българи го поздравяват за официалното му признаване от великите сили за законен български владетел. В писмото си до генерал Рачо Петров Цариградският комитет изразява надеждата на поробените българи, че с помощта на свободните българи ще се сбъдне „всеобщият народен идеал…обединението на целокупното ни отечество". Излага се истината за тежкото положение на „българщината в Македония", подложена не само на турски гнет, но и на натиска на гръцката и сръбската пропаганда, като на сръбската пропаганда оказват „най-мощната морална поддръжка на ония северни братя русите, на които по традиция сме се надявали, че само добро ни мислят и само добро ще ни правят". Подчертава се по най-категоричен начин, че етническата физиономия на Македония е българска. Изреждат се и много случаи на турски насилия над българското население и възможностите, които предоставя тежкото икономическо положение на българите за сръбската и гръцката пропаганда да печелят привърженици. В писмото комитетът препоръчва на българското правителство да активизира и да използва всички средства на дипломацията, „подкрепена с двестахилядна образцова и храбра армия". Комитетът посочва агитационните и революционните средства, с които той ще работи сред поробеното население за постигане на крайната цел на ВМОРО „присъединението на Македония и Одринско към Княжество България, обединението на целия български народ".
Не е известно каква оценка дава Централният комитет на ВМОРО на акцията на Цариградския комитет по време на посещението на княз Фердинанд в Цариград. Скоро след това по време на Солунския общ конгрес на ВМОРО през същата година Цариградският комитет е включен към Одринския революционен окръг15 и престава да играе тази относително самостоятелна роля, която се дължи преди всичко на амбициозния Димитър Ляпов-Гурин. Скоро след това Ляпов напуска Цариград и се включва в дейността на ВМОК. През следващите години Цариградският комитет участвува в много акции — убийството на журналиста Д. В. Македонски, съвместната му акция с анархистите при прокопаването на канал за взривяването на Отоманската банка в Цариград и сътрудничеството му с арменските революционери при атентата срещу султан Абдулхамид.
Документите се публикуват за първи път, без каквито и да било съкращения, като частично е осъвременен правописът им. Досега тези документи не са влизали в науча употреба. При доразкриването на отделни думи са използувани квадратни скоби. Датите на документите са по стария стил.
16 П а н д е в, К. Пое. съч., с. 136.
АДРЕС ДО [НЕГОВО] [ЦАРСКО] В[ИСОЧЕСТВО] ФЕРДИНАНД I, КНЯЗ БЪЛГАРСКИЯ
Господарю,
Ние, членовете от Българската колония в Цариград, представляющи разни части от нашето отечество, се считаме честити да приветствуваме Ваше Царско Височество с добре дошли в столицата на Отоманската империя.
Ние напълно съзнаваме, че припознаването на Ваше Царско Височество за законен господар на България от Н[егово] И[мператорско] В[еличество] султан Абдул Хамид II, е едно важно историческо събитие, което ще утвърди августейшата Ви династия на българския престол и ще оздрави благосъстоянието и благоденствието на българския народ.
Ние сме уверени, че посещението на отоманската столица от Ваше Царско Височество ще спомогне твърде много за заякчението на приятелските отношения между Турция и България и за взаимното подкрепление на политическите и на търговските интереси на двете страни, които са еднакви.
Господарю,
Като поднасяме най-смирено нашите чувства на вярност и преданост към августейшата Ви особа и към славния Ви престол, оставаме завинаги
Най-предани и най-покорни на Ваше Царско Височество поданици.
Цариград, 14 март 1896 год.
[Следват 81 саморъчни подписа на членове на българската колония в Цариград.
ЦДИА, ф. З, оп. 7. а. е. 225, л. 1—2. Оригинал. Ръкопис.
МАКЕДОНСКИ РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ в
ЦАРИГРАД 15 март 1896 год.
ПОВЕРИТЕЛНО
До Господина, Г[осподи]на Рачо Петров Военен министър на България
[Кръгъл печат: „МАКЕДОНСКИ РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ"]
Достоуважаемий Г[осподи]н Министре, Слушали сме, и това ни много радва и ни насърчава, че Вие особно се интересувате за съдбата на българското население в Македония, и възползувани от дохожданието Ви в Цариград, считаме за свой нравствен дълг да Ви изложим в общи черти положението на тази българска нещастна страна. Като знаем Вашите чувства към нашата родина Македония, като не допущаме ни най-малко съмнение в благородството, в кавалеризма и в големия патриотизъм на един български военен министър, ние ще бъдем спрямо Вас, досто-уважаемий господин министре, най-откровени, най-естествени, ще Ви опишем голата действителност, ще открием пред Вас нашите български сърца и чуствования. Ние сме далеч и съвсем не ни интересуват партийните борби в свободна България; за нас е съвсем безразлично коя партия е на власт; ние от всички българи очакваме и се надяваме на братска помощ; ние желаем всеки българин от най-големия до най-малкия; от най-образования до най-простия, да бъде въодушевен от всеобщия народен идеал, всяка политическа партия да има на знамето .си с едри букви написано — обединението на целокупното ни отечество — както що имат французите за Елзас и Лотарингия. Току-що изказните мисли намерихме за нужно да споменем за предупреждение, за да не съзирате в казването от нас нещо партизанско, понеже, като четем българските вестници, виждаме, че там, в България, и на най-патриотичните предначинания се дава партизански характер, поради което те не могат да дадат своите добри последствия.
Никога българщината в Македония не е била изложена на такава опасност за съвършено погинване, както е била през последните десет години, а особено както е сега.Във време на общото ни петвековно робство имали сме, както Ви е известно, само два врага:
турците и гръцкото духовенство. Турците тогава поради простотията си са гледали само да покоряват народа, физически да го тиранизират и да се хранят наготово от техния пот. Тем едва ли е дохождало до ум полека-лека и по известен план да потурчват покорените населения, в което са могли да сполучат в ония времена. Гръцкото духовенство е направило почти същата погрешка; предадено до най-висша степен само на разврат и леност, и нему главната грижа е била да оголва населението, да го заблуждава и да търгува с религията за частни користни цели. Освен това както турците, така и гръцкото духовенство тогава и не са подозирали, че тези дебелоглави българи, че тези невежи и покорни земеделци и овчари, би могли да станат някога опасен елемент. Сега обаче съвсем не е така. Неприятелите, не са два, а станаха пет-шест и средствата им са така силни, щото заслужава много сериозно да се замисли всеки българин, у когото е останало що-годе здрав смисъл и безкористен патриотизъм. Към споменатите два червея сега са придошли гръцкото правителство с всичките средства на дипломацията и с многобройните и богати силогоси; сетне сръбското правителство със своите пропаганди и безподобен шовинистически патриотизъм, подпомагане и окуражаване, с горест на душата го казвам, от най-мощната морална поддръжка на ония северни братя русите, на които по традиция сме се надявали, че само добро ни мислят и само добро ще ни правят. При тези съвкупни и силни наши противодеятели, позволете ни, почитаемий господине, да притурим апатията, равнодушието и преголямата, даже осъдителна отстъпчивост на нашите освободени братя българи и ще можете доста лесно да си съставите ясно понятие за безизходността на един половинмилионното българско население в Европейска Турция.
