неделя, 9 септември 2007 г.

Силистренският бунт на офицерите Русофили през 1887 година

ТОДОР ДИМИТРОВ
СИЛИСТРЕНСКИЯТ БУНТ НА ОФИЦЕРИТЕ РУСОФИЛИ ПРЕЗ 1887 ГОДИНА

След Съединението през 1885 г. в младата българска държава излизат на преден план нови фактори, които играят значителна роля в по-нататъшното й политическо развитие. Сръбско-българската война 1885г. съдействува за повишаване авторитета на българската армия. В цяла Европа пишат за бляскавите и от никого неочаквани победи на българското оръжие1. Младата войска след решаващата роля, която има при защитата на обединението и националната независимост на България, повишава обществената си стойност. Нещо повече, тя вече е с претенциите на значителен политически фактор в страната. Сред голяма част от офицерите се зараждат идеи и намерения за участие в управлението на държавата и за определяне на вътрешната и външната й политика.
Превратът от 9 август 1886 г.* довежда до началото на Българската криза от 1886—1887 г., която изостря до крайна степен политическите страсти в България. Последва контра преврат, устроен от антируските сили.В края на август първият български княз Александър Батенберг абдикира. Преди да.напусне страната, назначава регентство в състав: Стефан Стамболов, Сава Муткуров и Георги Живков, с което държавното управление е поето от русофобската буржоазия. На преследване са подложени русофилските партии и техните водачи.-Царска Русия, скъсва дипломатическите отношения с България.
Една στ проявите на кризата са избухналите през октомври 1886 г. офицерски бунтове, в Бургас и Сливен, с по-късна кулминация през февруари 1887 г. в Силистра и Русе. Те са организирани от детронаторите от 9 август. Това е най-сериозният опит на недоволните от регентството и правителството за промяна на политическия режим. Това е време, когато обществото е разделено и се изискват съдбоносни решения за бъдещето на България.
Въпросите около бунта на офицерите русофили в Силистра (16—19 февруари 1887 г.), са недостатъчно изяснени както в буржоазната, така и в марксистката историография. Би трябвало да се отбележат с по-особено внимание трудовете на Димитър Маринов и Симеон Радев2, в които е отделена по една глава на събитията в Силистра от 1887 година. Много от констатациите им напоследък са коригирани,

