събота, 8 септември 2007 г.

БКП и Македонското освободително движение

Съставители:Ива Бурилкова,Цочо Билярски
“..това колосално престъпление в българската история се съзнава сега от всички българи, даже и от комунистите. То не може да се заличи от историята, но поне в значителна степен признаването намалява болката на много български сърца.” 1984 г.,Иван Михайлов ...



Повече от 120 години македонският въпрос продължава да тежи като воденичен камък върху българския народ. Опитите за неговото разрешаване се редуваха един след други и водеха от катастрофа към катастрофа, а потисникът се заместваше с нов потисник..
Въстанията и войните бяха последвани от меморандуми и протести до великите сили и до международните организации,но светът оставаше глух към “жалбите на Македония”. А и липсата на единна линия сред българското общество за разрешаването му водеше до съществуващата лутаница. Стремежът на ръководителите на Вътрешната македоно – одринска революционна организация (ВМОРО, а след войните ВМРО), движението да бъде надпартийно и самите те да не се намесват в политическия живот в България и да работят заедно с всички български партии не винаги се спазваха. А след войните и самите политически партии се домогваха да спечелят македонското движение или да се внедрят в него, отчитайки реалната му сила. Това от друга страна водеше до отслабването му и революционните действия започнаха да се израждат в отделни терористични, но ефектни акции. Особено голяма вреда нанесе на македонското движение активизирането на Българската комунистическа партия(БКП) по македонския въпрос, която с продължителната си интервенция в него доведе до злополучния Майски манифест от 1924 г. и създаването на камуфлажната ВМРО(Обединена) през 1925 г. ВМРО не остана незабелязана и от водачите на Комунистическия интернационал и на болшевишките водачи В. И. Ленин и Й. В. Сталин, които разработваха тезиси и спускаха директиви за привличането й в единния фронт на левите сили с цел да се осъществи световната социалистическа революция и да се създадат на Балканите Балкански федеративни съветски социалистически републики. При евентуален и както се оказа вероятен неуспех за привличането на организацията друг план предвиждаше да се действува за разцеплението на движението и от левицата в него да се създаде нова организация като придатък на БКП и Коминтерна. След особено активната намеса на Георги Димитров и Васил Коларов вторят план беше изпълнен, но организацията която се създаде представляваше на практика само едно командване без армия, което се помещаваше във Виена и Берлин и беше в тесен контакт със съветските дипломатически и тайни служби, БКП, Балканската комунистическа федерация и Балканския революционен център, чиито директиви изпълняваше безусловно тъй като те му бяха работодателя и парите за съществуването му идваха от там. ВМРО(Об.) разви една злостна книжна война, като важно звено в структурите на Коминтерна и на съветските тайни служби, пред които се отчиташе и в които и до днес се съхранява архива й.
След активните действия на българските комунисти и особено на Г. Димитров, В. Коларов, Трайчо Костов, Владимир Поптомов и Димитър Влахов Коминтерна прие през януари – февруари 1934 г. резолюция по македонския въпрос и по ВМРО (Об.), с която се декретираше “македонска нация и език” и се даваха директиви в тази посока. В България последва Деветнадесетомайския преврат през същата година, който нанесе поредния голям удар върху организираното македонско революционно движение. Действията на Коминтерна и на БКП, съчетани с тези на превратаджийското звенарско правителство създадоха невоъбразим хаос в македонското освободително движение, плодовете от които се родиха след едно десетилетие със създаването на отделна Македонска република в рамките на Югославия през 1944 г.
През тези години на българската политическа сцена се появи един млад македонски българин, родовият корен на когото произлиза от Щипската махала Ново село – Васил Хаджикимов.
Щип, тази вековна твърдина на българщината даде на България учени като проф. Любомир Милетич и проф. Александър Балабанов, както и революционерите Тодор Александров, Иван Михайлов и стотици други. За Хаджикимовия род Ив. Михайлов пише в спомените си, че “половината от семейството са преселени в България, един лежал в сръбските затвори, друг много бит от сърбите, трети – войвода на чета”. Хаджикимови, които са сродници на Ив. Михайлов се включват в революционното движение още преди Балканските войни 1912-1913 г и са близки съратници на Т. Александров, а по-късно и на Ив. Михайлов.
Васил Димитров Хаджикимов е роден на 29 октомври 1903 г. в Щипската махала Ново село. Завършва сръбска гимназия и като ученик още в 8 клас става член на Югославската комунистическа партия, която все още не отрича че в Македония живеят българи. Сръбската полиция го арестува по обвинение, че разпространява книгата на Коста Новакович “Македония за македонците! Земята на селяните!”. Скоро след като ЮКП изоставя вижданията си по националния въпрос и минава на открити шовинистични позиции Хаджикимов я напуска и преминава в Македонската младежка тайна революционна организация, която се явява младежката организация на ръководената вече от Ив. Михайлов ВМРО. От 1925 г. Хаджикимов се прехвърля да живее в София, където става член на ВМРО (Об.). Все още той не е скъсал с младежките си левичарски увлечения. Завършва право в Софийския университет, като успоредно учи и в Свободния университет, където се дипломира със специалност “Консулство”.
Като член на ВМРО(Об.) той се изявява и като умел публицист и полемист на страниците на левичарския периодичен печат. Заедно с К. Веселинов, Д. Шарланджиев, Ас Чаракчиев, М. Иванов и К. Николов издава “Македонски студентски лист”, като орган на групата “Македонски народни студенти” при Софийския университет, в която членуват всичките, като поддържат и тесни връзки с БОНСС. Скоро след убийството на Симеон Кавракиров групата взима в свои ръце и ръководството на ВМРО (Об.) в България. Заедно със студентската група Хаджикимов през 1929 г. издава брошурата “Не можем повече да мълчим”, с която се провопоставят на враждата между двете крила на ВМРО, като не премълчават и някои от недъзите на ВМРО (Об.). Вестник “Македонско дело”, орган на Обединената подлага брошурата и авторите й на критика. На 19 септември 1930 г. Хаджикимов се среща с Ив. Михайлов и водят разговор за дейността на Македонската студентска група и на Мишо Шкартов и д-р Филип Атанасов, който по това време се завръща в България . На тази дата Ив. Михайлов записва в дневника си “Младият х. Кимов не е довелен от тях. Той развива дейност сред момчетата като Мирчо и др. Той и компания са загазили вече твърде много.”
От 1932 г. Хаджикимов запачва да сътрудничи активно в легалния вестник “Македонско знаме”, редактиран от Алексо Мартулков. На Общата конференция на ВМРО (Об.) за България на 15 и 16 април 1932 г. Хаджикимов е избран в ръководството на ІІІ революционна област (България) заедно с А. Югов, Ст. Караджов и др.
Отрезвяването на В. Хаджикимов окончателно настъпва след приемането на коминтерновската резолюция за “македонската нация и език” през януари – февруари 1934 г. По това време той започва да издава в. “Македонска борба”, на страниците на който осъжда “лявото фразьорство във ВМРО (Об.) и снемането на старите лозунги”. Ненапуснал още Обединената той започва да обвинява ръководството й публично в “червен върховизъм”. Несъгласен с коминтерновската линия за македонска нация и език, прокарвана чрез БКП и нейната комфракция – ВМРО (Об.) Хаджикимов по това време напуска окончателно Обединената и става нейн върл противник. Познавайки много добре отвътре теоретичния идеологически багаж на левичарското македонско движение през 1936 г. Хаджикимов започва работата си върху книгата си “БКП и македонското освободително движение”, която довършва и редактира окончателно през 1939 г., а предговора написва бившия също член на ВМРО (Об.) Павел Шатев, която остава неиздадена. В нея, осъзнавайки собствените си грешки и заблуждения и тези на довчерашните си съратници Хаджикимов подлага на първата сериозна критика разбиранията на българските социалисти, а по-късно комунисти и левицата в македонското движение от принципни позиции, използувайки собственото им оръжие и терминология. Персонализирайки грешките в движението, той като честен и достоен човек не споменава имената на довчерашните си другари по заблуда. През 1939 г. излиза от печат и най-забележителната му книга “Съществува ли македонска нация”. Тя представлява анализ на ленинизма и сталинизма по националния въпрос и вижданията на българските марксисти по него. Тази книга се явява и като отговор на брошурата на Ангел Динев “Македонските славяни”(1938 г.) и на левичарските писания по македонския въпрос, изпълнени с коминтерновските виждания по него и фалшифициращи историческата истина за македонските българи. Книгата на Хаджикимов е първият публичен сериозен удар върху комунистическите постановки по македонския въпрос. През същата 1939 г. Хаджикимов изпраща писменото си мнение до българския министър-председател Георги Кьосеиванов “Едно мнение”(вж. в. ”Македония”,бр. 29-31, 22 юли- 5 август 1998 г. и сп. ”Фокус”, бр. 161 и 162, 17 и 24 юли 1998 г.). В него той излага вижданията си по разрешаването на българския национален въпрос и формулира що е национален идеал и как трябва да се постигне. И тук Хаджикимов се проявява като голям български родолюбец, въпреки че се скрива зад името “Македонец”, но милеещ не само за родната си Македония, но и за останалите извън територията на България Добруджа, Тракия и Западните покрайнини. И днес думите му в тази своеобразна национална докрина звучат актуално. Той пише, че “нация без национални идеали е тяло без душа”, а за българските национални идеали подчертава, че “историята сама ги посочва: освобождението на поробените българи – обединението на цялата българска нация”…”Те сами ни се налагат и не можем ги избягна, защото са живи части, откъснати от тялото на общото отечество – майка България, заковани на кръст там, из долините на Македония, Тракия и Добруджа, накъдето ни зоват не само силите на истината и правдата, но и на историческото право, осветено от вековете и кръвта на три войни." “Идеалът на държавата, по думите на Хаджикимов, е да създаде хармония между държавната политика и интересите на националните идеали, което не е невъзможно”. И днес, шестдесет години по-късно, са актуални думите, които той изрича с болка през 1939 г.: “Само ние загубихме кормилото на историческия си път и се замятахме между крайностите, изгубили опората в националните идеали, смятайки ги вече за отживели или несъвместими с условията на международния живот, настъпили след европейската война. Всъщност новите условия никога не са изисквали от нас да пожертвуваме националните идеали, а съобразно тях само коригираме нашата тактика и се нагаждаме политически към конкретната действителност. Подчертавам дебело последната фраза, защото ние още не умеем да съчетаваме хармонично държавната политика на България с интересите на българските национални идеали, а още по-малко да ги разграничаваме, когато това ни се налага. Вместо да установим отношенията на взаимно и разумно подчинение между тях, ние в повечето случаи ги жертвуваме и опропастяваме един за друг и с това внасяме хаос, съпътствуван от много пагубни сътресения както в живота на българската държава, така и в живота на нацията. Да вземем за пример политиката на “сближение със съседите”, които някои издигат едва ли не в култ и са готови да принесат в жертва не само националните идеали, но и независимостта на българската държава. Според нас това би означавало крах на нацията, много по-ужасен за нея от катастрофата през осемнадесета година.”
С дейността си в началото на Втората световна война Хаджикимов последователно отстоява патриотичните си идеи. След взилането на България в Тристранния пакт през 1941 г. и навлизането на немските войски в Югославия, която операция трае само няколко седмици В. Хаджикимов, заедно с адвоката Стефан Стефанов от Кратово преминава границата на 7 април 1941 г. с немски паспорт, издаден му от шефа на АБВЕРА за Балканите д-р Рихтер, с когото поддържа близки приятелски отношения. На 9 април с немски камион се добират до Скопие, където на среща с д-р Рихтер в хотел “Бристол” обсъждат по-нататъшната си дейност. Заради немския си паспорт и познанството си с д-р Рихтер през 1946 г. в процеса срещу него като немски шпионин Хаджикимов заявява, че “политиката и конспирацията много често не подбират средства, за да постигнат поставените цели” и остроумно отбелязва, че и Ленин се завръща в Русия през 1917 г. с немски паспорт и немски влак, но никой не го обвинява, че е немски шпионин
След установяването им в освободената с немско оръжие Македония те свикват съвещание в Скопие на 13 април в дома на Спиро Китинчев. На него се основава Български централен акционен комитет на Македония от 32 души с териоториален обхват цяла Македония в нейните етнографски български граници, като се подчертава в устава, че се включват и териториите на освободените Вардарска и Егейска Македония. За председател е избран Стефан Стефанов, подпредседател – Спиро Китинчев, секретар – организатор Васил Хаджикимов, касиер – Крум Органджиев и съветници – Благой Попанков, Илия Пиперков, д-р Александър Георгиев и Илия Атанасов, а сред членовете е Тома Дрангов. Взето е решение да се създадат из цялата територия на Македония местни български акционни комитети, с което се заемат членовете на ЦК, които са и авторитетни български общественици сред населението в Македония, без разлика в партийните им убеждения. И тук най-активния сред тях е В. Хаджикимов.
Веднага след избирането на ЦК той излиза с декларация към всички българи, с която съобщава за конституирането си и обявява: ”Българи! Македония е свободна! Свободна е Македония за вечни времена!…Македония е вече свободна и е вече в общобългарската национална общност.” Членоте на Българските акционни комитети започват да установяват българска гражданска власт из Македония преди навлизането на българските войски, а от 15 април започва да излиза и първият български вестник “Македония”, като орган на ЦК. Негов директор-издател е Ст. Стефанов, а редактори са В. Хаджикимов и д-р Борис Благоев. Заедно с активната си публицистична дейност Хаджикимов като неуморим апостол обикаля освободена Македония и участвува във формирането на местните акционни комитети и в първите им прояви и в учредяването на българско управление, което замества сръбското. Влиза в преговори с германските военни власти и успява да ги убеди да бъдат пуснати от военнопленническите лагери затворените македонски българи. Той остоява твърдо и категорично връщането на Охрид и Струга като влиза в сериозен конфликт с италианските военни власти, планиращи предаването им на Албания. Освен Вардарска Македония Хаджикимов кръстосва и Егейска Македония продължавайки дейността си в определената насока – установяване на българска гражданска власт в цяла Македония. ЦК изпраща поздравителни телеграми до Адолф Хитлер, Херман Гьоринг, цар Борис ІІІ, Богдан Филов и Анте Павелич. По спомените на о.з. полковник Вълко Яначков Хаджикимов е сред първите посрещачи на навлизащите български войски в Македония. Но радостта от свободата на Македония и обединението й с родината трае само три години. След победите на Червената армия на Източния фронт България отново е изправена пред нова национална катастрофа. Българските патриоти и немските власти правят нов опит в началото на септември 1944 г. да запазят Македония от ново робство като я обявят за независима държава, подобно на Хърватско. Водачът на ВМРО Ив. Михайлов не приема да застане начело на подобна държава, но немските военни предлаган втори вариант. Това стана известно след като беше открит в немските архиви секретен доклад на директора на немската полева полиция при командването на групата армии “Ф” за този нов опит от 7 септември 1944 г. за създаване на македонска държава. Докладчикът отбелязва следното: “След като легационния съветник д-р Гарбен от германската легация в София провали поръчението на фюрера – създаване на независима Македония под ръководството на Македонски комитет – аз започнах разговори със скопския областен управител д-р Петров и с командващия Пета армия генерал Богдан Димитров”. След разговорите е взето решение да се създаде Управителен съвет с председател д-р Христо Татарчев, за когото пише в доклада, че е “един от основателите на македонското освободително движение, вече на около 70 години, ползуващ се с добро име сред населението, водил активна публицистична дейност и се проявил с прогерманското си поведение”. В същия доклад на трето място е предложен за член на съвета и Васил Хаджикимов, за когото е отбелязано, че е “консултант по сигурността, бил е организатор на младежките организации на ВМРО, в момента е организатор на движението “Ратници” в Македония, много практичен и инициативен с германофилско отношение”. Замисълът за създаването на тази нова власт в Македония не се изпълнява тъй като България капитулира, а немските войски започват да се изтеглят от Балканите.
Установената сръбска комунистическа власт в Македония, под прикритието на новосъздадената Македонска федеративна република в рамките на СФРЮ започва политическа и съдебна разправа с всички проявени български патриоти във Вардарска Македония през войната. Проведени са десетки процеси, на които са произнесени огромен брой смъртни присъди и дълги години затвор или каторга. Скопският окръжен съд на процес през февруари 1946 г. осъжда Васил Хаджикимов на смърт чрез разстрел, която присъда Върховният военен съд заменя с 20 годишен строг тъмничен затвор. От нея той излежава 11 години и 3 месеца в жестокия концлагер “Идризово”, където е упражняван върху него неуспешен натиск да бъде пречупен и да заработи за новата власт при административното формиране на “македонския литературен език, правопис и речник”.
След излизането си от концлагера Хаджикимов живее в Скопие и работи в Университетската библиотека “Св. Климент Охридски”. Тук той издава през 1970 г. капиталния си труд “Ретроспективна библиография на Македония – книги” в незначителен тираж от 500 бр., която и до момента е единствена по рода си.
По-късно идва да живее в София. Тук продължава работата си върху спомените за съпротивата на българите в Македония срещу македонизма 1944 – 1980 г., които все още стоят непубликувани, но представляват ценен извор за българската история.
В. Хаджикимов е автор и на книгите “Слънчеви дни”(издадена в Скопие през 1942 г.), “Унче и Димче”(издадена в Щип през 1964 г. , като първа част с подзаглавие “Пусто турско”, но има сведения, че е написал и втората й част със заглавие “Пусто сръбско”), “Любовни копнежи”(издадена в Скопие през 1972 г.) и др.
След разпадането на Югославия В. Хаджикимов се завръща в родното Ново село, където почива на 20 декември 1992 г. и е погребан в семейната гробница.
Този заслужил български общественик, революционер, публицист и учен незаслужено беше оставен на забрава, както от властите в София, така и от тези в Скопие, тъй като целият му съзнателен живот и дейност смущаваха гузните им съвести и бяха трън в очите на едните и на другите.
След отпечатването на неговото “Едно мнение” във в. “Македония” и сп. “Фокус” предлагаме на читателите тези два негови полемични труда, представляващи най-сериозен и пръв удар срещу македонизма, силни с историческата си аргументираност и изпълнени със силния емоционален заряд на този бележит патриот.





























БКП И МАКЕДОНСКОТО ОСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ
СОФИЯ,1936 – 1939 Г.

ПРЕДГОВОР
Македонското освободително движение се появи в края на ХIХ в. върху почвата на българското черковно освободително движение, криещо своите корени в лошите политически и икономически условия на страната. Абсолютизмът в държавата беше създал такива аграрни отношения между селяните и феодалите-бейове, собственици на големи пространства земи в най-плодородните места и долини, че достатъчно бе една малка инициатива щото национал-освободителното движение да се породи и в късо време да обхване голяма част от населението.
След освобождението на България македонският въпрос бе станал централния пункт на борбите около наследството на болния човек - бившата османска империя. А пък петата на мак[едонското] освоб[одително] движение бе и си остана селският въпрос, т.е. лошото политическо и икономическо положение на селяните. Но както и другаде, тъй и в Македония градът, градското търговско промишлено съсловие начело със своя авангард - градската и селска интелигенция, бе която можеше и трябваше да вземе инициативата и да се постави на чело на движението. При това положение в борбата за освобождението на Македония активно се заангажираха български национални дейци, които по идеи, принципи и становища, макар че не стояха на една линия, все пак открито и на дело винаги бяха на фронта срещу общия враг - потисническия режим. Това положение разбира се в по-новите времена се измени. Така наречената левица в движението, въпреки многобройните жертви, които даде в миналото за свободата, изби в игра на левичарство. Нейните усилия не дадоха никакви резултати за постигането на тази цел. Причините за това се крият във факта, че нейните водачи и идеолози не изхождаха от обективните условия в Македония и общо на Балканите и света, а се водеха, импулсираха и действуваха по-скоро от отвлечени теории, леви доктрини, като мнозина от тях изпадаха и в грубо сектантство. Така, мислеше се и се приказваше, че е достатъчно да се издигне лозунга “Пролетарии от всички страни, съединявайте се!”, за да се разреши моментално националния въпрос. Твърдеше се също, че като се съединят и обединят работниците от поробените страни с работниците от тия на поробителите и националните противоречия сами по себе си ще паднат. Така мислеха и поддържаха обикновено лица, които никога в живота си не бяха изпитали робство. В същност националният въпрос се оказа малко по-сложен, отколкото предполагаха. Той не се поддаде на никакви игри и остана да следва своя исторически път, извеждащ към преследваната от национал-освободителните движения цел: премахването на националното иго. Експериментите само забавят неговия ход и отежняват правилното му развитие и разрешение, което не е от полза за никого, най-малко за поробеното население.
Книгата “БКП и мак[едонското] освоб[одително] движение” написана с един лек и много разбираем език, макар на късо, но доста прегледно и изразително предава ред факти с пояснителни съждения и дава възможнаст на всеки, който иска да бъде истински националин борец да извлече нужните поуки и бъде полезен на освободителната кауза.
П. Шатев

У В О Д
Македонското освободително движение възниква след неправдата извършена над България с Берлинския договор от 1878 г. До тая дата то е било неразделна част от общо-българското освободително движение. Неговото организационно начало започва през 1893 г., когато в Ресен, на чело с Дамян Груев, се оформя първата съзаклятническа група, съумяла в един период от 10 години да се разрасне в могъща конспиративна мрежа, наречена ВМРО. Обхванала цяла Македония, тази организация даде доказателства за своята сила в Илинденското въстание от 1903 г.
Тъкмо поради тази революционна сила, която в последствие прескочи границите на поробена Македония и заля емиграцията в България, мак[едонското] освоб[одително] движение обърна вниманието на БКП, независимо от това, че процесът на класовата диференциация, извършваща се всред дошлите емигрантски маси, изхвърляше не малко тор на нейното бунище. Тя разбра, че то представлява от себе си, поради революционния му национален характер и социално-икономическите предпоставки, един грамаден резервоар от сили, от гдето можеше да се черпи необходимите кадри за попълване собствените си редове или чрез умело маневриране на политическа почва да го използува в цялост за интересите на чисто класовата си и ограничена в царството борба. В зависимост от времето и условията, това използуване придобива една или друга форма, с едно или друго съдържание, които в тази книга ще разгледаме. В неговата основа обаче въпреки налаганите промени, лежи упорито следната идея: мак[едонското] освоб[одително] движение да бъде поставено в услуга на задачите и целите на БКП. Няма значение, че с това се спъва борбата на национално потиснатите за свобода. Няма значение също, че се изопачава ленинизма по националния въпрос, който тя, в името на зле разбраната пролетарска диктатура не веднаж отрече.
Ленинизмът като учение винаги е поддържал и поддържа тежненията на поробените. Той винаги е проповядвал и проповядва своята безрезервна подкрепа към националреволюционните им движения, когато те фактически вървят и се развиват по пътя на борбата против националното иго и империализма. Ленинизмът никога не е давал правото на една партия, още повече комунистическа, да потъпква идеала на национално потиснатите, да го изменява, преобразява и нагажда според собствените си прищевки и интереси, да търгува с него, свеждайки борбата за националното освобождение изключително под знаменателя на партийната си деятелност; и най-сетне, ако това не й се удаде, да го нарече “фашистко” и оплюе - както е правила и прави още с идеала на македонците, тракийците и добруджанците, с идеала общо на българите БКП.