От освобождението на Влашко, Гърция и Сърбия очите на турците като да се поотвориха и захванаха една лукава и коварна политика. Принципът „разделяй, та владей” стана главното правило на турските държавни мъже и с успех го прилагаха по отношение към подчинените християнски народи. А след последната Руско-турска война, след освобождението на една част от българския народ, които събития от дъно разклатиха основите на Отоманската империя, тоя принцип се практикува само по отношение към останалите под турско иго българи, и то по една зряло обмислена система, по един префинен вероломен начин. Турските дипломати отлично знаят, че в малката европейска част на тяхното царство най-компактна маса съставлява българското население, че то е най-трудолюбивото, най-издръжливото, най-прогреснвното и като такова ще поиска един ден да се съедини със своите братя, даже че и тия последните сами ще поискат в удобен момент да го освободят, да го присъединят към себе си. Българската храбра армия след победоносната война със сърбите още повече увеличи тия им страхове. Ето защо от тогава насам всячески се стараят, турили са в употребление всички явни и тайни средства, с които може да разполага една дипломация и администрация на една монархическа държава, само и само да ослабнат, да разцепят, да развратят българското население, да видоизменят българската физиономия на хубавата наша родина Македония. Тук се крие тайната, дето толкова много се. протежират от турските власти всичките инородни и иноверни пропаганди между българите в Македония и дето се правят такива до неимоверност големи спънки на българите в черковно, училищно и във всяко друго отношение.
В материално отношение българите в Македония са съсипани дотолкова, доколкото никой не може да си въобрази, без да е пътувал низ страната. Представете си, току-що изтеклата есен една дружина от 50—60 души от месността Мориово отива в Прилеп и молили със сълзи на очите Прилепската община да им намери каква да е работа, само по за 20 стотинки на ден, само за сухата кора черен хляб, колкото за да не измрат от глад, да не се самоубиват от отчаяние. Имаме сума примери, че на много места и мнозина българи са станали сърбисти, гъркомани или унияти само защото тези пропаганди им са платили данъка, само защото прибират децата им безплатно в пансионите, си, само защото дават на семейство по десет оки брашно в седмицата. И тази продажност на народността не става толкова от разврат, от безхарактерност и от невежество, а от нужда за насъщния хляб, в най-тясно значение на думата, от страха да не се мре, от „глад" и сетне от насилие. А причината на тая сиромашия не е леността на населението, нито неплодородността на земята. Българското население, както навсякъде, така и в Македония е базкрайно трудолюбиво, а земята е така богата, щото десеторно възнаграждава неговите трудове. То е бедно, защото работи за спахията, за бега, за пъдарина, за кръвопиеца-разбойник, за лихварина, за рушветчията, каймакамина, паша, валия и пр. и пр. Ако да бяха
само царските, държавните, данъци и налози, колкото тежки и да са, то утеха на душата да ни бъде, ако отворехме уга да се оплакваме. Те са нищо при грабежите и злоупотребленията на събирачите им. Н г е тук мястото да илюстрираме със стотини примери казаното. Доста е като споменем, че на всички турски чиновници в провинцията с месеци се не плаща, а когато им се плати, винаги им се дава само една малка част; че платите им са най-нищожни и при всичко това живеят разкошно, държат хареми и всеки дава рушвет на по-горния от себе си. В Ресен и Куманово на пр[имер] не се помни досега кадия (един вид мирови съдия) да вземе заплата от държавата, те служат безплатно и за да вземат тия длъжности, дават със стотини лири рушвет на валиите в Битоля и Скопие. Всичките си разноски, всичките си богатства трупат само чрез рушвети.
Може да ни се възрази, че не само българите страдат от това. Ще отговорим, че в Македония ако не изключително, то главно и най-много страдат само българите, защото от християнските населения те са огромното болшинство. В собствена Македония (не от Шар планина нататък) с изключение на 5—6 села близо до Скопие, населени с черногорци, няма никъде другаде сърби. Гърци има само по крайморските брегове и тук-там по градовете, но тяхното занятие е — търговия, медицина, аптекарство и адвокатство; така щото и те смучат от населеното. Власи-цинцари има само 10—12 села в Битолския вилает; има и в някои градове по 20—30 къщи и ни един от тях не е земеделец, а са или търговци, или механджии и ханджии. От турското селско население, което подир българското е най-многочисленото и най-работното, не може нищо да се граби, защото то е въоръжено и то дава голям процент разбойници. Ясно се вижда, че всичката тежест, всичката неволя пада само върху българите.
Картината става още по-прегледна, като се вземе предвид, че в Турция абсолютно няма правосъдие. Правото се дава ономува, който даде по-голям рушвет, разбойниците са ятаци с административните и полицейските чиновници, печалбата се дели поравно. Всекидневно стават убийства, обири, обезчестявания и злосторниците, ако и да са известни, не се улавят, не се преследват от властите, а наопаки, се насърчават още. Сега наскоро в Тетовско един пъдарин като кокошка заклал една българка, защото не му дала един шиник жито, защото и тя нямала толкова, па и няма никаква нива, която да пази пъдарина, та да има право да взема от нея поляшки данък. Друга една хубавица, все там, била грабната от един бей и откарана в харема му. Мъжът на грабнатата отива в Скопие и подема процес против влиятелния бей, но отстрана, от хора на правосъдието и на бея, му се внушава да прекрати процеса и да си отиде в селото, защото ще бъде убит.
