неделя, 9 септември 2007 г.

Униатското движение в България през 1913 година.

УНИАТСКОТО ДВИЖЕНИЕ В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1913 Г.
проф.СВЕТЛОЗАР ЕЛДЪРОВ


Злополучният край на Междусъюзническата война дава живот на процеси, които въпреки значителния резонанс тогава, днес все още тънат в мълчание и забрава. Това е идеята за уния с Католическата църква, която припламва през лятото на 1913 г., за кратко време успява да ангажира общественото съзнание в България до степен на съдбоносен въпрос, за да слезе от сцената в края на годината същото толкова внезапно, колкото се появява.
Това не е нито първия, нито последния случай, когато определени църковни, обществени и политически сили лансират идеята за уния с Католическата църква като средство за съхраняване на националната идентичност. Унията и униатството не е българско откритие, а традиционен модел в християнската цивилизация, при който културно-политическата същност е втъкана в клерикално-теологическата канава на взаимоотношенията между Източната и Западната църква. Еклезиологическото съдържание на понятието го определя като възможност за църковно обединение и общение в лоното на Католическата църква при запазване на собствения култов, каноничен, йерархичен и богословски облик. Датира от 1181 г., когато маронитите на територията на днешен Ливан признават върховенството на папата и се съединяват с Католическата църква.1
Българите не внасят кой знае какъв съществен принос в конкретната реализация на модела, в интерпретирането на общото като частно и на универсалното като национално. Навсякъде и всякога, при украинци, румънци, българи или маронити основните характеристики на модела са едни и същи, доколкото въпросът за избора между двете богословски доктрини неизбежно прераства в културен и политически, а от там и в национален въпрос. Винаги, когато са правени експерименти с унията като форма на църковно, респективно културно-политическо самоопределение между Изтока и Запада, като правило те са давали обратни резултати - вместо да обединят, внасят допълнително разцепление, като втърдяват съпротивителната мотивация на съответните поместни църкви и национални общности; вместо да хвърлят мостове на единение и общение, те дълбаят бездната на отчуждението между православието и католицизма. Българският принос тук по-скоро може да се търси в крайното абсолютизиране на проблема, в идентифицирането му с националната съдба, в превръщането на унията и униатството в пробен камък на националната идентичност и самоличност. В общественото съзнание у нас униатството най-често битува под формата на фобии или илюзии, абсолютно противоположни и без реално покритие. Например - унията като спасителка на България от византийско, турско, руско или съветско робство, и унията като латинизация и проводник на западна културна и политическа инвазия и ново робство; унията като враг на националната идентичност, и унията като стожер на националната идентичност; унията като отклонение от националната съдба, и унията като национална съдба.2
Тези характеристики неизменно присъстват, макар и в различно конкретно проявление, всеки път през последния век и половина, когато сред българската общественост е лансирана идеята за уния с Католическата църква. По един и същи начин реагира общественото съзнание през 1860 г. или в края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век; през 1897 г., когато за първи път се поставя въпроса за конкордат с Ватикана; през 1905-1906 г., когато Софийско-Пловдивският архиепископ Роберт Менини отправя официално предложение до Синода за сключване на уния; в края на Първата световна война; по време на Втората световна война, та чак до най-близкото ни минало, в годините на политическото безвремие, когато - сякаш за да потвърдят онази мисъл на Маркс, която той взаимства от Хегел, че събитията и личностите се явяват в историята два пъти, първия в цялата си сила и блясък, а втория като карикатура - призракът на униатството отново се мярна на българската политическа сцена, било в бързо попарените надежди на Боян Саръев да го приобщи в неохристиянския си кръстоносен поход в Родопите, било в опитите на някои политически аутсайдери да черпят дивиденти от него.
От всички тези униатски или квазиуниатски опити, тъкмо този през 1913 г. най-пълно и най-точно разкрива вътрешната структура и външните белези на българския модел, може би заради това, че се появява в обстановка на политически амок, който изостря до крайност неговите симптоми. Заедно с обилната диря в периодичния печат, това е добре дошло за изледователя, който иска да проникне дълбоко в същността на явлението. Преди да се стигне до него обаче е необходимо да се изясни как изглеждат православието и католицизма в очите на българина през втората половина на 1913 г.