Един бегъл исторически преглед на събитията в свръзка с нейната линия на поведение към мак[едонското] освоб[одително] движение ще ни даде ясна представа за идейното и морално падение, на което се подхвърли тази партия в желанието си да насади и в него корена на всичките си злини - теснящината. Всеки тогава ще се увери, че БКП, в лицето на своите ръководства, е играла и играе още една твърде жалка роля по националния въпрос, пагубна не само за борбата на националнопотиснатите.
Предлаганият труд има за задача да изнесе с най-голяма обективност фактите, съпътствуващи опитите й да овладее мак[едонското] освоб[одително] движение, като оставя на читателите да направят сами заключенията. Но за да се предотвратят грешките, които могат да се явят в тази посока, считаме за свой дълг да изясним и определим често употребяваното от нас понятие “теснящина”, “тесняци”.
Теснящината или тесняци идва от теснячество, тесни - привърженици на така наречения “тесен социализъм” в България. Исторически, според пролетарските идеолози, тя е “марксизъм на българска почва до епохата на империалистическия пристъп и диктатурата на пролетариата, марксизъм в епохата на мирното развитие на класовата борба - в епохата на II Интернационал”1 . Вътрешнопартийно обаче е сбора на всички недъзи (бюрократизъм, кариеризъм, котерийност, сектантство, корупция и др.) съпътствуващи раждането и развитието на социализма в България, които разяждат не само епохата на теснячеството, но минават победоносно и в епохата на “ленинския прелом”, на ленинизма. И понеже те са давали и дават своето отражение в почти всички прояви на БРСДП (тесни), преименувана по-късно в БКП, ние говорим винаги за теснящина и тесняци, винаги за БКП, без да отричаме с това разбира се особеностите на казаните епохи, които сме разделили с оглед развитието на мак[едонкото] освоб[одително] движение на четири периоди:
А. ЕПОХА НА ТЕСНЯЧЕСТВОТО: I - период начален до Илинденското въстание до 1903 г. и II период от Илинденското въстание 1903 г. до края на европейската война 1919 г.
Б.ЕПОХА НА ЛЕНИНИЗМА: I - период от края на европейската война 1919 г. да създаването на ВМРО (Обединена) 1925 г. и II - период от създаване на ВМРО (Обединена) 1925 г. до нейното ликвидиране 1936 г.
А. ЕПОХА НА ТЕСНЯЧЕСТВОТО
(1903 - 1919 Г.)
I. ПЕРИОД НАЧАЛЕН ДО ИЛИНДЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ 1903 Г.
БКП придобива днешната си физиономия с разцеплението на социалистите през 1903 г. Нейното основно ядро се замъти от така наречените “тесни”, за разлика от другата фракция “широки”, които пък от своя страна положиха основите на социалдемократическата партия. Десет години значи след полагане основите на ВМРО, тя едва успявя да се появи самостоятелно на арената на политическите борби в България. Нека не се забравя този дребен на глед факт. Той идва да подчертае много от преимуществата на мак[едонското] освоб[одително] движение над тая партия, не само защото тя бе създадена с усилията на изключилите от неговата среда деятели2 . Теоретическата и практическа подготовка, както и идейна зрелост на легендарните му водачи, имащи верен усет към повелите на времето, включително и социализма, го издигнаха за пример на всички масови движения на Балканите и в света. И макар че впоследснвие партията на тесните не веднаж го атакува, то не загуби своята сила и значение като първостепенна революционна школа за всички, които желаеха да умрат славно и честно за един идеал. Това обстоятелство, както и факта, че социалистите в България до 1903 г., бидейки още новаци, не бяха възприели, пък и не разбираха много от основните принципи на ленинизма, между които и националния, им отне възможността да му окажат каквото и да е влияние. На това се дължат много от слабите страни на социализма по онова време, обуславяни още и от примитивните и неотговарящи за неговото развитие условия до и след освободителните епохи.
1.
НАЧАЛО. Социализмът като доктрина се пренася от Русия. Пренасят го последователно българските революционери, пращани там на учение, най-пламенния между които е и си остава Христо Ботев. Неговите направени с широк замах очертания за едно всемирно братство, в което Б[алкан]ския п[олуостро]в ще цъфне като роза из царството на мрака и на робството, за да заживее в “разумния съюз на народите”, е теоретическата канава на изпълнения с толкова сантименталности и общочовешки излияния доктринерски социализам в България.
Това ясно проличава в писанията на първите социалистически вестници - “Другар” и “Работник”. Обединителят им “Социалист”, 1894 г. следва същия път, за да се поеме 1897 г. от “Работнрически в[естни]к. Ето как определя последният програмата на българските социалисти:
“Духовното свестяване на българските работници от всички занаяти и всестранната защита на техните целокупни интереси. Постоянен подтик към просвета и класовосамосъзнание, неуморна проповед и насърчение към взаимна поддръжка и задружна борба за извоюване всички човешки правдини и пълно ограждане от произвол и посегателства плодовете на честния работнически труд”3 .
Тази колкото суха, толкова наложителна за времето просветна програма, се е съпътствувала от една още по-суха и невъзможна политическа галиматия, определяща наивния и детски характер на българския социализъм в периода на неговото зараждане. Наред с лозунгите: “за свобода на печата, разширение самоуправлението на общините, забрана детския фабричен труд и застраховка на работниците” - в изборите през 1898 г. ние срещаме и следните искания:
1. Премахване пенсиите на чиновниците. (Бедните чиновници!).
2. Намаляване постоянната войска и създаване въоръжена милиция.
3. Намаляване срока на военната служба, като военното обучение се захваща още от училищата!...4
Несъобразности от този род, несъвместими с един праволинеен или поне добре изучен социализъм, изобилстват с хиляди. Те идват да подчертаят казаното от нас, че по това време българският социализъм не е бил нищо друго, освен една интелигентска изпреварка на условията и повече теория - отколкото практика, научен диспут - отколкото живо дело. И естествено, че при това положение: когато за самите апостоли на социализма не е ясно какво трябва да правят ; когато самото работничество се намира още в процеса на освобождаването си от занаятчийството и селското наемничество; когато организатора на БРСДП (тесни) Кирков държи сказка на тема: “Що е социализъм и има ли почва той у нас”, а партийните поети, като Хр. Венков, открито хвърлят ръкавицата на тълпата, която смятат за “сган дребнава и нищожна” и издигат над нея “богоизбрания смел борец”5 ; и когато за всички национални и социални неправди се е посочвал единствения изход във “възтържествуване всесветския социалистически идеал”, неразбран и от самите му последователи - не е могло и да се помисли за разглеждането на националния въпрос изобщо, а още по-малко да се постави конкретното разрешение на македонския въпрос. Последният за тях не съществува, макар че в туй отношение общопризнатите “апостоли на социализма”, като Христо Ботев, Левски, па даже и Л. Каравелов им оставят доста богат и пресеян материал6 . Никъде в своите писания до 1898 г. те не се занимават с него. Дават от време на време само бележки за начина, по който се третират македонските революционери от властта като “разбойници”, съобщават за издавани циркуляри от ВМРО и други дребни събития из живота на емиграцията и населението в поробена Македония.
Годината, значи, 1898 г. трябва да се вземе като начален момент в историята на отношенията между бълг[арските] социалисти и мак[едонското] освоб[одително] движение. Македонският въпрос излиза на сцената или по-право, българските социалисти успяват да го зърнат на фона на международните борби.
2.
ПЪРВИ ПРИСТЪПИ. Простата констатация, обаче, че има нещо болно на Балканите, незадоволява откривателите на македонския въпрос. Те отиват по-нататък и в своите издирвания и проучвания идват до убеждението, че на Македония трябва да се даде свобода и то под формата на автономия. Смятат още, че това ще се постигне с “взаимни отстъпки” от страна на балканските държави. Не забравят също по този случай да издигнат и лозунгите за “общо балканско отечество” и “всесветска република”7 . Нещо повече. Д. Благоев заявява даже, че “след въпроса за нашата собствена защита, идва по важността си въпроса за освобождението на Македония. Всяка партия, в това число и нашата трябва да донесе своята точна формула за най-правилното разрешение на въпроса8 . Тази формула е според Д. Благоев “автономията на Македония веднъж за винаги”. С нея българските социалисти са целели да отрежат домогванията на военнолюбивите среди, проповядващи открито присъединението на Македония към България. “Македонската агитация, която не би си поставила за цел Македония за македонците веднъж за винаги, с основание ще възбужда подозрението на всички. Всякой би видял тогава, че зад нейния гръб стои някоя от малките балкански държавици.”9 Но в желанието си за насочат по този път мак[едонското] освоб[одително] движение, те не си послужиха като днешните им побъркани последователи със създаването на една несъществуваща нова “македонска нация”, която да срещупоставят на действително съществуващата българска. Д. Благоев е родом от Македония и не би позволил това мизерно падение на българския социализъм. Той познава основно своята родина и не се свени да се нарича българин от Македония. Това положение е ясна и за всички останали водачи и сподвижници. Ето защо българските социалисти бързат да признаят: “че македонска нация няма и че днес в Турция има само провинция Македония, която се населява от българи, турци, сърби, гърци, арнаути, цинцари и евреи”10 . И понеже нито една от тези националности не представлява абсолютно болшинство, автономията се чертае пред очите им като една федерация от “автономни околии”, в които господствуващият език ще бъде езикът на местното болшинство. Една централна изборна организация ще води общите работи. Има се предвид устройството на Швейцария. Средства за постигане на автономията: политиката на “отстъпчивост” между балканските държави, която ще отклони по този начин влиянието на европейските сили. Последните просто са приковали най-голямото им внимание и те пред страха от нахлуването на Европа и европейската политика на Балканите, съвсем неправилно се правят на слепи пред планината от противоречия, съществуващи между балканските народи, които току-речи искат да прескочат, за да изградят противоевропейската крепост - Балканската федерация.
Тук се крие причината за пасивното им чисто теоретично отношение към македонската проблема, което се подхранва също в този период и от чисто теоретично отношение към самия социализъм, макар че вече имат партия и се “борят” срещу буржоазията. Те даже с очудване наблюдават националистичната пропаганда на българските правителства, насочена към завладяването на Македония и по тоя повод пишат: “Ние като че ли живеем в Македония, а не в България. Сякаш самата страна се намира под турско иго и сега тепърва трябва тя да се освобождава. До толкова всичко у нея е погълнато от македонския въпрос. Македонският въпрос е нещо като ос, около която се върти едва ли не целият политико-обществен живот на страната.”11 Те се очудват също и на ония от партийците, които с въодушевление са се записали членове на съществуващите македонски дружества и даже с едно окръжно ги порицават, че са се увлекли в македоно-одринската организация в ущърб на партийните задължения. Това положение трае до 1901 г., когато изведнаж изстрелите на македонската революция ги чукват по главата и изправят пред тях националния въпрос. Те признават, че партията им по този въпрос “няма определен възглед” и че в нито един партиен конгрес не е бил поставен на разискване. И заключават: “Прочие, необходимо е ЦК да тури на дневен ред този въпрос , та да се разисква предварително и от организациите, и от партийния печат”12 .
И започват разискванията. Започват да се изреждат най-наивни хрумвания и рецепти за разрешаването на македонския въпрос, като се почне от прословутата “всесветска република”, па се мине през Ботевия “балкански разумен съюз” и се дойде след триста мъки до Балканската федерация, осъществяването на която ни по-малко, ни повече, трябва да се опре на един “митнически съюз”. И всичко това в кръга на политиката на “отстъпчивост” между балканските държави!
Резултатите от разискванията, макар и нерадостни, имат тази положителна страна, че примиряват партията с дейността на онези партийни членове, които се увличат в македонското движение. Партията вече не ги осъжда. Тя преминава от пасивно към активно поведение не само към македонските борби в България, но и към тия в поробена Македония, като разбира се избягва да се заангажирва официално в каквото и да било. Така например, през 1901 г. социалистите взимат живо участие в борбите между Цончевисти и Сарафисти, заставайки на страната на последните. В новоизбрания Върховен комитет даже влиза за подпредседател социалиста Вл. Тодоров. Харлаков пък става редактор на “Реформи” и по-късно на “Дело”. Партията с нищо не дава вид, че е против. Напротив, макар и неофициално застава зад тях, а по въпроса за ръкополагането на сръбския владика в Скопие Фирмилиян през 1902 г. даже се нахвърля с ожесточение против русофилската политика на тогавашното правителство. В свръзка с този въпрос соц[иал]демократическата парламентарна група предлага да се гласува в този смисъл и дневния ред в парламента. По-късно се заговорва за образуването на македонски социалдемократически групи. Създава се при Софийския университет “Македонска соц[иал]демократическа студентска група”, разбира се с громката програма, че тя “не стои на национална, а на интернационална почва”13. Едно “отворено писмо” разкрива една друга група съставена от по-възрастни. В него се заявява, че социалистите трябва да се настанят в македонските организации, като поизменят “малко” организационната система, обръщайки повече внимание на организациите в градовете, където има наемни работници и в последствие преминат към създаването на македонска социалдемократическа партия.14 Тъкмо по това време обаче започват идейните спорове в самата БРСДП между тесни и широки, която спира за момент настъплението към макед[онското] освоб[одително] движение, още повече че избухването на Илинденското въстание 1903 г. осуетява каквито и да било намерения от подобен характер.
3.
ОБЩ ПОГЛЕД. Периодът до 1903 г. се определя за българския социализъм, като период на просвета, пропаганда и организация. Интелигентският кадър, а не пролетариата, се явява основната сила на революцията или по право на революционното учение, с главния стратегически удар: да се създаде пролетарско движение и насочи против вътрешната политика на монархизма и крепящите го консервативно-либерални партии. Средствата за постигането на тази цел са “изборно-парламентарни”. Работническата класа, казват социалистите, е революционна, но сега тя има хиляди други средства и много по-действителни отколкото грубото насилие на буржоазната революция. Сега тя има на ръка организацията икономическа и политическа, има стачката и класовото създание от една страна и избирателната бюлетина и политическата зрелост от друга.”15
Предвид гореизброените задачи за българските социалисти въпросът общо за резерва и особно националния въпрос не съществуват. Националният въпрос е частен въпрос на македонците и техните организации или държавен на България, още повече че по своето естество е революционен, отрича “изборно-парламентарните средства” и си служи с оръжие. Направените опити да се запълни тази празнина теоретически се спират пред вратите на културно-политическата автономия на Македония “веднъж за винаги”, а на практика се разбиват от неосъществимите за условията планове за създаването на македонска соц[иал]демокр[атическа] партия. Дейността им по националния въпрос по тази причина се изчерпва в словесни спорове, които в повечето случаи имат за цел да подкрепят централистите в борбата им против върховистите в македонското движение. Стараят се също да раздухват омразата на македонските революционери срещу българската династия и българските правителства, таксувайки ги за империалистични и се ограничават в тази пропаганда в повечето случаи с чисто личните си връзки с тоя или оня от водителите на революцията. Мнозина даже от тях по това време, като Димо Х[аджи]димов, Карев и др., бидейки членове на ВМРО, по свой почин влизат с чети в Македония, па даже и взимат участие в Илинденското въстание 1903 г.16 Тук не може да става дума за каквато и да е тактика или стратегия на цяло към цяло от естество да раздруса единството на македонското осв[ободително] движение и да го постави в услуга на социализма. Пък и това не е нужно. В този период, поради назадналите условия, социализмът в България няма нищо общо с ленинизма. Той е в своите пелени. Социалистите пък са повечето от типа на Ботев. Те мечтаят за братството между народите, но са готови всеки момент да сложат главите си за своя народ. Подвигът на поета бунтовник, който с кръвта си доказа, че пътят към интернационализма води през чукарите на родния балкан, беше много пресен, за да го заличат от паметта си и отрекат историческото развитие на нацията. Това, разбира се, не им попречи по-късно да го прескочат вратоломно и запратят в неизвестността на теоретическите експерименти без оглед на живата действителност. На водачите също не им липсваше известен борчески идеализъм, който ги караше да подкрепят от сърце свещеното дело на брата роб. Освен това ВМРО действува повече в поробена Македония и не се интересува от вътрешните борби в царството, та да стане обект на завладяване от тяхна страна, нито пък те си поставят подобна задача. Личното или груповото им влияние, не казваме партийно, се почувствува и то взаимнообразно и то само в средите на Серското и Струмишко крила в лицето на Яне Сандански, Кръстю Асенов, Михаил Герджиков, А. Страшимиров, Хр. Чернопеев и др. По-късно,след осемнадесета година, то изигра не малка роля за успеха на тесняшката “генерална линия” по националния въпрос. В този период, обаче, значението му за официалния курс на водената борба е твърде слабо - почти незначително. Партията на социалистите в България, като че ли се смяташе за недостойна да посегне там, където стояха начело първоапостолите на македонската революция: великаните Делчев и Груев. Пред подема на мак[едонското] освоб[одително] движение, тя чувстваше не само собственото си безсилие за една подобна схватка, но и правилността на техните отговарящи за времето идейни позиции, против които неможеше нищо да каже.
Идиличното отношение на българските социалисти към мак[едонското] освобод[ително] движение, значи, не се налагаше само от слабата им организационна, но и идейна подготовка, особено по националния въпрос. Те бяха негови ученици или поставени в положението на ученици поне що се касае този въпрос.
Това отношение, с известни промени налагани от новите условия, в главните си линии остана да съществува и през втория период от епохата на теснячеството до осемнадесета година.
II. ПЕРИОД ОТ ИЛИНДЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ 1903 Г. ДО КРАЯ НА ЕВРОПЕЙСКАТА ВОЙНА 1919 Г.
Обособяването на тесните в отделна партия се съвпадна с избухването на Илинденското въстание. Този факт ги стресна малко повече отколкото прословутия Фирмилиянов скандал. Те като че ли бяха засегнати и изненадани от бързия развой на мак[едонското] освоб[одително] движение прошумяло цели десет години в идейна и организационна подготовка незабелязано пред очите им. В желанието си да попълнят с нищо неоправданата дезинтересованост, налагана впрочем от незначителната сила, която представляваха тогава и роля, която играеха в българския политически живот, разсичат смело Гордиевия възел на своята класическа пасивност готови за борба. И за пръв път, взимайки повод от развиващите се събития в Отоманската империя, те не само че теоритично определят партийното си поведение по македонския въпрос и националната политика на българските правителства, но преминават и към партийно настъпление, за да наложат своите разбирания. Публичните събрания за турските зверства преди и след потушаване на въстанието, свързани със зверствата над евреите в Русия, показват ясно, че пасивната им политика по националния въпрос се превръща в активна и то вече с явната тенденция да бъде използувана за интересите на класовата им борба.
I.
ТЕСНИТЕ И ВМРО. Националният въпрос вече не се отрича. Той става един от основните въпроси на партийната стратегия и тактика. За това допринася твърде много и самия водач на БКП Д. Благоев, който, както вече казахме, по произхождение е македонец. Под разни псевдоними той пише и разяснява на тая тема в “Работнически в[естни]к” и списание “Ново време” всичко отнасящо се до Македония, нейното освобождение и партийно поведение към националреволюционната борба, като се старае да обоснове новата тактика.
“Социалната демокрация не е враждебна на македонското освободително дело, както я представиха тия, които експлоатират с това дело за чужди и враждебни нему цели. Напротив, тя е неговата най-искрена приятелка, защото нейната борба е насочена днес против всички политически и икономически робства; защото тя се бори за пълното политическо и икономическо освобождение на народите и подчинените обществени класи. Мнозина от нейните подържатели и съчувственици са дали и сила и енергия, са сложили живота си за македонското освободително дело. Чрез печата си, тя винаги е изказвала от една страна истинския път по който най-сигурно, най-скоро и най-успешно може да се извоюва освобождението на Македония, за нейното самостоятелно, културно-политическо и икономическо развитие. И от друга страна винаги е предпазвала македонските борци от опасни и пакостни за македонското движение пътища и планове, които са се стараели и се страят да ги въвлекат тия, които чрез македонското дело се стремят да постигнат цели, враждебни на народните правдини и свободи. Най-сетне социалдемократите бяха, които първи разкриха кирливите ризи и калните дела на Цончевия комитет и разкриха неговите истински стремежи, които в последните една-две години се проявиха чрез неговите дела и действия. Българската соц[иал]демокрация е дала през време на последните големи кланета в Македония обстоен рапорт върху положението там до международното социалистическо бюро в Брюксел, напечатан в белгийския социалистически централен орган “Народ”, отлитографиран в отделни отпечатъци и разпространен до представителите на всички социалистически партии в света. А напоследък, за дневния ред на международния социалистически конгрес, който ще стане идущата година в Амстердам, тя е препоръчала и поставила като първа точка македонския въпрос.”17
Гореизложеното, направено с цел да се постави мак[едонското] освоб[одително] движение под влиянието на БРСДП (тесни) не спира до тук. Тесните вече рязко отделят върховисти от централисти, отнасят се отрицателно към първите и съчувствено към вторите, като разрешават на своите партийци да навлизат даже във ВМРО със задачата покрой другото да влеят “ново съдържание” в нея. Опитите им обаче в туй отношение пропадат. “Новото съдържание” не държеше сметка за буржоазнодемократичния характер на мак[едонското] освоб[одително] движение и в стремежа си да го превърне в социалистическо удари на камък. Тази тактическа грешка тесните повтарят през всички последващи периоди в историята на това движение. Всъщност ролята им от гледище на ленинизма би трябвало да се състои не в отричане националнобуржоазния му характер, а в съдействието да върви по пътя на революционната борба за освобождение, по пътя на революционната борба против империализма.18 По тази причина ВМРО зае към пришълците двояко поведение. Към “социалистите с пушка”, които не са дошли да превземат движението и да го превърнат в социалистическо, тя се държеше благосклонно. Те можеха свободно да агитират в поробена Македония “новато съдържание” на борбата, което при всичкото им усилие не прехвърляше границите на обясненията, че населението е поробено не само политически, но и икономически - един принцип, признат и от самата ВМРО. Бидейки в непосредснвен контакт с масите, те разбраха, че повече от това не могат да направят и че условията за насаждане научния социализъм липсват. Пред патриархалните отношения на селския и градския живот с видимите остатъци на феодализма, предимно земеделския характер на стопанствата, слабата индустрия и политико-културна затвореност и откъснатост от останалия свят, се разбиваха всичките им илюзии за социалната революция и всеки един от тях си даваше сметка, че преди нея е наложителна и непрескачаема националната буржоазно-демократична революция. Тя е исторически призованата да отвори вратите на икономическото развитие в Македония, така, както ги е отваряла за всички преди нея национално-потиснати народи. “Както човечеството може да мине към унищожението на класите само през преходния период на диктатурата на угнетената класа, така и към това неизбежно сливане на нациите човечеството може да дойде само през преходния период - през пълното освобождение на всички угнетени нации, т. е. тяхната свобода за отделяне.”19
Съзнавайки тази истина, “социалистите с пушка” се стараят да предпазят македонското движение от дивия шовинизъм и национал-патриотизъм, държат за неговата самостоятелно съществуване, насочвайки го по пътя на борбата против империализма на балканските държави и по този начин действително се оказват блестящи строители не само на свободна Македония, но и на социализма. През този период това е било възможното и необходимото, което е налагал истински разбрания социализам. Това са и правили, макар че БКП е гледала с криво око на тях и ги е таксувала с прискърбие като “загубени”.
