неделя, 9 септември 2007 г.

Върховният Македоно-Одрински комитет и Македоно-Одринската организация в България (1895-1903 година.)


ВЪРХОВНИЯТ МАКЕДОНО-ОДРИНСКИ КОМИТЕТ
И МАКЕДОНО-ОДРИНСКАТА ОРГАНИЗАЦИЯ В БЪЛГАРИЯ
(1895-1903 г.)
проф.СВЕТЛОЗАР ЕЛДЪРОВ

Българската историография, особено в последните двадесетина години, направи много за изясняване на мястото и ролята на Върховния комитет и неговата организация в освободителните борби на Македония и Одринска Тракия. Най-важният резултат беше, че понятието "върховизъм", запечатано дотогава в народната памет и в историческата наука като символ на братоубийства и кръвопролития, получи реабилитация. Въпреки това тази организация, към която българските военнослужещи имат особена заслуга, все още продължава да плаща данък на стари предубеждения и дори стогодишният й юбилей през 1995 г. мина съвсем незабелязано за нашата общественост.
Македоно-одринската организация /МОО/ и нейният ръководен орган Върховният македоно-одрински комитет /ВМОК/ възникват през март 1895 г. в резултат на качествено новата степен в организационното и идейно-политическото развитие на емиграцията от Македония и Одринска Тракия. Непосредственият импулс дават протестните митинги през ноември-декември 1894 г. в София и провинцията по повод на кланетата на арменците в Османската империя. Митингите са вдъхновени от Младата македонска дружина, създадена през пролетта на с. г., в самия край на Стамболовия режим. В края на декември група дейци, между които и някои членове на Македонската дружина, учредяват ново дружество под името Братски съюз.
В историографията се е утвърдило мнението, че Македонската дружина и Братският съюз изразяват "две различни схващания за характера на предстоящата дейност" - легални политически средства и въоръжена революционна борба.1 Идеите и идеологиите обаче трудно се поддават на дисекция и такова ясно разграничаване може да се направи само в кабинетни условия; реалният живот, отразен в документите, показва, че двете схващания се развиват по-скоро взаимно преплетени, отколкото успоредно и независимо едно от друго. Често явление е една и съща организация, едно и също дружество или едни и същи дейци в определен момент да пропагандират легални средства на борба, а след това да участват във въоръжени акции. Подобно лично идейно колебание изживяват почти всички македонски дейци, които през 1894-1895 г. членуват в ММД и БС. Затова, макар на пръв поглед противоположни, двете схващания за характера на освободителната борба никога да този момент не са се проявявали като антагонистични, а са намирали начин да съжителстват, ако не в синтез и хармония, то под някаква друга приемлива форма в една и съща организация, дружество или личност. От това логично следва, че причината, поради която в края на 1894 - началото на 1895 г. двата възгледа в македонското движение се конфронтират както никога, очевидно не произтича от тяхната същност, а се крие в някакъв външен фактор.
Този външен фактор, който изиграва ролята на катализатор в процеса на разединение и противопоставяне в македонското движение, е неговото политизиране, въвличането му във вътрешнополитическите партийни борби и страсти на Княжество България.
Самият факт, че новото начало на македонското движение съвпада с голямата вътрешнополитическа промяна - падането на Стефан Стамболов, размразяването на политическия живот и съживяването на потисканите дотогава партии - не може да не окаже въздействие върху него, както действително и става. В движението постепенно, но масово нахлуват свързаните с партиите дейци, които му натрапват своите /а всъщност на партиите си/ възгледи и схващания за решаването на македонския въпрос. Отварянето на македонското движение за политическите партии е причината то все повече да се абсорбира във вътрешната политика на страната и да зависи от дребни конюнктурни цели и сметки, а не от националните интереси на българския народ.
Вън от теоретичната полемика и взаимните нападки между дейците на двете групировки, на практика тяхната дейност е твърде сходна. На тази основа от началото на 1895 г. започват опити за обединяване на двете дружества и техните клонове в страната и Румъния. Обединителната тенденция си пробива път трудно, но все пак успява да надделее, не на последно място и за това, че е намерен лидерът, който най-добре се вписва в политическата конюнктура - Трайко Китанчев.
Когато пишат за живота и делото на Т. Китанчев, неговите биографи неизменно пропускат един факт - до 1894 г. той не участва в македонското движение в България. Неговото име не фигурира сред членовете на нито едно от многобройните македонски дружества и организации в страната, а иначе плодовитото му перо не написва нито ред в техните вестници и списания. След като излиза от хасковския затвор след тригодишна присъда през май 1894 г., той веднага се хвърля в бурния политически живот като една от първите фигури на зараждащата се Демократическа партия, но едва след шест месеца намира време и сили, за да се включи активно и в македонското движение. В този момент то изпитва остра нужда от лидер, който да примири противоречивите тенденции, и Т. Китанчев се оказва най-подходящ за тази роля, но не като ветеран на македонското движение, а заради авторитета на политически деец и ореола на мъченик, жертва на стария режим.
След доста спорове и препирни до последния момент, от 19 до 28 март 1895 г. в София се провежда обединителен конгрес с участието на 61 представители на македонските дружества, братства и колонии в България и Румъния. Конгресът, който остава в историята под името Първи македонски конгрес, официално учредява една обща организация с ясно определена цел, програма и структура. За неин ръководен орган е избран двадесетчленен Македонски комитет /МК/, който излъчва петчленно изпълнително бюро с председател Т. Китанчев.
Установените от конгреса принципи са обобщени в "Решения на първия македонски конгрес", които получават формата на устав /след Втория конгрес - статут/. Според тях целта на новосъздадената организация е "придобиване за населенията в Македония и Одринско политическа автономия, приложена и гарантирана от великите сили". Средствата за извоюването на автономията са въздействие върху българското правителство и общественото мнение в страната и чужбина чрез печатно слово, агитации и митинги, изпращане на депутации и меморандуми до великите сили. Като последно средство е предвидено "приложение на мероприятия, диктувани от силата на обстоятелствата". Под тази обща формулировка всъщност е закодирана въоръжената борба.2
Внимателното вглеждане в състава на новоизбрания Македонски комитет разкрива победата на привържениците на опозиционните русофилски партии. Почти 2/3 от неговите членове са активисти в партийните организации на Петко Каравелов и Драган Цанков, от които впоследствие се оформят Демократическата и Прогресивнолибералната партия. Независимите и неангажираните във вътрешнополитическите борби македонски дейци се оказват в малцинство. Управляващата Народна партия на д-р Константин Стоилов, както и стамболовистите, са напълно изолирани от Комитета и Македонската организация. По този начин русофилската опозиция се реваншира триумфално на македонското поприще за несполуката си в изборите за Осмото обикновено Народно събрание, проведени през септември 1894 г.