Едно население, съсипано до крайност материално, доведено до просешко състояние, малтретирано всекидневно, ще отпадне и духом. Нему не остава ни минута време да мисли за по-високи интереси, за духовно развивание, за националност и пр. Всичкото му внимание е обърнато да намери средства за насъщния хляб. Това нещо добре се разбира от всичките турски сановници и [те] усилено действуват в това направление. Няма селянин в що-годе заможно състояние. Щом се разбира, че някой си от странство си дошъл и е спестил някоя пара, той или бива убит и парите му ограбени, или запален, или пък ще бъде оклеветен в бунтовнически деяния, хвърлен в затвора и всичкото си състояние трябва да даде по рушвети, за да отърве живота си. Нередки случаи има, гдето цели села се нападат, избиват по-видните и по-юначните българи, отвличат по-хубавите жени и моми, разграбват имуществата, откарват целия добитък. Това най-много се практикува от полудивите арнаути върху българското население по Кичевско, Дебърско, Тетовско, Гостиварско, които от ден на ден се изоставят от българите и се заселяват с арнаути. Естествено, че никакво наказание не се налага на арнаутите, защото всичко става по тайна заповед и подстрекателство на влиятелни и приближени до султана паши.
Това нетърпимо и пагубно положение е немислимо да се поправи, да се подобри иначе освен чрез радикални средства, каквото е напр[имер] една чужда окупация. Много наивен ще бъде всеки, който за минута би повярвал, че е възможо сама Турция да направи такива реформи, които малко-много да подобрят участта на поробените християни. Освен че не желаят и никога няма да пожелаят сегашните й държавни мъже да направят това, понеже те намират спасението на империята в изтребяването на християнските народи, да остане само един елемент — турския, но даже и да поискат да сторят това, не са в състояние да го направят, защото държавата кругом е банкрутирана и се крепи изкуствено, благодарение съперничеството на великите сили. Грабежите, обирите, убийствата, рушветите и пр. злодейства са вече въведени на принцип, на система, станали са традиция и ще се премахнат само след коренен преврат, след ужасна катастрофа. Додето цялото турско население е въоръжено от главата до петите, а на християните не се позволява да носят и едно ножче, додето не почнат да взимат солдати и от от християните на общо основание, за реформи и дума не може да става. Никакви реформи не са, никакво облекчение на съдбата
не е, че са назначили 5 или 10 души чиновници българи неспособни, турски шпиони, които нищо нямат в ръцете си и които се презират от по-висшите турски чиновници, понеже тия последните знаят или им е съобщено конфиденциално, че са назначени от немай-къде, по натиск на силите. Имаме жив пример с Пандурова. Той е назначен за моавинин в Скопие;
но скопският валия Хафъз паша, по тайни инструкции, подстрекава сърбите в Призрен, Прищина, Гилани и пр. да искат моавининът да бъде сърбин, а от друга страна и в същото време подстрекава турските бейове в целия вилает да протестират в Цариград против назначението на всякакъв чиновник-християнин и той рапортира, че турското население ще направи сериозен бунт, ако действително в неговия вилает отиде чиновник християнин. По тия причини Пандуров, който е потурчин от самите турци, още си стои тук и никога не ще бъде изпратен в Скопие.
При горните лоши условия за българщината в Македония се явява сръбската про паганда в съюз с гръцкото духовенство и гръцките силогоси с цел да пречи на българския напредък, да разцепя българското население. Тя в тоя случай може да се сравни като такава лоша язва, какъвто е гладът в някоя страна след дълга и опустоштелна война или каквито са тифусът, чумата и холерата след един продължителен и ужасен глад. И тая пропаганда работи много деятелно, много систематически, па и не среща никакво противодействие. В програмата на висшата политика на султановото правителство е да се поддържа тази пропаганда. Един пример. В Скопие сърбите имаха 2—3 училища. Сторили намерение да отворят още едно в една чисто българска махала на край града. Въпросът се разисквал в градския съвет на г[рад] Скопие и целият съвет се произнесъл, че в тази махала няма никакво сръбско население, [следователно] не трябва да се позволява отварянието на сръбско училище. Валията Хафъз паша, който улеснява във всичко сърбите и прави всевъзможни пакости на българите, предоставил окончателното разрешение на въпроса тука, в Цариград, и преди две седмици надлежното министерство предписва в Скопие да отворят сърбите училище във въпросната махала, което е станало. В Щип, един от най-събудените в национално отношение градове, дето младежта няколко пъти с риск на живота си успешно отблъсна попълзновенията на сръбската пропаганда, имаме напоследък точни сведения, че по инициативата на правителството се правят нови опити за отваряне на сръбско училище и е много възможно тоз път да сполучат. Но не са само турците и гърците, що помагат на сърбите. Най-лошото и най-жалното, както споменахме и по-горе, е, че се подпомагат и насърчават и от русите. Това дава голям кураж на сърбите, а не може да не отчайва нас българите. Руският консул в Скопие е главният агент на сърбите. Нещо преди месец време инкогнито пътувал низ Македония някой руски полковник, който наричал себе си Бешков; той се сношавал само със сръбските агенти и агитатори. Като е дошъл тук, в Цариград, с когото се срещнал, все е говорил, че 3/5 от славянското население в Македония е сръбско и че напразни са агитациите на българите в тая страна. Тукашният способен сръбски агент г[осподин Владан Георгиевич се е изказал пред едно лице, което заслужава доверие, че при една раздяла на Турция русите са обещали на сърбите половината Македония, а другата половина на българите и гърците. И всички тия не са газетни работи, но чисти факти.
Ако сърбите нямаха такива обещания, ако нямат шансове на сполука, едва ли ще харчат със стотини хиляди франкове в годината за агитация в Македония. А ако не се подпомагат от турците, от гърците и от русите, нямаха да имат тоя успех, какъвто имат сега. Не трябва да се самооболщаваме, не трябва да се сомолъжем, че техният успех е временен, че те не са опасни за нас. Те крачат с гигантски крачки и додето ние се залъгваме с туй-онуй, додето нашето внимание се отвлича в безполезни неща, додето ние взаимно се караме само за амбиция, те именно в туй време усилно работят. В Скопската епархия техните училища и ученици са 1/3 от нашите, а това е преголям успех за една пропаганда. Във Велешката епархия, при всичките усилия геройски и противодействия на велеша-ни, с помощта на правителството отвориха училища в 4—5 села, даже в някои села взеха и черкви. В Солун отварят гимназия, имат повече от 100 ученика, а за параклис в тоя град взеха метоха на българския Зографски манастир в Света гора. Последните верни известия ни казват, че са отворили вече училище във Воден, че наскоро ще отворят в Кукуш, Дой-ран, Енидже Вардар. В Битоля всичко е готово, учител и училищно помещение и учебни пособия, очакват само едно позволение от Цариград, което при настоящия вървеж на работите несъмнено ще им се даде. Учим се, че са турили око на едничките два български манастира на Атонската гора, на Хилендарския и Зографския, и имат сполука. Отиванието на сръбския крал в Атонската гора е силна агитация между калугерите в споменатите
два манастира. Една кралска усмивка, едно кралско ръкуване, един кралски подарък са неща много измамчиви и обаятелни. Сърбите прошариха Македония и ще имат право на големи претенции при една раздяла на турската империя…Те работят всички, като захване човек от краля им до последния сърбин, а ние, сравнително с тях, много малко вършим. Те държат нападателно положение и постоянно ни превзимат позициите, а ние не успеем да запазим своето и все отстъпваме и отстъпваме. Ужасно ни е мъчно, като гледаме, че се обещава, че се дава все на сметка на българския народ. На сърби, на гърци се обещават големи части от Македония, населени с българи, а на българите не се дава ни едно сръбско село, ни една гръцка колиба. Нещо повече: българите не се оставят да мислят за Пирот, Враня и Добруджа, връзват им се ръцете с яки дипломатически въжета, за да не помагат на своите нещастни братя в Македония, за да ги забравят съвсем и да ги оставят на произвола на съдбата, както що би останало едно стадо овце без овчара и без кучето на милостта на гладни вълци.