1М и я т е в, П. Из архива на Константин Иречек. Преписка с българи, т. 1, С., 1953,
с. 273.
* Датите са по стар календарен стил.
2 М а р и н о в, Д. Стефан Стамболов и новейшата ни история, С-, 1909; Радев, С. Строители на съвременна България, т. 2, С., 1911.
но въпреки това те остават най-сериозните изследвания за тази епоха в буржоазната историография. Трябва да се споменат и публикуваните в буржоазната преса материали, някои от които засягат конкретно бунта в Силистра3. Характерни за тях са .пъстротата, противоположният характер, полемиката между враждуващите лагери и пълната политическа ангажираност.
След 9 септември 1944 г. в марксистката историография има цялостни изследвания, засягащи бунтовете в Североизточна България. Принос към историята на Силистренския бунт, за неговия ход и последствия са работите на Михаил Радев, Илия Маринов, Въло Вълов, Тодор Иванов, Иван Радков, Лука Василов4, но все още не е дадена пълна картина на тези събития. Обикновено те остават в сянка на Русенския бунт 1887 г., което не означава, че нямат свое място в тогавашната политическа обстановка
Силистра е един от големите градове в България (през 1887 г. има население 10 642 души5). През 1887 г. излизат четири периодични издания, което е рядкост дори за по-големи градове. Силистра се намира в близост до Букурещ, Браила, Галац, Констанца, Кълъраш и други, тя е важен речно-търговски център, както и пограничен град. Там е разквартируван силен военен гарнизон. Градът веднага привлича вниманието на емигрантския комитет в. Букурещ, който се ръководи от детронаторите на княз Батенберг —майор Петър Груев, ротмистър Анастас Бендерев, капитан Радко Димитриев. И когато е определен денят за бунт срещу регентството—19 февруари, то тук и в Русе се извършва най-сериозната подготовка.
В края на 1886 г. в града се оформя група от русофилски настроени граждани *—Марин Д. Тихчев (адвокат), Димитър Иванов (издател на в. „Зора"), Гечо Чолаков, Минчо Бъчваров, Михаил Виленски, Гълъб Стоянов, шуменския жител Владимир Блъсков и други.
За по-стройна организация на русофилските сили обаче може да се говори в началото на 1887 г., когато е създаден комитет начело с капитан Христо Кръстев, който е командир на 2-ра дружина от 5-и пехотен дунавски полк; разположен в Силистра, и началник на гарнизона. Негов помощник е капитан Стоян Арнаудов. След като комитетът е оглавен от офицери, започва да се мисли за въоръжена акция срещу регентството.
3 Свобода, 1887; Независима България, 1887; Девети август, 1887; Деветнадесети февруари, 1887; Свободна България, 1887: Вила, 1887;3ора,1887; Мисъл, 1887; Поборник опълченец, 1898 Славянин,1901; Сила, 1920; Мир, 1927, 1929, 1936—1938; Утро, 1936.
4 Р а л е в, М. За дружбата с руския народ, С., 1?58; същият: Бунтове на офицерите-русофили в българската войска през 1886—1887 г; (дисертация), С., 197(1; същият:
Предвестници на бъдещи бури, С., 1975; Маринов, И. Бунтовете на русофилите в Силистра и Русе през 1887 г. — Военноистор. сборник. С., 1972, № 1; същият: Водачите на Силистренския бунт. — Силистренска трибуна, № 1—3, 1.974; Вълов, В. Бунтовете ,на българската войска 18S6—1887 г. — Военноистор. сборник, 1955, № 4; Ив а н о в, Т. Подготовката на русофилски бунт в Силистренски окръг през 1888 г. — Известия на Народния музей във Варна, 1975, № 11; Р а д к о в, И. Б имеч-о на българо-руската дружба, Русе, 1987;·В я й р и л о в, Л. Русофилският бунт в Силистра 1887 г. — Силистренска трибуна, № 43—46, 1967.
5Девенджиев, М. Кратка история на селищното развитие на българските земи, С., 1979, с. 299.
6 Вила, 1887; Свободна България, 1886—1891; Зора . 1885—1887; Мисъл, 1886—1887.
Привлечени са и окръжният управител Стефан Тенев, секретарят на окръжния управител Георги Бостанджиев, адвокатът Христо Минчев, Панайот Кереков, Иван А. Тодоров, Йордан Лучев и други7.
След решението на емигрантския комитет в Букурещ за бунт комитетът в Силистра веднага се заема с реализацията му. Капитан Кръстев няколко пъти ходи тайно в Букурещ и в с. Остров (Румъния), както и в Русе, където поддържа връзка с майор Узунов. В с. Остров често пребивава капитан Радко Димитриев, който е назначен от емигрантския комитет за отговорник за Силистренския гарнизон. Капитан Вичо Диков няколко пъти пътува до Шумен, Разград, Варна и другаде заедно с Чолаков и Тихчев. В началото на февруари 1887 г. той пристига от Румъния в Силистра и с Кръстев и Арнаудов (придружен от тях на 2—3 км от града) отива в местността Кабюлюк близо до Шумен, където е лагерът на тамошния гарнизон. Целта е да се съгласуват действията за определения на 19 февруари 1887 г. бунт. Силистренският окръжен управител Стефан Тенев упражнява слаб митнически контрол по р. Дунав, за да улесни придвижването на кореспонденцията между Букурещ и офицерите русофили в града8.
Правителството има сведения за подготовката на бунта и не остава безучастно. На 2 февруари 1887 г. министър-председателят и министър на вътрешните работи Васил Радославов телеграфира на русенския окръжен управител Димитър Мантов да препоръча друго лице на мястото на Тенев. Мантов се спира на тутраканския околийски началник Никола Обретенов, известен с образцовата си служба. Последователно на 4 и 6 февруари Радославов и Мантов телеграфират на Обретенов за приемане на новата длъжност9.
Никола Обретенов заминава, като знае, че в Силистра най-верни-те русофоби. са капитан Михаил Тепавски,. д-р Иван Енчев и следователят Димитров. Освен това той веднага се среща с кмета Дянко, Коджабашев и с председателя на постоянната комисия Петър Чаушев, които го информират за положението в града10. Обретенов приема управлението на 10 февруари, като същия ден се среща с капитан Кръстев във Военния клуб. Двамата се познават οτ πο-πано, когато членуват в русенската масонска ложа „Балканска звезда" (неин член е и д-р Енчев). От техния приятелски разговор се разбира, че отношенията между двамата през цялото време на протеклите събития не са враждебни11.
Новият окръжен управител се заема енергично с отстраняването на членовете на администрацията, които са русофилски настроени. На 11—12 февруари са уволнени силистренският околийски началник Лучев