“Социалистите с пушка” са маята на социализма в Македония и от тяхна среда излезнаха мнозина от първенците на македонската революция като: Делчев, Кр. Асенов, Хр. Чернопеев, Сандански, Герджиков и др.; а в последствие, при изменилите се условия: Чудомир Кантарджиев, А. Буйнов, Скрижовски, Стою Хаджиев и др. хора на делото - не на кухата фраза, които действително дадоха повече за социализма, отколкото цялата БРСДП (тесни) барабар с всичките й резолюции, директиви и декларации по националния въпрос. Те са най-добрите познавачи на революционния марксизъм и ленинизъм, макар че мнозина от тях не са били никога членове на БРСДП. Може би тъкмо това обстоятелство е допринесло твърде мтого за правилното им отношение към този въпрос, без да изпадат в нейните грешки и заблуждения. Има и нещо друго. Те притежаваха една завидна школовка и култура, на която малцина се радват в тази партия.
Към “социалистите без пушка” ВМРО е непоколебимо строга и дори жестока. Тя не може да ги понася в границите на своята революционна територия и не се спира даже и пред терора, за да ги вразуми. Това се дължи от една страна на тяхната чисто социалистическа протаганда, която не държи сметка за обективните условия, а от друга страна на сремежа им да подчинят макед[онското] освоб[одително] движение на ЦК на партията, за да го превърнат от горе до долу в социалистическо и от тук през куп за грош превърнат и националната революция в отоманската империя в социална. Независимо от това “социалистите без пушка”, след безуспешния опит да превземат движението, пристъпиха към създаване на социалдемократическа организация в поробена Македония. Това ги постави в разрез с основните статути на ВМРО, по силата на коита “в Македония съществува само една организация” и следователно друга чужда или ней подобна не ще бъде търпяна.
2.
НОВАТА ТАКТИКА. Ето как сами тесните, вече станали тесняци, обясняват новата си такника, тъй като становището на “социалистите без пушка” по националния въпрос е официалното становище на БРСДП (тесни).
“ От една страна настъпилото по- трезво гледане на въпросите след разцеплението (1903 г.), от друга въстанието (Илинденското с.г.),което разкри същината на ВМРО - всичко това караше нашите другари македонци социалдемократи да се отдръпнат от нея. Повечето от тях се проникнаха от мисълта, че участието на социалдемократите във ВМРО е просто безмислено и че трябва отделно и самостоятелно да организираме нашите социалистически сили в Македония.20
Тесняците мислят, при това твърде погрешно, че поради разнонационалния етнически характер на Македония, македонската буржоазия и интелигенция не могат да създадат общо македонско революционно движение. Това обстоятелство обаче не ги смущава при усилията им да създадат от тази разнородна маса социалдемократическа партия или просто да я игнорират. “Селячеството, казват те, е изгубило своето самостоятелно значение и сила под ударите на западноевропейския капитализъм” и следователно “трябва да се уповаваме на класата на македонския индустриален и земеделски пролетариат”.21 Че македонският народ е предимно селски, че националреволюционните движения в своята основа са дребнобуржоазни движения и че в този период “македонският пролетариат” не е нищо друго освен дребен земеделец, изполичар, занаятчия и търговец, тесняците не искат и да знаят. Те дават една бледа статистика, пресилена и тенденциозна, в която остава да се зачислят и бозаджийниците за фабрики, за да излезе Македония по онова време едва ли не балкански Манчестер. От тук правят извода, че трябва да се организира македонския индустриален и земеделски пролетариат “без разлика на вяра и народност” в една самостоятелна социалдемократическа партия. “Тази партия да не бъде едно просто политическо движение за премахване турското владичество и заместването му с друго, както в същност са всички други буржоазни или дребнобуржоазни движения, но едно дълбоко социал-политическо движение, което ще има за цел премахване на всяко политическо, икономическо и национално робство не само в територията на Македония, а в цяла европейска Турция”.22 И добавят: “Само едно организирано работническо движение в големите градове на Македония и Одринско в името на крайния социалистически идеал и в името на близките му икономически и политически интереси може да създаде в дребната и едрата търговска и индустриална буржоазия политическо движение за политическа свобода в Македония.”23
До това заключение тесняците идват и от убежедението, че ВМРО не е нищо друго “освен една административна якобинска организация”.24 Македонското движение пък за тях е сляпо, стихийно, без определена физиономия. Не важи, че то е масово, народно и че ВМРО, като негов верен изразител през това време стана държава в държава, поемайки грижите за правното, политическо и икономическо развитие на този народ. Не важи също, че Илинденското въстание, което бе въстание на цяла поробена Македония е нейно дело. Против тези клевети, които подчертават липсата на верен усет към нещата у тесняците, дължащи се на чисто кабинетните им построения и умозаключения, ето какво казва Хр. Матов - идейният и организационен строител на македонската революция:
“Вътрешната революционна организация не е някакво случайно и преходно явление. Странна заблуда е да се мисли, че тя е плод на някаква външна агитация. В нея няма нищо изкуствено. Тя е естествена и наложителна рожба на кървавия турски режим, койно се отличава с чисто средновековни отношения и неописуема икономическа бъркотия, с монархичен абсолютизъм, вандализъм и анархия. Организованите усилия на раята, социално потиснатата и икономически изсмукана, за един по човешки живот - това е ВМРО.”25
По това време тесняците държат само за децентралистичното Серско крило и то до толкова, “до колкото се бори за премахването на днешния турски монархизъм и заместването му с републиканско конституционно управление.” Но разочаровани и от серчани по повод участието им в Младотурската революция, за която тоже нямат правилно схващане, те отсичат веднаж за винаги: “Македонското движение ще успее или като пролетарско, или никак няма да успее”.26
3.
ТЕСНИТЕ И ЛЕНИНИЗМА. Никога една изречена мисъл не е имала толкова лоши последствия за успеха на една партия, колкото горната за БРСДП (тесни), що се касае националния й фронт. Тя е основа на всичките й главоломни усилия за победа на този фронт, винаги завършващи с фиаско. Като се почне от първата македонска соц[иал]демократическа група там около 1894 г., па се мине през Емигрантския комунистически съюз при БКП 1921 г. и се стигне до ВМРО (Обединена) в наши дни, идеята за превръщане мак[едонското] освоб[одително] движение в социално, пролетарско, класово движение, се прокарва, макар и безуспешно, с фанатичната вяра на сектантството, което иска да разбие зид с глава. Няма да говорим за хилядите напразни жертви, които се дадоха за постигането на тази цел и да изброяваме дългия поменик на знайни и незнайни оросили с кръвта си пътя на тази погрешно усвоена тактика нито пък ще преценяваме загубата на безрезултатно изразходваните огромни материални средства. Тук ще се постараем само да я поставим под осветлението на ленинизма, от гледище на когото не издържа критика.
“За разрешението на националния въпрос, казва Ленин, е нужно да се различават две епохи:
а). Епоха на пропадане феодализма и абсолютизма, на изграждане буржоазнодемократическо общество и държава, когато националните движения за пръв път стават масови.
б). Епоха на пълно изградените капиталистически държави с отдавна установен конституционен строй, със силно развит антагонизам между пролетариата и буржоазията - епоха, която може да бъде наречена навечерие на пропадане капитализма.
За първата епоха е типично пробуждането на националреволюционните движения, въвличането в тях на селячеството в борбата за политическа свобода въобще и за национални права в часност. За втората епоха е типично антагонизма на интернационално сления капитал с интернационалното работническо движение.”27
Годините 1789-1871 той определя за начало и край на буржоазнодемократическите революции в Западна Европа, а за Източна Европа и Азия за начало 1905 г.; според нас 1903 г., когато избухва първото въстание на Балканите след освобождението на балканските държави от турците - Илинденското. И продължава:
“Революциите в Русия, Персия, Турция, Китай, войните на Балканите - ето веригата на мировите събития в нашата епоха, ето нашия Изток. И в тази верига от събития само слепия не може да види пробуждането на цял ред буржоазнодемократически национални движения, на стремежа към създаване на национално единни и национално независими държави.”28
Излишно е да подчертаваме, че мак[eдонското] освоб[одително] движение в излагания от нас период влиза в категорията на движенията от първата епоха, а от тук да атакуваме тезата на тесняците за пролетарска македонска революция. Тя сама по себе си пада като недоносче, родено в Софийския клуб на партията, както пада и итнициативата им за създаване на македонска соц[иал]демократическа партия - един случай, за който Ленин казва следното:
“Не подлежи на никакво съмнение, че всяко национално движение може да бъде само буржоазнодемократично, защото главната маса от населението в изостаналите страни се състои от селячество, явяващо се представител на буржоазнокапиталистическите отношения. Би било утопия да се мисли, че пролетарските партии, ако те въобще могат да възникнат в такива страни ще могат, без да се намират в определени отношения със селското движение, без да го поддържат на дело, да провеждат комунистическата тактика и комуниситческата политика в тези изостанали страни.”29
Ясно е, че тесняците не са имали представа за времето, в което са искали да превърнат мак[едонското] освоб[одително] движение в социално, нито за характера на основните движущи го сили, а още по-малко за ролята на социалдемократическите партии в тази епоха. Оправдавайки се с “якобинския” характер на ВМРО, те направиха точно туй, което ленинизма отричаше. В действителност, реакционна ли беше тази организация и македонската буржоазия бореше ли се в съгласие с империалистическата буржоазия на другите балкански държави против пролетариата? Като изключим върховистите в България, смело можем да отговорим за Македония - не! Илинденското въстание, макар и опорочено от Горноджумайското 1902 г.30 и прибързано под натиска на известни среди в България, в същност, както това сам признава и Димо Х[аджи]димов - негов участник, е дело преди всичко на македонския народ и с него трябва да се гордее всеки македонец.31 То е най-голямото опровережение за някаква си реакционност на мак[eдонското] освоб[одително] движение. Друг е въпроса, ако тесняците, разядосани от факта, че движението не желае да се подчини на партийните им статути и разбирания, което не е необходимо, са искали по този начин да му се срещупоставят. Допустимо е също да са дошли до убеждението, че и работничеството в Македония, колкото и малко, е трябвало да бъде организирано. Може би пък са мислили, че капиталистичестия стадий на развитие на национално изостаналите страни може да се прескочи със затворени очи, както това Ленин при известни условия допуска в епохата на империализма, но никога в тази, която разглеждаме тук. За тесняците и това би било възможно. Но факта си е факт, те запретват ръкави, напъват се и мак[едонската] социалдемократическа група е налице.
4.
ПЪРВАТА СОЦИАЛДЕМОКРАТИЧЕСКА МАКЕДОНСКА ГРУПА В БЪЛГАРИЯ. През зимата 1903 г. в София, със съдействието на ЦК на партията и командирована при него, се основава от 10-12 души мак[едонска] социалдемократическа група. Тя трябва веднага да се разграничи, от оная, създадена в предишния период, която беше едно случайно явление и не носеше характер на партийно поделение. В туй отношение, добре е да се напомни, че един от първите ратници на комунизма в България, В. Главинов от г. Велес, беше извършил това много по-рано от тесняците и с много по-голям шанс за успех в самата Македония. Още през 1894 г. той образува първото македонско просветно соц[иал]демократическо дружество във Велес, което послужи за изходно начало на бъдещата социалдемократическа пропаганда всред самото поробено население.32 Две години по-късно, влизайки в разрез с разбиранията на партията той основава мак[едонска] работническа група и застава като неин водач, заедно с Д. Миразчиев, В. Марков, Стойно Стойнов, Андон Шулев, А. Раздолов, Гиго Драндаров и др. Групата се обособява отделно от партията и по този начин съумява да обедини около себе си голяма част от мак[едонските] соц[иал]демократически сили. Нейни органи са “Революция” и “Политическа свобода”, издавани 1895 г. и редактирани от В. Главинов. В тях се поддържа идеята за автономията на Македония и балканската федерация. Наред с това обаче се критикуват остро, както върховистите, така и тесните - първите, като агенти на българския империализъм, а вторите, като пленници на “всесветската социална демокрация”. Може с право да се каже, че програмата на В. Главинов и неговите другари е първата смела критика на македонските революционери отправена към БРСДП и първия опит да се насочи тя по пътя на ленинизма. Колкото и чудно да се вижда това, че тази критика излиза изпод перото на един неук човек, ние ще направим извадки от нея, за да се убеди всеки, че борбата срещу теснящината в мак[едонското] освоб[одително] движение датира още от най-ранни дни и че в тази борба македонските революционери са показали много по-здрав смисъл за нещата, отколкото общопризнатите партийни идеолози.
“Докато македонците не въстанат всички до един, до тогаз никой няма да се заинтересува за тях. Освобождението на Македония е дело на самите македонци. А за да стане това, ще трябва да се възпитава народа със силата на науката, със силата на светлата политическа мисъл, за да може да разбере облагите от всичките свободолюбиви учреждения на съвременната цивилизация. Това ще стане още и със съвместната борба на балканската демокрация. Средствата? МСДГ е против схващанията на върховистите и тесните по този въпрос. Според нея върховистите не правят никак избор в средствата. За тях е все едно от где ще дойде свободата: от руския ли автократ, от европейската ли дипломация или най-сетне народът сам на собствените си плещи ще я спечели. Що се касае пък българските социалисти, те поставят борбата на такава основа, на каквато е поставена всесветската социална демокрация. Да се говори за една такава борба в България, гдето съществува конституционно управление и гдето положението на работите по отношение икономическото развитие са добре определени, разбираме. Да се говори даже за една такава борба в деспотическа Русия, гдето се чувствуват класовите различия - тъй също разбираме. Но да се говори за Македония, гдето страната е цялата в първобитно икономическо състояние и гдето няма никакъв друг закон, освен думата на султана - да си кажем правото - не разбираме.”33
В последствие В. Главинов, сигурно за да спази дисциплината, се подчинява на партията и започва даже по нейно нареждане да проповядва самостоятелна класова борба и то в сърцето на Македония, редактирайки първият македонски социалдемократически в[естни]к “Работническа искра”.34 Но в действителност, той не се отказва съвсем от първоначалните си разбирания. По-нататък ще видим, той се връща пак към тях, с желанието вече и при по-други условия да създаде македонска социалистическа партия. Интересно е да се отбележи също, че в тази гоненица на създаване мак[едонски] соц[иал]демокр[атически] групи, не остава чужда и емиграцията в Америка. Там възниква даже цял съюз, наречен “Българо-македонски соц[иал]демокр[атически] просветителен съюз”, който има същата идеология и издава свой орган “Работническа просвета”.
Новата МСДГ при ЦК на партията, Софийска по зачатие, не можа да направи нищо повече от оная на В. Главинов. Тя си постави за цел да съдействува за създаването в европейска Турция соц[иал]демокр[атически] групи, които по-сетне да се обединят в една обща организация. По признание на тесняците, тя можа само да изпрати известно количество социалистическа литература в Македония, да образува в два града две соц[иал]демокр[атически] групи и да замре. Остана значи да съществува само като празна фирма при ЦК на партията, с която отвреме на време уреждаше по някое публично събрание, за да се изнесат пред масите партийните разбирания по националния въпрос.
Така живата историческа действителност доказа на дело неспособността на тесняците да схванат повелите на времето и да присъединят планомерно и благотворно своите усилия към усилията на македонския народ за освобождение и обединение на цялата българска нация, което поне в този период не отричат.
5.
ОСНОВНИ ПРОТИВОРЕЧИЯ ПО НАЦИОНАЛНИЯ ВЪПРОС У ТЕСНИТЕ. В желанието да изместят естествената национална база на мак[едонското] освоб[одително] движение и я заменят със социална тесняците се оказаха изолирани, отстранени от релсите на националната борба и бяха принудени да се задоволят и ограничат с чистата пропаганда на своята класова идеология и то само за България. Но и в туй отношение не отидоха много далеч нито пък можаха поне теоретически да дадат правилно разрешение на националния изобщо и в частност на македонския въпрос. Едно основно противоречие съпътствува всичките им разсъждения на тази тема, което ще се постараем да обясним и изясним.
Заедно с другите балкански соц[иал]дем[окретически] партии тесняците от една страна се стремят да бъдат решителния фактор при осъществяване на националното обединение на балканските народи и за това създават или по-право мъчат се да създадат самостоятелно пролетарско националосвободително движение. От друга страна пък смятат, че то е възможно в обстановката на капитализма и то с усилията на самата буржоазия, чисто механически или ако щете рефлективно насочвано по правия и желан от тях път.
“Националното обединение, заявяват те, е една необходимост за развитието на капитализма и изострянето на класовите противоречия. Но балканската буржоазия със своята националзавоевателна политика се оказва неспособна да постигне тази цел. Това буржоазията ще може да извърши само под давлението на борещия се съзнателен балкански пролетариат, който със своята самостоятелна класова борба отблъсква реакционните стремежи на буржоазията, прегражда нейната национална политика и така я тласка към онова разрешение на балканския въпрос, което единствено е в състояние да даде простор за пълното икономическо и социално развитие на балканските народи.35
Признавайки по този начин съпътствуващата роля на пролетариата в националните движения и същевременно отричайки я със “самостоятелната класова борба”, която отива чак до създаването на пролетарски национал-революционни движения, за да “тласка” първите със силата на някои сложен механизъм от партийния клуб на София, известен само на Ц. Комитет - тесняците виждат изхода от това заплетено положение само в едно: балканската федерация. Там е спасението!
6.
ЛОЗУНГЪТ ЗА БАЛКАНСКАТА ФЕДЕРАЦИЯ. Няма друг лозунг, който да е издиган така упорито и толкова продължително време, колкото тоя за балканската федерация, макар че в последствие и него постигна нещастието да бъде отречен. Смятан едва ли не за магическо вълшебно средство в състояние да разбие печата на почти всички национални и социални противоречия на Балканите, той винаги се изтъква напред по вестници, списания, трибуни и събрания, разяснява и предлага с една вяра граничеща до фанатизъм. Особено това важи за времето пред и след балканските войни, през които всеки брой на “Работнически в[естни]к” започва и свършва с лозунга за балканската федерация. Сам Д. Благоев след изборите 1913 г. заяви публично: “Централният въпрос в Народното събрание ще бъде въпросът за балканската федеративна република”. И този въпрос изведнъж измества конкретния въпрос за освобождението на Македония, който впрочем никога не е и бил поставян. Последният остава за тесняците безпредметен. Те го включват в големия план за балканското сътрудничество, чието начало никой не вижда и чийто край се губи някъде в надоблачното царство на красивото но далечно бъдеще и просто заключват там с катанец. Отсега нататък няма македонски въпрос, няма Македония. Съществува само въпросът за балканската федеративна република - отделно от съдбата на националнопоробените. “За социалната демокрация изобщо и за балканската соц[иал]демокрация особено балканската федеративна република е въпрос за отношенията й към външната политика на европейските капиталистически държави и особено на балканската буржоазия.”36 По този начин тесняците се поставят извън непосредственото участие в борбата за освобождението на Македония. За да гарантират обаче напълно своето бездействие не само по тази линия, но и по линията на балканската федерация, те оспорват правото на балканската буржоазия, свободна или национално потисната, тъй като не правят разлика между двете, да се бори за нейното осъществяване и значи да им създаде работа, от която толкова много се страхуват и игнорирайки факта с често цитираната от тях Швейцарска република заявяват: “Това е историческа задача на балканския пролетариат.”37 Но за да подчертаят своята непоследователност и омагьосания кръг, в който се въртят, предлагат в пълно противоречие с горното следния план за осъществяването на балканската федерация:
1. Образуване на военен съюз между балканските държави.
2. Съюз за обща железопътна система.
3. Пощенски съюз.
4. Обща финансова и външна политика.
5. Балкански парламент.38
Изхождайки от икономическата общност, тесняците вярват че са налучкали пътя на националното обединение на балканските народи и намерили разковничето за създаване на балканската федерация. Но с кого и между кого? Отговорът е един: с капиталистическите държави и между техните правителства. Защото несъмнено, когато се говори за разните съюзи, не се мисли за пролетариата, а за буржоазията. Ролята на пролетариата тук ще бъде изчерпана само с даването “тласък”. И второ: неправилно се поставя въпроса. Вместо да се тръгне от националното обединение към балканската федерация, тесняците, както във всичко, така и тук правят обратното: поставят като условие за националното обединение на балканските народи балканската федерация. С други думи, започват да строят къща от керемидите. В това отношение в политическата история на България те не са последните. Така мислят много от нашите професори, като д-р Михалчев, които смятат чисто философски, че идеалните построения за мир и разбирателство между народите трябва да предхождат разрешението на съществуващите и разделящи ги национални и социални противоречия. Балканската федерация ще бъде венеца на делото за освобождението на всички национално потиснати народи на Балканите. Тя ще дойде да гарантира спечелената свобода и братско съжителство между тях, за да ги запази от зловредното влияние и експлоатацията на великите сили, но в никой случай не ще предхожда националното им освобождение и обединение, което представлява основната база за нейното изграждане.
Ето защо тесняците не получиха никакви реални, даже за партията си, резлутати от лозунга за балканската федерация. Използуваха го само да пропагандни цели, като под негово осветление критикуваха политиката на тогавашните правителства по националния въпрос и разкриваха империалистичните им намерения в едно с ония на европейските държави. Иначе, като средство за обхващане и революционизиране на масите лозунгът за балканската федерация не беше подходящ, не беше ударен, стратегически подбран, макар че да се говори за балканска федерация винаги, във всяко време, не е престъпление.
7.
ЛОЗУНГЪТ ЗА АВТОНОМИЯТА НА МАКЕДОНИЯ.39 Ето един лозунг за времето, който тесняците отхвърлиха, понеже бил лозунг на върховистите и криел империалистичните намерения на България. Ние ще се натъкнем често пъти на подобни наивни разсъждения, непозволяващи на БРСДП (тесни) да възприеме правилно отношение по даден въпрос, само защото той е опорочен от други враждебни ней сили. Тук само ще подчертаем, че около лозунга “за автономията” бяха обединени всички в поробена Македония - не говорим за България. Той беше революционен лозунг за масите и следователно, от гледна точка на момента, настроенията и условията неатакуем. Естествено, съдържанието му не беше пролетарско, но това не означаваше че не е революционно.