Напоследък се носи зловещ слух за въпроса с остарялата и останала без всяко последствие схизма. Ако този въпрос е насочен според твърденията на компетентни лица за премахването на Българската екзархия от Цариград, която е най-здравата съединителна нишка, що свързва духа на неосвободените българи със свободните им братя, която е останала едничката надежда, опора, законна покровителка на българите в Турция, то тогава трябва да, се опростим със скъпите си народни идеали, трябва да погребем всичко, което досега е спечелено с толкова жертви и трудове. Повдигането на тоя въпрос, даже да има временна цел, именно временно да се отвлече вниманието на българското общество от други въпроси, пак ние го намираме за крайно вредителен, защото много време ще ни отиде напусто, а през туй време нашите неприятели ще пущат по-дълбоки и по-дълбоки корени в Македония.
Подир всичко гореказано, сам по себе. си дохожда въпросът — какво да се прави и какво ние желаем?
Трябва да се вземат сериозни, бързи и решителни мерки, да се не губи време. На мерките ние не можем удачно да посочим, то е работа на българското правителство, което разполага с всичките средства на дипломцията, подкрепени с двестахилядна. образцова и храбра армия. Нашите средства, нашите действия и ония на нашите съмишленици в Македония са: първо, силна агитация между населението за народно свестяване, агитация да се не отчайва, а постоянно да се закрепя у него надеждата за светло бъдеще, надежда за скоро освобождение; второ, приготовление добра и обща организация за едно общо народно движение; трето, революция, съпряжена с безподобен терор исамопожертвуване — сърдечните и конечни наши желания са: присъединяването на Македония и Одринско към Княжество България, обединението на- целия български народ. Обединен целият ни народ по-лесно ще съществува не под руско или немско влияние, но и под руско или немско покоряване, а разпокъсан, той по-скоро ще се затрие. Тези части, които би грабнали от нас сърби, гърци или немци, много скоро и безвъзвратно ще се изгубят.
Ползувам се от случая, многоуважаеми Господин Министре, да Ви поднесем най-отличните си почитания и уважения.
Председател на комитета: М.Chourbovki.[Кръгъл печат: „МАКЕДОНСКИ РЕВОЛОЦИОНЕН КОМИТЕТ"].
ЦДИА, ф. 1685, оп. 1, а. е. 57, л. 1—13. Оригинал. Ръкопис.
ДВА ДОКУМЕНТА НА ЦАРИГРАДСКИТЕ БЪЛГАРИ. СВЪРЗАНИ С ПОСЕЩЕНИЕТО НА КНЯЗ ФЕРДИНАНД I В ЦАРИГРАД ПРЕЗ 1896 ГОДИНА
За Цариградския македонски революционен комитет почти нищо не е писано в историческата литература. Само тук-там е споменавано за него или за амбициозния му ръководител Димитър Ляпов-Гурин.
Цариградският македонски революционен комитет е основан през 1894 г. скоро след създаването на Македонската революционна организация*. Негов пръв председател е революционерът Димитър Ляпов-Гурин, който по същото време е и секретар на Българската екзархия в Цариград. Ляпов е начело на комитета докъм края на 1896 г., а след това се прехвърля в България и участвува в дейността на Върховния македоно-одрински комитет в София. По думите на Гьорче Петров, докато ръководел Цариградския комитет, Димитър Ляпов претендирал „Цариград, ако не да бъде център, то поне — самостоятелен и да върши посредническа роля между България н Македония"1.
След заминаването на Ляпов за София начело на комитета застава Т. К. Танев. В комитета членуват много ученици от Галата—сарайския лицей, сред които са Симеон Радев, Владимир Робев и Никола Милев, от семинарията към Българската екзархия, ръководени от Христо Шалдев, и голяма група от русенските градинари в Цариград начело с Никола Кокарев. По думите на С. Радев членовете на комитета се делели на три агитационни групи3.
Като има амбицията да изпълнява ролята на център на революционното движение на българите в Европейска Турция, Цариградският комитет поддържа тесни връзки с Централния комитет на Вътрешната македоно-одринска революционна организация в Солун и с Върховния македоно-одрински комитет в София. Съгласно структурното деление на ВМОРО Цариградският комитет първоначално има правото да се свързва направо с ЦК в Солун без посредничеството на никой от окръжните комитети3. За посредническа мисия до ЦК на ВМОРО като пратеник на Т. К. Танев разказва С. Радев в спомените си*, а на 14 юли** 1895 г. председателят на Върховния комитет Трайко Китанев
* По-нататък се използва името ВМОРО, с което организацията става известна по-късно.
1 Материали за историята на македонското освободително движение, кн. 8, Спомени на Гьорчо Петров, С., 1927, с. 50.
2 Б и л я р с к и, Ц. Из кореспонденцията на Симеон Радев. — Известия на държавните архиви, 1989, т. 57, с. 123.
3 П а н д е в, К. Националноосвободителното движение в Македония и Одринско 1878—1903, С., 1979, с. 136—137.
4 Р а д е в, С. Ранни спомени, С., 1969. с. 277—278.
** Датите са по стар стил.
връчва пълномощно на Д. Ляпов, с което се упълномощава да влезе във връзка с Арменския комитет в Константинопол и да вземе задължения за съвместни действия срещу турците5. Цариградският комитет сътрудничи активно с Арменския комитет през целия период на арменската криза 1895—1896 година. Д. Ляпов снабдява арменските революционери с бомби и динамит за акциите им в Цариград. Динамитът и бомбите се изработват от Наум Тюфекчиев в София и се пренасят с куфари от Васил Главинов до дома на председателя на Бургаското македоно-одринско дружество инженер Христо Станишев. В Бургас се предават на арменци, които ги експортират до Цариград7.