7 М а р и н о в, И. Бунтовете на русофилите. . ., с. 163; Р а л е в. М. Предвестници
на бъдещи бури, с. 66—67. β .5"
8 ЦДИА, ф. 1837, on. 1, а. е. 45, л. 85; Свобода, № 34, 4 март; № 37—38, 14 март 1887;
Славянин, № 37, 20 апр, 1901.
я цдиа, ф. 1837, on. 1, a. e. 45, л. 78—80, 82; Свободна България, №5, 18 февр. 1887;
Р„а д е в, С. Пое. съч.,. т. 2, 678.
10 цдиа, ф .1837, on. 1, a. e. 45, л. 81, 84.
11 П а к т а м, л. 85—86, 90, 93—94; а. е. 176, л. 1; Г е о р г.и е в, В. Масонството в
България, С, 1986, с. 18, 21.
и околийските началници на Курт бунар (дн. гр. Тервел) Д. Икономов и на Аккадънлар (дн. Дулово) Т, Иванов, като за всичко е информирана София. На 13 февруари полицията забелязва офицери да се връщат от с. Остров. С тях е и съдържателката на Военния клуб сръбкинята Софица. Тя поддържа връзка с емигрантите дори и след бунта, като информира за политическата обстановка в Силистра търговеца от Кълъраш Петър Теодоров — един от задграничните организатори на Силистренския бунт12. Прави впечатление, че офицерите забелязват стражарите, но не им обръщат особено внимание. За бунтовете от 1887 г. е характерно, че организаторите им не прикриват достатъчно действията си.
В така създалата се обстановка същата вечер Обретенов свиква съвещание в дома на Неделчо Попов (негов познат отпреди Освобождението). На него присъствуват русофобски настроените граждани Коджабашев, Чаушев, началникът на телеграфа Владигеров, съдебните следователи Димитров и Янко Тенекето. Те вземат решение да се интернират още същата вечер за Ловеч гражданите М. Тихчев, Д. Иванов, Г. Чолаков, М. Бъчваров и Хр. Минчев. Обвинението е,че разпространяват емигрантския вестник „Девети август". В Русе те са задържани и изтезавани от Д. Мантов13. С този акт русофилите фактически загубват възможност да влияят на гражданите, в Силистра.
Обретенов дава нареждане да се установи строг контрол върху движението по р. Дунав и да се блокира градът на 14 срещу 15 февруари, като същевременно иска подкрепления от Курт бунар и Аккадънлар, Това затруднява действията на офицерите русофили и връзките им с емигрантите в Румъния. Много скоро окръжният управител попада погледите на кореспонденцията им. На разсъмване в неделя на 15 февруари старши стражарят Шокев му докладва, че на митницата стражарят Атанас Николов е арестувал рибаря куриер, идващ по леда от Кълъраш. В ръцете на Обретенов попадат няколко писма, адресирани до Кръстев и Чолаков. Те разкриват плановете на цялото съзаклятие. Две от писмата са от Петър Теодоров до капитан Кръстев (от б и 13 февруари), три са от Теодоров до Г. Чолаков (от 6 и 13 февруари) и едно писмо е от А. Бендерев до Кръстев (от 9 февруари). Съществува още един куриер на име Иван, който остава неразкрит от правителствените служби. Обретенов веднага обсъжда създалото се положение заедно с верните на правителството граждани Д. Коджабашев, П. Чаушев, Н. Попов, С. Йенибакалов, Ст. Табаков и други14.
Капитан Кръстев-научава за провала от бившия силистренски околийски началник Лучев и веднага отива да иска писмата, но окръжният управител отказва да му ги предаде. От същия ден капитанът е отчислен от Силистра и военният министър Д. Николаев му нарежда да се яви в София, за да получи ново назначение. Кръстев пише писмо на д-р Енчев с молба да предаде до П. Теодоров в Кълъраш следната телеграма: „Писмата хванаха. Мен ме отчисляват. До някой ден няма да сдам