Автономният принцип легна в основите на мак[едонското] освоб[одително] движение още при създавето на ВМРО. Заедно с него беше възприета и идеята за масовото въоръжено въстание, като средство за неговото осъществяване. Но покрай това революционно третиране на принципа се прибавяше и друго, а именно, че Македония ще се постави под протектората на великите сили и едва ли не от тях ще зависи победата на македонската революция. И вместо да започнат от тук пролетарския “натиск” и очистят автономния лозунг от всички заблуждения, които смятат неприемливи за тях, тесняците постъпиха по обикновеному: погледнаха на него с презрително пренебрежение и го отрекоха. Какво по-лесно от това?
“Идеята за автономията не е нищо друго, освен форма за господството на българската буржоазия над другите нации в Македония."40 Една автономна Македония ще бъде тъй също и дори още повече ябълка на раздорите между балканските народи, както и поробена Македония.”41 “Свободата на македонския народ и обединението и независимостта на всички балкански народи ще се извоюва не чрез автономията на Македония, под която българската буржоазия прикрива завоевателните си цели спрямо тая страна и към която тя се стреми чрез една военна авантюра, а чрез балканската федеративна република, която ще тури край на агресивните намерения на балканската буржоазия спрямо новоосвободените турски провинции и ще прегради пътя на завоевателната политика на големите европейски държави към Балканите.”42
С отричане лозунга за автономията тесняците не спечелиха нищо. Считайки го за несъвместим за балканската федерация, те всъщност отрекоха самостоятелната вътрешна борба на македонския народ и предоставиха грижите за това на правителствата на балканските свободни държави, които ще бъдат “тласнати” от тях по пътя на федерацията и значи към разрешението на всички национални противоречия. В последствие обаче те разбраха своята грешка и защитавайки неделимостта на разпокъсана Македония, признаха, че автономията ще трябва да бъде стожера около който да се сплотят всички балкански държави и изградят, първо чрез един “митнически съюз” и после чрез един “политически съюз”, балканската федерация. Но това примирение не бе за дълго. В епохата на ленинизма тесняците отхвърлиха както лозунга за автономията, така и тоя за балканската федерация, за да издигнат чисто партийните лозунги за съветска македонска република, за съветски трудови Балкани.
8.
ВОЙНИТЕ. Появяването на БРСДП (тесни) се съвпадна с усилената подготовка на великите и малки държави за едно ново преразпределение на Балканите и света. Съревнованията на международна почва за завладяване нови земи и пазари, извършващи се под натиска на развиващия се монополизъм, докараха европейската война. Но преди да избухне тя, поощрявани от индустриалния стремеж за разширение, балканските държави избързаха и се съюзиха за подялбата на Турция. Този съюз между България, Сърбия, Гърция и Черна гора донесе две войни: съюзническа и междусъюзническа, с право смятани прелюдия на европейската. Виждайки, че с него се цели разпокъсването на Македония, както и стана, ВМРО нададе тревожен вик. Макар и претърпяла ударите на едно потушено в кръв въстание - Илинденското, под чиито развалини намери своя гроб хиляден народ начело с Делчев и Груев, тя намери все пак сили да се опре и издигне единствения спасителен за целостта на Македония лозунг - автономията. Особено серското крило, след реформения конституционализъм на младотурците от 1908 г., упорито стоеше на тезета чрез революция за автономия и се противопоставяше на тезата чрез война за присъединение на Македония към България, поддържана от българските правителства и върховистите.
Времената бяха тежки и изискваха мъдри решения. Нацията стоеше настръхнала пред неизвестността на бъдещето, готова да даде и последната си капка кръв за освобождението на поробените. Не бяха спокойни и тесняците. В този съдбоносен за Балканите момент, когато всеки българин се чувствуваше призван да каже своята дума за разрешение на натежалите въпроси, те затвориха очите си пред действителността и по стар навик изказаха пожеланията си за балканската федерация, задоволявайки се с чисто абстрактните лозунги: “долу войната!” и “да живее мира!”.
“Като осъждаме най-енергично войната и искаме немедленото й прекращение, ние заявяваме, че съзнателният български пролетариат се бори и ще се бори за националното обединение и независимостта на балканските народи. Но за постигане на тази цел, ние искаме осъществяването на балканската федеративна република, защото именно тоя е пътя на истинското и трайно обединение на балканските народи, а не войната, която води към социално разорение, към териториални заграбвания и към създаването на изкуствени държавни фалити от господствуващите класи и династии на Балканите. Българският съзнателен пролетариат заявява по-нататък, че с днешния съюз между четирите балкански държави и с разделянето между тях на Европейска Турция далеч не се постига още едно истинско и трайно обединение на балканските народи. Този съюз, създаден за постигането на капиталистически и династически завоевателни цели, може да се разпадне и да стане източник за нови национални съперничества и конфликти, щом веднаж бъде постигната неговата обща цел - унищожението на Турция и заграбването на нейните европейски провинции. Затова ние искаме разширението и превръщането на тоя военно-династически съюз в един политически и икономически съюз с общ парламент, общи митнически граници и т. н.”43
Нито дума за революционната борба! Нито дува за самоопределението на народите! Никакво революционно разрешение на балканския въпрос! Какво можеше да помогне балканската федерация тук - един чисто отвлечен пропаганден лозунг, нямащ нищо общо с конкретната действителност? Наистина, смело можем каза, че в този момент анархиста и войводата, “дребнобуржоазния елемент” Сандански, както го наричаха, със своята вяра в революцията от една страна и върховистите, заедно с българските правителства и военолюбиви кръгове, с неудържимия ентусиазъм за война от друга страна, стояха много по-близко до ленинизма, отколкото класосъзнателните партийци и водачи на БРСДП (тесни) с втръсналата се на всички балканска федерация. Ленин не беше за войната, но не отричаше прогресивния характер на балканската от 1912 г.
“Победите на българите и сърбите, казваше той, означават подкопаване на феодализма в Македония, означават създаване на една малко или много свободна класа селяни - земевладелци; означават гарантиране на цялото обществено развитие на балканските страни, спряно от абсолютизма и крепостническите отношения.”
И добавяше:
“Ако освобождението на Македония се извършеше чрез революцията, т.е. и на сръбските, и на българските, и турски селяни против помешчиците от всички националности, то освобождението би коствало на балканските народи навярно сто пъти по-малко човешки жертви, отколкото днешната война. Освобождението би се постигнало с неизмеримо по-лека цена и би било неизразимо по-пълно.”
Както виждате, Ленин никъде не споменава за балканската федерация. И в единия случай, когато говори за войната и в другия случай, когато възхвалява революцията, той има предвид историческите условия на Балканите, съобразно които проследява и изяснява събитията без да се лута в мъглата на едно далечно и неизвестно бъдеще. Но вместо да се вслушат в пророческия глас на Сандански и се помъчат да разберат думите на Ленин, тесняците запазват същото отношение към войните и през 1913 г., като в навечерието на последвалата я от 1914 г. направиха следната декларация в парламента:
“В днешния момент българският народ се нуждае от мир и към запазването на мира трябва да бъдат насочени всички усилия на ония, които ръководят съдбините на България. Надвисналата опасност от чуждо завземане и поробване на Балканите, предизвикано от династическата и националистическа политика на господствуващите там класи и династии може да бъде предотвратено и отблъснато само чрез съюза на балканските държави, само чрез балканската федеративна република.”44
На 17 юли 1914 г. Ц. Комитет, заедно с парламентарната група на партията, излязоха с манифест по случай започналата се вече война. С този манифест се подканваше работническата класа “да застане на чело на борбата за запазване целостта на България и нейната национална независимост” и се заявяваше на края на манифеста, че единственият изход е в изграждането на балканската федерация. Същото се повтаря и по-късно, по повод балканската социалдемокр[атическа] конференция в София, състояла се през 1915 г.
“Вчера, 22 февруари, софийският многолюден пролетариат, в съгласие със сръбските и румънски работници, наново изтъкна нуждата и навременността от мира и федерирането на балканските народи, като със съответната резолюция заяви, че иска най-настоятелно от балканските правителства и балканските парламенти: 1. да влезат веднага в споразумение за обща отбрана против застрашаващото балканските народи външно нахлуване, отгдето и да иде то и за поставяне основите на балканския федеративен съюз и 2. да влезат в споразумение с другите неутрални държави и да направят общи постъпки пред воюващите за прекратяването на войната и за незабавното сключване на мир.”45
Тук обаче тесняците изпадат в още една грешка: съсредоточават вниманието си върху “европейското външно нахлуване”, а забравят междубалканското вътрешно и най-важното, империалистическия характер не само на европейските завоевания, но и на балканските от 1913 г. насетне, които вече нямат нищо общо с тия от 1912 г. Освен това нямат никаква представа за развиващите се събития. Говорят за парламентарно разрешение на националните противоречия между балканските народи в един момент, когато парламентите са превърнати в оръжейни и всеки глас за мир и братско разбирателство е глас вопиющ в пустиня. Те се опълчват против войната, а възлагат на военнолюбивите и реваншистки правителства да я възпрат, предоставяйки с други думи на ножа свободата да се откаже от назначението си да реже и да започне да сади цветя и ... тикви. Цялата им партия в този момент се лута в хаоса на бомбастични абстрактни пожелания и лозунги, напълно неспособна да ги свали от небесата на земята и конкретизира. Тя те се интересува от непосредствената революционна борба на национално поробените, нито издига лозунга за тяхното самоопределение и освобождение. Пред великата идея за балканската федерация Македония, Тракия и Добруджа се губят, изчезват...
Слепота, ограниченост, непоследователност, малодушие, философщина, сектантство - теснящина!
9.
БАЛКАНСКИТЕ СОЦ[ИАЛ]ДЕМОКРАТИЧЕСКИ КОНФЕРЕНЦИИ И НАЦИОНАЛНИЯ ВЪПРОС. В също такова положение изпадат по-малко или повече и социалдемокр[атическите] партии в другите балкански страни и Европа во главе с II Интернационал. В основата си дребнобуржоазни, те се люлеят между историческата си назадналост и идеологическа незрелост правеща ги неспособни да схванат духа на времето и възприемат правилна ориентировка по въпросите изникнали пред тях и изпадат често в противоречие с основните принципи на марксизма. В това отношение не липсват и куриози. Една част от сръбската соц[иал]демокр[атическа] партия на чело с Душан Попович и Гриша Кацлерович по едно време даже отправят меморандум до II Интернационал, в който изтъкват необходимостта от присъединението на Македония към кралство Сърбия. Чиста проба шовинизъм! Интернационалната пък соц[иал]демокр[атическа] конференция в Стокхолм 1917 г. дели Македония на две: сръбска и българска и същевременно иска “мир без анексии и обезщетение, който да почива върху правото на народите за самоопределение”.
В желанието си да уеднаквят разбиранията си по разните въпроси от партиен и балкански характер, както и да се упознаят и уредят отношенията си на взаимно сътрудничество в борбата си срещу буржоазията, балканските соц[иал]демокр[атически] партии уредиха няколко общи конференции и акции, които ние ще разгледаме последователно по време и място.
В разглеждания от нас период се свикаха две конференции и две акции.
Първата балканска соц[иал]демокр[атическа] конфереция се състоя в Белград през 1909 г. и заседава три дни - 25 - 27 декември. Присъствували са 32 души делегати от Хърватско, Словения, Черна Гора, Румъния, Гърция, България, Турция и Македония. Първата точка в дневния ред е била “Балканския въпрос и социалната демокрация”. От взетата резолюция по този случай правим следните извадки:
“Първата соц[иал]демокр[атическа] балканска конференция поддържа гледището, че осъществяването на мира между балканските народи може да се постигне единствено чрез събиране на икономическите сили в едно цяло, премахването на изкуствено поставените граници, създаване пълна взаимност и общност в живота и отбраната от общите опасности.”46
Като изтъква по-нататък мисълта, че за това е призван пролетариата, а не буржоазията конференцията подчертава:
“Социалната демокрация има за важна задача да бъде най-съзнателният, най-решителният и най-последователният носител на идеята за солидарността между народите на югоизточна Европа и с класовата борба на пролетариата да засилва отбранителната мощ на народите спрямо завоевателната политика на европейския капитализъм. Преди всичко това трябва да важи спрямо империалистическите стремления на Австро-Унгария и влиянието на руския царизъм.”47
Все същата тесняшка песен. Говори се за Австро-Унгария и Русия, а се забравя за империализма на балканските държавици, които в последствие разпокъсаха Македония и я превърнаха на гробница. В резолюцията националния въпрос като че ли съзнателно е избягнат. Пред вид важността му обаче конференцията взима решение да се изработи от секретарите на отделните балкански партии формулирана програма на политическите и национални искания на балканския пролетариат, както и проект за организационното му сцепление, които да се прадставят на втората балканска соц[иал]дем[ократическа] конференция. Взима се решение, щото тя да се състои в София през 1911 г. Сърбите обаче под натиска на сръбското правителство не устояват на решението и под предлог, че БРСДП не е единна, я осуетяват. Затова пък на 14 март 1910 г. се свиква първата междубалканска соц[иал]демокр[атическа] акция за мир. Но и тя не донася нищо ново. Последва втора такава пак в София през 1915 г. Сега сръбските “другари” не правят опозиция на тесните по въпроса за неучастието на широките. Сега те на драго сърце се отзовават на призива за мир и то с единствената цел, подхранвана от сръбското правителство, да се спечели общественото мнение в България за неутралитета, тъй като имаше опасение тя да отиде със Съюза и се яви в тила на Сърбия, както и стана. Това проличава и от самата резолюция.
“Общият балкански работнически митинг най-настоятелно иска от балканските правителства и балканските парламенти да влезнат веднага в споразумение за обща отбрана против застрашаващото балканските народи външно нахлуване от гдето и да иде то и за поставяне основите на балканския федеративен съюз.”48
Една чисто сръбска резолюция, в която е направено всичко, за да се избегне прякото разглеждане на македонския въпрос. Сръбските социалисти и комунисти, с редки изключения винаги са поставяли собствената си родина над всякакви отвлечени идеи и са били готови да се откажат от тях в решителния час, когато се е налагало да се осигури нейната безопасност и гарантират, па даже и разширят за сметка на другите народи нейните граници. В това отношение те винаги са използвали наивността на нашите социалисти и комунисти, които верни на догмите, не са забелязвали тяхната игра и са се поддавали на внушенията им, служейки на социализма и комунизма, да служат всъщност на чисто сръбската държавна политика. Нима на сръбските “другари” не им беше ясно, че без разрешението на македонския въпрос не е осъществимо никакво споразумение и сближение между България и Сърбия?! И какво направиха против разпокъсването на Македония през 1913 г.? Не знаеха ли, че Македония робува в този момент, че националннте противоречия между българи и сърби бяха много по-страшни от едно нахлуване на великите сили на Балканите? Или за тях съществуваше само един въпрос: да се спаси кралство Сърбия от Австро-Унгария...
Тежкото впечатление от резолюцията веднага беше премахнато от корекциите, които внесоха изпълнителните комитети на балканските соц[иал]демокр[атически] партии в последвалия манифест от с.г.
“Балканският пролетариат се бори за един политико-икономически съюз на балканските народи, сключен от техните парламенти върху основите на най-широката политическа свобода. Соц[иал]демокрацията се бори за балканска федеративна република, която с националната автономия на всяка народност ще им осигури независимост и ще премахне националните борби, с федеративната организация ще ги обедини, а с народната милиция ще им даде най-сигурната национална отбрана.”49
Но и тези корекции не засегнаха конкретното поставяне на въпроса за Македония. Българската теснящина се превръща в балканска. В това отношение поне БРСДП може да се похвали, че е имала успех. В общи черти и втората балканска соц[иал]демокр[атическа] конференция, състояла се в Букурещ 1915 г., изнася същото. Учредява се Интербалканско постоянно бюро на балк[анските] соц[иал]демокр[атически] партии, определя се първи май като ден за демонстрации в полза на балканската федеративна република и се изработва “декларация на принципите”, от която правим следните извадки:
“Втората междубалканска конференция заявява, че единствената форма на съюз между балканските народи, която може да осигури траен мир е федеративната република на Балканите, основана върху един напълно демократичен режим и която признава и гарантира абсолютното и действително политическо, гражданско и културно равенство между всички балкански националности без разлика на раса, религия и език. Балканската федеративна република с общ парламент, избран чрез всеобщо избирателно равно, тайно и прямо гласоподаване, с пропорционално представителство, местно самоуправление и с народна милиция за своя защита.”50
Коментариите са излишни.
10.
ОБЩ ПОГЛЕД. Периодът 1903-1919 г. се определя за БРСДП (тесни) като период на настъпление по всички линии на класовата борба. На лице имаме вече организирано движение, което не може да се задоволява само с просвета, пропаганда и организация. То си поставя задачи свързани с непосредствените борби на пролетариата и търси начини да ги осъществи. Пролетариатът, макар и и в малцинство, задръстен от интелигентския дребнобуржоазен кадър, става основна сила на революцията, не също и на революционното учение, както бе в предишния период, а на партията, която е и си остава парламентарно-работническа. Главният удар определен от стратегията е насочен против войните и засега не само вътрешната, но и външната политика на буржоазията. Цел: разрастване двежението да степен да я “тласне” по пътя на сближаването със съседите и я отклони от милитаризма в името на балканската федеративна република. Средствата за постигането на тази цел остават както по-рано “изборно-парламентарни”, към които се прибавят общите акции и конференции на партията с другите соц[иал]демокр[атически] партии на Балканите. Резерв? За тесните той и сега не съществува. Възприема се принципа на “самостоятелната класова борба”, която отхвърля всяко единодействие със селското и националреволюционни движения. Те се отричат като дребнобуржоазни и се прави всичко възможно да бъдат превърнати в чисто социални, класови движения и то под жезъла на партията. Основната сила на националната революция, според тесняците, трябва да бъде пролетариата. Нейната цел: не освобождението на Македония, а балканската федеративна република. По такъв начин тя веднага се превръща в социална и то задължително. Няма значение, че историческите условия отричат подобна тактика, разкритикувана смъртоносно от Ленин и недопустима за разглежданото време от гледна точка на неговото учение. Теоретически значи тесняците са на погрешен път. Практически пък избиват на още по-погрешен. След безуспешните опити да превземат ВМРО “отвътре”, те навлизат в още един кьор сокак. През 1903 г. формират мак[едонска] соц[иал]демокр[атическа] група при ЦК на партията с цел вече не да съзадават македонска социалдемократическа партия, която да се бори за освобождението на Македония, както беше по-рано, а да извоюват известен периметър в македонското движение, необходим за чисто партийните им цели. Ето защо годината на образуването й (1903), трябва да се счита начален момент на класическата тесняшка тактика по националния въпрос и специално македонския, наречена от нас - червен върховизъм.51
Тази тактика, както ще видим по-нататък, при всички промени в условията остава все една и съща, като придобива само разни вариации във формата. Тя се дължи не само на теснящината, но и на започналия вече упадък на мак[едонското] освоб[одително] движение, безсилно да се опре на задаваните му удари от ляво и от дясно, поради загубване не само на най-достойните си хора и водачи в Илинденското въстание, но и загубването на своята чистота и самостоятелност.
11.
НАЦИОНАЛНИЯТ ВЪПРОС В ЕПОХАТА НА ТЕСНЯЧЕСТВОТО. Епохата на теснячеството е епоха на еволюционния социализъм, епоха на II Интернационал (1889-1914) и значи на реформизма по националния въпрос. Тя се характеризира с признаване “културната автономия” на национално поробените, която не достига лозунга за пълното им политическо освобождение до пълно отделяне в самостоятелна държава, а така също с колебливото, неустановено и неправилно поведение на пролетарските партии към националреволюционните движения. Това се дължи на отричане тяхната същност и цел и неразбиране основните движущи ги сили, които ги определят като буржоазнодемократични движения. По пътя на своята теория, стратегия и тактика по националния въпрос и специално македонския въпрос, БРСДП (тесни) преминава няколко исторически етапи, разгледани подробно от нас в предшествуващите глави на тази книга, които с нищо не се отличават от ония, преминати от пролетариата на другите страни, сключени в орбитата на II Интернационал. Тя се намира напълно под негово влияние и влиянието на безчислените му ефимерни декларации за “правата и равенството на народите”, към които разбира се прибавя своята специфична и гръмка дандания за балканската федеративна република. Този неизяснен и за нея лозунг я накара да изпадне не само в мрежата на собствените си идейни противоречия по основните въпроси на македонската революция, но я доведе до положението да я признае формално, отрече фактически, а практически върже за колесницата на чисто партийните си интереси, ограничени в България и изчерпващи се с увеличаване броя на червените избирателни бюлетинки.
Епохата на теснячеството завърши по този начин с пълното фиаско на БРСДП (тесни) по националния въпрос, удушен в прегръдките на теснящината. Неговият мъртъв труп се предаде на “ленинистите” от следващата епоха, които вместо да го съживят, направиха всичко, за да не остане от него нито помен.
Б. ЕПОХАТА НА ЛЕНИНИЗМА
I. ПЕРИОД ОТ КРАЯ НА ЕВРОПЕЙСКАТА ВОЙНА 1919 Г. ДО СЪЗДАВАНЕТО НА ВМРО (ОБЕДИНЕНА) 1925 Г.
Европейската война свърши катастрофално за България с пробива на Солунския фронт 1918 г., който бе добре дошъл за БРСДП (тесни). Недоволството на широките народни маси от печалния изход на войните и струпаните нещастия, придружени от душевна покруса, политическа дезорганизация и икономическа разруха, както и неоспоримото влиание на руската революция дадоха най-широка възможност да се прояви по всички линии на класовата си борба. Имайки пред вид руския опит, тя напусна “чисто самостоятелната си борба” и наред с българското работничество и селячество включи в обсега на своята дейност и македонската емиграция и бежания. Последната също бе раздвижена и заедно с останалите революционни кадри на ВМРО се люлееше в родилните мъки на един нов освободителен път. Новата тактика на БРСДП (тесни), вече БКП (т.с.) по националния въпрос, се яви в резултат на “ленинския прелом” настъпил след деветнадесетата година. Той налагаше покрай многото изменения в начините и средствата на класовата борба и необходимостта от изграждането на единния фронт с нац[ионално] революционните движения, на първо място македонското като най-могъщо и значително за изхода на тази борба.
За да разберем в какво се състоеше “ленинския прелом” по националния въпрос, защото тук само той ни интересува, и до колко бе усвоен и приложен в действителност, ще трябва преди всичко да се запознаем със самия ленинизъм.
Какно е неговото становище по този въпрос?
1.