На 3 декември 1895 г. на първото заседание на II конгрес на ВМОК не са приети пълномощията на цариградския делегат, тъй като „съгласно решенията на I македонски конгрес делегати могат да изпращат само македонските дружества в Княжество България и Румъния8.
Една от известните акции на Цариградския комитет е по време на посещението на княз Фердинанд през март 1896 г. в Цариград, когато министър-председателят, д-р Константин Стоилов използва връчения му от ВМОК проект за реформи в Македония при преговорите с турците9. Преди това, през януари 1896 г., в Цариград е К. Стоилов. Тогава той се съгласява с представения му от Високата порта проект за реформи, който е отхвърлен от ВМОК10. За отрицателното мнение на комитета към проекта за реформи вероятно изиграва определена роля и намесата на Цариградския комитет. На 15 февруари 1896 г. той изпраща упълномощено лице, което да разговаря с председателя на Върховния комитет и „да иска мнението му по някои въпроси, които са във връзка с освободителното дело в Македония. След това ВМОК излиза с проекта за реформи, който е връчен на Стоилов преди посещението на княза в Цариград12. По време на посещението Д. Ляпов организира акция за публично връчване на княз Фердинанд на писмо от Цариградския комитет на път за влизането му в църквата. В писмото се подкрепя проектът за реформи от името на населението в Македония.
Връчването на писмото е организирано от С. Радев, а предаването се извършва от Н. Кокарев със съдействието на генерал Рачо Петров, който е член на делегацията и попречва на адютанта на султана да отнеме писмото11. Връченото на княза писмо от Цариградския комитет засега не е открито. Разполагаме обаче с адреса, който му е връчен от името на Цариградската българска колония на 14 март 1896 г. и с поверителното писмо на Цариградския комитет от 15 март 1896 г., подписано от Димитър Ляпов с неговия псевдоним, до генерал Рачо Петров, които се съхраняват в Централния държавен исторически архив.
5НБКМ—БИА, ф. 224, оп. 1, а. е; 14, л. 130.
6 Силянов, Х. Освободителните борби на Македония, т. 1, С., 1983, с. 247.
7 ЦДИА, ф. 85, оп. 2, а. е. 2, л. 2; а. е. 160, л. 3—4.
8 НБКМ—БИА, ф. 224, оп. 1, а. с. 2, л. 105.
9 П а н д е в, К. Пое. съч., с. 106—109.
10 П а к т а м, с. 106—107. "Пак т а м, с. 137.
12 Проекта вж. в: Македония. Сборник от документи и материали, С.. 1978, с. 396—400.
13 Р а д е в, С. Пое. съч., с. 273—275.
14 П а к т а м, с. 274—275.
В настоящата публикация са включени адресът до княз Фердинанд и писмото до генерал Рачо Петров. В адреса до княза цариградските българи го поздравяват за официалното му признаване от великите сили за законен български владетел. В писмото си до генерал Рачо Петров Цариградският комитет изразява надеждата на поробените българи, че с помощта на свободните българи ще се сбъдне „всеобщият народен идеал…обединението на целокупното ни отечество". Излага се истината за тежкото положение на „българщината в Македония", подложена не само на турски гнет, но и на натиска на гръцката и сръбската пропаганда, като на сръбската пропаганда оказват „най-мощната морална поддръжка на ония северни братя русите, на които по традиция сме се надявали, че само добро ни мислят и само добро ще ни правят". Подчертава се по най-категоричен начин, че етническата физиономия на Македония е българска. Изреждат се и много случаи на турски насилия над българското население и възможностите, които предоставя тежкото икономическо положение на българите за сръбската и гръцката пропаганда да печелят привърженици. В писмото комитетът препоръчва на българското правителство да активизира и да използва всички средства на дипломацията, „подкрепена с двестахилядна образцова и храбра армия". Комитетът посочва агитационните и революционните средства, с които той ще работи сред поробеното население за постигане на крайната цел на ВМОРО „присъединението на Македония и Одринско към Княжество България, обединението на целия български народ".
Не е известно каква оценка дава Централният комитет на ВМОРО на акцията на Цариградския комитет по време на посещението на княз Фердинанд в Цариград. Скоро след това по време на Солунския общ конгрес на ВМОРО през същата година Цариградският комитет е включен към Одринския революционен окръг15 и престава да играе тази относително самостоятелна роля, която се дължи преди всичко на амбициозния Димитър Ляпов-Гурин. Скоро след това Ляпов напуска Цариград и се включва в дейността на ВМОК. През следващите години Цариградският комитет участвува в много акции — убийството на журналиста Д. В. Македонски, съвместната му акция с анархистите при прокопаването на канал за взривяването на Отоманската банка в Цариград и сътрудничеството му с арменските революционери при атентата срещу султан Абдулхамид.
Документите се публикуват за първи път, без каквито и да било съкращения, като частично е осъвременен правописът им. Досега тези документи не са влизали в науча употреба. При доразкриването на отделни думи са използувани квадратни скоби. Датите на документите са по стария стил.
16 П а н д е в, К. Пое. съч., с. 136.
АДРЕС ДО [НЕГОВО] [ЦАРСКО] В[ИСОЧЕСТВО] ФЕРДИНАНД I, КНЯЗ БЪЛГАРСКИЯ
Господарю,
Ние, членовете от Българската колония в Цариград, представляющи разни части от нашето отечество, се считаме честити да приветствуваме Ваше Царско Височество с добре дошли в столицата на Отоманската империя.
Ние напълно съзнаваме, че припознаването на Ваше Царско Височество за законен господар на България от Н[егово] И[мператорско] В[еличество] султан Абдул Хамид II, е едно важно историческо събитие, което ще утвърди августейшата Ви династия на българския престол и ще оздрави благосъстоянието и благоденствието на българския народ.
Ние сме уверени, че посещението на отоманската столица от Ваше Царско Височество ще спомогне твърде много за заякчението на приятелските отношения между Турция и България и за взаимното подкрепление на политическите и на търговските интереси на двете страни, които са еднакви.
Господарю,
Като поднасяме най-смирено нашите чувства на вярност и преданост към августейшата Ви особа и към славния Ви престол, оставаме завинаги
Най-предани и най-покорни на Ваше Царско Височество поданици.
Цариград, 14 март 1896 год.
[Следват 81 саморъчни подписа на членове на българската колония в Цариград.