Раждането на Македонския комитет съвпада с една кризисна фаза в българо-турските отношения, която неизбежно го въвлича в сферата на международната политика и то по начин, който се оказва фатален за по-нататъшното му развитие. Неотстъпчивостта на Високата порта да осигури някои минимални права за поданиците си в Македония навежда българските политици на мисълта, че трябва да се приложи външен натиск, който да направи турските управници по-сговорчиви. Постепенно изкристализира идеята да се развържат ръцете на македонските дейци, като им се позволи да организират чети и дори да прехвърлят някои от тях зад границата. Необходимо е само правителството да следи отблизо и да контролира движението, за да може в точно определен момент да го спре. За тази промяна в българската политическа стратегия допринася критиката и натискът на опозиционните партии и засилването на македонското движение в България. В крайна сметка позициите на трите фактора - правителството, опозицията и Македонския комитет - макар и продиктувани от различни мотиви и интереси, за определен момент съвпадат напълно. От това съвпадение на интереси се ражда и четническата акция през 1895 г.3
На 22 април 1895 г. Фердинанд заминава "по семейни причини" за Карлсбад. В негово отсъствие се осъществява четническата акция с участие на военнослужещи от българската армия. След като осигурява възможност на МК да изпрати зад граница част от четите си, правителството преценява, че това е достатъчно, за да постави македонския въпрос на дипломатическата маса. Постигнало желания ефект, то започва да ограничава македонските дейци с очевидно усърдие и преднамерена показност.4 Сигналът, даден от България, е твърде ясен, за да не може да бъде разбран от неговите адресати - македонското движение е под контрол и само от монарха и правителството зависи дали ще отпуснат или ще стегнат юздите. Цената за спокойствието в Македония е известна и на Османската империя, и на великите сили. Това е признаването на княз Фердинанд за легитимен български монарх, нови владишки берати и евентуално известни административни реформи в Македония. От края на 1895 г. политическият пъзел успешно започва да се реди точно в такава посока.
От цялата игра на надлъгване най-ощетен остава Македонският комитет. Крехкото организационно единство, крепено само от авторитета на една личност и от единодействието в общото дело, рухва за броени дни. След смъртта на Т. Китанчев всички потискани дотогава противоречия избухват с нова сила, за да доведат до разцепление още на Втория конгрес през декември 1895 г. Конгресът избира Върховен македонски комитет /ВМК/ под председателството на генерал Данаил Николаев. Недоволните от развоя на събитията дейци и главно офицерите, участвали в четническата акция, отказват да признаят този избор и подновяват стария Македонски комитет /МК/. Между ВМК и МК започва съперничество за ръководство на организацията, като всеки претендира, че е официалния и законен приемник на избрания от Първия македонски конгрес комитет. В това противоборство надделява Върховният комитет, който получава подкрепата на македонските дружества в страната. Изоставен от правителството, Македонският комитет постепенно запада и преустановява дейността си.5
През пролетта на 1896 г. ВМК изработва проект за реформи в Македония и Одринска Тракия. Според него двете области трябва да се обособят в отделни административни единици с местни управители и законодателни събрания. Управителят трябва да принадлежи на преобладаващата народност, а събранието да решава въпросите, отнасящи се до вътрешната административна уредба. Предвижда се кадрите на чиновническия апарат и жандармерията да се избират пропорционално от местното население, а наред с турския, официален език да бъде и езикът на мнозинството от населението, т. е. българският. Основните идеи на проекта по-късно са възприети и от Вътрешната македоно-одринска революционна организация /ВМОРО/ и се налагат като политическа програма на цялото освободително движение на македонските и тракийските българи, независимо от неговото организационно състояние или идеологическа ориентация.6
В периода 1896-1899 г. македоно-одринското движение в България изживява дълбока криза. Причините за това са различни, но най-дълбоката опира до същността на самото движение. По силата на своите политически пристрастия членовете на Върховния комитет продължават да го държат в орбитата на русофилската опозиция и главно на Демократическата и Прогресивнолибералната партия. Обвързан с партийна тактика и политическа конюнктура, конфронтиран с правителството и ограничен в материални средства и личен състав, ВМК скоро се оказва пред прага на отчайваща безизходица. Не проявяват активност и самоинициатива и македонските дружества, които разчитат единствено на наставления от София. Всичко това довежда до отслабване на ръководния център и до идейна и организациона диференциация в организацията.
През май 1896 г. от общата организация се отделят преселниците от Одринска Тракия, които създават свое самостоятелно дружество "Странджа" във Варна и клонове в Югоизточна България. Постепенно замира дейността на студентските македонски дружества в Западна Европа и Русия. Дружествата в Румъния са разтурени още в разгара на четническата акция и румънското правителство се възползва от случая, за да ограничи дейността на българските културно-национални институции на своя територия. Македонските дружества в България също западат и не развиват почти никаква дейност. Някои македонски дейци, привърженици на Българската работническа социал-демократическа партия, учредяват Македонска революционна социалистическа група и започват да издават свои вестници и брошури. В страната се създават редица македонски младежки революциони кръжоци, които се намират под влиянието на ВМОРО. През 1897-1898 г. в Женева група български студенти учредяват Македонски таен революционен комитет, който развива идеите на политическия екстремизъм - анархизма и тероризма. Отслабването на ръководния център в лицето на ВМК дава възможност на някои второстепенни дейци от периферията на движението да предприемат опити са създаване на алтернативни организации, които обаче се оказват ефимерни и нетрайни. Сред емиграцията в България в противовес на политическата дейност се засилва благотворителната тенденция, която през 1898-1899 г. дава живот на македонските благотворителни братства. През 1899 г. правят опит да се обособят и преселниците от Родопската област, които учредяват във Варна македоно-одринско спомагателно дружество "Родопи".
Най-важната сред новопоявилите се организации е създадена от офицерите, участвали в четническата акция, под името Български освободителни братства. Първото братство е основано на 14 юни 1897 г. от 7 младши офицери във Великотърновския гарнизон. В следващите месеци офицерски братства възникват във всички по-големи гарнизони на страната. Те си поставят за цел да подпомагат с пари и оръжие въоръжената борба на българското население в Македония и Одринско, което ги сближава с Вътрешната македоно-одринска революционна организация /ВМОРО/.7
Така през 1896-1899 г. македоно-одринското движение в България се оказва твърде пъстра мозайка от противоречиви тенденции и интереси. Проведените през този период три конгреса /3-11 ноември 1896 г., 15-21 юни 1897 г. и 26-29 юли 1898 г./ не успяват да консолидират многобройните организации и ВМК не развива почти никаква по-значителна дейност. Многообразието на организации, идеологии и интереси блокира по-нататъшното развитие на македоно-одринското движение по пътя към неговата крайна цел - политическата автономия. Кризата достига връхната си точка в началото на 1899 г. и парализира дейността на вскички организации, с изключение на Българските освободителни братства. Само организацията на офицерите на действителна служба в българската армия се оказва единствената сила - с достатъчен кадрови и финансов потенциал, развита структура и здрава дисциплина - способна да излезе начело и да оглави македоно-одринското движение.