До тази дата Българската православна църква (БПЦ) се ползва с ореола на стожер на нацията, извоюван в борбата срещу Цариградската патриаршия за самостоятелна църковна йерархия и културна еманципация от елинизма. Екзархията олицетворява националното единство на българите, независимо от политическите граници, които ги делят, а българското църковно-училищно дело в Македония и Тракия чертае крайните предели на нацията и упорито ги брани от алчни съседи. Това е образът, под който БПЦ тогава се подвизава в съзнанието на съвременниците, а днес присъства в историографията. Зад парадната фасада на православието обаче се крие един занемарен заден двор, до който широката общественост няма достъп. Освен сериозните проблеми в общуването си с държавата, които на моменти достигат до крайни форми, като разтурването на Синода от министър-председателя Стефан Стамболов на 30 декември 1888 г., БПЦ се раздира и от дълбоки вътрешни противоречия. В средите на низшия клир и богословското съсловие се зараждат и развиват обновителни течения, които все по-остро поставят въпроса за реформи и преобразувания.
През 1913 г. престижът на БПЦ търпи серия нови сериозни удари, които в значителна степен накърняват моралното наследство на православието и рязко променят общественото настроение спрямо него. На първо място това е шокът от откритието, че България става жертва на своите православни съседи. Обстоятелството, че при реокупацията на Източна Тракия мюсюлманската турска войска почти напълно обезбългари областта е трагично, но някак по-естествено в сравнение с факта, че православното сръбско и гръцко християнско войнство в Македония се отнася със същата нетърпимост и жестокост спрямо своите български едноверци. Новите господари на Македония не проявяват нито капка християнско съчувствие към победените и процъфтяващото българско църковно-училищно дело е стъпкано за броени дни. Особено безпощадни са гърците, които си позволяват насилия, каквито народният епос дотогава е резервирал само за иноверците-мюсюлмани. Пасивността на Русия, която в очите на политиците и народа е призвана да изиграе ролята на арбитър между балканските християнски нации, още повече компрометира православието, а дори и славянството.
На другия полюс през 1913 г. стои католицизмът. Историческият опит учи, че традиционно православният български народ има навика да обръща поглед към Рим в дни на критични изпитания. Така е било при Борис, Симеон и Калоян, така е и през декември 1860 г., когато част от българската възрожденска интелигенция търси алтернатива в църковната борба и я намира в унията с Католическата църква. Този радикален избор на съвсем нови духовни и политически перспективи не успява да увлече цялата нация, но ражда активни униатски ядра в Тракия и Македония, където сблъсъкът с елинизма е най-силен и където българското население е по-склонно да жертва традиционото вероизповедание за сметка на националната идентичноост. Макар и по-малобройни в сравнение със своите екзархийски сънародници, македонските и тракийските униати са особено активни в църковно-училищното дело и с помощта на мисионерските ордени съумяват да го издигнат на европейско равнище. Униатите не странят и от въоръжената борба на революционните организации за освобождение и обединение. Това не може да не им спечели симпатията и уважението на екзархистите, още повече, че те страдат наравно с тях от насилията на сърби и гърци. Разбира се, най-важно измежду всичко друго е обстоятелството, че българите все пак нямат такъв непосредствен и продължителен досег с Католическата църква, какъвто имат с нейната православна посестрима, за да могат да си създадат точна представа за предимствата и недостатъците на католицизма или униатството. Затова те са по-склонни силно да преувеличават първите без достатъчно да познават вторите.
През 1913 г. Католическата църква печели допълнителен престиж и заради обстоятелството, че когато общественото мнение и журналистиката в Русия и Европа силно охлаждат към България и проявяват склонност да тиражират сръбските и гръцките клевети, католическият печат единствен издига глас в защита на българите. Още преди Карнегиевата анкета да разкрие истината за кървавата драма на Балканите, католическите мисионери в Македония публикуват първите разобличения в европейския клерикален печат срещу сръбската и гръцката антибългарска пропаганда. Към това се добавя и очевидния тогава факт, че от великите сили единствено католическа Австро-Унгария, разбира се по свои политически съображения, открито съчуства на победена и обругана България.
* * *
В такава вътрешно и външнополитическа конюнктура през втората половина на 1913 г. се ражда и развива поредният униатски опит на българска почва. Идеята за унията като средство за национално спасение на българите в Македония, а впоследствие и като възможен избор на цялата нация, преминава през няколко фази, в които приема различни форми на проявление. Сведенията за първата са твърде оскъдни, за да очертаят една по-плътна и ясна картина, но и малкото, което е известно за началните стъпки, оформя известна представа. А тя е, че първоначално идеята за унията се осъществява чрез предпазливи дипломатически сондажи.