ЦДИА, ф. З, оп. 7. а. е. 225, л. 1—2. Оригинал. Ръкопис.
МАКЕДОНСКИ РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ в
ЦАРИГРАД 15 март 1896 год.
ПОВЕРИТЕЛНО
До Господина, Г[осподи]на Рачо Петров Военен министър на България
[Кръгъл печат: „МАКЕДОНСКИ РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ"]
Достоуважаемий Г[осподи]н Министре, Слушали сме, и това ни много радва и ни насърчава, че Вие особно се интересувате за съдбата на българското население в Македония, и възползувани от дохожданието Ви в Цариград, считаме за свой нравствен дълг да Ви изложим в общи черти положението на тази българска нещастна страна. Като знаем Вашите чувства към нашата родина Македония, като не допущаме ни най-малко съмнение в благородството, в кавалеризма и в големия патриотизъм на един български военен министър, ние ще бъдем спрямо Вас, досто-уважаемий господин министре, най-откровени, най-естествени, ще Ви опишем голата действителност, ще открием пред Вас нашите български сърца и чуствования. Ние сме далеч и съвсем не ни интересуват партийните борби в свободна България; за нас е съвсем безразлично коя партия е на власт; ние от всички българи очакваме и се надяваме на братска помощ; ние желаем всеки българин от най-големия до най-малкия; от най-образования до най-простия, да бъде въодушевен от всеобщия народен идеал, всяка политическа партия да има на знамето .си с едри букви написано — обединението на целокупното ни отечество — както що имат французите за Елзас и Лотарингия. Току-що изказните мисли намерихме за нужно да споменем за предупреждение, за да не съзирате в казването от нас нещо партизанско, понеже, като четем българските вестници, виждаме, че там, в България, и на най-патриотичните предначинания се дава партизански характер, поради което те не могат да дадат своите добри последствия.
Никога българщината в Македония не е била изложена на такава опасност за съвършено погинване, както е била през последните десет години, а особено както е сега.Във време на общото ни петвековно робство имали сме, както Ви е известно, само два врага:
турците и гръцкото духовенство. Турците тогава поради простотията си са гледали само да покоряват народа, физически да го тиранизират и да се хранят наготово от техния пот. Тем едва ли е дохождало до ум полека-лека и по известен план да потурчват покорените населения, в което са могли да сполучат в ония времена. Гръцкото духовенство е направило почти същата погрешка; предадено до най-висша степен само на разврат и леност, и нему главната грижа е била да оголва населението, да го заблуждава и да търгува с религията за частни користни цели. Освен това както турците, така и гръцкото духовенство тогава и не са подозирали, че тези дебелоглави българи, че тези невежи и покорни земеделци и овчари, би могли да станат някога опасен елемент. Сега обаче съвсем не е така. Неприятелите, не са два, а станаха пет-шест и средствата им са така силни, щото заслужава много сериозно да се замисли всеки българин, у когото е останало що-годе здрав смисъл и безкористен патриотизъм. Към споменатите два червея сега са придошли гръцкото правителство с всичките средства на дипломацията и с многобройните и богати силогоси; сетне сръбското правителство със своите пропаганди и безподобен шовинистически патриотизъм, подпомагане и окуражаване, с горест на душата го казвам, от най-мощната морална поддръжка на ония северни братя русите, на които по традиция сме се надявали, че само добро ни мислят и само добро ще ни правят. При тези съвкупни и силни наши противодеятели, позволете ни, почитаемий господине, да притурим апатията, равнодушието и преголямата, даже осъдителна отстъпчивост на нашите освободени братя българи и ще можете доста лесно да си съставите ясно понятие за безизходността на един половинмилионното българско население в Европейска Турция.
От освобождението на Влашко, Гърция и Сърбия очите на турците като да се поотвориха и захванаха една лукава и коварна политика. Принципът „разделяй, та владей” стана главното правило на турските държавни мъже и с успех го прилагаха по отношение към подчинените християнски народи. А след последната Руско-турска война, след освобождението на една част от българския народ, които събития от дъно разклатиха основите на Отоманската империя, тоя принцип се практикува само по отношение към останалите под турско иго българи, и то по една зряло обмислена система, по един префинен вероломен начин. Турските дипломати отлично знаят, че в малката европейска част на тяхното царство най-компактна маса съставлява българското население, че то е най-трудолюбивото, най-издръжливото, най-прогреснвното и като такова ще поиска един ден да се съедини със своите братя, даже че и тия последните сами ще поискат в удобен момент да го освободят, да го присъединят към себе си. Българската храбра армия след победоносната война със сърбите още повече увеличи тия им страхове. Ето защо от тогава насам всячески се стараят, турили са в употребление всички явни и тайни средства, с които може да разполага една дипломация и администрация на една монархическа държава, само и само да ослабнат, да разцепят, да развратят българското население, да видоизменят българската физиономия на хубавата наша родина Македония. Тук се крие тайната, дето толкова много се. протежират от турските власти всичките инородни и иноверни пропаганди между българите в Македония и дето се правят такива до неимоверност големи спънки на българите в черковно, училищно и във всяко друго отношение.
В материално отношение българите в Македония са съсипани дотолкова, доколкото никой не може да си въобрази, без да е пътувал низ страната. Представете си, току-що изтеклата есен една дружина от 50—60 души от месността Мориово отива в Прилеп и молили със сълзи на очите Прилепската община да им намери каква да е работа, само по за 20 стотинки на ден, само за сухата кора черен хляб, колкото за да не измрат от глад, да не се самоубиват от отчаяние. Имаме сума примери, че на много места и мнозина българи са станали сърбисти, гъркомани или унияти само защото тези пропаганди им са платили данъка, само защото прибират децата им безплатно в пансионите, си, само защото дават на семейство по десет оки брашно в седмицата. И тази продажност на народността не става толкова от разврат, от безхарактерност и от невежество, а от нужда за насъщния хляб, в най-тясно значение на думата, от страха да не се мре, от „глад" и сетне от насилие. А причината на тая сиромашия не е леността на населението, нито неплодородността на земята. Българското население, както навсякъде, така и в Македония е базкрайно трудолюбиво, а земята е така богата, щото десеторно възнаграждава неговите трудове. То е бедно, защото работи за спахията, за бега, за пъдарина, за кръвопиеца-разбойник, за лихварина, за рушветчията, каймакамина, паша, валия и пр. и пр. Ако да бяха
само царските, държавните, данъци и налози, колкото тежки и да са, то утеха на душата да ни бъде, ако отворехме уга да се оплакваме. Те са нищо при грабежите и злоупотребленията на събирачите им. Н г е тук мястото да илюстрираме със стотини примери казаното. Доста е като споменем, че на всички турски чиновници в провинцията с месеци се не плаща, а когато им се плати, винаги им се дава само една малка част; че платите им са най-нищожни и при всичко това живеят разкошно, държат хареми и всеки дава рушвет на по-горния от себе си. В Ресен и Куманово на пр[имер] не се помни досега кадия (един вид мирови съдия) да вземе заплата от държавата, те служат безплатно и за да вземат тия длъжности, дават със стотини лири рушвет на валиите в Битоля и Скопие. Всичките си разноски, всичките си богатства трупат само чрез рушвети.