В такава обстановка от 1 до 5 май 1899 г. в София се провежда Шестият извънреден конгрес. В него са представени и доминират ония сили в организацията, които са за провеждане на по-активна дейност както сред емиграцията в България и чужбина, така и във вътрешността на Македония и Одринско. Най-горещи застъпници на тази идея са военнослужещите от българската армия - членове на Българските освободителни братства. Те получават подкрепата и на ВМОРО, която също има интерес от организационното единство на емиграцията в България, схващайки я като стратегически резерв на въоръжената борба.8
Шестият конгрес избира нов Върховен македонски комитет, съставен от млади и способни офицери начело с поручик Борис Сарафов. Пред тях се открива просторно поле за работа, тъй като от своите предшественици наследяват само бледа сянка от някогашната идея за организационно единство на македоно-одринската емиграция в България. Дружествата обединяват незначителен брой членове, повечето не разполагат със средства да си платят канцеларските разходи, а върху някои продължават да тегнат стари дългове. Емиграцията е разколебана и дезориентирана от наличието на много и различни организации, комитети, дружества и кръжоци. Сред българската общественост се възцарява апатия, и тя проявява повече случайно любопитство, отколкото траен интерес, а още по-малко желание да се ангажира непосредствено с македонските дела.
За разлика от предишните състави на Върховния комитет, които също виждат недъзите на македоно-одринското движение в България, но не могат да отидат по-нататък от тяхната констатация, военните дейци решават проблема с присъщата им воля и енергия. Достатъчно е да се сравнят окръжните на Станишев с тези на Сарафов, за да се открои веднага разликата между назидателно-дидактичните послания на цивилните и императивния тон на документите, излезли изпод ръцете на запасните офицери.
В първите шест месеца от своя мандат Върховният комитет буквално пришпорва дружествата с окръжни, едно от друго по-остри и безкомпромисни, които поставят акцента върху активността и инициативността на местните ръководители, масовизирането на организацията, систематичността в работата. Като хора на реда и дисциплината, военните дейци обръщат особено внимание на формалната страна на организационната дейност - на архивите и деловодството, на отчетността и контрола. Дадени са точни указания за начина на кореспонденцията, за воденето на входящи и изходящи дневници, за партидните книги, кочаните за членски вноски, книгите за доброволни пожертвувания, за пласирането на облигациите от патриотичния заем, за абонамента на в. "Реформи".9
Твърдостта и настойчивостта на комитета дават резултат. Само за шест месеца Б. Сарафов и неговите другари успяват да направят онова, което не се отдава на техните предшественици за три години. Но Върховният комитет не се задоволява с постигнатите успехи, а продължава и занапред да да редува похвалите с все нови и нови изисквания за по-голяма активност. С окръжно от 14 февруари 1900 г на бездеятелните настоятелства е даден последен шанс да преосмислят своето поведение, ако не искат да бъдат публично обявени за "врагове на каузата".10 Четири месеца по-късно ВМК категоризира всички дейци на "акуратни, полуакуратни и съвършенно неакуратни", като за последните изисква точна информация "за сведение и надлежно разпореждане".11 Тъй като тези и други подобни внушения са достатъчно ясни, а повечето местни ръководители и дейци си дават сметка за реалните възможности на ВМК, организацията все по-устремно набира скорост.
Друго направление в дейността на Върховния комитет е ориентирано към организационното единство на македоно-одринското движение в България. Скоро след конгреса от самосебе си изчезват групичките, кръжоците и организациите фантоми, които дотогава се подвизават на освободителното поприще. Остават две по-значителни организации - дружество "Странджа" и благотворителните братства, към които на първо време Върховният комитет прилага два съвършено различни подхода.
Идеологическата непоследователност, вербалната революциононост и организационната немощ на дружество "Странджа" го довеждат до ръба на естествената смърт и то се разпада поради вътрешна непригодност да се приспособи към новите условия. На 2 септември 1899 г. бургаският клон на дружеството се присъединява към организацията на ВМК. То е първото, което приема новото наименование "македоно-одринско дружество" като символ на организационното единство на македонските и тракийските българи. Неговият пример е последван и от други дружества, а на 19 декември мнозинството от членовете на централното дружество "Странджа" във Варна се присъединяват към местното македонско дружество, което също се преименува.
Тази тенденция устремно си пробива път в организацията, още повече, че от януари 1900 г. в. "Реформи" започва да се титулува като орган на Върховния македоно-одрински комитет. При това положение на 19 февруари дружество "Странджа" се саморазпуска, макар че този акт има чисто формален характер и отразява едно вече фактическо състояние. За Седмия конгрес през юли-август 1900 г. остава само да санкционира обединението на македонци и тракийци и официално да преименува организацията на Македоно-одринска организация, а Върховния комитет - на Върховен македоно-одрински комитет.12
По-различно е отношението към благотворителните братства, на които Върховният комитет гледа като на подготвителен етап за групиране и дисциплиниране на емигрантите и необходимо стъпало към пълноправното им членство в общата организация. Само на благосклонното му отношение може да се отдаде факта, че през втората половина на 1899 г. се появяват 9 нови братства и общият им брой се покачва до 14. Едновременно с това ВМК внимателно следи тяхното развитието, като се стреми да ги контролира и направлява в удобно за него русло.13
По-специален статут имат Българските освободителни братства. Съществуването им паралелно с македоно-одринските дружества е продиктувано от обстоятелството, че законите на страната и разпоредбите на Военното министерство не позволяват участието на офицери на действителна служба в политически организации, дружества и комитети. По тази причина офицерските братства запазват вътрешната си автономност. Макар че са лишени от легитимна основа за съществуване, в периода след 1899 г. те още повече разширяват своята организация и имат изградени структури в 16 гарнизона с обща численост от около 1000 души или половината от всички офицери на действителна военна служба в българската армия.14
Възраждането на организацията рефлектира и върху структурите й в чужбина, постепенно угаснали след 1895 г. В Западна Европа и Русия отново започват да се появяват студентски македоно-одрински дружества. Най-широка почва за развитие те получават във френскоговорещите страни, където по онова време се ориентира мнозинството от българската академична младеж. През 1899 - 1900 г. в Швейцария, Белгия, Франция, Русия и Австро-Унгария възникват общо 14 студентски македоно-одрински дружества. Други по-стари академични дружества, без формално да се провъзгласяват за македоно-одрински, активно съдействат на освободителната борба. Сред тях заслужава да се открои Българското студентско дружество "Братство" в Женева, което организира едни от най-големите и ефектни прояви в полза на македоно-одринското дело.15
Раздвижват се и българите в Румъния, макар че репресиите през 1895 г. свеждат възможностите им за легална изява до минимум. Все пак на конспиративни начала там възникват три дружества. С цел да ги предпази от преследванията на властите, ВМОК не им изпраща обичайните книжа, по които се води деловодството на македоно-одринските дружества в България.16