За първи път въпросът за църковното единение със Светия Престол и Католическата църква е поставен на най-подходящото място, което може да се избере и от което реално зависи неговата съдба - пред екзарх Йосиф в Цариград. При това е повдигнат от равностоен партньор - архиепископ Михаил Миров, църковен и граждански началник на българоуниатската общност в Османската империя. Срещата между православния и униатския йерарх е по инициатива на втория и се осъществява на 13 юни 1913 г., в самото навечерие на Междусъюзническата война, в екзархийското седалище в Цариград. Двамата духовни водачи обсъждат положението на българите в Македония и нерадостните перспективи, които вещае сръбската и гръцката окупация. По този повод архиепископ Миров изказва увереност, че сънародниците, които останат извън пределите на българската държава, ще могат да намерят в унията средство за национално самосъхранение срещу неизбежните опити за денационализация.
Дневникът на екзарх Йосиф, макар и осакатен (съставитилят е отбелязъл в обястинелните бележки, че точно тук в оригинала има изрязани листове) разкрива, че е проведен поне още един разговор по въпроса за унията. Той се осъществява в края на юни 1913 г., вече след Междусъюзническата война, когато събеседникът на екзарх Йосиф е или отново архиепископ Миров, или някое друго лице, най-вероятно от средите на македонските революционни организации. Запазеният фрагмент от дневника е съхранил за историята финала на този съдбоносен разговор: "... казах му, че българите са си служили много пъти с Папата, за да добият своя йерархия, но това средство е опасно; едно, че народа не може да си играе с вярата, и друго, че католицизмът иска да ни присвои, и трето, че гърците и сърбите няма да търпят такова нещо; католицизмът може ли да запази народността от гражданската власт? Впрочем да видим какво ще остане под гърци и сърби, че тогава можем да размишляваме как да запазим народността им".3
За разлика от екзарх Йосиф, македонските българи нямат нужда да чакат, за да разберат каква ще бъде съдбата им под новите режими. Сърбите и гърците по това време вече са дали достатъчно доказателства, че ще направят всичко възможно да изкоренят българщината от завоюваните части на Македония и никакви вопли за православно или славянско единство няма да ги отклонят от тази им цел. Затова през август 1913 г. една македонска делегация посещава австро-унгарския пълномощен министър в София Тарновски, за да търси от него закрила. Освен предпочитанията към анексията на Македония от Австро-Унгария пред ужасяващата перспектива на сръбското и гръцкото владичество, делегатите изповядват в легацията и мисълта за уния с Католическата църква. "Те помолиха - докладва веднага Тарновски - да известя виенския кабинет за всичко това и да доложа поверително, че македоно-българското население, за да има нашата закрила, е готово да премине в католичество". След няколко дни и други представители на македонските българи се явяват при Тарновски, за да сондират дали Австро-Унгария в качеството си на традиционна покровителка на католиците в Османската империя ще се погрижи и за македонските българи, ако приемат унията.
Във Виена посрещат тези сигнали с интерес и разбиране. Външният министър Берхтолд насърчава идеята, но препоръчва българските владици и свещеници, прогонени от сръбските и гръцките власти, първо да се обърнат към Ватикана и да уредят църковно-религиозната страна на проблема. Едва когато унията официално бъде прогласена, Австро-Унгария ще има възможност да упражни своето право на политическо покровителство над българите в Македония. Следователно инициативата отново трябва да произлезе от самите тях.4
Така се открива втората фаза на движението за уния, която за разлика от първата упорито и преднамерено търси публичност. Целта е ясна - да се ангажира вниманието на цялата българска общественост, за да може да се достигне до съгласие, което пък от своя страна да подтикне православните йерарси да направят съдбоносната стъпка. Тогава тази схема не е толкова наивна, колкото сега може би изглежда. В безумното лято на 1913 г. традиционните представи не само се щурмуват, но и се превземат лесно.
Пръв Стоян Михайловски надига глас и поставя началото на борбата с кумирите, като на 26 юни се провиква на сказката си в Софийския университет: "славянството фалира"! "Във вънкашната си политика - заявява той публично пред елита на българската интелигенция - трябва да оставим чувствата и традициите и за съгласието на народния кораб да отидем по-скоро да търсим помощ там, гдето ни диктуват народните интереси. Преди две години аз проповядвах против Австрия; днес аз съветвам да потърсим подкрепата на Австрия, но да я потърсим с всичката си искреност и онова, за което се обвържем, да го изпълним с всичката си честност и добросъвестност - там е спасението на България".5 Този лайтмотив се подема от политици и интелектуалци и все по-чество започва да звучи по страниците на всекидневния печат, особено след като на 4 юли на власт идва правителството на Либералната партия начело с д-р Васил Радославов. Още в първите си публични изявления новият кабинет дава ясна и недвусмислена заявка за намерението си да направи остър външнополитически завой, като скъса връзките с Русия и свърже "вечен съюз" с Австрия.