ЛЕНИНИЗМЪТ И НАЦИОНАЛНИЯ ВЪПРОС. Според учението на Ленин, националният въпрос е част от общия въпрос за пролетарската революция, част от въпроса за диктатурата на пролетариата. Той смята, че понастоящем национал-революционните движения се развиват против империалистическите държави като определена социална сила, бореща се с враговете на пролетариата. Че процесът на събаряне капитализма се извършва в резултат на борбата на революционния пролетариат за комунизъм и в резултат на борбата на нац[ионално]освоб[одителните] движения на експлоатираните от империализма нации. Че от това положение произтича необходимостта на всички нац[ионално] освоб[одителни] движения и особено селските в изостаналите страни насочени против феодалите - помешчици. Че по пътя на това поддържане на нац[ионално]освоб[одителни] движения пролетариатът е длъжен да влезе във временно съглашение даже и с буржоазната демокрация от колониите и изостаналите страни. Че формата на съдействието, което класовата партия на дадена страна възприема, трябва да съответствува на историческата класова степен от развитието на дадена нация и да се насочи тя към максимално въвличани в революционното движение на широките трудещи се маси. Че необходимостта да се провъзгласи и осъществи свободата на всички угнетени нации (т.е. тяхното право на самоопределение) ще бъде също така насъщна в социалистическата революция, както беше насъщна за победата на буржоазнодем[ократическата] революция например в Германия 1848 г. или в Русия 1905 г. Че правото на самоопределение за всички нации има максимум демократизъм и минимум национализъм. Че под самоопределението на нациите трябва да се разбира освобождение до пълно отделяне от угнетителката нация, което обаче не е равносилно на искането за раздробяване и образуване на дребни държави. То означава само последователна борба против всеки национален гнет. Че човечеството се стреми към федерацията, която се явява не само преходна форма към пълно единство на трудещите се, но и към пълна ликвидация на националните противоречия между народите. Че не е марксист, не е демократ тоя, който не признава и неотстоява равноправието на нациите, който не се бори против всеки национален гнет или неравноправие. Че ония социалистически партии, които недокажат цялата правота на националното самоопределение на угнетените нации, т.е. правото на свободното политическо отделяне; недокажат това със своята деятелност и сега, във време на революцията и след нейната победа, че ще освободят поробените нации и ще изградят отношенията си към тях на базата на свободния съюз на народите - то тия партии ще извършат измяна спрямо социализма. Защото да се мисли, че е мислима социалната революция без въстание на малките народи в колониите и Европа, без революционни избухвания на части от дребната буржоазия с всичките й предразсъдъци, без движение на несъзнателните пролетарски и полупролетарски маси против помешчицкия, църковен, монархически, национален и др. такъв гнет - да мислиш тъй, значи да се отречеше от социалната революция. Социалната революция в Европа не може да бъде нищо друго, освен взрив на масова борба на всички и всячески потискани и недоволни. Части от дребната буржоазия и назадналите работници неизбежно ще участвуват в нея. Без такова участие е невъзможна масовата борба, невъзможна е никаква революция. И така, те неизбежно ще внасят в движението своите предразсъдъци, своите фракционни фантазии, своите слабости и грешки. Но обективно, те ще нападат капитала и съзнателния авангард на революцията - издигнатият пролетариат, изразявайки тази обективна истина в разнообразната и разногласна, пъстра и външно раздробена масова борба, ще може да ги обедини и насочи за да завземе властта и осъществи победата на социализма, която далеч не изведнъж “ще се очисти” от дребнобуржоазните нюанси. Ето защо, националреволюционните движения в угнетените страни е нужно да се преценяват не от гледището на формалната демокрация, а от гледището на фактическите резултати в общия баланс на борбата против империализма, т.е. не изолирано, а в световен мащаб. Ето защо революционния им характер в обстановката на империалистическото потисничество съвсем не предполага задължително участие на пролетарски елементи в движението, съществуването на революционна или републиканска програма, наличност на демократична основа. Единния фронт, значи, не във всички случаи налага пролетарския хегемон в тези движения, а още по-малко да се смята, че хегемона означава вече тяхното комунизиране, обезличаване като движения на дребната буржоазия, отнемане самостоятелната им роля и свобода и приравняване с класовото движение. Тук имаме само прерастване, а не поглъщане - процес на едно историческо взаимодействие, което получава своят завършен край и пълно осъществяване на единния фронт само в революцията.52
Това учи ленинизма по националния въпрос. Това повтаря и неговия приемник и другар Сталин.
Но как постъпиха българските “ленинисти”?
2.
ВРЕМЕННОТО ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО НА СТАРАТА ОБЕДИНЕНА ВМРО ОТ 1919 ГОДИНА. В духа на горепосочените тези, III Интернационал издаде подходящи директиви за действие разпръснати по целия свят. И тесняците, като по даден знак, автоматически, по заповед “от горе” се отрекоха от “парламентарната революция” и прегърнаха комунистическата. БКП действително се напрегна да се отърси, макар и безуспешно, от тесняшкия си манталитет, да стане революционна партия и проникне навсякъде из народа. Благоприятните условия окриляха нейния подем, отбелязан след войните в почти всички страни. Чувствувайки нови сили тя се зае да докаже, че вече е скъсала с миналото, скъсала и с теснящината по националния въпрос.
Началото из този нов път се сложи 1919 г. с Врменното представителство на старата обединена ВМРО. На чело с Димо Х[аджи]димов53 и Гьорче Петров, тя бе срещупоставена на оная ръководена от Тодор Александров и Ал. Протогеров. Тази тактика даде неочаквани резултати. Името на Г. Петров и имената на другите македонски дейци, които не бяха комунисти, прикриваха истинските намерения на БКП и улесняваха нейната задача да сгрупира под знамето на Вр[еменното] представителство и неговата преди всичко македонска, не комунистическа идеология, опозиционно настроените маси. Трябва да признаем, че това беше от гледище на ленинизма един блестящ подход към постепенното им привличане във водите на единния фронт и комунизиране, което несъмнено, ако се следваше този път, щеше в три четвърти да бъде постигнато. Намирайки се пред прага на гражданската война, която не закъсня да избухне през 1923 г. и в желанието да увеличат бойните си кадри, те изведнъж отсякоха противно на ленинизма, че предвид очакваната социална революция, която ще разреши напълно националния въпрос, националревол[юционните] движения стават излишни и следователно трябва да се слеят със социалреволюционните - в случая с БКП. За целта Вр[еменното] представителство на старата обединена ВМРО бе разформирована. На нейно място тесняците измислиха 1920 г. Централна емигрантска комисия при партията със секретари Д. Х[аджи]димов, Ив. Клинчаров и В. Главинов, ратуваща за създадения по-късно Емигрантски комунистически съюз при БКП.
3.
ЕМИГРАНТСКИЯ КОМУНИСТИЧЕСКИ СЪЮЗ ПРИ БКП. Съюзът не възникна изведнаж. И той мина през няколко етапи, както му е реда, изживя моменти на подем и най-сетне, като всяко тесняшко начинание, цъфна без да даде плод, прецъфтя и умря. Отначало БКП си постави за задача да създаде идейни емигрантски комунистически групи, които, според отчета на учредителната им конференция, състояла се на 22 май 1921 г., достигат цифрата 20 със 2000 организирани членове. Данните, макар и малко надути54 подчертават усилената организационна дейност на Емигрантската комисия, предимно на секретаря й Димо Х[аджи]димов, който същевременно е редактор и на емигрантския комунистически орган “Освобождение”55. Те обаче нищо не съобщават за състава на тези групи, повечето партийни, които и без това бяха под червеното знаме на БКП и значи за нея не представляваха някаква особена придобивка. В резолюцията на провъзгласения в учредителната конференция ЕКС при БКП това не е избегнато и даже се дават напътствия как да се действува, за да се спечелят “по-широките народни маси”. В точка 3 четем следното: ”Конференцията подканя най-настоятелно ръководните тела на емигрантските групи, както и всички местни комитети в емигрантските центрове да засилят своята дейност и да положат всички усилия , за да вмъкнат в съюзните групи и под тяхно идейно влияние по-широки емигрантски маси, което в днешно време е една революционна необходимост от особено значение.”56
Усилията в туй отношение на партийците не доведоха да никакъв положителен резултат. Чисто класовата форма пречеше. Пречеше и чисто класовата идеология по националния въпрос на “националреволюционния” ЕКС при БКП. Тесняците не разбраха, че широките народни емигрантски маси не са партизански, не са комунистически и че няма нито един партиен клуб достатъчно широк да ги побере. Те не разбираха също, че борбата, която поведе болшинството на емиграцията срещу ръководството на Националния комитет и ВМРО в лицето на Т. Александров и Ал. Протогеров, не означаваше опартизаняване нито комунизиране, а олевяване и то олевяване на базата на буржоазния демократичен централизъм поддържан и завещан от Делчев и Сандански. В очакване да заграбят властта, тесняците пожелаха да направят невъзможното: да превърнат механически в двадесет и четири часа македонското нац[ионал]револ[юционно] движение в социалреволюционно, класово, комунистическо и го натоварят да вдига революция в България. Че в този момент то се развиваше като определена сила насочена против империализма, опозиционно настроено срещу властвуващите партии, не беше важно за тях. Посегнали грубо на националното чувство у масите и низвергнали в калта идеала за освобождението на поробените, отидоха даже още по-далеч: отрекоха самостоятелността на мак[едонското] освоб[одително] движение, неговата независимост, принципа на вътрешността и най-сетне с провъзгласяването на ЕКС при БКП отрекоха и единния фронт. Той ставаше излишен, тъй като членовете на Съюза бяха чистокръвни партийци и следователно БКП не можеше да осъществи единния фронт със самата себе си, още повече, че за нея мак[едонското] освоб[обително] движение беше сведено в рамките на този Съюз, в рамките на самата партия.
“Подчертаваме още веднъж ясно и категорично, че нашите лозунги и методи за борба са лозунгите и методите на БКП.”57
От тук и идеологията на Съюза:
“Въпросът за националното освобождение и обединение на балканските народи може да съществува само под формата на борба за събаряне на капитализма и въдворяване властта и диктатурата на работническите и селски съвети. Националният въпрос може да бъде разрешен само по примера на Руската съветска република. Само комунистическата революция и работническо-селската власт на Балканите може да приложи принципа на самоопределяне на народите и тяхното национално освобождение и обединение. Само съветската власт упражнявана от балканската социалистическа съветска федеративна република може да извика на свободен живот народите. Емиграцията в България и във всички други страни ще намери също своето спасение в комунистическата революция. Буржоазията е нейн смъртен враг. Всичките си сили тя трябва да вложи в делото на революцията под знамето на комунистическите партии на Балканите, в служба на Балканската комунистическа федерация и под разпорежданията на III Интернационал.”58
Водим от горепосочената идеология, ЕКС при БКП, въпреки усилията си, неможа да се наложи. Той подействува отблъсквателно. Увлечените македонски маси около компрометирането с тези похвати Врем[еменно] представителство, които никога не са били сомунистически и въпрос е дали ще бъдат до освобождението на Македония, на които се отричаше националният идеал, се отдръпнаха назад. Те положиха начело със Славчо Ковачев, архитект Юруков, Кл. Размов, д-р Далкалъчев, д-р Ф. Атанасов и Крум Зографов основите на Федеративната легална и нелегална организации и посредством тях продължиха и занапред да дават израз на своето опозиционно настроение, само че по пътя на борбата за национално освобождение.
Ето как един от живите ръководители на ЕКС при БКП обяснява този крах:
“Макар зарегистрирал първите две години голям успех, съюзът започна прогресивно да отпада, откак неговите членове разбраха, че ги викаме не за близки непосредствени революционни действия, а да им четем “насаат”, както някои се изразяваха. Така се създаде криза в съюза, дължаща се на капитулацията на ЦК на БКП пред сръбската комунистическа партия, предписал една строго просветна дейност на съюза.”59
За да се излезе от това положение, другият ръководител В. Главинов предлага трансформирането му в македонска революционна комунистическа партия със своя политическа и икономическа програма - секция на Балканската комунистическа федерация. В този случай поне единния фронт щеше да изглежда праволинеен. Но БКП отхвърля предложението и то, както казва Клинчаров, по две твърде характерни за българските комунисти причини:
“1. В лицето на своите двама секретари, ЦК на партията не можеше да се ориентира върху едно ясно положение, например отношението на македонската масова емиграция към Македония.
2. ЦК запазваше македонския терен за сръбската комунистическа партия - една партия, която не беше се освободила от влиянието на пансръбската националистическа идея.”60
Последната точка изобличава твърде много БКП. Тя подчертава за лишен път нейната пълна дезинтерисованост за съдбата на национално поробените и нейния върховизъм, стремящ се да включи мак[едонското] освоб[одително] движение само в границите на българската държава и го използува за чисто партийните си цели, нямащи нищо общо с борбата за освобождението на Македония. Затуй я харизва на сърбите, както би я харизала и на хотентотите, стига само да има полза от това. Принципът на административното разпределение на революционните области тук неможе да я спаси. Ако на сръбската комунистическа партия се падаше по право да се разпорежда с Македония, това още неозначаваше, че ще трябва да се търпят нейните съгласувани със сръбските правителства действия, целящи обезличаването на македонското поробено население. Иначе, какъв смисъл имаше създаването на Балканския федеративен комунистически съюз? Тази грешка, както ще видим по-късно, благодарение на инициативата на националреволюционния фронт във ВМРО(Обединена) бе премахната.
Eднoвременно с отхвърляне предложението на В. Главинов, ЦК на БКП издава заповед за координиране силите между ЕКС и ВМРО за обща борба против режима на Стамболийски. Съюзът, който беше създаден едва ли не изключително да изтръгне македонските маси от влиянието на тази организация, изведнъж подаде ръка на Т. Александров и Ал. Протогеров. На това последните отговориха със заповедта за неговото формално разтуряне - фактически вече той беше престанал да съществува, и спиране съюзния орган “Освобождение” под страх на смъртно наказание. БКП с “ленинска твърдост” и “себеотрицание” мълком се подчини и ЕКС изчезна от лицето на земята по силата на размахвания калем от ЦК, тъй както се беше появил.
ЕКС при БКП не остави никаква следа всред македонските емигрантски и бежански маси, с изключение на известни проявили се личности, като Д. Х[аджи]димов и др. станали жертва на злощастния експеримент да вържат мак[едонското] освоб[одително] движение за колесницата на партията, без оглед на обективните исторически условия. Самата пък партия загуби всякакво обаяние всред емигрантските маси, с каквото се ползуваше първите години след пробива на Солунския фронт.
4.
ТАКТИКАТА ЗА ПРЕВЗЕМАНЕ ВМРО ОТВЪРТРЕ. Провалата на ЕКС беше последвана с провалата на самата БКП в юнските и септемврийските събития от 1923 г.,които я накараха да съзнае грешките си, но не и да се вразуми. 61 И понеже старата тактика на претопяване македонските маси чрез привидно създаваните съответни организационни форми беше компрометирана, пък и условията най-малко благоприятствуваха за това, тя я замени с тая на превземането “отвътре”. Нейните функционери проникваха в братствата и младежките организации и там подмолно се стараеха да ги разложат, да печелят привърженици и в даден момент да налагат свои настоятелства. Тая тактика се приложи и по отношение на ВМРО. Последната се беше вече окопитила след първите дни на униние от националната катастрофа и въстановена от Т. Александров и Протогеров, застана пак като ръководещ фактор на движението. В този момент тя представляваше доста апетитна мръвка за целите на БКП, независимо от това, че мнозина от комунизираните македонци след събитията от 1923 г. намериха там удобен заслон и искаха на всяка цена да се реваншират на правителството за претърпения неуспех. Под натиска, именно на тази левица, във ВМРО възникнаха ред идейни разногласия, които подкопаха единството на организацията и я изправиха пред опасността наистина да бъде превзета от БКП. Случаят с Виенския манифест от 6 май 1924 г., с който се издигаше лозунга за единния фронт, целеше именно това. Макар че Т. Александров не беш6е съгласен да се публикува в момеита, Д. Влахов го разпространи от негово име и използува това обстоятелство по-късно към 1925 г. за създаването на ВМРО(Обединена), като успя даже да привлече и един от членовете на ЦК на ВМРО - П. Чаулев. Финалът на тази маневра настъпи веднага. С Горноджумайските събития от 1924 г. левицата бе унищожена, а с това за втори път през излагания от нас период бе избягната възможността БКП да тури ръка на мак[едонското] освоб[одително] движение.
И тук, значи тя претърпя неуспех и тук доказа своята неспособност да се ориентира правилно и съобразява с времето и условията. Но това не беше само нейна вина, а вина на всички балкански комунистически партии. III Интернационал също не подбираше средства, за да увеличи своето световно влияние и зле осведомяван от националните комунистически секции за положението на отделните страни, издаваше такива гръмки и пламенни директиви, като че ли въпроса за комунизирането на тези страни и избухването на световната социална революция и нейната неминуема победа, бяха въпрос на дни, на часове...
5.
БАЛКАНСКИТЕ КОМУНИСТИЧЕСКИ КОНФЕРЕНЦИИ И АКЦИИ И НАЦИОНАЛНИЯ ВЪПРОС. Периодът от 1918 - 1925 г. в туй отношение е особено щастлив. Първо се свика една обща балканска акция през 1919 г., а през 1920 г. в София се състоя III конференция на балканските комунистически партии. Тя провъзгласи присъединението към III Интернационал и преименува съществуващата Балканска соц[иал]демократическа федерация в “Балканска комунистическа федерация”. Националният въпрос е поставен на заден план. За него и не става дума, понеже във всички участници грее дълбоката вяра във въстържествуването на пролетарската диктатура, която ще разчисти с всички национални и социални противоречия между народите.
“Балканските държави са изцяло в икономическо и финансово подчинение на великите империалистически държави и са неспособни да въстановят сами икономическия си живот, нито да облекчат тежкото положение на работническите и малоимотни маси, поради което само пролетарската революция ще гарантира свободното съществуване на народите, като ги освободи от големите държавни дългове и даде широк простор на производителните им сили чрез обединението им в един икономически съюз и в една Балканска съветска социалистическа република.”62
Такъв характер носи и IV конференция на Балканската комунистическа федерация състояла се пак в София през 1921 г., па и V състояла се в Москва 1922 г., в резолюцията на която действително се говори за националния въпрос, споменава се даже и Македония и другите балкански национално поробени страни, но не се отива по-далеч от тяхното съветизиране.
“Балканските комунистически партии, като демаскират истинските завоевателни цели на сръбската, българска и гръцка буржоазии спрямо народите, които населяват Македония, заявяват че те ще поддържат с всички сили борбата на тия народи за национална независимост и автономия. Те ще работят, за да освободят националното движение в Македония от влиянието на буржоазията в съседните страни и да го насочат в пътя на македонската съветска република като съставна част от Балканската съветска федеративна република.”63
В духа на горната резолюция е написано и прословутото писмо на Зиновиев - един от тогавашните лидери на III Интернационал, до Балк[анската] комунистическа федерация. Завършеният акорд, обаче на тази песен даде митинга на последната, състоял се в София през 1923 г., който подчерта гръмко, “че без братския съюз на комунистическите партии на Балканите, без покровителството на Комунистическия интернационал, без мощната подкрепа на Съветска Русия, няма освобождение, няма автономия, няма независимост.”64
6.
ОБЩ ПОГЛЕД. Периодът от 1918 - 1925 г. е период на следвоенната революционна ситуация, обхванала не само България, но и цяла Европа. Масите са в плен на революционния психоз и това дава широка възможност на комунистическите партии да развият максимум усилия за заграбване на властта и установяване на пролетарската диктатура, каквато успяват да наложат в Русия и за кратко време в Унгария и Германия. БКП също не остава назад и се намира в неудържим подем. Тя и в този период остава основна сила на революцията, с подчертан дребнобуржоазен характер, но вече се стреми, особено след 9 юни 1923 г. да скъса с парламентаризма и поведе борба отдолу всред масите на революционни начала. Цел: отнемане властта от ръцете на буржоазията и обявяване на пролетарската диктатура. Средства: гражданската война. Насоката на главния удар определен от стратегията: изолиране на всички други революционни партии и организации, които биха спънали осъществяването на тази цел. За да бъде начисто с тях, БКП усвои тактиката на отричането: “който не е с мен е против мен.” Резултатите бяха противни на очакванията. Селското и националреволюционни движения (македонско, добруджанско и тракийско), бидейки дребнобуржоазни й обърнаха гръб и тя остана без резерв. По тази причина и единния фронт, лишен от масовата подкрепа на тези движения, излезна ялов. Нещо повече. За БКП националният въпрос престана да съществува. Той стана партиен въпрос и бе погълнат от социалния. Намирайки се пред прага на гражданската война, тя отрече националреволюционната борба на Македония, без оглед на съществуващите там обективни условия, като я обяви за съветска република. Пристъпи се също към ликвидирането на ВМРО, превръщайки я в ЕКС при БКП в един момент, когато тя държеше цялото население в Македония, а след печалния експеримент с ЕКС и емиграцията. Въобще всичко придоби комунистическа окраска. Особено лозунгите претърпяха едно основно съветизиране, макар че масите нито ги разбираха, нито пък възприемаха, като чужди по своето чисто класово съдържание за интересите и целите на отречената им националреволюционна борба.65
По тази причина БКП и в този период остава с празни ръце. “Ленинският прелом” се оказа безсилен да унищожи загнездената в нея теснящина и я накара да се откаже от погрешно усвоената тактика по националния въпрос: да прави партия от македонското освоб[одително] движение и в краен момент на политическо напрежение да отрече неговата същност и го превърне в маша на партийната си дейност. БКП забравя, че това не е позволено нито от буквата, нито от духа на ленинизма, който в подобни случаи търси и вижда в нац[ионално]револ[юционните] днвижения съюзници на пролетариата, със свои права и задължения, а не безформени маси за класова експлоатация.
Осъществяване интересите на социалната революция не може в никой случай да става за сметка на интересите на националното освобождение. Ленин не отрече националреволюционните движения в Русия нито преди, нито през, нито след Октомврийската революция, признавайки развитието на националните култури, като ненакърним елемент на всерусийското единство. Неговият другар Сталин отиде още по-далече. Той заяви, че един народ, една нация не може да става жертва за световната революция. Неговата теория за социализма в една страна е най-яркото доказателство за това. Животът в Руската съветска република от седемнадесета година до днес идва да подчертае същото. Това го е разбрал и нашият велик революционер Левски, който в писмото си до Панайот Хитов казва:
“Чисто народния човек се бори доколкото вече може, за да избави своя си народ по-напред, па тогава гледа и на другите. Ако не сполучи, той трябва да умре в народната си работа.”
II. ПЕРИОД ОТ СЪЗДАВАНЕТО НА ВМРО(ОБЕДИНЕНА) 1925 Г. ДО НАШИ ДНИ.
Инициативата с Виенския манифест от 6 май 1924 г. и последвалите го Горноджумайски събития от с.г. имаха тази добра страна за БКП, че й дадоха да разбере, какво досегашната тактика на превземане “отвън” и “отвътре” трябва да претърпи, поне що се касае ВМРО, коренна промяна. И понеже условията за една нова македонска организация бяха налице, със съдействието на напредничави и комунистически отпадъци от оцелялата дотогава левица в мак[едонското] освоб[одително] движение, се създаде 1925 г. така наречената ВМРО (Обединена).
1.
ПРЕДПОСТАВКИ ЗА СЪЗДАВАНЕТО НА ВМРО (ОБЕДИНЕНА).
Те са:
1. ОБЕКТИВНО-ПОЛИТИЧЕСКИ. Разложението на ВМРО, убийството на Т. Александров и отслабване влиянието й в поробена Македония и всред емиграцията. Подемът на селско - работническото движение в България след 1925 г. и раздвижване на македонските маси.