Може да ни се възрази, че не само българите страдат от това. Ще отговорим, че в Македония ако не изключително, то главно и най-много страдат само българите, защото от християнските населения те са огромното болшинство. В собствена Македония (не от Шар планина нататък) с изключение на 5—6 села близо до Скопие, населени с черногорци, няма никъде другаде сърби. Гърци има само по крайморските брегове и тук-там по градовете, но тяхното занятие е — търговия, медицина, аптекарство и адвокатство; така щото и те смучат от населеното. Власи-цинцари има само 10—12 села в Битолския вилает; има и в някои градове по 20—30 къщи и ни един от тях не е земеделец, а са или търговци, или механджии и ханджии. От турското селско население, което подир българското е най-многочисленото и най-работното, не може нищо да се граби, защото то е въоръжено и то дава голям процент разбойници. Ясно се вижда, че всичката тежест, всичката неволя пада само върху българите.
Картината става още по-прегледна, като се вземе предвид, че в Турция абсолютно няма правосъдие. Правото се дава ономува, който даде по-голям рушвет, разбойниците са ятаци с административните и полицейските чиновници, печалбата се дели поравно. Всекидневно стават убийства, обири, обезчестявания и злосторниците, ако и да са известни, не се улавят, не се преследват от властите, а наопаки, се насърчават още. Сега наскоро в Тетовско един пъдарин като кокошка заклал една българка, защото не му дала един шиник жито, защото и тя нямала толкова, па и няма никаква нива, която да пази пъдарина, та да има право да взема от нея поляшки данък. Друга една хубавица, все там, била грабната от един бей и откарана в харема му. Мъжът на грабнатата отива в Скопие и подема процес против влиятелния бей, но отстрана, от хора на правосъдието и на бея, му се внушава да прекрати процеса и да си отиде в селото, защото ще бъде убит.
Едно население, съсипано до крайност материално, доведено до просешко състояние, малтретирано всекидневно, ще отпадне и духом. Нему не остава ни минута време да мисли за по-високи интереси, за духовно развивание, за националност и пр. Всичкото му внимание е обърнато да намери средства за насъщния хляб. Това нещо добре се разбира от всичките турски сановници и [те] усилено действуват в това направление. Няма селянин в що-годе заможно състояние. Щом се разбира, че някой си от странство си дошъл и е спестил някоя пара, той или бива убит и парите му ограбени, или запален, или пък ще бъде оклеветен в бунтовнически деяния, хвърлен в затвора и всичкото си състояние трябва да даде по рушвети, за да отърве живота си. Нередки случаи има, гдето цели села се нападат, избиват по-видните и по-юначните българи, отвличат по-хубавите жени и моми, разграбват имуществата, откарват целия добитък. Това най-много се практикува от полудивите арнаути върху българското население по Кичевско, Дебърско, Тетовско, Гостиварско, които от ден на ден се изоставят от българите и се заселяват с арнаути. Естествено, че никакво наказание не се налага на арнаутите, защото всичко става по тайна заповед и подстрекателство на влиятелни и приближени до султана паши.
Това нетърпимо и пагубно положение е немислимо да се поправи, да се подобри иначе освен чрез радикални средства, каквото е напр[имер] една чужда окупация. Много наивен ще бъде всеки, който за минута би повярвал, че е възможо сама Турция да направи такива реформи, които малко-много да подобрят участта на поробените християни. Освен че не желаят и никога няма да пожелаят сегашните й държавни мъже да направят това, понеже те намират спасението на империята в изтребяването на християнските народи, да остане само един елемент — турския, но даже и да поискат да сторят това, не са в състояние да го направят, защото държавата кругом е банкрутирана и се крепи изкуствено, благодарение съперничеството на великите сили. Грабежите, обирите, убийствата, рушветите и пр. злодейства са вече въведени на принцип, на система, станали са традиция и ще се премахнат само след коренен преврат, след ужасна катастрофа. Додето цялото турско население е въоръжено от главата до петите, а на християните не се позволява да носят и едно ножче, додето не почнат да взимат солдати и от от християните на общо основание, за реформи и дума не може да става. Никакви реформи не са, никакво облекчение на съдбата
не е, че са назначили 5 или 10 души чиновници българи неспособни, турски шпиони, които нищо нямат в ръцете си и които се презират от по-висшите турски чиновници, понеже тия последните знаят или им е съобщено конфиденциално, че са назначени от немай-къде, по натиск на силите. Имаме жив пример с Пандурова. Той е назначен за моавинин в Скопие;
но скопският валия Хафъз паша, по тайни инструкции, подстрекава сърбите в Призрен, Прищина, Гилани и пр. да искат моавининът да бъде сърбин, а от друга страна и в същото време подстрекава турските бейове в целия вилает да протестират в Цариград против назначението на всякакъв чиновник-християнин и той рапортира, че турското население ще направи сериозен бунт, ако действително в неговия вилает отиде чиновник християнин. По тия причини Пандуров, който е потурчин от самите турци, още си стои тук и никога не ще бъде изпратен в Скопие.