Новият дух на организацията прекосява дори океана и достига до шепата български заселници в Америка. На 14 ноември 1899 г. в Норт Адамс, Масачузетс, се полагат основите на македоно-одринското дружество "Левски" в САЩ. То е единно за цялата територия на страната, въпреки че членовете му живеят в различни градове и седалището на настоятелството се мести в зависимост от местопребиваването на неговия председател. Постепенно личният състав на дружество "Левски" нараства до 120 души, което е забележителна цифра, при условие, че по това време броят на българските имигранти в САЩ възлиза на около 500.17
След Шестия конгрес набира сила и процесът за приобщаване на жените към македоно-одринското движение, получил допълнителен морален тласък и от нашумелия навремето случай с българската учителка Екатерина Авксентиева Симидчиева, загинала в демонстрация срещу сръбската пропаганда в Куманово. Първото женско македоно-одринско благотворително дружество, което носи нейното име, е учредено на 3 октомври 1899 г. в София. Най-активни тук са учителките и офицерските съпруги. По този повод Централното офицерско братство в София препоръчва на своите структури в провинциалните гарнизони да оказват всестранна подкрепа на дружествата "Е. А. Симидчиева". В резултат за около година възникват общо 9 женски македоно-одрински благотворителни дружества, чиято организационна структура и дейност изцяло копира македоно-одринските дружества в страната.18
Шестият конгрес вменява в дълг на новия състав на ВМОК "да направи Македоно-Одринското Освободително дело общонародно-масово, като уплете цяла България с мрежа от дружества".19 Осъществяването на тази цел е немислимо без разширяване на дейността на МОО сред селското население, което е преобладаващо в демографската структура на България. През 1899 г. Върховния комитет наследява само 4 самостоятелни селски дружества. За първи път въпросът за новата социална ориентация намира място в окръжното на ВМОК от 30 юни с. г. В специална точка там са дадени конкретни указания за работата в селата и е посочен резервът, на който градските околийски дружества могат да се опрат - запасните подофицери, учителите и свещениците.20
Резултатите не закъсняват. На Седмия конгрес конгрес е отчетено, че МОО вече наброява 25 самостоятелни селски дружества, които кореспондират пряко с Върховния комитет, плюс още други 69, които имат статут на клонове на околийските.21 Истинският прелом в този сектор от дейността на МОО настъпва в навечерието и след конгреса. На 8 юли 1900 г. ВМОК издава специален "Позив до селяните в Свободна България", с който разяснява същността и целите на македоно-одринската освободителна борба и апелира до техните патриотични чувства. Отпечатан и тиражиран под формата на афиш, позивът е изпратен до селско-общинските кметове и настоятелствата на македоно-одринските дружества с указание да се разлепи навсякъде по селата. До края на годината следват още няколко окръжни, които прецизират и доразвиват дадените вече инструкции.22
Благодарение на упоритата и целенасочена дейност за по-малко от две години Македоно-одринската организация се превръща в най-голямата обществено-политическа сила в страната. В своите спомени Б. Сарафов говори за 250 македоно-одрински дружества,23 но очевидно има предвид само тези от тях, които се ползват със самостоятелен статут и имат право да кореспондират директно с Върховния комитет. Още по-голям обаче е броят на клоновете, които често пъти обхващат повече от едно населено място. Цели общини и околии, особено в пограничните райони, се оказват включени в организацията на Върховния комитет. Общо членовете на МОО заедно с помощните й структури достига до 50-60 хиляди души, чието съотношение по месторождение е следното: 64 процента са родом от държавните предели на Княжество България, 30 процента произхождат от Македония, 5 процента от Одринска Тракия и 1 процент от другаде. Така Македоно-одринската организация от предимно градска и емигрантска, се превръща в масова и общонародна организация на българското население, независимо от политическите граници, които го разделят.
През 1900 г. ВМОК изгражда и своя организирана въоръжена сила в лицето на народните стрелчески дружества. Те имат за цел да обучат в стрелково изкуство и умение да боравят с оръжие онази част от македонската и тракийската емиграция, която не подлежи на задължителна военна повинност. За кратко време се създават 20 стрелчески дружества в столицата и по-големите градове на страната с личен състав над 5000 души.24
ВМОК и МОО извършват значителна дейност по събирането на парични средства, по-голямата част от които се изразходват за финансиране и въоръжаване на ВМОРО. За целта в България се пласират облигации от едномилионния "македоно-одрински патриотичен заем". През този период ВМОК изразходва за покупка на оръжие и боеприпаси около 60 хиляди златни и 190 хиляди сребърни лева. Допълнително на ВМОРО са отпуснати за самовъоръжаване и издръжка още над 60 хиляди златни и 98 хиляди сребърни лева. Върховният комитет купува от чужбина и от търговци в страната или получава в дарение огромно количество оръжие и боеприпаси - над 10 хиляди пушки система "Крнка", 1000 пушки и 100 карабини система "Манлихер" и 1500 пушки от други системи, 1000 револвера, един и половина милиона патрона. По-голямата част от оръжието и боеприпасите е пренесено във вътрешността на Македония и Одринско.25
Без да си го поставя като конкретна задача, ВМОК развива и значителна културно-пропагандна дейност. Официалният орган на комитета в. "Реформи" излиза в тираж от 8000 броя, чете се в цялата страна и има над 400 абонати в чужбина, от Москва и Кайро до Лондон и Сан Франциско. Три вестника в Женева, Париж и Чикаго, издавани от Симеон Радев и дружество "Левски" в САЩ пропагандират каузата на македоно-одринското революционно движение. Градските и селските дружества в България организират сказки, вечеринки и театрални представления, които поддържат винаги жив интереса към проблемите на поробените българи. Със същата цел ВМОК субсидира театралната трупа "Скръб и утеха" на Войдан Чернодрински и издава книги и брошури в поредицата "Македоно-одринска патриотическа библиотека".26
От средата на 1900 г. в структурата на МОО настъпват известни промени, продиктувани от новата стратегия на Върховния комитет, която е ориентирана изцяло в посока на въоръжената борба и почива на схващането, че легалната политическа дейност е изчерпала своите възможности. Цялата енергия и всички ресурси на организацията са вложени в подготовката на въстанието, което по общо мнение трябвало да бъде напълно подготвено до края на 1901 г. Новата стратегия закономерно рефлектира и върху организационната политика на ВМОК. Успоредно с подготовката на въстанието започва силна централизация, в резултат на която през лятото на 1900 г. са разтурени и присъединени към организацията нейните помощни структури в лицето на благотворителните братства и женските дружества. Още в зародиш е пресечен опитът за създаване на Съюз на студентските македоно-одрински дружества в чужбина. В контекста на своята военнополитическа стратегия и организационна политика ВМОК започва да третира всички инициативи и проекти за легални организации, международни конгреси, печатна пропаганда и други легални средства и методи като безполезни и дори вредни за делото. Подобни схващания естествено влияят негативно и върху дейността на МОО в културния сектор, която започва силно да се редуцира.