Разклащането на традиционните основи на националното самосъзнание в лицето на православието и славянството не подминава дори и БПЦ. В нейния официален орган "Църковен вестник" започват да се мяркат идеи, които разкриват дезориентацията на висшия клир и опитите му да се прикачи към общественото настроение. В уводната статия на броя си от 6 юли, озаглавена "Пред човечеството и пред Бога", като отхвърля гневно обвиненията, че България е виновна за войната между съюзниците, вестникът за първи и последен път в своята история официално и публично отправя остри упреци към славянството и православието. Той ги обвинява, че сляпо вървят подир сърбите и гърците с кръста, на който ще разпънат "мъченика-народ, носител в Балканите на общочовешкия идеал - свобода, братство, равенство и културно съвършенство на народите".6 Духът на огорчение продължава да витае и в следващите броеве на синодалния орган, който дотогава е измежду най-горещите застъпници на славянството и православието като два могъщи и сакрално чисти стълба на българската националност и държавност. Постепенно огорчението и ожесточението на "Църковен вестник" се съсредоточава главно върху Цариградската патриаршия, сочена от него като източникът на всички злини.
Първата публична проява в полза на унията е организирана на 4 август 1913 г. от македонските бежанци в Кюстендил. Свиканото от тях събрание съчетава традиционния лозунг на революционното движение за автономията на Македония с идеята за приемането на унията като средство за национално самосъхранение. Приетата резолюция е адресирана едновременно до екзарх Йосиф в Цариград и до папа Пий Х в Рим, като първия се приканва "за спасението на българския народ да жертвува ценното за него и за всеки българин православие и да поведе всички ни в лоното на униатството", а втория се умолява "да признае Българската Екзархия и да издейства покровителство над българите униати в Македония, както и гарантиране на черковната им и училищна автономия от страна на католическите държави". Сред подписалите резолюцията има и екзархийски свещеници, а това показва, че униатското движение набира ход и съмишленици.7
В средата на август българският печат дава гласност на инициативата на македонските бежанци в Кюстендил. Това е първата среща на обществеността в страната с идеята за нова уния. Случайно или не, тя съвпада с една изключително остра антипатриаршистка и противогръцка статия на Димитър Мишев в "Църковен вестник", публикувана на 10 август под заглавие "Цариградската патриаршия и българите". В този обширен материал, наподобяващ научна студия с цитати под линия, авторът обрисува във възможно най-черни краски историята на Цариградската патриаршия във византийския и османския период. Всички патриарси, заемали цариградския престол от Св. Йоан Златоуст насетне, според него, се отклонили от чистото Христово учение, подменили го с филетизъм и го направили роб на елинизма. Статията завършва така: "Не, православните народи дължат пред Бога и пред човечеството да турят край на фанариотското кощунство с учението Христово и с чувствата на православните християни. Фенер векове е във война с чистото учение на православието. Той е осквернил и опозорил Св. Христова Църква. Православните, и предимно православните славяни, трябва да снемат маската на фанариотите, да прекъснат всяко общение с тях и да се погрижат да спасят учението на Исуса Христа от езичеството и империализма на елинизма. Те трябва да последват примера на православния български народ. Далеч от Фенер, православни! Православието над елинизма и над фанариотите".8
Статията на Д. Мишев предизвиква силен отзвук сред българската общественост и особено в църковните среди, част от които я възприемат като официален сигнал за благоразположението на Синода към идеята за уния. Точно по този начин я интерпретира един църковен деец, скрит под псевдонима Лаврентий, който на 21 август публикува във в. "Дневник" статията "Религията или народността". За отправна точка на своята теза авторът взема финалните думи на Д. Мишев за Цариградската патриаршия:
"С повдигането на тоя въпрос - смята Лаврентий - ние съзираме косвено да се подготвя почвата за една уния със Западната църква, уния, която ще спаси националното самосъзнание на българския народ и ще му даде възможност да се развива духовно и културно, като всички ония славянски народи, които отдавна са прекъснали духовните си връзки с изродилия се Фенер. А за да се постигне всичко това, необходимо е да се извърши чрез един църковен акт. Цариградският разбойнически събор през 1872 г. обвини българската църква във "филетизъм" и я провъзгласи за "схизматическа". Сега пък Българската църква, която чрез своя официален орган "Църковен вестник" обвинява фенерската патриаршия в "езичество и империализъм", трябва и тя на един събор да я осъди като еретическа. Без такъв един църковен акт нищо няма да се постигне. Време е, ще кажем наедно с "Църковен вестник": нека да отърсим от себе си езическото православие, наследено от великата блудница на Новия Рим, и тръгнем по друг път. Обятията на Рим са отворени. Неговите пастири са с любвеобилни сърдца. Особено сега те призоваха на дело християнската любов към многострадалния български народ. Проповядването на "Църковен вестник" трябва да се изпълни на дело. Трябва вече да се тури край на мнимото православие. Свещеници, учители и обществени дейци, пропагандирайте тази идея! Чрез нея ще спасим националното си самосъзнание".9
Най-неочаквано униатската идея получава мощна подкрепа от в. "Съветник", орган на Свещеническия съюз. Неговият редактор-стопанин йеродякон Игнатий Рилски, една от най-популярните и авторитетни фигури сред българското свещенство по това време, дава широк простор по страниците на вестника на дискусията "за" или "против" унията с нескрито предпочитание към първия вариант. Всъщност именно неговият вестник е първото печатно издание в България, което подхвърля на обществеността униатската идея. Още на 4 април 1913 г., далеч преди Междусъюзническата война, като негодува против своеволията на сръбските военно-административни и църковни органи в Македония и заплашва, че този път те "ще си опърлят ръцете", "Съветник" уж между другото съобщава, че напоследък въпросът за уния с Католическата църква бил повдигнат като "най-радикално средство за поставяние сърбите в тяхното безисходно ъгълче".10 По-късно, вече след Междусъюзническата война, но пак преди повечето други издания, в. "Съветник" все така на пръв поглед случайно споменава: "Ако тия зверове-врагове гонят и изтребват българите сега, бидейки православни, ами сетне що ли би им сторили, ако тия българи, за запазвание на своята православна вяра и на своята славянска народност решеха да се възсъединят с Рим и да се подложат на покровителството на западните държави, и в тяхното число и на Франция".11
Вестникът на Игнатий Рилски хроникира проуниатското събрание в Кюстендил, а на 29 август публикува две неподписани статии по въпроса, едната от които всъщност е препечатка на Лврентий от "Дневник", но под друго заглавие ("Пред прага на унията").12 По този начин униатската идея навлиза като тема за размисъл и обсъждане в средите на низшия клир. Част от българското свещенство очевидно приема аргументите на Лаврентий, подсилени от авторитета на Игнатий Рилски, и няма нищо против да влезе в църковно общение и единство с Католическата църква. От тази категория е самият Игнатий Рилски, който в писмо до свой духовен събрат признава, че напълно споделя схващането за унията като средство за запазване на българите в Македония. Нашумелият Лаврентий също е духовно лице, най-вероятно от екзархийския клир в Македония, когото И. Рилски в същото писмо нарича "един предаден свещенослужител на светото ни Православие, който и по живот, и по вяра надминава и най-съвършените у нас".13 Малко по-късно на публицистичното поприще с откровено проуниатските си идеи се изявява и друг анонимен екзархийски свещеник, който подписва статиите си във в. "Вечерна поща" само като "Македонец-духовник".
На 6 септември Лаврентий излиза с нова статия в "Дневник", препечатана веднага от "Съветник" и цитирана от други издания. Този път авторът поставя акцента върху необходимостта от свикването на църковно-народен събор, който да осъди "езичеството в днешното православие, което еднакво се изповядва както от фенерската църква, тъй и от българската".14 Така униатското движение тясно се преплита с реформаторското течение в БПЦ, което открай време настоява за свикването на обновителния събор.
След тези първи недвусмислени сигнали през август и септември, които провокират интереса на клира и обществеността, през октомври 1913 г. униатската идея окончателно се настанява в публичното пространство. Тя се се лансира и легитимира от организацията "Национален съюз", възникнала няколко месеца преди Балканската война. Тясно свързана със запасното и действащо офицерство, някои течения в македоно-одринското революционно движение и най-вече с Либералната партия на д-р Васил Радославов, тя внася значителен принос в истеричната обществена нагласа в навечерието на Междусъюзническата война. От ръководството на организацията в публичните прояви тогава най-често се афишират Георги Фичев, чиновник във Военното министерство и брат на началник-щаба на действащата армия генерал Иван Фичев, и Димитър Маринов, изтъкнат книжовник, етнограф и публицист, бивш редактор на "Църковен вестник", а в близкото минало активист на народнолибералната (стамболовистка) партия.