2. СУБЕКТИВНО-ПСИХОЛОГИЧЕСКИ. Общото народно недоволство от дейността на ВМРО в последните години, избила в братоубийствени междуособия и напразните опити на честните и идеалистично настроени дейци и среди, да я вкарат в правилния път.
Вследствие гореизложеното, се създаде убеждението у разните македонски обществени течения и революционни кръгове, че ще трябва да се реагира срещу нея по един по осезателен начин. И именно това положение бе наложило необходимостта да се съберат в странство някои от водачите на Илинденската, Федеративната и Серската групировки, които заедно с представителите на БКП в лицето на Д. Влахов и Вл. Томов и др. туриха началото на ВМРО (Обединена).66 Чрез тази организация БКП смяташе да измести ВМРО и използувайки нейните грешки и недоволството на масите от безразсъдните й акции било в поробена Македония, било в България, да се наложи за ръководител на мак[едонското] освоб[одително] движение.
2.
ОСНОВИ НА ВМРО (ОБЕДИНЕНА). Всички мерки за изпълнението на този план бяха взети най-внимателно в съображение. На първо място, за да не се каже, че ВМРО (Обединена) е комунистическа организация и бъде предварително осъдена на неуспех - случая с ЕКС, привлекоха се за членове на ЦК хора авторитетни, активни македонски дейци, с доказан революционен морал, които никога не са били членове на БКП, като Павел Шатев и др. Те действително вярваха че служат на една идея, лишена от измама и интереси, чужди на македонската освободителна кауза. По такъв начин й се предаде македонски общонароден характер - един от най-важните елементи за нейното по-нататъшно развитие и съществуване. Идеологически това положение получи следната законна форма:
“Отдавна се чувствуваше необходимостта от едно истинско революционно ръководство на мак[едонското] освоб[одително] движение, едно ръководство способно да организира и обедини всички сили на македонския народ, без разлика на нация, език и вяра. Трябваше да се създаде една организирана сила, която да върне революционния морал в мак[едонското] движение, да спре позорните братоубийства и да послужи за спойка и обединение на всички македонски организации, групи и течения в името на освободителния идеал.67
На второ място, за да не се вземе ВМРО (Обединена) като нещо ново и значи мъчно възприемливо от масите, прие се и вторият й също така много важен елемент от нейните основи: връзките й със старата ВМРО.
ВМРО (Обединена) не е паднала от небето. Нейните идеи не са нещо съвършено ново в мак[едонското] освоб[одително] движение, а са исторически неразривно свързани с тези на старата ВМРО водена от Делчев, Груев, Пере Тошев, Сандански, Г. Петров.”68
Изтъкнаха се особено връзките й с дейността на серските революционери от 1918 г., с тая на бившата ВМРО от западна Македония и на Илинденската организация. До колко, обаче тя имаше общо с тях и със старата ВМРО във всичките й разклонения и как тя съумя да запази това богато наследство, ще разгледаме по-късно. Едно е факт: важното за нея в този момент беше да докаже, че не е изолирано явление, а брънка от историческата верига на борбата за освобождението на Македония.
Трябва веднага да отбележим, че за момента, занимавайки се само с пропагандна дейност, доста умело прикриваща истинските й намерения, тя успя да израстне в очите на широките народни маси и особено идеалистичната младеж, действително като приемница на старата ВМРО и ревностна пазителка на свещените принципи легнали в основите на мак[едонското] освоб[одително] движение. Тези принципи, както ги определя Хр. Матов, бяха следните:
1. Принципа на автономията - свободна и независима Македония.
2. Принципа на вътрешността. Населението се осланя преди всичко на себе си, на своите организирани сили. Организираната маса е ВМРО.
Този принцип не отрича ролята на емиграцията, но доминира над нея. “Потребна е борба, която да не почива на външни, често случайни фактори и следователно да не зависи от тях, а борба, която лежи върху плещите на самото вътрешно население, за в полза на което е предназначена; борба упорита и дълготрайна; борба която зависи главно, ако не изключително от него. Начало и край, нишки, ключове на борбата да бъдат в негови ръце.”
3. Принципа на революционната борба. Масата се революционизира на дело - кали се и въоръжава за революция.
4. Принципа на политико - икономическата база. Борбата е борба обща на всички угнетени от каквато и народност да са те, срещу общия враг.69
5. Принципа на самостоятелността. Борбата трябва да се пази от външни влияния и намеси, за да не стане оръдие на чужди интереси.70
Към тези принципи, които уж ВМРО (Обединена) безпрекословно възприе, а последния напълно отрече за в полза на БКП, тя прибави следните:
1. Борба против завоевателната политика на балканските правителства.
2. Борба против империализма на капиталистическа Европа и общо на международния империализъм, стремящ се да увековечи положението на Македония, като ябълка на раздорите между балканските държавици, за да ги експлоатира.
3. Борба против върховизма, но разбира се не на БКП, а само на буржоазните партии и правителства в България.
4. Изглаждане на единния фронт на национал и социалпотиснатите народи, класи и малцинства.
5. Издигане лозунга за независимостта на Македония, нейното самоопределение до пълно отделяне в самостоятелна държава - резултат на масово въоръжено въстание, и осъществяване на Балканската федеративна република.
3.
ДЕЙНОСТТА НА ВМРО (ОБЕДИНЕНА). Въоръжена с една дузина принципи, новата тактика на БКП, не можеше да не даде известни резултати. Влиянието на ВМРО (Обединена), благодарение изтъкнатите обективни и субективни условия, започна да расте. Агитационно - пропагандната дейност71, умело водена от създателите й, постепенно я свързаха идейно с въжделенията на най-агресивните елементи от нашия народ, още повече че БКП й оказваше своята морална, материална и даже организационна подкрепа. Към това трябва да прибавим и разкола във ВМРО 1928 г. настъпил с убийството на Ал. Протогеров, който допринесе твърде много да се затвърдят нейните идейни позиции и да се създаде илюзията, че тя е истинска последователка на старата ВМРО и че истински се бори за Македония онзи, който се намира в нейните редове. Така се дойде и до втората фаза от нейното развитие: организационното й изграждане. Нейните мандатьори в България, Америка и поробена Македония, опирайки се върху раменете на БКП, положи основите на първите й ядра, независимо от сформираните вече около ЦК в Европа и в организационния си обхват не срещаха почти никакви спънки. Разочарованите от ВМРО маси считаха за свой дълг да навлезат в нея, вярвайки че тя е призваната да продължи делото на македонската революция. Доколко пък момента беше избран за тази дейност, ще приведем факта с възобновяването на македонската народна студентска група при Софийските университети. Инициативата за нея дойде от един студент, който в началото даже не знаеше за съществуването на подобна организация. По същия начин, било по заповед на БКП, що се касае партийците македонци72 , било по инициативата на отделни личности и групи, нямащи нищо общо с нея, било с организационните й ядра - резултат на проявена дейност от нейните функционери, тя използва благоприятното условие за затвърдяването си и се разрастна в широка конспиративна мрежа. Велешкия и Кумановския процеси в поробена Македония 1927 г., Македонският народен съюз в Америка 1931 г. и Ц[ентралният] акционен комитет на македонското прогресивно движение в България 1932 г. свидетелствуват за това. Те са нейно дело или по-право дело на привлечените в тази организация прогресивни дейци и групи, между които македонската народна студентска група в България показа най-голям актив. Тя беше душата на зараждащото се движение и със своят идеализъм спечелила симпатиите на голяма част от обществото, твореше неговото бъдаще, чертаейки пътя на неговия организационен и идеен възход. На тази група се дължи и първия прогресивен в[естни]к в България “Македонски студентски лист” - 1932 г. И по-късно подготви почвата за излизането на “Македонско знаме” – 1933 г. И “Македонска борба” – 1934 г. – първият превърнат веднага в орган на нацотдела при БКП, а вторият орган на националреволюционния общонароден безпартиен фронт. И може би, ако се запазеше първоначалната и възприемлива за масите идеология, легнала в основите на Виенския манифест от 1924 г. , която поне привидно не ги изнасилваше да се превръщат в играчка на комунистическата партия в България; ако вътре в организацията се дадеше първенство на чисто македонските елементи, БКП действително щеше да сполучи и изпълни в три четвърти замисленото.
4.
РЪКОВОДНИЯТ СЪСТАВ НА ВМРО(ОБ.) И НЕГОВИТЕ РАЗНОГЛАСИЯ. По своя ръководен състав ВМРО (Об.) не беше единна. В нея още от началото рязко се отделиха три групировки:
Партийно – комунистическа, числяща се към БКП.
Македоно – комунистическа, числяща се към съответните македонски секции при югославянската и гръцка комунистически партии.
Прогресивно – безпартийна, свързана с комунистите само в името на общата борба против империализма и за национално освобождение.
Различията между тези три групировки засягат идеологията, тактиката, стратегията и организационната структура на това движение. Те разкриват напълно физиономията на всяка по отделно и в интереса на нашето основно проучване не можем да ги отминем. Но трябва предварително да отбележим, че в същност съществуваха два фронта: партийно – комунистически, класов, социалреволюционен и безпарийно общонароден, националреволюционен. Към последния се числяха македоно – комунистическата и прогресивната групировки.
Първият фронт стоеше на базата, че ВМРО (Об.) трябва да се подчинява на всички решения изхождащи пряко от БКП и провеждани чрез един установен партиен хегемон. С други думи ВМРО (Обед.) става секция на БКП. Разбира се това не пречи на партийните идеолози да защищават про форма нейната самостоятелност и всички останали основни принципи на македонското осв[ободително] движение.
Вторият фронт стоеше на базата, че ВМРО (Об.), ако се допусне да има пролетарски хегемон, трябва да се подчинява само на решенията на отговорните си институти, легнали в основата на демократично – централистичния принцип. Единния фронт със социалреволюционните движения, включително и БКП, да бъде изграден върху началата на равенството, а не подчинеността към тази партия. Пролетарският хегемон не е задължителен, но веднъж възприет, той трябва да служи за гаранция, че организацията няма да се отклони от правилно поетия революционен път, няма да избие в дясно, но няма и да погази възприетия от всички ленинизъм по националния въпрос, за да го принесе в жертва на теснящината. ВМРО (Об.) поради това не може да бъде секция на БКП. Тя е създадена да отражава и провежда волята, стремежите и целите на едно общонародно, безпартийно националреволюционно движение, което бидейки дребнобуржоазно по своя социален73 състав не може и не трябва да се идентифицира с класовото.
Ясно е, че истинския ленинизъм се е застъпвал и прилагал в случая не от партийците, както е редно, а от националреволюционерите. Занапред този факт ще се повтаря твърде често, за да изпъкне поддържаната от нас истина, че БКП се оказа неспособна да усвои и приложи ленинизма по националния въпрос и че измежду така наречените “прогресивни” елементи имаше по-големи ленинисти, отколкото между нейните патентовани функционери.
Борбата между двата фронта започна още при избора на първия ЦК. В желанието да осъществяват партийния хегемон, тесняците положиха всички усилия да получат болшинството в него. Чрез познатите си похвати от всичко 5 души избираеми. Същото става и при избора на подгласниците – двама срещу един. Следователно, съотношението на силите е общо 6 : 2. Веднъж болшинството осигурено, тесняците се мъчат да го затвърдят. Хелбетя, всичко става. Току виж че противниците им сложили примка и ги катурнали през глава от топлите места. А без тях какво ще правят? Нали за тях се борят? И ето че отстраняват националреволюционерите от всяка организационна дейност, целейки да им отнемат какъвто и да е контакт с масите и ги изолират от преки връзки и влияние, без да му правят сметка, че с това откъсват масите от ВМРО (Обед.). Но понеже и тези мерки им се видяха недостатъчни, повикват на помощ партийните кадри, за да изградят с него гръбнака на “безпартийното” и “общонародно” националреволюционно движение. На тълговски език това се казва презастраховка. На политически език – кариеризъм. За ленинизма – престъпление. Преследвайки лични и егоистични цели, тесняците и в този период отрекоха не само националревол[юционния] характер мак[едонското] освоб[одително] движение, но и неговата неотемлима движуща го сила – дребната буржоазия. Последната съставлява три четвърти от македонския народ или по-право самия народ на степента на сегашното му историко – икономическо развитие, която е действителния гръбнак на движението и без която неговото съществуване е немислимо. Схващането им, че с пет, десет или сто души партийци, разпръснати тук и там, ще могат да го обсебят и разиграват, както си искат, е основно погрешно. Македонското освоб[одително] движение е масово движение и като такова не може, освен при изключителни случаи, както беше в Русия, да се слее с един известен и класово определен от централите партиен авангард. Събитията от 1923 г. в свръзка с дейността на ЕКС опровергаха най-категорично заблуждението, че мак[едонското] освоб[одително] движение може да се поведе за юздите от пролетарския хегемон на БКП, като мечка след мечкар.
Последствията от тези разбирания не закъсняха да се появят. Тесняците пожънаха това, което бяха посели. ВМРО (Об.) стана организация на комунистите от съответните революционни области: поробена Македония, България, Европа и Америка.
5.
РАЗРИВА В ЦК НА ВМРО (Об.) Виждайки тази аномалия, хората на нац[ионално]револ[юционния] фронт, нададоха тревожен вик. Те започнаха да атакуват болшинството от ръководството и да искат не само неговата смяна, но и възвръщане към общонародната, безпартийна програма, провъзгласена с Виенския манифест от 1924 г., от която партият фронт беше отстъпил и нейно място обявил за меродавни директивите на БКП. Спорът бе отнесен и до Коминтерна, но един от неговите представители българин и член на БКП, осуетява правилното му разрешение. Това обстоятелство наклонява везните на победата към тесняците, още повече, че за да омаловажат противниците си, те си послужиха с интрига и клевета. Действително, някои от тях се бяха сгрешили като личности, но от това не трябваше да се прави заключение, за справедливостта на исканията им, за правотата на застъпваните им становища по националния въпрос. Ако е до революционен морал, той липсваше най-много на партийците.
Борбата между двата фронта взе ожесточен характер. Тя се пренесе от Виена и в другите революционни области на ВМРО (Об.), като се отрази твърде зле на започнатото дело. Налагаше се свикването на един конгрес, който да разчисти създаденото положение. Такъв се състоя 1928 г. в Берлин.
В атмосфера на недоверие, козни и сплетни зачнат, първият конгрес на ВМРО (Об.), наречен “първа обща конференция”, поради отсъствието на делегатите от поробена Македония не успели да минат границата, завърши, както се очакваше, с пълен разрив между фронтовете. Тесняците, разбира се, употребиха всички усилия за да бъде избегнат. Те даже се показаха отстъпчиви, кающи се грешници. Признаха всичките си идейни уклони по националния въпрос и велегласно заявиха, че се солидаризират с разбиранията на националреволюционния фронт. Но когато се пристъпи към избор на нов ЦК, показаха вълчите си зъби и се наложиха отново. ЦК остана пак в техни ръце.74 Затова им помогна предварително осигуреното “болшинство”, липсата на единодушие между самите нац[ионал]революционери, някои от които, изхождайки от материални съображения, се направиха на глухи и слепи при гласуването, изнасилиха себе си взимайки за истина фалшивите декларации на тесняците и се явиха в гърба на собствения си фронт, за да го предадат за паница леща срещу собствената си съвест. Повечето от делегатите бяха партийци. На мястото пък на възпрепятстваните да дойдат от поробена Македония делегати, те си назначиха по своя усмотрение други. При това положение, ясно е, че нито един съвестен човек не би останал за да им слугува, убеден напълно, че и занапред грешките ще се повтарят и увеличават и че борбата водена от ВМРО (Обед.) доколкото се прояви, ще бъде борба за целите на БКП, а не за освобождението на Македония. Има ли смисъл тогава от съществуването на една подобна организация, която ще бъде изключително по състав и идеология комунистическа? Разбира се, че не. Всяка балканска държава има своя комунистическа партия и всеки привърженик на социалната революция може да намери там мястото си. Нац[ионал]револ[юционните] движения и организации имат други предназначения и всеки опит да се превърнат в комунистически движения и партии не само че завършва печално, но ги осъжда предварително на неуспех. Друг е въпроса, ако на Влаховци и Сие им е нужна една фирмосана само по име нац[ионал]револ[юционна] организация, за да изкарват посредством нея прехраната си. В такъв случай, щом като са некъдърни, за да я изкарват по друг начин, могат всичките им претенции да се удовлетворят с високи постове и служби в партията. Работата тогава ще се свърши безболезнено за всички: и за тях и за Македония. Но да стоиш начело на едно националревол[юционно] движение, начело на една националревол[юционна] организация и да не правиш нищо за националното освобождение на потиснатия народ, когато уж представляваш, е не само недопустимо от гледна точка на ленинизма, но и престъпно по отношение на този народ.
Настъпилият разрив между двата фронта може да се охарактеризира, като началото на края на ВМРО (Обединена). Още същата година, през м. октомври, по инициативата на революционерите, се свика така наречената Цариградска конференция, в която участвуват делегати от Турция, България и Европа: П. Шатев, Г. Занков, Л. Поповски, д-р Филип Атанасов, Терзиянов, М. Герджиков, Хр. Ампов и др. Ренегата Славе Иванов от Щип предал се и предал на сърбите, не бил допуснат. В резолюцията, гласувана от всички единодушно, се осъжда тесняшката тактика по националния въпрос и се изтъква нужда от промяна на водения досега от партийците курс на борба. Издига се лозунга за самостоятелността на мак[едонското] освоб[одително] движение и се препоръчва вербуването на нац[ионал]революционни кадри. Посочват се и грешките на БКП в миналото и тия, свързани със създаването и дейността на ВМРО (Об.). Подчертава се националреволюционния характер на мак[едонското] осв[ободително] движение, обслужващ неговите специфични различия с класовите движения и се иска еднаквост и равенство при изграждането на единният им фронт. Изтъква се, за момента, паралелното им развитие, а не сливане, както са разбирали партийците и се иска, ръководството на Обединената да се поеме от националреволюционерите.
Цариградската конференция бе един крупен политически факт от огромно значение за нашата общественост. Но тя не можа да изиграе оная очистителна роля, която по право й се падаше по отношение на БКП и която, в последствие, бе изпълнена от най-идеалистичната, най-енергичната и дейна националреволюционна групировка в България. Липсата на средства, а може би и на инициатива, разнородния състав на участниците (федералисти, псевдокомунисти, земеделци, анархисти и др.) и тяхната сервилност към Коминтерна, безсилен да им помогне – даже и тогава, когато очевидно одобряваше разбиранията им ( тъй като по установеният ред всичко трябваше да минава през комунистическите партии на отделните страни - в случая БКП), в едно с надеждите на някои от инициаторите, че БКП ще признае грешките си и ще им повери аспирираните постове във ВМРО (Об.), осуети реалния ефект от конференцията и заплаши пътя на прокарваната в живота нац[ионал]револ[юционна] идеология.75 Стана ясно, че мнозина от нац[ионал]революционерите обърнаха левичарството на търговия и дебнеха удобен момент, кокетирайки с БКП да се наложат за капитани в организацията срещу пожертвуването на увлечените след тях “сиви маси”, тикани насила и безполезно по пътя на класовите борби. Тази игра на левичарство има следната история:
В стремежа да овладее македонското движение, БКП потърси адепти из самите му среди. Някои се увлякоха подир нея, възприеха напълно основните й статути и станаха партийци. Други, от чист идеализъм повярваха, че като служат на нея, служат на Македония, и без да станат партийци, заработиха за успеха за подведомствената й секция – ВМРО (Об.). Трети – третите се изхитриха и намериха, именно в този стремеж на БКП възможности да правят кариера и изкарват на гърба на лъганите “сиви маси” своята прехрана. Нарекоха се “прогресивни дейци” и започнаха да играят на левичарство, т. е. срещу известни материални и други облаги да олесняват с моралния си капитал и връзки задачите на БКП да експлоатира за партийни цели македонското освободително движение. Получава се следната картина: БКП взима на казан известна група “прогресивни дейци” за да лови чрез тях “сивите маси”. Като се добере до последните, тя изритва “естествените си съюзници”, като ненужни вече отрепки, и тогава имаме дележи, цепежи, Цариградски конференции и пр. Понякога, обаче, изританите чакат момента, когато пак ще потрябват, правят мили очи на бившите си господари, кокетират с тях додето не се наложат по силата на събитията отново и зачислят на казан. Разбира се, че в края на краищата контрата остава в “сивите маси”. Те, действително не винаги се улавят на въдицата, но все пак дават много скъпи жертви на тази неокачествима мизерна игра, позната под името “прогресивност”, “прогресивно движение” и “прогресивни дейци”.
Играта на левичарството в македонското освободително движение е една форма на “прогресивен върховизъм”. Той се явява спътник на всички домогвания, насочени от страна на БКП и нейните посестрими - сръбската и гръцка комунистическа партии, срещу македонското освободително движение и заслужава да бъде винаги изобличаван, още повече, че в България е пуснал дълбоки корени и взима от ден на ден все по-застрашителни размери, за да подчертае сигурно “гъвкавостта и вечността” въобще на върховизма: като изчезва от “дясно”, да се появи от “ляво”. Иначе, как ще живеят и преживяват лишените от собствено достойнство хора, свикнали на хронически паразитизъм?
6.
ПЪРВИТЕ СТЪПКИ НА ВМРО (ОБ.) В БЪЛГАРИЯ. Ако дейността на ВМРО (Об.) извън границите на България позволяваше проявлението на известна самостоятелност в решенията, то това за ръководството и групите в последната беше напълно изключено. Намирайки се в революционната територия на БКП, ВМРО (Об.) попадна изцяло в нейните ръце и се срастна още в своето зачатие идейно и организационно с нацотдела на партията. Тук и дума не можеше да става за признаване нац[ионал]револ[юционното] ръководство и нац[ионал]револ[юционните] кадри. Макар че те в своето съществуване предхождаха партийните, бидоха отречени веднага с назначаването на последните (1926 г.), които заявиха, че извън тях няма ВМРО (Об.). Всички създадени групи до този момент во главе с тяхното ръководство трябва да се подчинят на неговото партийно ръководство. Който не се подчини на това нареждане, не само че се обявява срещу партията, но и срещу самата Обединена, ЦК на която в подкрeпа на тази теза изпрати до нац[ионал]революционерите следното писмо:
“ЦК не счита вашите групи за единствени групи монополизирали правото да представляват Обединената в България. Коя група е към организацията и коя не, това преценява само ЦК, а не самите групи. Предлага ви се в десет дневен срок от получаване на настоящето да направите обединението с групите(?)76 на БКП върху базата: създава се до конгреса77 Временен комитет от 5 души в състав – 2 от вашите групи(от тях един федералист), 2 от групите на БКП и назначен от ЦК.78 Ако вие откажете да се подчините на горното решение и неизпълнените дадените нареждания, то заявява ви се най-категорично, че ЦК на Обединената ще скъса окончателно с вас, като ви отнеме качеството на групи на Обединената. Строежът на организацията в България ще почне на нова основа и с други хора.”79
Ясно е, че се дава предимство на партийното ръководство, макар че в този момент то не разполага с каквито и да било още групи и че цели премахването на нац[ионал]револ[юционен] безпартиен фронт в България. При тези условия, като се има предвид и факта с разрива в ЦК на Обединената на Берлинската конференция, националревол[юционното] ръководство в България решава с пълно право да не се подчини на БКП и да продължи самостоятелно борбата, уверено напълно, че рано или късно събитията ще го оправдаят и ще докажат чия теза е била правата: националреволюционната или партийната. Защото несъмнено, зад всички търкания около въпросите кой да бъде и какво да бъде, стояха принципните въпроси за идеологията, тактиката и стратегията на движението, в съществената си част вече разгледани от нас.