Новата стратегия и организационна политика на ВМОК имат и обратна страна, която намира изява в известно увлечение по репресивните средства и методи. "Буйствата на комитета", както самият Сарафов нарича тази тенденция, са продиктувани според него от желанието да се натрупат повече средства и да се предпази революционното движение от турския шпионаж.27 Това е само част от истината. Другата е, че с издигането на МОО до равнището на важен политически фактор в македонския въпрос, Върховният комитет започва да преследва безкомпромисно всяка опозиция вътре и вън от нея.28
Стремежът на всяка цена да подсигури финансово предстоящото въстание освен това нерядко поставя ВМОК в положение да балансира на ръба между доброволното пожертвувание и дискретната принуда. Така поне могат да се тълкуват някои документи в комитетската архива, като например списъкът на софийските търговци на плодове и зеленчуци, които са се съгласили да му плащат по 20 ст. за всеки продаден товар. От подобни действия, които днес могат да се квалифицират като рекет, до криминализирани и от тогавашното законодателство деяния, каквито са отвличанията за откуп, планирани в комитета, има само една крачка. На ВМОК обаче сравнително рядко му се налага да я прави, защото в повечето случаи името му е достатъчно, за да получи всичко, което пожелае. За него не представлява проблем да обложи с по 5 000 или 10 000 лв замогналите се македонци в София, Варна или Турну Мъгуреле, след като дългата му ръка може да достигне всеки от Петербург до Чикаго. Дори и по-далече, като онзи македонски гурбетчия, когото ВМОК успява да обложи със солидна сума и да абонира за в. "Реформи" чак в Рангун, Бирма.29
В края на 1900 - началото на 1901 г. македоно-одринското движение в България бележи най-високата степен в организационното си развитие. Върховният комитет консолидира и масовизира МОО и я превръща в могъща обществено-политическа сила. Това не се харесва на всички онези, които не искат да изпуснат от ръцете си нишките на македонския въпрос и да се лишат от предимствата, които произтичат от упражнявания върху него контрол.
Създаването на Народните стрелчески дружества, трескавото въоръжаване и масовото участие на военнослужещи в македоно-одринското движение недвусмислено говорят за намеренията на Върховния комитет. Високата порта логично свързва стрелческите дружества с подготовката на предстоящо въстание в Македония. Едно въстание в този момент обаче не е желано и от великите сили, а особено от Русия, която по това време окончателно се ангажира в Далечния изток и от войната с Япония я делят само три години. Затова нейната реакция е незабавна и категорична. Руският дипломатически агент в София Юрий Бахметиев повиква Борис Сарафов, за да му припомни, че "ключовете на македонския въпрос са в Петербург" и да го посъветва да се оттегли от комитета. Внушения в същия смисъл се правят и на българското правителство.30
Дипломатическият натиск се подхранва и от някои необмислени постъпки на ВМОК, като убийствата на един румънски журналист и един турски шпионин в Букурещ. Ако в страната подобен род действия не предизвикват голям обществен резонанс и поне на първо време не срещат адекватно противодействие от страна на властите, то в чужбина провокират остра реакция и служат като повод за компрометиране на македоно-одринското дело. Така и става. Шумният политически процес през ноември 1900 г. в Букурещ, на който всички членове на ВМОК получават задочни доживотни присъди, не само подхранва антибългарската кампания на румънските вестници, но дава повод на властите да организират нови преследвания и репресии срещу българите и българските културно-просветни и религиозни институции в Румъния.31
Започват да се охлаждат и отношенията между ВМОК и ВМОРО, които дотогава са напълно лоялни и коректни. Задграничните представители Гоце Делчев и Гьорче Петров по право влизат в състава на Върховния комитет и участват във формулирането на най-важни решения. На 1 май 1900 г. двете организации подписват съвместен протокол, по силата на който ВМОРО допуска офицерите от българската армия във всички равнища на своята структура и в четническия институт. Вместо да стане основа за по-нататъшно сътрудничество и интеграция между двете организации, съглашението се превръща в повод за взаимни подозрения и недоверие. Отношенията допълнително се обтягат и от различните схващания по въпроса за въстанието. Докато членовете на комитета гледат на него като на предстоящо събитие, дейците на ВМОРО разчитат на един по-дълъг период на военнотехническа и морална подготовка. Тези и други различия все повече ескалират, за да прераснат през март 1901 г. в официален разрив, огласен с окръжно послание от задграничните представители.32
Най-могъщите противници обаче Върховният комитет и неговата организация си спечелват в България. Не е хипербола твърдението на Петър Дървингов, който в спомените си отбелязва, че МОО се превръща в истинско "страшилище", на което "гледаха с някакъв страх и цар, и правителство, и партии, за това всички интригуваха".33
А те действително са имали основания да се страхуват. Върховният комитет се поставя не само над политическите партии, но и над институциите в страната, в които има силно влияние посредством своите привърженици и симпатизанти. Обичайна практика по време на мандата на Б. Сарафов е ВМОК да търси и да получава съдействие в своята дейност от гражданските и военните власти. Масовото присъствие на селско-общинските кметове, учителите, офицерите и другите категории чиновници в структурите на МОО говори вече не само за сътрудничество, а за срастване с държавните институции.
Особено показателен в този смисъл е един епизод от началото на 1900 г., свързан с македоно-одринското дружество в София. На 10 януари то изпраща окръжно до всички учреждения в столицата, с което не моли, а изисква да му представят списъци на техните служители, родом от Македония и Одринско. До края на февруари се отзовават министерства, управления, дирекции, съдилища, учебни заведения. Сведения в прилежно съставени списъци представят дори полицейските участъци и окръжния затвор. Единствено от щаба на 1-а пех. Софийска дивизия отказват да дадат подобна информация без предварителното разрешение на Военното министрество. Парадоксалното в случая е, че самото министерство не се поколебава да изпрати искания списък.34
Всъщност от всички държавни институции именно армията е най-непосредствено въвлечена в македоно-одринското движение, тъй като чрез Българските освободителни братства комитетът има на своя страна мнозинството от офицерския корпус. Създаването на Народните стрелчески дружества е последната капка, която прелива чашата на търпението. Като върховен началник на българската войска, княз Фердинанд не може да допусне съществуването на въоръжена сила извън армията, и армия, в която да дели авторитет и влияние с група македонствуващи запасни поручици и подпоручици. Примерът с гръцката "Етники етерия", която през 1897 г. доведе Гърция до военна катастрофа, като я тласна неподготвена във война с Турция, е твърде пресен и многозначителен, за да бъде пренебрегван от него. Без желание да се конфронтира пряко и открито с македоно-одринските дейци, Фердинанд се оттегля на заден план и остава други да свършат тази съвсем не безопасна работа.
Началото на новия курс е поставено с назначаването на служебното правителство на Рачо Петров /12 януари - 20 февруари 1901 г./. Първият удар е насочен срещу стрелческите дружества. На 16 януари 1901 г. с окръжно на Министерството на вътрешните работи те са поставени извън закона. Три дни по-късно с ново окръжно полицията и кметовете са задължени да прекратят събирането на пари и други материали в полза на дружествата и комитета. На 25 януари прокурорският надзор при Софийския окръжен съд изпраща предупреждение до ВМОК в този смисъл.35
Кампанията срещу ВМОК и МОО е продължена от приемникът на служебния кабинет - коалиционното правителство на Демократическата и Прогресивно-либералната партия. То има и лични мотиви, които го-карат да бъде още по-усърдно - именно Б. Сарафов и неговите другари бяха онези, които през 1899 г. отстраниха представителите на двете партии от ръководството на организацията и ликвидираха политическия им монопол върху нея. С окръжно от 9 март кабинетът потвърждава забраната за събиране на помощи в пари и натура за МОО.