През октомври 1913 г. Националният съюз организира публична дискусия за унията. Събранията на 6 и 13 октомври се провеждат в салона на Славянска беседа, а домакин на последното на 20 с. м. е Офицерският клуб. В тях освен Георги Фичев и Димитър Маринов, вече придобили популярност като главни протагонисти на Националния съюз и неговия управителен съвет, участват и други членове и симпатизанти на организацията. Като най-активни оратори в дискусиите се проявяват: Спиро Гулабчев - колоритен политически деец, публицист и издател, син на свещеник и бивш семинарист; Сребрен Поппетров - бивш екзархийски учител в Македония и деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация; Георги Кертев - просветен и обществен деец, възпитаник на Българо-католическата гимназия на възкресенците в Одрин, за известно време надзирател в Самоковската духовна семинария; Никола Йонков Владикин - журналист и книжовник; Никола Станев - гимназиален учител и сътрудник на вестници и списания, впоследствие популярен историк; Христо Нейков - бивш екзархийски училищен инспектор във Воденско; Софроний Ников - запасен офицер, бивш монах, хвърлил расото заради теософията, на която става един от първите проповедници в България; Васил Граблашев - адвокат с подчертани интереси към спиритизма, окултизма и теософията; Христо Въргов - завършил Московската духовна академия, преподавател по вероучение във Военното училище, един от активистите на обновителното течение в БПЦ и др. В дискусиите на Националния съюз специално се откроява присъствието на българското войнство в лицето на запасните офицери полковник Никола Проданов, полковник Михаил Михайловски, полковник Стефан Салабашев и капитан Константин Шурбанов.15
Мнозинството от участниците в публичните събрания на Националния съюз се изказва категорично в полза на унията като средство за спасение на българщината и импулс за нова духовна, културна и политическа ориентация на нацията и държавата. Само отделни гласове призовават да не се къса така радикално с традиционното вероизповедание, а един от ораторите препоръчва англиканството като по-изгодно за националните интереси от католицизма. В последното събрание с голямо мнозинство се приема резолюция, която остро осъжда православието и славянството, заклеймява Сърбия, Гърция, Черна гора и Румъния начело с Русия като най-опасните врагове на българщината и апелира към екзарх Йосиф, архиереите и свещениците на БПЦ, българското правителство и цялата общественост да прегърнат идеята за уния с Католическата църква. Събранието опълномощава ръководителите на Националния съюз да организират със своите комитети, другите обществени организации и общинските управления в страната всенародно движение в полза на унията, което да се овенчае със свикването на всенароден събор. Резолюцията е публикувана изцяло в някои вестници, а копия от нея са изпратени до Министерския съвет, Синода, Екзархията в Цариград и чуждите представителства в София.16
Макар и да поставят на публично обсъждане съдбоносен въпрос, събранията на Националния съюз не успяват да ангажират по-непосредствено елита на българската интелигенция. Една от причините се крие в твърде тясната обвързаност на организацията с определени политически сили и главно с Либералната партия на Радославов. Безспорно обаче надделява пресният спомен от шумните прояви на Националния съюз в навечерието на Междусъюзническата война, които впоследствие му печелят славата на един от главните подстрекатели и виновници за "престъпното безумие" от 16 юни. Въпреки всичко поставеният за обсъждане проблем е толкова важен, че дискусията не може да остане затворена в столичните салони. Вестниците не само следят с внимание и подробно отразяват нейния ход, но предоставят страниците си за допълнителни аргументи и пространни изложения по темата. През октомври 1913 г. унията вече се превръща в най-злободневната тема на българската публицистика, в която мнозина професионалисти и аматьори изпробват журналистическия си талант и остротата на своите перата.
Мненията се разделят в три направления. Едни са склонни да допуснат възможността за приемане на униатството само от попадналите под чуждо господство българи, но отричат целесъобразността от налагането й в общонационален план; други са убедени, че това трябва да стане от целия български народ с неговите държавни, политически и духовни водачи; трети пък предлагат като алтернатива сближението с Англиканската църква и въобще с протестантския запад.