12 ЦДИА, ф. 1837, on. 1, а. е. 45, л. 86-88; a. e 46, л. 46.
13 П а к т а м, а. е. 45, л. 88; П е н е в, Т. Манговата гробница, Русе, 1889, с. 88, 93.
14ЦДИА, ф. 1837, on. 1, а. е. 45, л. 90—91, 96—99; ф. 313, on. 1, а. е. 792, л. 2; Свобода, 32—33, 26 февр. 1887
дружината. Чакам инструкции. Питай Букурещ." Същевременно е известен и Р. Димитриев, който се намира в с. Остров15. Отговор обаче няма, затова още същата вечер (15 февруари) той събира офицерите от подчинената му дружина в квартирата си. Уведомява ги за разкритията и се решава бунтът да се обяви в 11,30 ч на 16 февруари. Тогава дежурен по караулите е капитан Арнаудов, който .вдига дружината по тревога. Така започва Силистренският бунт на офицерите русофили. От Румъния пристигат капитан Р. Димитриев, капитан В. Диков, капитан Ц. Кавалов и поручик Н. Кишелски. Задачата на първите трима е да поемат командуването на обявения запас. Капитан Кръстев произнася пламенна реч пред група граждани и издава Приказ№1, с който отново се назначава за окръжен управител Ст. Тенев и се връща старата администрация. Завзети са откръжното и околийското управление, пощата, полицейският участък. При завземането на телеграфа началникът на станцията Владигеров, като показва как работи апаратът, успява да съобщи в София и Русе за започналия бунт. Арестувани са повечето русофоби в града — Коджабашев, Чаушев, Димитров, Янко Тенекето и. други. Н. Обретенов успява да се укрие у Ст. Табаков. По-късно под гаранцията на д-р Енчев той се предава на капитан Кръстев (и тримата са масони) и е поставен под домашен арест16.
На 18 февруари капитан Кръстев изпраща при офицерите от артилерийския полк в Шумен капитан Дичев и капитан Бояров и силистренския гражданин П. Кереков за съгласуване на общите действия. Последният обаче е задържан от шуменската полиция17.
Очаквайки бунта и вече предупредено, правителството взема, бързи мерки. Д. Николаев заповядва на капитан Христо Драндаревски от Русе със сборен отряд да потегли за Силистра. Същото нареждане получава капитан Георги Паничерски от 8-и пеши приморски полк (Варна), както и шуменски сборен отряд начело с ротмистър Радулов. Освен това русофобските сили в града се групират около капитан Михаил Тепавски — войнски началник. Той е единственият офицер, привърженик на правителството, който не е арестуван, защото е болен. С него се свързват фелдфебелите Иван Начов, Георги Константинеско, Върбан Цанев, запасният фелдфебел Сава Йенибакалов, старши унтерофицерите Атанас Давчов, Петър Кутев и други18.
При така развилите се събития на 18 срещу 19 февруари на съвещание в лозята край града се събират офицерите русофили. Като отчитат безизходицата на положението и за да не се пролива братска кръв, се взема решение да се прекрати борбата и да се изтеглят в Румъния. Капитан Кръстев знае, -че Груев и Бендерев ще пристигнат, за да участвуват в бунта. Затова той се отправя с една рота да ги предупреди. По пътя ги пресреща сборната рота, изпратена от капитан Тепавски