В кампанията срещу ВМОК и МОО е въвлечено и Военното министерство. На 16 март военният министър генерал Стефан Паприков издава заповед, с която под страх от незабавно уволнение забранява на офицерите на действителна военна служба да участват в македоно-одринското дело. На 19 март заповедта е последвана от поверително окръжно до началниците на дивизиите, с което се препоръчва осъществяването на превантивна разяснителна дейност сред офицерския състав. В този документ примерът с деструктивната роля на гръцката "Етники етерия" е изрично подчертан.36
Последният удар в навечерието на развръзката е решението на Министерския съвет да се забрани на държавните служители да участват в насрочения от ВМОК за 4 април конгрес. По този повод Министерството на народното просвещение изпраща нарочно окръжно, което е голям удар срещу МОО, защото нейните най-активни редом с офицерите дейци и потенциални участници в конгреса са измежду учителите и другите държавни чиновници.37
През март, когато противоборството между правителството и Върховния комитет достатъчно нажежава обстановката в страната, Фердинанд потегля за чужбина - сигурен знак, че предстоят съдбоносни решения. И наистина, преди да отпътува, князът пуска в действие някои скрити механизми в кампанията срещу ВМОК, които се оказват не по-малко ефикасни от законните и официалните. В арена на тази задкулисна борба се превръща самата организация, а нейни главни протагонисти - генерал Иван Цончев и поручик Борис Сарафов. Пътят на Цончев към ръководството на ВМОК и МОО обаче не е лек и той едва ли би се домогнал до него без външна намеса.
Всичко се решава в нощта на 23 срещу 24 март 1901 г., когато столичната полиция арестува Б. Сарафов и неговите другари от Върховния комитет. Освен известно напрежение в столицата на следния ден и един голям митинг, организиран от Софийското македоно-одринско дружество, други по-сериозни последици от този акт няма. На 27 март полицията разпечатва комитетската канцелария и освобождава архивата. По това време дружествата са ангажирани с избора на делегати за предстоящия конгрес и не успяват да реагират адекватно на ситуацията. Сам Върховният комитет, представляван временно от Георги Минков и Димо Хаджидимов, обръща внимание на дружествата със специално окръжно, че трябва да се предпазват от всякакви постъпки, които биха могли да се тълкуват "в ущърб на Държавната и Върховната власт".38 Два дена по-късно в. "Реформи" декларира, че МОО никога не се е стремяла да играе ролята на "Етники етерия" и да се конфронтира като нея с правителството. Контрастът със заплашителния тон на комитетския орган в предишните броеве, в които декларира, че няма да склони глава пред "произвола на една полицейска власт" и че ще даде отпор на всяко посегателство, е повече от очевиден.39 Макар с гримаса, организацията преглъща най-голямото публично унижение и загуба на политически и морален престиж от разцеплението през 1895 г.
Малко успокоение внася Осмият извънреден конгрес от 4 до 8 апри 1901 г., чиято работата рязко контрастира с напрегнатата, почти истерична обстановка, предхождаща неговото свикване. Ходът на разискванията е спокоен, изказванията са критичнти, но с подчертан конструктивен дух, отсъстват личните нападки и обидните квалификации. Още по-характерен в тази светлина е финалът на конгреса - истински хепиенд, от който всички са удовлетворени. С "акламация" е избрана тричленна комисия начело с генерал Цончев, която да поднесе на Сарафов и другарите му в следствения арест благодарствен адрес; по същия начин е одобрена и директивата за бъдещата дейност на организацията, съставена в духа на идеите на социалистите и свързаните с ВМОРО дейци. Под булото на официалния и като че ли нарочно афиширан оптимизъм и единодушие обаче вече прозират контурите на бъдещите големи различия.40
Като плод на компромис, в новия състав на ВМОК с председател Стоян Михайловски попадат представители на всички по-важни идейни течения. Колкото и да са различни по убеждения, за времето на краткия си мандат те все пак съумяват да запазят единството на организацията, макар самата тя да изживява истински колапс, и като структура, и като дейност. От водените по това време на отчет в архивата на комитета 268 дружества, на една проведена на 19 май статистическа анкета се отзовават само 120. Другите, предимно селски дружества и клонове, оставени без енергичния потик на стария комитет, лишени от зоркия контрол на делегатската институция и при всеобщия упадък на дисциплината в организацията, постепенно започват да замират. В комитета започват да пристигат и първите съобщения за закиване на дружества поради фактическа бездеятелност - непозната и немислима практика по времето на Б. Сарафов.
Осмият редовен конгрес отлага сблъсъкът между различните течения в организацията с четири месеца. Той обаче е неизбежен и на Деветия редовен конгрес най-сетне се разгорява, може би с много по-голяма острота, отколкото ако беше оставен да припламне и отшуми още тогава.
Деветият конгрес заседава от 29 юли до 5 август 1901 г. в салона на "Славянска беседа" и протича много бурно. Началото му съвпада с първия ден от съдебния процес срещу Б. Сарафов и компания, а това допълнително нажежава обстановката. Ожесточението при борбата "за" или "против" всяко пълномощно недвусмислено показва, че генералната битка за властта повече няма да бъде отлагана. Затова Цончев и сподвижниците му изиграват най-силния си коз срещу най-сериозния си съперник - публично обвиняват своя колега и бивш другар Сарафов в злоупотреба на организационни пари. Конгресът навлиза в нова фаза на 2 август, когато Сарафов и другарите му са оправдани и пуснати на свобода. От съдебната зала те се озовават направо в "Славянска беседа" и контрират обвинението в злоупотреби с изобличаване в царедворство.41
Деветият конгрес завършва така, както и започва. Изборът за новия състав на ВМОК е проведен набързо, в отсъствието на част от делегатите, напуснали огорчени заседанието. За председател е перизбран Ст. Михайловски, а за подпредседател генерал Цончев, който на практика поема управлението на МОО и ускорява подготовката за въстанието. Тя протича в обстановка на пряко стълкновение с ВМОРО и на остър дефицит на единство и съгласие във всички сфери и нива. Второто съглашение между Върховния комитет и Задграничното представителство, подписано на 16 май 1901 г., е само плод на тактически компромиси и конюнктурни интереси в борбата за властта. След конгреса отношенията между ВМОК и ВМОРО бързо започват да се охлаждат, за да прераснат в открит конфликт по въпроса за граничните пунктове и складовете с оръжие. На 8 декември 1901 г. новите задгранични представители Димитър Стефанов и Туше Делииванов официално скъсват отношенията между двете организация.42
Най-големи неизвестности и рискове обаче крие официалната политика на България спрямо освободителното движение, която не е единна и последователна. В нея ясно се открояват две тенденции, които черпят основания и импулси от два, ако не противоположни, във всеки случай различни източника. Това са "гражданският" и "военният" сектор на българската политика, които олицетворяват схващанията и интересите съответно на правителството и на двореца. Разкъсван между официалния натиск на правителството и тайните подбуждения на двореца, на Върховния комитет предстои трудно и опасно пътуване. Зле обучен в политическата навигация и непосветен в нейните закони, на генерал Цончев липсват не само качествата на Одисей, той няма и неговия верен екипаж, с който да преведе организацията между Сцила и Харибда. От края на 1901 г. комитетът поема по курс, който неизбежно води до крушение.