В последствие се направиха няколко опити за споразумение между двете страни, но те винаги свършваха отрицателно. Партийците на думи се съгласяваха с разбиранията на националреволюционерите, но на дела не се отклоняваха с нито един сантим от позицията: не да създадат масово движение с всичките му “буржоазни предразсъдъци и грешки”(Ленин), но да установят някой и друг партиен периметър в него, нужен за целите на БКП; не да се борят за освобождението на Македония, но да осигурят на неколцина партийци, олицетворяващи пролетарския хегемон в “македонското движение”, за което нямат и хабер, възможността да се подвизават като “революционери” и оправдават по този начин получаваната издръжка. Този е смисъла на думите: “Строежът на организацията в България ще почне на нова основа и с други хора”, казани в горецитираното писмо на ЦК на ВМРО (Об.).
Новата основа в същност се оказа старата тесняшка основа. Другите хора – тесняци по разбиране и манталитет. Ново нямаше.
Започна се пак старата история.
7.
РАЗЦЕПЛЕНИЕТО НА ВМРО(ОБ.) В БЪЛГАРИЯ 1933 Г. За да оправдае своето съществуване, партийното ръководство събра първо около себе си някои от македонските партийци познати от миналите борби и ги принуди, било по заповед, било по идеен път да се сформироват в “прогресивни групи”. После, от тези групи, то излъчи нужния апарат и си постави следните задачи: да проникне всред емиграцията, навлезе в братствата и младежките организации, превземе ръководствата им, превърне новото движение в масово и така, осланяйки се преди всичко на партийната подкрепа, създаде предпоставките за неговото легализиране.
Планът не беше лошо изработен. Условията, особено след разкола във ВМРО през 1928 г., също благоприятствуваха твърде много за да бъде успешен. Към това трябва да прибавим и факта, който изигра според нас най-голямата роля за този подем на ВМРО(Об.): партийното ръководство бе привлякло на своя страна най-младата и най-активна групировка на националреволюционния фронт. Тази групировка, на която се дължат три четвърти от завоеванията на македонското прогресивно движение в България през този период, беше се появила съвсем самостоятелно и без ничие странично влияние заработила за освобождението на Македония, единствено вдъхновявана от идеите на Г. Делчев. Тя не изхождаше от нац[ионал]револ[юционен] безпартиен фронт очертал се в ЦК на Обединената, нито пък знаеше за съществуването му, въпреки че стоеше на неговата база. Това разбира се бе една неоправдана грешка на инициаторите на Цариградската конференция. Ако бяха направили достояние на обществото борбите с класово-партийния фронт, всякак биха предотвратили привличането на тази млада нац[ионал]револ[юционна] групировка и биха й спестили напразните усилия и жертви дадени действително с дълбока вяра в името на свободата, но по пътя на сътрудничеството си с една напълно отречена от живота и борбата класово партийна организация. Незаменима в агитация, пропаганда и организационни дарби, тя успя да се наложи със своя актив като фактор в новото движение и в последствие да има даже и представител в ЦК. Благодарение на нея, нейния идеализъм и самоотверженост, партийното ръководство можа да развие желаната дейност, но същевременно да намери в лицето й най-големия си противник по всички линии на идейните си, морални, тактически, стратегически, организационни и кариеристични тесняшки грешки. И колкото тази нац[ионално]револ[юционна] групировка навлизаше в огъня на борбата, толкова повече проникваше в партийната дейност и ставаше ясно, че от ВМРО (Об.) няма да излезе нищо. Това убеждение се насади постепенно във всички, които малко или повече имаха контакт с партията и нейния пролетарски хегемон в Обединената. Особено след изчезването на Сим. Кавракиров, партийците съвсем разпасаха колана и в настъпилата дезорганизация използуваха удобния момент да проявят грубо и безогледно престъпните си тесняшки наклонности. Нямаше Македония, нямаше борба за освобождението на Македония, нямаше класа и класово движение, нямаше даже и партия, а само един бюрократизиран и корумпиран до мозъка на костите апарат, омотан в нишките на сплетните, провокациите и амбициите, който действуваше в името на една единствена свещенна цел: прехраната. Неподготвен за борбата на национално потиснатите нито теоретически, нито практически, користолюбив, фанатизиран до сектантство, този апарат гледаше с недоверие на нац[ионал]револ[юционните] елементи, третираше ги само като товарни добичета и правеше всичко възможно да ги използува преди всичко за кариер[истични] цели. Отричайки по този начин националния безпартиен и общонароден характер на движението, партийците в Обединената отрязаха клона на който се крепеше тази организация и я провалиха преди още да бъде разкрита и разнищена от властта. Защото, как може да съществува националреволюционно движение без националреволюционна основа? Как може да съществува масово движение без маси? Как може да съществува македонски въпрос без Македония и борбата за нейното освобождение?
По тази причина, след безуспешните опити за вразумяване, един по един хората на нац[ионал]револ[юционната] групировка започнаха да я напускат, докато през 1933 г. не се дойде до формалното й разцепление. Те можеха да разберат единния фронт и го възприемат, като средство за постигане на този идеал, но не бяха съгласни, даже и когато в процеса на своето осъзнаване достигаха до комунизма, че ще трябва да го изоставят и се отдадат изключително на работа за преуспяването на една партия, намираща се извън революционната територия на Македония. Но нац[ионал]револ[юционната] групировка след скъсването с партийците не скръсти ръце както направи през 1928 г. нац[ионал]револ[юционен] безпартиен фронт в ЦК на Обединената. Въжделението да осуети за в бъдеще домогванията на тази партия срещу самостоятелността и чистотата на мак[едонското] освоб[одително] движение и да направи невъзможни набегите й срещу него, тя поведе открита борба и даде публично израз на своето възмущение и отвращение от престъпните кроежи и дела на класовото ръков[одство]. Нейният орган “Македонска борба” посочи причините на разцеплението и изясни искренно и доблестно различията, които я делят от тази мафия.
Те обхващат:
А.Въпросът за хегемон в движението.
Б.Въпросът за организационната структура на движението.
В.Въпросът за идейните позиции на движението, неговият характер и неговите цели.
Г.Въпросът за единния фронт.
Д.Въпросът за Балканската федерация и свободно Петричко.
Е.Въпросът за македонската нация, който е разгледан в брошурата “Съществува ли мак[едонска] нация” от същия автор.
8.
А. ВЪПРОСЪТ ЗА ХЕГЕМОНА В ДВИЖЕНИЕТО. Партийците поддържаха общо и специално за мак[едонското] движение, че хегемона трябва да бъде пролетарски, на което националреволюционерите отвръщаха, че нямат нищо против, стига той да е на мястото си. За ленинизма, в зависимост от ред обективни условия, хегемона може да бъде не само пролетарски, но и буржоазен. И в двата случая обаче за него важи правилото, че трябва да се запази специфичната основа на нац[ионал]револ[юционните] движения, да не се отрича дребнобуржоазния им характер, да не се отклонят от пътя на борбата за национално освобождение и против империализма. За него няма значение, кой олицетворява хегемона, а как го упражнява.
Сталин казва: “Борбата на египетските търговци и буржоазни интелигенти за независимост на Египет, се явява обективно революционна борба, независимо от буржоазния произход и буржоазното наименование на лидерите на египетското национално движение, независимо даже и от това, че те са против социализма. Борбата пък на английското работническо правителство за запазване на зависимото положение в Египет, се явява по същите причини реакционна борба, въпреки пролетарския произход и пролетарското наименование на водителите му, въпреки че те са за социализма.”80
Гаранцията за полезността на един хегемон значи, не е пролетариата, а действителното революционно съдържание на борбата – революционерите, а не мошениците. Историята познава нац[ионал]револ[юционни] движения упропастявани изключително поради некадърния си пролетарски хегемон и нац[ионал]револ[юционни] движения дължащи своята победа на буржоазния хегемон. А тъкмо тук грешаха партийците в Обединената. Те мислеха, че щом изхождат от една пролетарска партия и вече са постигнали всичко, предотвратили с този факт всички евентуални уклони на ръководеното от тях мак[едонско] движение. Каква измама! Какво цинично самооблащение! Защото, в същност, с неспособността си да разберат това движение и условията всред които се развива, мерейки всичко с чисто партиен аршин, те станаха причина да го разстроят и в края на краищата, думата е за прогресивното движение, да го катурнат в пропастта.
Какъв беше в действителност пролетарския хегемон на ВМРО(Об.) в България?
ПЪРВО – партиен, а не пролетарски, поставен в услуга на БКП, а не в услуга на общонародното мак[едонско] освоб[одително] движение и единния фронт, който става излишен, щом като фактически националреволюционния му съюзник е опартизанен. От тук и обвиненията на нац[ионал]револ[юционната] групировка против червения върховизъм. Неговата същина се състои “в експлоатиране македонското освоб[одително] движение за чисто партийните цели на класовото движение в България, които цели поради факта че се конкретизират в даден момент от неспособното му корумпирано и кариеристично ръководство, губят даже класовия си и партиен характер, свеждайки се до тия на фалиралия апарат.”81 Червеният върховизъм доказа, че БКП мисли толкова за доброто на Македония, колкото и бившите десни партии в България, които се смятат за създатели на белия върховизъм. Разлика в съдържанието на единия и другия върховизъм няма. Разлика има само в боята.
ВТОРО – Партийният хегемон бе зле подбран и теоретически неподготвен за поставените му задачи. Всички “водачи”, с изключение на някои саморасли умове, неразбираха бъкел от Македония и въобще националния въпрос. Те бяха тесняци, сектанти, а не ленинисти – чираци по отношение огромната култура и познания на националреволюционерите. А где се е видяло майстори да слугуват на чираци? Интересуваше ги главно БКП, чиито директиви, прави или криви, безпрекословно изпълняваха. По този раболепен начин изкарваха прехраната. А това беше най-важното. Другото – по дяволите! Партийният хегемон в Обединената осуетяваше най-добрите начинания на отделните групи, целящи разрастването и засилването на движението. Достатъчно е да посочим примерът с мак[едонската] студентска група. Хегемонът, както и БОНС не искаха отначало да я признаят, защото не била пролетарска. Като условие за признаването в последствие предложиха оформяването й в секция на БОНС. Но когато въоръжени с книгите на Ленин и Сталин им се доказа, че това би означавало крах за нея, че тя трябва да си остане нац[ионал]революционна и под такава форма да се развива, нямаше къде да мърдат. Отнесоха въпроса до партията, защото нямаха свой ум, и най-сетне благополучно след няколко месеци изминати в безделие, дадоха благословията. В действителност, значи, Обединената имаше два пролетарски хегемона: партиен в Обединената и партиен в партията, стоящ над Обединената. Няма какво да се каже – щастлива организация!
Не липсваха и други куриозни случаи, като тоя с назначаването на един умствено побъркан партиец за секретар на Софийския окр[ъжен] комитет, само и само да не се заеме същото място от по-добре подготвения националреволюционер, чийто единствен грях беше, че не е партиец. На време усетен, нещастния функционер от партийния хегемон бе изпратен на лечение в подходящ санаториум и така обезвреден за останалите здрави, които можеха лично да си изпатят от него или поради душевното му разстройство да бъдат лесно вкарани в беля.
ТРЕТО – повечето от хората на пролетарския хегемон злоупотребяваха с организационни суми, вършеха провокации и се грижеха единствено само за прехраната. На въпроса отправен от нац[ионал]револ[юционната] групировка до партията, защо изпраща подобни типове в Обединената, партията навремето беше отговорила: ”ние знаем че са мошеници, но какво да правим, като не разполагаме с други хора.” Речеш ли да отнемеш на някой партиен издръжката и той престава да работи. След отвличането на Сим. Кавракиров за секретар на ЦК в България бе назначен човек, който на втората седмица от назначението си не се посрами да заяви, че ако Задграничното бюро на Обединената или партията не му дадат уговорената издръжка, той се отказва и от Обединената и от мак[едонското] движение. Значи парите са го довели на това място. Такива търгаши някога Делчев поставяше по-долу и от шпионите.
ЧЕТВЪРТО – Партийният хегемон командваше, а не ръководеше. Бюрократизиран до там, че изключваше какъвто и да е контакт с масите, той изпращаше подчинените си да се борят и излагат на опасности, а сам изяждаше някъде на сянка изработеното и украденото. В това отношение пролетарския хегемон с право може да се нарече акционерно търговско дружество за осребряване кръвта на тонковците пращани от него да умират в името на “националния идеал на македонците”. И тежко и горко, ако речеш да се възпротивиш или разкритикуваш това положение. Веднага ще те последва анатема и ето че са те кръстили “агент-провжкотор”. И не само “прогресивната преса”, но и партийната започва да бълва огън и жупел срещу тебе. Така пролетарската критика се окачва на тавана и забива там на някоя греда, за да я кълват гаргите, осъдена на смърт от самите пролетарци. Факт е, че ако партийният хегемон в Обединената беше се вслушал в справедливите искания на националревол[юционната] групировка или поне изнесъл споровете пред форума на партията, нямаше да се дойде до разцепление. Но пред страха да се разкрие собственото му нищожество, той предпочете задкулисните машинации, благодарение на които, осланяйки се на връзките с партийното ръководство, заприщи всякакъв път на разбирателство и сам предизвика извънорганизационната полемика. Защото правият никога няма да мълчи. Не е даже в интереса на самото движение да мълчи. Без критика няма победа. Това учи и Ленин.
Самокритиката пък се превърна в лицемерна фарисейщина. Извършил някой партиец от хегемона някоя далавера, я злоупотребил с парични суми, я осакатил идейния фронт на движението, съберат се останалите хегемонисти на другарски съд и решават: обвиняемият може да запази мястото си и издръжката, но да деклерира, че се признава за виновен и свършено. Бай Ганьо казва “дума дупка не прави”! Този издекламира подходяща за случая декларация и още същия ден повтаря същите грешки, които е извършил вчера и се е саморазкритикувал. Тесняшки морал!
За оправдаване на мизериите си, партийният хегемон освен това разполагаше и с организирано “болшинство”. Партията винаги се намира на близо със своите кадри за да му го осигури, ако се яви опасност да бъде бламиран, като по този начин узаконява неговите престъпления и изпада в положението на реакционерка. За историята е важно не “болшинството” на измамниците и тепегьозите, които със своите мерзки дела, разбирания и машинации се явяват пречка за нейното развитие, независимо от това че изхождат от една революционна партия, а малцинството на носителите на революционната истина.
Принципа на “болшинството” практикуван от БКП и нейните поделения в мак[едонското] движение, бе и си остана по съдържание върховистичен.
ПЕТО – пролетарският хегемон бе без какъвто и да е морал. Лъжи, измами, подлости – всички средства са позволени не само към противниците, но и към своите, щом като е необходимо да се прокара партийната линия или личните домогвания на някой партиец, алчущ за голямо място в организацията. Тук не е изключен както саботажа срещу отделни личности и движението, така и провокаторството. Искат ли някого да изложат и изкарат некадърен, партийците, макар и дадени на негово разположение, започват да закъсняват на събранията, да неизпълняват нарежданията и да спъват кръга на неговата дейност, докато не го катурнат или просто вкарат в затвора. На една конференция пък на ЦК в Европа, за да изтръгнат гласа на някои от участниците националреволюционери, те заплашиха последните с доносничество в полицията. Партийните доносничества особено зачестиха след разцеплението. Заловените от полицията партийни функционери, като признаваха своята вина и посочваха истинските си съучастници, даваха лъжливи показания срещу идейните си противници от нац[ионал]револ[юционната] групировка, за да ги изложат пред властта и повлекат след себе си в затвора, както бе в случая с един от редакторите на “Македонска борба” . И пр., и пр.
Надарен с подобни качества, партийният хегемон в Обединената, следвайки ръководството на БКП, се компроментира напълно и стана невъзможен. Това което националреволюционерите иглаждаха до обед той го разтуряше до вечерта и отнемаше всяка възможност на движението да се разрастне и заздрави. Случаят с директивата за “единодействие” с протогеровистите ще остане паметен в историята на пролетарската стратегия и тактика в България. В един момент, когато те се сражаваха с михайловистите, БКП намери за благоприятно да се намеси и изложи на куршумите не само себе си, но и Обединената. Тогава паднаха: Сим. Кавракиров, Д. Сурлев, Хр. Трайков и пр. От последната и П. Напетов, Павел П[оп]пандов и др. от партията.
Имайки всичко това пред вид, националревол[юционната] групировка дойде до убеждението, че само един способен, подбран и избран, а не назначаван от партията хегемон, изхождащ от недрата на самото движение, може да изведе делото за освобождението на Македония на добър край. Този хегемон да не е зависим от партията, а единствено само от отговорните си институти. Да е честен, безкористен, със здрав революционен морал, идейно зрял, практически подготвен, свързан с масите и най-важното основно запознат с македонското освоб[одително]
движение. Да ръководи, а не да командва и при вземане решение винаги да изхожда от колективната воля на организираната част на движението.
9.
Б. ВЪПРОСЪТ ЗА ОРГАНИЗАЦИОННАТА СТРУКТУРА НА ДВИЖЕНИЕТО. Макар че партийците заявяваха на ляво и на дясно, че новото движение не е партийно, нито класово и че в него влизат всички борчески елементи – македонски синове и дъщери, без разлика на политическо верую и класова принадлежност82, те все пак на дело предпочитаха да увеличават неговите кадри изключително с комунисти и то предимно членове на БКП. Положението ии на командващи ги улесняваше в тази задача. Онези от “синовете” и “дъщерите” на македонския народ, които не притежаваха това качество, сто на сто се изхвърляха от организационния “масов обхват”, даже когато по своето битие и съзнание бяха неорганизирани в партията комунисти или пък такива членуващи в съответните македонски секции при ЮКП или ГКП. Те се смятаха за неправоверни. Не им се даваше нужното доверие и в краен случай, ако се приемат, приемаха се съвсем неправилно таксувани, като “прогресивни”. С това се целеше от формална гледна точка да се прикрие липсата на истинските прогресивни елементи, които бидейки “дребни буржоа” и значи нестабилни за партията, бяха лишени от правото да членуват не само в Обединената, но и в легалното прогресивно движение. Като че ли партийната легитимация беше необходима за успеха на едно безпартийно и общонародно движение, както и самоте партийци наричаха последното. И тук значи се мери с партийния тесняшки мащаб не с националреволюционния, не с мащаба на ленинизма.
Срещу този партиен шовинизъм и тесногръдо сектантство, което се обуславя от желанието партията да командва движението па макар и без армия и да злоупотребява с неговите средства, въстава нац[ионал]револ[юционната] групировка. Тя е за увеличение на прогресивния кадър, единствено способен да превърне пртийните “националреволюционни” текета в масов и борчески гръбнак, още повече че на практика, прогресивните “дребнобуржоазни” елементи се указаха по-твърди, по-устойчиви, по-верни, по-способни и много по-добре подготвени за делото на македонското възраждане, отколкото партийците. Нещо повече. Без да принадлежат към партията, те владееха много по-основно от тях ленинизма и се явяваха коректори на всичките им грешки. Особено “Македонска борба” даде блестящ урок на партийците в Обединената и на самата партия по националния въпрос, посочвайки всичките им отстъпничества от ленинизма.
БКП гледаше освен това на националния фронт в България, като на едно уточище, където изпращаше на почивка всички пропаднали типове взети от утайката на класовата борба. Компроментирал се някой по класова линия или не му провървяло там и хоп прехвърля се в Обединената и то със заплата. Чунким й прави чест! Станал някой неприятен на класовото ръководство или пък то установило неговата неспособност – хайде на обучение в Обединената, като че ли тя е изправително заведение. Изплашил се някой от бича на полицията при взимане участие в партийна акция и ето че възлюбил македонците, за да се укрие между тях. Не липсваха случаи, както споменахме вече, да се изпращат за ръководители даже душевно болни и неуравновесени хора, сигурно смятайки новото движение за душецелителен санаториум. Така се създаде националреволюционна организация без националреволюционна структура.83 Така се наложи и пролетарския хегемон в нея, състоящ се, с редки изключения, от паразити, мошеници и подлеци, който имаше покрой чисто партийната си провокаторска роля за задача да привлече към себе си “сивите маси” и ги асимилира в името на комунизма. “Сивите маси”, обаче, не се подадоха, нито комунизираха. Те научиха само едно: как се живее на гърба на народа и как се правят доноси в Обществената безопасност.
10.
В. ВЪПРОСЪТ ЗА ИДЕЙНИТЕ ПОЗИЦИИ НА ДВИЖЕНИЕТО, НЕГОВИЯТ ХАРАКТЕР И НЕГОВИТЕ ЦЕЛИ. Различията около тези въпроси се изясниха още при разцеплението на Обединената през 1928 г. и намериха израз в резолюцията на Цариградската конференция, но тук те чувствително се изостриха, придобиха по-съвършени форми и затуй не можем ги отмина. Ако там си дадоха сражение демагогията на теорията с идеализма на чувствата и вярата в праволинейността на националреволюционния безпартиен фронт, тук се прибави и практиката, която беше най-голямата изобличителка на фалшиво декорираната теория и демагогия, разбита същевременно и по теоретичен път.
Македонското прогресивно движение според партийците, следва заветите на първоапостолите Гоце и Даме.84 Значи, за тях бе ясно, че по своя характер то е националреволюционно, дребнобуржоазно, общонародно движение на селяните, работниците, занаятчиите, търговците, па ако щете и чорбаджиите от градове и села; че е възникнало на базата на националикономическия и политически гнет и че естествените му задачи и цели се обуславят от борбата за премахването на този гнет, насочена преди всичко към извоюването на политическата свобода. Но фактически, те изместиха неговите неотемливи идейни основи, характеризиращи го като националреволюционно движение и го приравниха до степен на една секция на БКП. Това ясно пролича при изграждане организационната му структура. Организираха се само комунисти и то предимно партийци, а самата пък Обединена със своя партиен хегемон и всичките легални и нелегални поделения мислеше и действуваше не съобразно задачите и целите на движението взети в съвокупността на историческите условия на борбата за националното освобождение, а съобразно интересите на партията, гледани през призмата на събитията в България. Македония тук беше забравена. Тя играеше ролята на параван(чист върховизъм). Опитите на ЦК на Обединената в Европа да навлезе там, макар че зарегистрираха някой и друг успех, не можаха да отстранят казания уклон и попълнят зеещата празнота.