15ЦДИА, ф. 1837, on. 1, а. е. 45, л. 90, 100—101; Свобода, № 37—38, 14 .март 1887.
16ЦДИА, ф. 1837 а. е. 45, л. 91—94, 108—109; Радев, М. Предвестници на бъдещи бури, с. 67—70; Маринов, И. Бунтовете на русофилите. . ., с. 167—168, 170; Р a -д е в, С. Пое. съч., т. 2, с. 679, 682.
17 ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 1966,л.3-11
*Началник на Военното окръжие.
18Свобода, № 40, 20 март; № 43—44, 2 апр. 1887; Р а д е в, С. Пое. съч., т. 2, с. 679, 682.
ски, която е командувана от фелдфебелите Георги Константинеско и Върбан Цанев. При срещата Г, Константинеско дава заповед за стрелба срещу капитана. Така завършва жизненият път на благородния идеалист Христо Кръстев в 7 ч на 19 февруари 1887 г. при старите Силистренски гробища. Той се оказва единствената жертва на този бунт. Останалите офицери — Димитриев, Кавалов, Диков, Кишелски, Арнаудов, Симеонов, Тройчев, Лефтеров, Иванов — заедно с цивилните Тенев, Лучев, Бостанджиев и други успяват да преминат границата19.
Ротите на капитаните Драндаревски и Паничерски и на ротмистър Радулов влизат в Силистра. Обретенов, отново заема поста си — окръжен управител, Драндаревски става комендант на града, а капитан Тепавски — началник на гарнизона20.
В Силистра е създаден военнополеви съд в състав: председател — капитан Драндаревски, членове — капитан .Паничерски и капитан М. Узунов; прокурор — Ив. Попов; защитник — поручик Карагеоргиев; делопроизводител —поручик Чернев. С присъда от 4 март 1887 г. се осъждат: М. Д. Тихчев, Ив. А. Тодоров, М. Виленски на 15 години строг тъмничен затвор; П. Кереков — на 3 години затвор; Г. Чолаков, В. Блъсков и Г. Стоянов —на 1 година затвор; П.Шопов —оправдан21. Освен това имуществото на емигрантите е конфискувано и продадено на търг, но голяма част е изкупено от близките им, за да може да им се върне22.
Във връзка със събитията в Силистра през 1887 г. може да се засегне и още един въпрос, който се прокрадва в историческата литература. А именно, че правителствените поддръжници в Силистра .са имали редовен осведомител, но той не е известен23. Той е човек от самата организация. Действията на правителствената агентура не са основна причина за неуспеха на февруарските бунтове от 1887 г., но те допринасят за своевременното информиране на русофобските сили. Това им дава възможност да знаят предварително ходовете на емигрантите и офицерите русофили в страната, като вземат съответните мерки.
Осведомителят се разкрива в поредица от писма (от 26 май до 8 юни 1887 г.) от Л. Михайлов до М. .Теповски и Н. Обретенов. От тях става ясно за дейността на русофилите след бунтовете, но е явно, че това лице действува и преди това. Той е куриер за свръзка между емигрантите (Теодоров, Арнаудов, Диков, Св. Миларов и други) с вътрешността на България. Връзката между Михайлов и Тепавски —Обретенов осъществява Евтим П.. Иванов от Силистра, които редовно се срещат в Румъния (Галац, Констанца, Браила, Кълъраш, Букурещ и др.)24. Михайлов е смятан за верен човек на емиграцията. Той дори е търсен за антиправителствена дейност в страната като опасен деец на бунтовническото движение. С писмо от 12 април 1887 г. варненският окръжен