Междувременно недоволството в редовете на МОО все повече се засилва. Зачестяват апелите, позивите и резолюциите на провинциалните дружества, които осъждат дейността на ВМОК и настояват за свикване на извънреден конгрес. От своя страна Върховният комитет предприема твърди мерки, като изключва непокорните дружества. Това само задълбочава разцеплението и му придава официален характер. Фактически се оформят две организации - едната на цончевистите, подчиняваща се на избрания от Деветия конгрес Върховен комитет, и друга на сарафистите, анархистите, социалдемократите и привържениците на ВМОРО. Въпрос на време и конюнктура е тази вътрешна опозиция да се консолидира и да излъчи свой ръководен орган - нов ВМОК.
Това става на Десетия конгрес, свикан на 28 юли 1902 г. Най-сетне разцеплението, дълго отлагано с цената на компромиса, става реален факт. Делегатите се разделят в два конгреса, които раждат два Върховни комитета, два вестника "Реформи" и две организации.43
Въпреки разкола ВМОК Михайловски - Цончев форсира подготовката на въстанието. В Македония навлизат чети, ръководени от запасни офицери, които през есента на 1902 г. провокират избухването на Горноджумайското въстание. При обстоятелствата, в които се подготвя и осъществява, неговият неуспех не подлежи на съмнение. С въстанието ВМОК Михайловски - Цончев подписва смъртната си присъда, тъй като предприема тази авантюра въпреки изричните внушения на българското правителство. В старанието си да защити негативната реакция на Вътрешната организация към въстанието, ВМОК Станишев - Карайовов официално отрича неговото съществуване и с това извършва политическо самоубийство, тъй като българската общественост е по-склонна да вярва на вестникарските притурки за несъстояли се героични сражения, отколкото да погледне истината в очите.
Горноджумайското въстание окончателно убеждава българското правителство, че няма друг начин да обуздае македоно-одринските дейци, освен да ги постави извън закона. Кабинетът на Ст. Данев черпи кураж и от позицията на руския министър на външните работи граф Ламсдорф, който при посещението си в София през декември 1902 г. отказва да контактува с представителите на ВМОК.44 Но измежду всички политически фактори най-далновиден отново се показва монархът. Още на 5 юли 1902 г. Фердинанд, верен на своя нрав при всяко усложняване на положението в Македония да отсъства от страната, телеграфира на тайния си секретар: "Повторете на министър-председателя, че необходимо е да се разтури сегашния македонски комитет. Освен това говорете от мое име на Паприкову /военният министър - б.а./ по кой начин да се унищожи въстаническия поход на Цончев. Отхвърлям отговорностите. Неминуема катастрофа. Князът".45
При такава постановка развръзката е неизбежна, още повече, че последната точка на сценария е сложена с една телеграма на Ламсдорф от Петербург. На 30 януари 1903 г. с постановление на Министерския съвет МОО е поставена извън закона. Завесата пада на 1 февруари с публикуването му в Държавен вестник.46 Членовете на двата Върховни комитета са арестувани и интернирани в провинцията, техните канцеларии са запечатани, а архивите им са конфискувани. Същата участ споделят и македоно-одринските дружества в провинцията. Така, поне формално, се слага край на МОО, но не и на македоно-одринското движение в България, което скоро намира други форми за изява.
Фракцията на генерал Цончев продължава дейността си и в следилинденския период, като черпи морална и материална опора от възстановените структури на офицерските братства в българската армия. Нейният втори живот се развива под знака на амбицията да представя македоно-одринското движение на всички равнища в страната и чужбина. Особено активна става дейността й в Македония, където се опитва да противопостави на ВМОРО алтернативна организация. Вътрешните противоречия, негативната реакция сред българската общественост и някои воени неуспехи принуждават Цончев да се съобрази с реалностите. През ноември 1905 г. той приема ултиматума на Рилския конгрес на ВМОРО да преустанови дейността си. За тази неочаквана постъпка решаваща роля изиграва новото разпореждане на Военното министерство, което за шести пореден път от 1895 г. забранява на офицерите да участват в македоно-одринското движение, както и ориентирането на правителството към подкрепа на умерените елементи във ВМОРО. Най-същественият резултат от дейността на фракцията на генерал Цончев в следилинденския период е компрометирането на понятието "върховизъм" и изпълването му с онзи отрицателен емоционален заряд, който до неотдавна вдъхновяваше част от българските историописци. За отбелязване е все пак, че това става когато Върховният комитет и МОО официално вече не съществуват.
Наистина, генерал Цончев претендира, че той и хората, които го следват, са продължители на ВМОК и МОО. Тази претенция обаче не е нищо повече от фикция, а фракцията му - само призрачна сянка на някогашната могъща организация. Неин истински наследник са македоно-одринските благотворителни братства, които възстановяват своите структури и след 1 февруари 1903 г. остават най-голямата и при това съществуваща на законна основа организация на емиграцията в страната. През 1905 г. братствата, ограничени дотогава главно в регионалните си интереси, успяват да се федерират и да създадат обща организация с централно ръководство. Единството трае цели две години - до 1907 г., когато тракийци се отделят и създават Съюз на одринските благотворителни братства. Регионалният сепаратизъм бележи третото стъпало в организационната деградация на македоно-одринското движение в България - след 1901 г., когато МОО губи своята социална база в българското село и се връща на равнището на градска организация, и след 1903 г., когато непримиримите вътрешни противоречия отблъскват широката българска общественост и затварят движението предимно в средите на емиграцията. Последната стъпка, която води до положението от преди март 1895 г., е логична и неизбежна. В следващите години роенето на легалното македоно-одринско движение продължава с неотслабваща сила, за да го обезличи напълно като сериозен политически фактор.
Едва през лятото на 1912 г. настъпва ново раздвижване, в което за кратко време проблясва силуетът на ВМОК и МОО. Всенародният събор на 12 август в София дава силни надежди за организационното единство на македоно-одринското движение, но времето за експерименти вече е изтекло и след по-малко от два месеца започва Балканската война, която обръща нова страница в историята на балканските народи. Така от всички главни претенденти за Македония, само България си позволява лукса да се лиши за период от десет години от една широка обществено-политическа организация, която освен подкрепата в борбата срещу чуждите пропаганди сред поробеното българско население, несъмнено щеше да играе и ролята на коректив спрямо официалната българска политика по македонския въпрос. Друг е въпросът, дали корекцията щеше да бъде за добро или за зло.
Това е накратко историята на Върховния македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България. Тя преминава през периоди на подем и спадове, има своите тъмни и светли страни, ражда герои и предатели, отваря някои рани, но освен всичко друго има и съществен принос в развитието на националноосвободителните борби на македонските и тракийските българи. Такава, каквато е, историята на ВМОК и МОО е част от българската история и заслужавна сериозно и обективно научно внимание, без пристрастия, но и без предубеждения. Изследователят, който се нагърби с тази задача, винаги трябва да помни думите на Гьорче Петров, изтъкнатият деец на ВМОРО и един от хората, които най-много допринесоха за упадъка на македоно-одринското движение в България: "И да не беше емиграцията тук създала организацията с Върховния комитет на чело, ние щяхме да я създадем".47
Б Е Л Е Ж К И
1 П а н д е в, К. Националноосвободителното движение в Македония и Одринско 1878-1903. С., 1979, с. 89-90.