Та тъй се следваха заветите на Гоце и Даме, за които не БКП, а Македония беше всичко. Македония, всред която се родиха, за която живяха, работиха и умряха. И тогавашните комунисти, преклонили глава пред тяхната саможертва бродеха да гонят сенките им из долината на Вардара, да будят заспалия роб, защото съзнаваха, че едно свещено народно дело не може и не бива да се експлоатира за друга, колкото и да е велика идея, освен за идеята наложена от историята на самия поробен народ.
Но казаха партийците, това време изчезна безвъзвратно. Създадоха се нови условия и в тези нови условия Обединената “допълни и доразви принципите и тактиката на старото македонско движение, като прие нова, отговаряща за времето ориентация”85, обусловена от единния фронт, обявяването македонския народ за славянска маса, а славянската маса за македонска нация и осакатяването на най-нещастния от всички лозунги – Балканската федерация.
11.
Г. ВЪПРОСЪТ ЗА ЕДИННИЯ ФРОНТ. Партийците го обясняваха тъй: “Влизайки в съюз с работническото движение, ние не се заангажирваме да се борим за нещо повече от националното освобождение на поробената ни родина, което е демократическа(общонародна) задача, нито пък класовото работническо движение иска от нас да се борим за социалистическа Македония, за да имаме неговата подкрепа. Нас ни свързва с работническото движение общата борба срещу общия враг – поробителите империалисти.”86
Тази теза, напълно издържана от гледна точка на ленинизма, предполагаше обаче едно специфично, общонародно, националреволюционно, а не партийно класово движение, каквото в същност бе и си остана новото движение. Следователно, единен фронт между последното и работническото движение в България не съществуваше. И как ще съществува? Как може една партия да прави сама за себе си единен фронт?
Единния фронт не беше нищо друго, освен вътрешнопартийно отношение на класовото ръководство към подчинената му секция, наречена ВМРО(Об.). По тази причина нац[ионал]револ[юционната] групировка с пълно право нарече единния фронт в България “вестникарска шашарма”.
12.
Д. ЛОЗУНГЪТ ЗА БАЛКАНСКАТА ФЕДЕРАЦИЯ. Върху него, както вече знаем, тесняците изграждаха десетилетия цялата си борба срещу българската буржоазия и империализма на Балканите. Разковничето за премахването на всички злини разделящи балканските народи, те намираха единствено в Балканската федерация. В последствие, когато слезнаха от сферите на теорията и се сблъскаха с практиката, тази идея отиде малко по-назаден план. Но това обстоятелство не засенчи с нищо нейното обаяние и сила, като агитационен лозунг, който подчертано се мъдреше във всичките им писания по вестници, брошури, списания, позиви, декларации, резолюции и манифести. Изглеждаше че така ще върви во веки веков, когато изведнъж, по заповед от партията, те си разчистиха сметките и с нея. Не важи, че по този начин опълчават срещу себе си всички федералисти в мак[едонското] движение заедно със сенките на Ботев, Каравелов, Раковски, Щросмаер, Свет. Маркович и др. именити борци в миналото за обединението на балканските народи. Както казва “Мак[едонска] борба”, с Донкихотовски замах те премахнаха лозунгите за федерацията и свободна Македония, мислейки сигурно, че са писани не с кръвта на цял един народ върху арената на нашата история, а чисто тесняшки, с молив, по часовник и то на халваджийска хартия, та кому когато скимне да ги слага и избрисва.87 В това отношение те отидоха до там, че фалшифицираха и историята, само и само да кандардисат масите да възприемат новата им прищявка. Така, в един от броевете на “Македонско знаме” бяха напечатали Виенския манифест, но преднамерено без пунктовете засягащи издигането на лозунга за Балканската федерация и признаването му като единствена гаранция за политическото съществуване на независима Македония и независимостта на останалите балкански страни и народи.
Нац[ионал]револ[юционната] групировка реагира веднага. Нейното становище е ясно подчертано в статията “Една идейна галиматия”, която поради своята важност препечатваме изцяло.
“Изключената петорка около тесняшкия парцал “М[акедонско] знаме” не си гледа резила, ами се е запретнала да “разчиства” идеологическия ни фронт. В статията “На неправилни”, пардон “На правилни позиции”, подписана от нещастника Д. Динков, който уж всичко мери с Московски аршин, а в същност се валя в праха на теснящината, така го е “разчистила”, че просто заслужава лабут.
Според неговото мнение, погрешно било повече да се придържаме за лозунгите “свободна и независима Македония” и “Федерацията на Балканските народи”, и да очакваме от един общ Илинден на всички тия народи, тяхното и нашето освобождение. Да сме се придържали само за лозунга “самоопределението до пълно отделяне”, което щяло да се постигне ни повече ни по-малко неедновременно за трите части на поробена Македония, понеже се очертавал неравномерен упадък на империализма на Балканите. Това давало възможност освобождението да се постигне предварително в една от трите части, която да застане като база за освобождението на цяла Македония и т.н.
Ние не мислим обаче, че с така хлапашки “очистените” лозунги ще съумеем да мобилизираме широките македонски маси за нашата крайна цел, както се казва в статията. Съображенията ни са следните:
Що се касае, до балканите, упадъка на империализма не е до там неравномерен, за да измени почти еднаквата икономическа, политическа, па даже и културна основа на Балканските народи и скъса връзката на тяхното национално и социално освобождение, поставено в зависимост покрай другото и от успеха на общата им борба. Балканите взети изцяло, могат да се сравняват с Русия. Но Балканските народи взети по отделно – не. Глупаво е да се мисли, че може някой от тях, базирайки се само на “неравномерния упадък на империализма” да достигне постиженията на Русия – една шеста от земното кълбо. Унгарската революция от 1922 г., пропаднала шест месеца след избухването й, е красноречиво доказателство за невъзможността малките народи, обкръжени от хищни империалистически вълци, да постигнат своето национално или социално освобождение осланяйки се само на собствените си сили. Това още повече важи за Македония – ябълката на раздорите на Балканите. Освобождението или обособяването в отделна държавна единица на една от трите нейни части, която да застане като база за освобождението и на останалите, при съществуващия ред е абсурд. Абсурдно е също и твърдението, че може да бъде осъществено социалното освобождение на който и да е Балкански народ без подкрепата на останалите социално освобождаващи се Балкански народи, та да може, по този начин, да се обяви намиращата се част от Македония под негова власт в “република”.
Грешката на автора е, че идентифицира възможностите на една Русия с възможностите не на Балканите, което е по-приемливо, а на Балканските народи взети по отделно. Това пък, разбира се, не означава че тия народи трябва да стоят със скръстени ръце и чакат изключително от общия Балкански борчески фронт своето освобождение.
Правото на национално самоопределение, казва Ленин, съвсем не е равносилно на искането за отделяне, раздробяване и образуване на дребни държави. То означава само последователна борба против всеки национален гнет. Този лозунг, възприе и от автора на визираната статия, не предрешава въпроса за формата на нашето политическо освобождение. Но той неотрича и федерацията. Признаване самоопределението, казва още Ленин, не е равносилно на федерацията, като принцип. Можеш да бъдеш решителен противник на тоя принцип и сторонник на демократическия централизъм и същевременно да предпочиташ федерирането при националното неравноправие, като единствен път към демократически централизъм. Именно, от това гледище Маркс, бидейки централист, предпочиташе федерирането на Англия и Ирландия пред насилственото подчинение на последната. Освен това, федерацията се явява не само преходна форма към пълното единство на трудещите се от разните народи, както подчертава Ленин, но и към пълната ликвидация на националните им противоречия, които ги правят жертва на империализма. Ето защо, според нас, лозунга “за самоопределението” не изключва тоя “за федерацията на Балканските народи”. Тези два лозунга се взаимно допълват, не пречат един на друг, улесняват процеса на борбата до пълна победа и се явяват необходими за нейната гаранция. Без федерацията, Балканските народи ще бъдат играчка в ръцете на великите империалистически държави и съдбата на една “свободна и независима македонска република” при условията на съществуващия ред по нищо няма да се различава от тая на Албания. Колко е “свободна и независима” тя, знае крал Ахмед Зогу. И затуй казваме: само един общ Балкански Илинден ще може напълно да гарантира благоденствието на Балканските народи. Така разсъждаваше и Ленин за Съветска Русия. Той виждаше във федерацията най-подходящата форма за отстояване съществуването на Съветските републики.
Лозунгът “за федерацията” е правилен. Македонското прогресивно движение не ще го отхвърли никога. То ще държи за него, но същевременно ще уяснява разликата между революционото съдържание, което влага в този лозунг и реформатското например на Протогеровистите. Смешно е да се отрича един подобен лозунг само за това, че империалистите се опитвали да го използуват за свои цели. Та с кой ли лозунг те не постъпват тъй? Нима Уилсън не парадираше с лозунга за самоопределението на народите? Важното е как разбираме лозунгите и как ги превръщаме в дело.При това , федерацията като лозунг не се отрича от нито един Балкански народ. Да се твърди противното е пълно невежество. Така също смешно е да се мисли, че някой Балкански народ ще има по-големи изгоди от едно федериране с Китай, отколкото с друг такъв, за да отрече Балканската федерация, като пречка за това. Авторът на “правилните позиции” тук съвсем се е объркал.
Лозунга “независима Македония” не означава отделяне, а освобождаване, Македония без национален гнет. Затуй той се произнася и пише от масите още и тъй: “свободна и независима Македония”. Той, както и лозунгът за федерацията, е масов лозунг и не е насочен против федерацията. В такъв смисъл даже се употребява и от върховистите. Само нашия Динков не е можал да разбере това. И няма да може никога да го разбере с тая идейна галиматия в главата, до която се идва винаги, когато се мери всичко с тесняшки аршин подплатен от тъпоумие.”88
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Проследявайки стъпка по стъпка, във връзка със събитията, поведението на социалистите в България и по-специално това на БКП и нейните “подделения” по отношение на македонското освободително движение, от момента на историческото му появяване па чак до наши дни, дълг ни се налага, в заключение, да направим следните изводи:
1. Македонското освоб[одително] движение е национално движение. То не е класово, съсловно или партийно, а общонародно, масово, в което всеки, без разлика на убеждения се бори преди всичко за премахването на националното иго.
2. Основната сила – гръбнака на това движение се представлява от масата селяни и граждани, в болшинството си дребни съществувания. Те определят неговото социално съдържание, в никой случай непрескачащо границите на националната революция. Борбата е за свобода, а не за разрешаване световните социални проблеми.
3. Този характер на мак[едонското] освоб[одително] движение се обуславя от степента на историческото развитие на страната, изостанала, по понятни причини, икономически назад, и всички опити да бъде превърнато в социално, от гдето и да изхождат те, ще бъдат, до момента на осъществяване целите на националната революция, винаги осъдени на неуспех. Те имат, покрай другото и тази лоша страна, че разпокъсват силите на поробеното население, тикайки го по пътя на една безполезна за общото дело междуособна, вътрешна борба, и улесняват по този начин господството на потисниците. Това важи още повече за малките народи, какъвто е нашият, принуден повече от всеки друг да положи, общи, кръстени в единство и сплотеност усилия, за да извоюва вековно ожиданата правда. Везните на историята показват, че резултатите за пролетариата от тези безуспешни опити, изчерпващи се в някакви “класови задълбочавания” и “прояснявания” на борбата, в сравнение с нанесените й поражания, добре дошли за поробителите на Македония, са диаметрално противоположни и без всякакво значение както за изхода на осъществяващата се национална революция, така и за изграждането на прерано очакваната социална. Следователно, всеки трябва да си зададе въпроса: кому в същност служи пролетариата? На поробените или на поробителите? Всеки трябва да си даде сметка за преживяваната от нашия народ епоха и разбере един път за винаги, че додето той не отхвърли националното иго, няма да има почва всред него за друга борба, освен националната, и че всяко посегателство от страна на тези, които желаят да я превърнат в социална, не само че ще удари на камък, но и ще бъде престъпление за самите тях и общо за целия народ. Защо тогава да не се пестят силите? Защо да не се насочат изключително против общия враг? Защо да не се ускори денят на свободата, за да се свърши с една епоха – епохата на националното робство и навлезе в друга, позволяваща съществуването и на социалните движения? В интереса, значи, на самото работничество, на самия умствен и физически пролетариат, изпитващ с останалия народ еднакво тежестите на националното потисничество е да подкрепи безкористно и чистосърдечно борбата за националното освобождение и плати, макар и малък на ръст поради слабото развитие на индустрията, своята дан пред олтаря на свободата. И нека се разбере от всеки: тази дан ще бъде до толкова скъпа и ефикастна, доколкото бъде лишена от всички “тактически” и “стратегически” похвати на теснящината и от дейността в тази смисъл общо на съответните балкански комунистически партии и движения, задължени от духа и буквата на ленинизма да подкрепят всячески, без задни намерения и маневри, делото на националнопоробените.
4. По своята същност мак[едонското] освоб[одително] движение е революционно. Революционната борба, обаче, се осланя преди всичко върху плещите на поробеното население. Бидейки поставено в непосредствен контакт с поробителите и призовано да отстоява правдините си срещу всичките им издевателства, то има най-голямото право да я води, да избира нейните форми, начини и средства и да ги изменява, когато намери за добре.
5. Емиграцията в България, Европа и Америка, лишена от този непосредствен контакт с поробителите, в зависимост от условията при които е поставена, я подпомага морално и материално в духа на народните стремежи отвътре, и върви по пътя на културнопросветната и политическа пропаганда. В никой случай тя не бива да си присвоява ролята на изключителен върховен разпоредител със съдбата на Македония, не само заради това, че се намира извън нея и не може да дава правилни преценки за вървежа на борбата, но и защото, намирайки се в други, различни от тия на поробеното население условия, не може да се абстрахира от собствените си интереси и най-важното, увлечена в борбата за насъщния , да се откаже от експлоатирането на мак[едонското] дело за удовлетворяването на тези чужди за македонската революция интереси и цели.
Примерите с домогванията на БКП и нейните македонски “подделения”, изнесени в настоящата книга, ведно с общопартийната действителност в България до 19 май 1934 г., красноречиво потвърждават това. Тази действителност не може да се избегне и при най-голямото желание да се служи честно и предано на освободителния идеал. Ето защо, първата и последната дума по всички въпроси свързани с непосредствената борба за неговото осъществяване, се пада на поробените. Мак[едонското] освоб[одително] движение не бива повече да бъде играчка в ръцете на тези или онези легални или нелегални мак[едонски] организации отвън или пък на партиите – било от дясно, било от ляво в България. Всички са длъжни да гледат на него, като на един неприкосновен национален резерв със строго определено предназначение и строго определени задачи, отричащо попълзновенията на когото и от гдето и да било.
Попълзновенията трябва да престанат и по отношение на мак[едонската] емиграция. В миналото чрез нея косвено се влияеше на поробените, или пък тя самата се използуваше за чисто партийни цели, подхвърляйки с това своя вътрешен живот на сътресения и пагубни междуособия, довели я днес до положението на пълно разложение. Дълг се налага на всички емигрантски движения и организации, където и да се намират, да се проникнат от съзнанието за своята ограничена роля и обърнат сериозно внимание на вътрешното си сцепление. Особено това важи за България, където живее една голяма компактна македонска маса. Петстотин хилядната македонска емиграция в пределите на българското царство, като част от българската нация, трябва да се приобщи здраво, плътно и организирано към своята държава, така както е неразделно свързана с идеала за освобождението на поробените българи. Българската държава, като еманация на целокупния български народ и като основно ядро на целокупната българска нация – ето нашето упование, ето нашия естествен съюзник в борбата ни за освобождение. Който отрича значението на този фактор за постигането на националното ни обединение, отрича и самата борба. Да се поддаваме повече на внушенията на тези или онези среди, нямащи нищо общо с делото на Македония, и се оставяме да бъдем използувани за техните лични, партийни или класови интереси, значи да повторим отреченото минало и да извършим отново престъпление не само към себе си, но и към поробените, които очакват от нас пример за единство и беззаветно служене на народа. Туй пък, че външната политика на българските правителства не се покрива винаги с борбата за постигането на националния идеал, не трябва да ни плаши, не трябва да ни отчуждава от българската държава. Правителствата са изразители на временна, практическа политика. Те макар и да имат пред вид крайната цел, вървят по линията на етапите и се домогват до осъществимото за момента – за туй са и преходни; за туй и по някога видимо влизат в конфликт с тази цел. Това, обаче не означава, че българската държава е отрекла правото на поробените българи да се борят за своята свобода и правото на прокудените да мислят за нея и я подпомагат от вън, стига само последните да са благоразумни и поне, що се касае нейната територия, държат сметка за времето, условията и налагащите се промени, в зависимост от това, в тактиката. От друга страна пък и тези които управляват държавата са длъжни да отделят практическата политика от националния идеал и да не искат невъзможното: последният да й се подчини напълно и загуби в нея. Хармонията между интересите на външната политика на държавата и интересите на националния идеал – ето към какво трябва да се стремят и управници и управляващи и докажат на дело с умение и такт, че могат да намерят пътища и средства за това.
Тъй или иначе, делото на поробените българи може да намери своята пълна, безкористна и безрезервна подкрепа в решителния час само в лицето на българската държава - в лицето на представляваната от нея целокупна българска нация. Да чукаме на вратите на чуждите държави, значи да чукаме на вратите на собствената си гибел. Ако нашата не може да ни помогне – чуждите пък никак.
6. Подкрепата, която дължи българската държава не е предварителна. Тя не бива да се счита едва ли не за единствен решителен фактор в борбата и да приспива поробените с песента за една на готово дарена свобода от вън. Заангажирането на населението в борбата, съгласно дадените условия, е една от най-главните предпоставки за нейния успех. Още Левски беше казал: “Не си ли помогнем сами и Господ няма да ни помогне!” Няма значение, че поради това широко масово участие на народа, тя ще придобие много и разнообразни форми, с най-различно конкретно съдържание, подчинено обаче на общата цел. В обстановката на националреволюционна борба, революционер не е само този, който грабне пушката и избяга в планината. Не е нужно също така да е чел Маркс, Ленин, Бакунин, да знае да прави атентати, или пък да притежава членска карта от някоя комунистическа партия. Революционер е и онзи, който с риск на живота, бидейки занаятчия, земледелец, търговец, банкер или работник, поддържа в условията на робството будно националното си съзнание, дири начин за съпротива срещу потисничеството и асимилацията и намира път да изрази своето борческо чувство. От тук и налагащото се единство на всички против общия враг, независимо социалната им и идейна принадлежност.
7. Революционната борба трябва да се разглежда като една конспирация с две форми на проявление: легална и нелегална.
А. Легална – в лицето на целия народ. Тя е масова, количествена и върви по линията на културнопросветната, икономическа и политическа дейност в рамките на установения ред (дружества, банки, кооперации, синдикати, партии и пр.), разглеждана обаче, не статично, а в динамичното положение на условията и промените налагани от тях, ведно със стремежът да се тласнат към неизбежния край: придобиването на все повече и повече права до извоюването на пълна административна, културна и политическа свобода. Пример: В Югославия има много партии. Всяка една от тях се старае да привлече на своя страна поробеното население в Македония, за да се възползува от неговите гласове при избори и пр. То, обаче ще отиде с тази партия, която има изгледи да му обещае нещо и обещаното да изпълни. Без да се обвързва на смърт и на живот с нея, то ще наложи някои свои по-малки или по-големи искания във връзка с промените във вътрешната и външна политика и международното положение, за да има развързани ръце при други условия и по-изгодни предложения, да отиде когато интересите на националната кауза наложат, с друга партия. Важното е не да останем верни и последователни на тази или онази партия, а верни и последователни на освободителния идеал, на борбата за освобождението. Тук партиите, режимите и разните други банки, дружества и пр. Форми на легална проява, играят само ролята на инструмент за извоюването на все по-големи права и правдини за народа. Такова трябва да бъде и отношението ни към една собствена македонска партия, ако условията позволят да се създаде такава по примера на хърватите.
Б. Нелегална – в лицето на един нелегален апарат,качестнето подбран, вървящ по линията на конспиративната дейност със задача да бъде двигател и ръководител на легалната борба.
На практика, легалната и нелегалната борба се кръстосват по всички линии на общите усилия срещу потисниците и намират своето пълно единство във въоръженото въстание, или ако щете, в съдържанието на онази подготвяна и очаквана ситуация(възможна и без въстание), която ще роди свободата.
8. В избиране средствата за постигане на крайната ни цел – освобождението на Македония, ние не можем да игнорираме основните принципи на нашата борба, без които тя става безпредметна. Борбата за освобождението на Македония е преди всичко национална – борба преди всичко на живущото в нея население, болшинството от което бидейки българско, ратува за запазването на своята българска националност. Отнемем ли или отречем това право на македонските българи, ние отричаме и тяхната борба. Без този български елемент тя става излишна и, ако щете, невъзможна. Изхождайки от тази гледна точка, новата маневра на тесняците с “македонската нация” е най-страшна измяна към македонското дело, каквото то не помни от зачатието си до днес. Тя трябва да бъде повсеместно и всестранно осъдена и изобличена от всички, защото представлява от себе си най-сигурното средство и за духовното умъртвяване на македонските българи, останали всред политическата и икономическата разруха на робството, с все още непоклатим и непобедим дух. Сърбите знаят много добре, че нова нация не се създава за 24 часа и чакат момента да ликвидират с останките на българското национално съзнание в Македония, така жестоко и предателски атакувано от тесняците, за да влеят съдържанието на собствената си духовна и национална асимилаторска култура.
В това отношение нека не се забравя:
А. Че всички българи, където и да се намират, свободни или под чужда власт, принадлежат към българската нация;
Б. Че в територията на българската държава не съществува национално робство за оная част от Македония(Петричко), която е включена в нейните граници. Национално потиснати българи в България няма!
В. Че македонските славяни са българи, принадлежат към българската нация, а Македония е страна, която исторически е съставлявала част от великото българско царство, откъсната и в последствие поделена между съседите на България, поради алчните им империалистични стремежи; и
Г. Че там – в долината на Вардара, където от векове ечи българската песен, живее един национално потиснат народ, комуто свободата е нужна като въздуха и хляба. И всички българи, без разлика на убеждения и политическа принадлежност, където и да се намират, трябва да се проникнат от съзнанието, че му е нужна подкрепа честна, искрена, чистосърдечна, лишена от всякакви лични, партийни или класови интереси, по пътя на неговото национално, българско освобождение.
Завършваме: няма по-голямо благо за един национално потиснат народ от неговата свобода и от най-голямата гаранция за нейното извоюване: младежта. Дано македонската младеж ни чуе и се проникне всецяло и беззаветно от исторически поставената й задача: да запази българския си дух, българското си национално съзнание и отресена от пагубни увлечения и грешки, заедно с усилията на другите малцинства в Македония, изкове ожиданото светло бъдеще за изстрадалия роб, за да гръмнат пак велемощно камбаните на Св[ети] Климент Охридски, така както са гърмели през много векове и техният призевен звън се разнесе надалеко по всички краища където живеят българи.
Край.89

0 коментара:

Публикуване на коментар

Абонамент за Коментари за публикацията [Atom]

<< Начална страница