При горните лоши условия за българщината в Македония се явява сръбската про паганда в съюз с гръцкото духовенство и гръцките силогоси с цел да пречи на българския напредък, да разцепя българското население. Тя в тоя случай може да се сравни като такава лоша язва, какъвто е гладът в някоя страна след дълга и опустоштелна война или каквито са тифусът, чумата и холерата след един продължителен и ужасен глад. И тая пропаганда работи много деятелно, много систематически, па и не среща никакво противодействие. В програмата на висшата политика на султановото правителство е да се поддържа тази пропаганда. Един пример. В Скопие сърбите имаха 2—3 училища. Сторили намерение да отворят още едно в една чисто българска махала на край града. Въпросът се разисквал в градския съвет на г[рад] Скопие и целият съвет се произнесъл, че в тази махала няма никакво сръбско население, [следователно] не трябва да се позволява отварянието на сръбско училище. Валията Хафъз паша, който улеснява във всичко сърбите и прави всевъзможни пакости на българите, предоставил окончателното разрешение на въпроса тука, в Цариград, и преди две седмици надлежното министерство предписва в Скопие да отворят сърбите училище във въпросната махала, което е станало. В Щип, един от най-събудените в национално отношение градове, дето младежта няколко пъти с риск на живота си успешно отблъсна попълзновенията на сръбската пропаганда, имаме напоследък точни сведения, че по инициативата на правителството се правят нови опити за отваряне на сръбско училище и е много възможно тоз път да сполучат. Но не са само турците и гърците, що помагат на сърбите. Най-лошото и най-жалното, както споменахме и по-горе, е, че се подпомагат и насърчават и от русите. Това дава голям кураж на сърбите, а не може да не отчайва нас българите. Руският консул в Скопие е главният агент на сърбите. Нещо преди месец време инкогнито пътувал низ Македония някой руски полковник, който наричал себе си Бешков; той се сношавал само със сръбските агенти и агитатори. Като е дошъл тук, в Цариград, с когото се срещнал, все е говорил, че 3/5 от славянското население в Македония е сръбско и че напразни са агитациите на българите в тая страна. Тукашният способен сръбски агент г[осподин Владан Георгиевич се е изказал пред едно лице, което заслужава доверие, че при една раздяла на Турция русите са обещали на сърбите половината Македония, а другата половина на българите и гърците. И всички тия не са газетни работи, но чисти факти.
Ако сърбите нямаха такива обещания, ако нямат шансове на сполука, едва ли ще харчат със стотини хиляди франкове в годината за агитация в Македония. А ако не се подпомагат от турците, от гърците и от русите, нямаха да имат тоя успех, какъвто имат сега. Не трябва да се самооболщаваме, не трябва да се сомолъжем, че техният успех е временен, че те не са опасни за нас. Те крачат с гигантски крачки и додето ние се залъгваме с туй-онуй, додето нашето внимание се отвлича в безполезни неща, додето ние взаимно се караме само за амбиция, те именно в туй време усилно работят. В Скопската епархия техните училища и ученици са 1/3 от нашите, а това е преголям успех за една пропаганда. Във Велешката епархия, при всичките усилия геройски и противодействия на велеша-ни, с помощта на правителството отвориха училища в 4—5 села, даже в някои села взеха и черкви. В Солун отварят гимназия, имат повече от 100 ученика, а за параклис в тоя град взеха метоха на българския Зографски манастир в Света гора. Последните верни известия ни казват, че са отворили вече училище във Воден, че наскоро ще отворят в Кукуш, Дой-ран, Енидже Вардар. В Битоля всичко е готово, учител и училищно помещение и учебни пособия, очакват само едно позволение от Цариград, което при настоящия вървеж на работите несъмнено ще им се даде. Учим се, че са турили око на едничките два български манастира на Атонската гора, на Хилендарския и Зографския, и имат сполука. Отиванието на сръбския крал в Атонската гора е силна агитация между калугерите в споменатите
два манастира. Една кралска усмивка, едно кралско ръкуване, един кралски подарък са неща много измамчиви и обаятелни. Сърбите прошариха Македония и ще имат право на големи претенции при една раздяла на турската империя…Те работят всички, като захване човек от краля им до последния сърбин, а ние, сравнително с тях, много малко вършим. Те държат нападателно положение и постоянно ни превзимат позициите, а ние не успеем да запазим своето и все отстъпваме и отстъпваме. Ужасно ни е мъчно, като гледаме, че се обещава, че се дава все на сметка на българския народ. На сърби, на гърци се обещават големи части от Македония, населени с българи, а на българите не се дава ни едно сръбско село, ни една гръцка колиба. Нещо повече: българите не се оставят да мислят за Пирот, Враня и Добруджа, връзват им се ръцете с яки дипломатически въжета, за да не помагат на своите нещастни братя в Македония, за да ги забравят съвсем и да ги оставят на произвола на съдбата, както що би останало едно стадо овце без овчара и без кучето на милостта на гладни вълци.
Напоследък се носи зловещ слух за въпроса с остарялата и останала без всяко последствие схизма. Ако този въпрос е насочен според твърденията на компетентни лица за премахването на Българската екзархия от Цариград, която е най-здравата съединителна нишка, що свързва духа на неосвободените българи със свободните им братя, която е останала едничката надежда, опора, законна покровителка на българите в Турция, то тогава трябва да, се опростим със скъпите си народни идеали, трябва да погребем всичко, което досега е спечелено с толкова жертви и трудове. Повдигането на тоя въпрос, даже да има временна цел, именно временно да се отвлече вниманието на българското общество от други въпроси, пак ние го намираме за крайно вредителен, защото много време ще ни отиде напусто, а през туй време нашите неприятели ще пущат по-дълбоки и по-дълбоки корени в Македония.
Подир всичко гореказано, сам по себе. си дохожда въпросът — какво да се прави и какво ние желаем?
Трябва да се вземат сериозни, бързи и решителни мерки, да се не губи време. На мерките ние не можем удачно да посочим, то е работа на българското правителство, което разполага с всичките средства на дипломцията, подкрепени с двестахилядна. образцова и храбра армия. Нашите средства, нашите действия и ония на нашите съмишленици в Македония са: първо, силна агитация между населението за народно свестяване, агитация да се не отчайва, а постоянно да се закрепя у него надеждата за светло бъдеще, надежда за скоро освобождение; второ, приготовление добра и обща организация за едно общо народно движение; трето, революция, съпряжена с безподобен терор исамопожертвуване — сърдечните и конечни наши желания са: присъединяването на Македония и Одринско към Княжество България, обединението на- целия български народ. Обединен целият ни народ по-лесно ще съществува не под руско или немско влияние, но и под руско или немско покоряване, а разпокъсан, той по-скоро ще се затрие. Тези части, които би грабнали от нас сърби, гърци или немци, много скоро и безвъзвратно ще се изгубят.
Ползувам се от случая, многоуважаеми Господин Министре, да Ви поднесем най-отличните си почитания и уважения.
Председател на комитета: М.Chourbovki.[Кръгъл печат: „МАКЕДОНСКИ РЕВОЛОЦИОНЕН КОМИТЕТ"].
ЦДИА, ф. 1685, оп. 1, а. е. 57, л. 1—13. Оригинал. Ръкопис.
публикувано от harry | 14:00
0 коментара:
Публикуване на коментар
Абонамент за Коментари за публикацията [Atom]
<< Начална страница