2 П а к т а м, с. 92-94; Б и л я р с к и, Ц. Статути на Върховния македоно-одрински комитет. - Военноисторически сборник, 1984, - 2, с. 117-121.
3 П о п о в, Р. Балканската политика на България 1894-1898. С., 1984, с. 17-32.
4 НБКМ-БИА, ф. 224, а. е. 15, л. 472, 486, 491, 494-495, 529, 531-532, 563, 570, 632, 649, 685-689; В е л ч е в, В. Страници от новата ни политическа история. С., 1924, с. 132.
5 П а н д е в, К. Пос. съч., с. 96-102.
6 Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с. 398-400; П а н д е в, К. Политически искания и програми на българското националноосвободително движение в Македония и Одринско /1878-1912 г./. - Исторически преглед, 1980, - 6, с. 27-28.
7 Е л д ъ р о в, С. Организации, идеологии и програми на македоно-одринското движение в България /1895-1899 г./. - Известия на НЦВИ и ВИНД, 1993, т. 55, с. 99-118; с ъ щ и я. Централния македонски комитет на Георги Капчев /1898-1899/. - Исторически преглед, 1992, - 7, с. 99-113; Б и л я р с к и, Ц. Документи и материали на Македонския таен революционен комитет /"Женевската група"/. - Известия на държавните архиви, 1986, кн. 52, с. 185-252.
8 П а н д е в, К. Националноосвободителното движение..., с. 214-220.
9 НБКМ-БИА, ф. 224, а. е. 81, л. 330, 332, 339, 341, 342-343, 346, 348, 355, 357-358.
10 П а к т а м, а. е. 30, л. 40-41.
11 П а к т а м, л. 49-51.
12 Е л д ъ р о в, С. Дружество "Странджа" и македоно-одринското революционно движение /1896-1900 г./. - Военноисторически сборник, 1990, - 5, с. 62-65.
13 Е л д ъ р о в, С. Македоно-одрински благотворителни братства в България /1896-1912 г./. - Военноисторически сборник, 1991, - 2, с. 6-8.
14 Е л д ъ р о в, С. Тайните офицерски братства в българската армия и освободителните борби на Македония и Одринско 1897-1912. С., 1993, с. 46-47.
15 Е л д ъ р о в, С. Студентски македоно-одрински дружества в Западна Европа и Русия /1895-1903 г./. - Исторически преглед, 1990, - 8, с. 23-28; Н и к о л о в, Б. Устав на тайните македоно-одрински студентски дружества в Русия. - Исторически преглед, 1988, - 8, с. 89-90.
16 Е л д ъ р о в, С. Македоно-одрински дружества, колонии и групи в Румъния 1895-1903 година. - Военноисторически сборник, 1989, - 4, с. 39.
17 НБКМ-БИА, ф. 224, а. е. 21, л. 600-601, 625; а. е. 23а, л. 162, 163-165, 1881; а. е. 25, л. 51, 738, 1020, 1370, 2402, 2469-2471; а. е. 27, л. 251; Г е н о в, Г. Организирано македоно-одринско движение в Северна Америка /1899-1905/. - Исторически преглед, 1989, - 11, с. 21-28.
18 НБКМ-БИА, ф. 224, а. е. 23а, л. 62, 835-836; Реформи, - 31, 7 октомври 1899; Женски глас, - 1, 1 ноември 1899; - 4, 15 декември 1899.
19 НБКМ-БИА, ф. 224, а. е. 7, л. 347.
20 П а к т а м, а. е. 81, л. 464.
21 П а к т а м, а. е. 7, л. 352.
22 П а к т а м, а. е. 24, л. 147; а. е. 30, л. 68, 73, 106-110; а. е. 81, л. 467, 468; Б и л я р с к и, Ц. Протоколите на Върховния македоно-одрински комитет между VII и VIII конгрес /1900-1901/. - Известия на държавните архиви, 1986, кн. 51, с. 112, 135-136.
23 Материали за историята на македонското освободително движение, кн. 5. С., 1927, с. 49.
24 Е л д ъ р о в, С. Документи за създаването и дейността на стрелческите чети и народните стрелчески дружества в България /1900-1901 г./. - Военноисторически сборник, 1989, - 1, с. 169-191.
25 ЦДИА, ф. 134, оп. 1, а. е. 374, л. 7-8; П а н д е в, К. Националноосвободителното движение..., с. 226-234.
26 Е л д ъ р о в, С. Културно-просветната дейност на Македоно-одринската организация в България /1895-1903 г./. - Македонски преглед, 1994, - 2, с. 69-80.
27 Материали за историята..., кн. 5, с. 53-54.
28 П а н д е в, К. Националноосвободителното движение..., с. 254-258.
29 НБКМ-БИА, ф. 224, а. е. 23, л. 161, 165, 175; а. е. 23а, л. 1819; а. е. 259, л. 458; Б и л я р с к и, Ц. Протоколите..., с. 114-115.
30 Материали за историята..., кн. 5, с. 57-58.
31 П о п о в, Ч. Процеса по убийството на турските шпиони Фитовски и Михайляну в Букурещ /по стенографски бележки/. Русе, 1900, с. 174-175; Д о ч е в, В. Румънската преса по българо-румънския конфликт. Русе, 1900, с. 1-22; Българска сбирка, 1900, - 8, с. 558; - 10, с. 681-682.
32 П а н д е в, К. Националноосвободителното движение..., с. 239-254.
33 НА-БАН, ф. 73к, оп. 1, а. е. 31, л. 9.
34 НБКМ-БИА, ф. 224, а. е. 259, л. 311-380.
35 П а к т а м, а. е. 25, л. 106, 226; ЦДИА, ф. 176, оп. 1, а. е. 1521, л. 41.
36 Българска военна история. Подбрани извори и документи. Т. 2. С., 1984, с. 321-322.
37 НБКМ-БИА, ф. 15, а. е. 1808, л. 7.
38 П а к т а м, а. е. 30, л. 209; а. е. 81, л. 644.
39 Реформи, - 11, 29 март 1901.
40 НБКМ-БИА, ф. 224, а. е. 8, л. 585-605; П а н д е в, К. Националноосвободителното движение..., с. 262-269.
41 Т и ш и н о в, Г. Стига вече! /Позив към македоно-одринската емиграция/. С., 1902, с. 4-14; П а н д е в, К. Националноосвободителното движение..., с. 273-275.
42 П а н д е в, К. Националноосвободителното движение..., с. 271-273.
43 ЦДИА, ф. 85, оп. 2, а. е. 100, л. 1-35; НБКМ-БИА, ф. 224, а. е. 10, л. 65-74, 97, 116-117.
44 Г р ъ н ч а р о в, С. България на прага на прага на двадесетото столетие. С., 1986, с. 220-224.
45 ЦДИА, ф. 3, оп. 8, а. е. 294, л. 24.
46 Държавен вестник, - 25, 1 февруари 1903.
47 Материали за историята..., кн. 7. С., 1927, с. 97.

0 коментара:

Публикуване на коментар

Абонамент за Коментари за публикацията [Atom]

<< Начална страница