Първото течение не се обявява априори срещу унията, но и не желае с един замах да отсече традицията. Сред неговите представители изпъкват дългогодишният търговски агент (от 1908 г. - консул) в Солун Атанас Шопов, и възпитаникът на Киевската духовна академия и бъдещ академик и историк на Българската църква Иван Снегаров. И двамата отхвърлят целесъобразността на идеята целокупният български народ да приеме унията, но не изключват възможността това да направят застрашените от денационализация и асимилация региони - първият за Добруджа, вторият за Македония.
Атанас Шопов публикува във в. "Мир" три обширни статии под общото заглавие "Унията". Авторът признава заслугите на униатското движение в Македония през втората половина на ХIХ в. като здрава преграда против елинизма и крепост на българския национален дух, но смята, че при новите условия то няма да има същия успех. Българският дипломат с най-дълъг измежду колегите си стаж в Македония се обявява против унията главно по тактически съображения, като преценява, че сега там няма свещеници, учители и интелигенция, които масово да подемат и твърдо да доведат докрай тази инициатива. Шопов обаче допуска по-големи шансове за униатството в Добружда, попаднала след войната под румънска власт. "Там съществуват - пише той в последната си статия - всички условия една уния с Рим да може да дойде на помощ на българската националност в случай, че румънското правителство предприеме политика, противна на българската народност в държавата".17
За разлика от него Иван Снегаров е по-голям оптимист по отношение на Македония. "Друг е въпросът за македонските българи - споделя той в един вестник. - Тия нещастни наши братя изгубиха всичко и сега рискуват да изгубят и своята народност, ако останат членове на сръбската църква. Православието за тях вече е синоним на национална смърт. А у тях има силно национално чувство, поради което губенето на националността им е твърде болезнено. От тук униатското движение в Македония е естествено явление и, като израз на инстинкта за национално самосъхранение, то заслужава пълното внимание на българските общественици и държавници".18
Второто течение се представя от твърдите адепти на унията, които произхождат главно от средите на македонските българи или гравитират около техните политически борби. Тъкмо те през октомври развиват най-плодовитата публицистична дейност. Освен пледоариите от събранията на Националния съюз, които се тиражират в част от столичните вестници, някои от участниците в тях излизат с допълнителни становища по въпроса. Така прави Сребрен Поппетров, който във в. "Дневник" публикува голяма статия, в която опонира на Атанас Шопов. Като отхвърля неговите страхове от унията като несъстоятелни, а препоръките му за други средства за спасяване на българщината в Македония като наивни, авторът страстно защитава идеята за съединение с Католическата църква. Унията според него по нищо не се различава от схизмата, с която Българската църква живее вече четири десетилетия, а е нейно естествено продължение при новите условия. Това са "чисто православни форми", които не засагат същността на вярата, а само въпроса за подчинението и църковното общение. "Накрай ще кажа - обобщава разсъжденията си авторът, - че не само българите в Македония, но и целият български народ трябва да прегърне унията като средство за единство на народа и за запазване народността и езика на македонските българи, че унията не е измяна на вяра, че народа може да се убеди какво тя е едно здраво средство в днешните обстоятелства за спасението от погърчване и от посърбяване, че приемането на унията ще даде право на Австрия да ни защити от погубване, а тя има политически, икономически и държавни интереси да ни брани".19
В защита на унията поставя своя авторитет и Евтим Спространов, също бивш екзархийски училищен инспектор и важна фигура от първия ешелон на македоно-одринското движение в България, за известно време дори член на Централния комитет на ВМОРО. Той публикува във в. "Вечерна поща" три статии в полза на унията, препечатани и във в. "Съветник", с които остро напада Вселенската патриаршия, призовава за свикването на църковно-народен събор и апелира за съединението със Западната църква. "Ние българите - заявява той, - които се отвращаваме и гнусим от коварния Фенер, понеже видяхме вярата му и делата му и ги изпитахме горчиво над себе си, имаме ли причини да страним и от запад, който не ни е направил никога зло, а напротив ни се е притичвал материално и морално на помощ винаги в тежки и критически времена? Не. Ето по кои съображения въпросът за уния с Рим не трябва да ни смущава, а напротив, да се заловим за тоя въпрос с всичката сериозност, да го разгледаме обективно и разумно, и ако той ни дава по-големи предимства за национално и културно напредване, да го прегърнем и да го осъществим, без да се двоумим и да мислим кой какво ще каже и що мисли". В защита на своята теза Е. Спространов цитира едно "високопоставено духовно лице", което му казало: "като сърбин не желая да бъда и в рая, но като българин с готовност и в пъкъла", и друго "високопоставено духовно лице", което му заявило: "да не умра докато не видя славяните съединени с Рим". Вероятно става въпрос за представители на прокудения от Македония екзархийски клир, с който Спространов винаги е имал най-тесни връзки, а това показва до каква степен униатската идея е навлязла в средите на македонските българи.20