19ЦДИА, ф. 1837, on. 1, а. е. 45, л. 111—112; Свобода, №37—38, 14 март; № 43—44, 2 апр. 1887; Славянин, № 46, 20 юни 1901.
20цдиа, ф. 1837, on. I, a. e. 45, л. 11.3—114; Свобода, №37—38, 14 март 1887.
21ЦДИА, ф. 52, on. 1, а. е. 222, л. 12—17.
22Иванов, Т. Пое. статия, с. 168.
23 В а й с и л о в, Л. Пое. статия; — Силистренска трибуна, № 44, 13 апр. 1967
24ЦДИА, ф, 1837, on. 1, а. е: 46, л. 10, 17—31.
управител съобщава на силистренския си колега, че лицето Михайлов заедно с един каруцар от Бабадаг (Румъния) пренася пощата от емигрантите в България и обратно, и .дава отличителните му белези, за да го заловят25.
Би трябвало да се посочи каква е ролята в разгледаните събития на Никола Обретенов — виден деец на националноосвободителното движение по време на турското робство. Някои от съвременниците му го представят каго жесток потушител на бунта. В спомените си той сам се изтъква като главна причина за неуспеха на антиправителствените сили в Силистра. Фактите сочат, че действува като държавен служител, енергичен е, но не злоупотребява с властта, не проявява жестокост спрямо арестуваните, което е типично за бунтовете в другите градове (примерът с Димитър Мантов в Русе). Обретенов и капитан Кръстев се познават от по-рано, когато членуват в една масонска ложа в Русе и отношенията между двамата през цялото време на бунта не са враждебни. Той е в сложна морално-психологическа обстановка, която е характерна за този момент от българската история. Обществото е разделено на две — русофили и русофоби — и той трябва да избере едната страна. Обретенов не взема участие в потушаването на бунта. В спомените си той преувеличава собствената си роля в събитията, което е характерно за мемоарната литература. За него може да се каже, че не е типичен, пример на обществено-политическо поведение на личност от този период на разгорещени политически страсти, а е един правителствен чиновник, който изпълнява стриктно задълженията си.
Бунтовете в Североизточна България през 1887 г. са резултат от действията на Букурещкия емигрантски комитет. Планът на комитета предвижда да се вдигнат по-големите гарнизони в Северна България, като се тръгне през Търново, а оттам за София със задача да се свали регентството от власт. За главни пунктове в началото на бунта са определени Силистра и Русе като стратегически изгодни центрове, които имат най-редовна връзка с Румъния. Емигрантският комитет насочва действията си предимно в североизточната част на страната, защото тук са налице голям брой офицери, които са срещу правителствената политика. Основната задача е да се формира бунтовническа армия, която с някои попълнения да се насочи към столицата ни, всичко това е илюзия и остава само на думи.
От изворите се вижда, че въпреки усилията и надеждите в Силистра не се стига до цялостна организация на противниците на правителството Бунтовниците действуват колебливо, нерешително, смятат, че успехът на делото не зависи от участието на народните маси, като по този начин се откъсват от тях, въпреки че са налице традиционните русофилски чувства на българския народ. Разчитат преди всичко на армията, като не търсят подкрепата на населението. Дори сред войската работата е незадоволителна, особено сред фелдфебелския и войнишкия състав. Това допринася една част от военните в Силистра и в Русе да останат верни на правителството. От друга страна, регентството е известено за подготвяния бунт и взема мерки, които довеждат до предварително
25В а й с и л о в, Л. Пое. статия. — Силистренска трибуна, № 45, 15 апр. 1967.
започване на борбата в Силистра. Бунтовниците не могат да разчитат и на каквато и да е външна подкрепа в така създалата се в този момент международна обстановка. Това са главните причини за .неуспеха на делото.
Офицерските бунтове в Североизточна България през 1887 г. имат елитарен характер и носят елементите на военен заговор, а не на организирано революционно, движение. По времето на организацията и в хода на тези бунтове целите им остават неясни. Въпреки тази си ограниченост и белезите на авантюризъм те засилват стремежа за търсене на изход от кризата 1886—1887 година. Показват силата на опозиционните русофилски настроени кръгове и нестабилността по това време на Стамболовия режим, като оставят дълбоки следи в българската история и народната памет. В тях участвува и заплаща с живота си част от цвета на българската интелигенция и офицерство — участници в националноосвободителната борба, Съединението, Сръбско-българската война. Това отеква дълбоко болезнено сред много среди от тогавашното българско общество. Репресиите, които прилага правителството спрямо участниците в .бунта, са пробив в скоро приетата Търновска конституция, в развитието на българската буржоазна демокрация. Оттук води началото си физическата разправа с политическите противници, толкова характерна в по-нататъшната история на буржоазна България.
Бунтовете от 1887 г. в Силистра не довеждат до промяна на политическата обстановка в България. По характер и по последици те заемат определено място в българската история-поставят началото на нови,борби, макар и при други вътрешни и външни условия, в които опитът и идеалите на бунтовниците от 1887 г. оставят дълбоки следи.

0 коментара:

Публикуване на коментар

Абонамент за Коментари за публикацията [Atom]

<< Начална страница