Третото течение остро се възпротивява срещу идеята за уния с Католическата църква, но не за да запази църковното статукво или авторитета на БПЦ, а за да аргументира схващанията си за сближение с протестантския запад. За първи път тази идея се подхвърля още на 5 септември от свещеник Захари Гешаков. От страниците на в. "Съветник" той се изказва против униатсвото, но като алтернатива предлага сближението с Англиканската църква като при това го обвързва с необходимостта от реформи в БПЦ.21 Тази идея се издига в първото събрание на Националния съюз от 6 октомври от Васил Граблашев, който няколко дни по-късно я доразвива по страниците на в. "Дневник". Есенцията на неговото схващане е, че "ако трябва да приемем нова религия, много по-износно е да приемем такова сливание с английската черква, защото с това ще се слеем с един много прогресивен народ, който, ако той ни вземе под свой протекторат, България и черквата й ще имат симпатиите на всички протестантски народи в Европа и Америка и с това ще спечелим, а нищо няма да изгубим".22
На същото мнение е и Христо Въргов, който в три статии във в. "Балканска трибуна" изтъква редица недостатъци на унията с Католическата църква за сметка на сближението с протестантството. "Щом е дошло да си служим с вярата - реторично пита той, - то защо да не прострем ръка на другия запад - прогресивният, свободният, жизненият?! Защо например да не подадем ръка на английската църква, с която ще имаме съединение, но не подчинение. Английската църква е близка до православната, с изключение на плесента, рутината, която сковава ума и волята... Сближението с английската църква ще ни даде освен свободата да уреждаме църквата си съгласно буквата и духа на евангелието, съгласно придобивките на науката, но ще ни даде по-големи преимущества - защитата и покровителството на Англия и Америка - страни на свободата, прогреса, културата".23
През това време, докато траят тези остри атаки срещу православието и нашироко се дискутира за предимствата и недостатъците от ориентирането към католическа или протестантска Европа, висшата църковна управа потъва в гробно мълчание. За два месеца то е нарушено само два пъти. На 24 август "Църковен вестник" излиза с кратко опровержение срещу опитите антипатриаршистката статия на Д. Мишев да бъде тълкувана в проуниатски план. "Това е едно изопочаване съдържанието на статията и една инсинуация, която отхвърляме с възмущение" - декларира обяснителната бележка и доста неумело се опитва да убеди четящата публика, че статията еднакво осъждала и Фенер, и Ватикана, което е абсолютно невярно и това го знаят всички, които са я чели.24
След това нескопосано опровержение Синодът пак изчезва от публичното пространство. Българският духовен елит очевидно е силно стъписан и напълно неподготвен за подобно развитие и не намира кураж да се ангажира с официално становище преди да чуе мнението на екзарх Йосиф. Тази нерешителност се подхранва и от слуховете, че сам екзархът не е чужд на униатската идея. В писмо до секретаря на Синода Стефан Костов от 14 август Варненско-Преславският митрополит Симеон изказва мнение, че е полезно да се изпрати на екзарха подробно изложение за униатското движение, което да го накара да наруши мълчанието си и да охлади страстите на църковните дисиденти. Убеден, че униатството няма да пусне дълбоки корени в България и че ще се натъкне на силен отпор в Сърбия и Гърция, той препоръчва върховната управа на БПЦ да не вдига излишен шум по движението, но да го следи отблизо и внимателно.25
Чак след един месец митрополит Симеон променя мнението си и проумява, че "тук се гони нещо систематически". На 23 септември той пише ново писмо на С. Костов, с което заявява, че вече трябва да се противодейства на униатското движение и че това е задължение на Софийската митрополия, в чието ведомство се намира центърът на агитациите. Митрополит Симеон отново настоява, че е крайно необходимо екзарх Йосиф да се изкаже по въпроса.26 Екзархът обаче продължава да мълчи, въпреки че името му все по-често се свързва с идеята за уния. Едва на 28 септември, след като процесите в България получават отзвук в западноевропейския и руския печат, "Църковен вестник" за втори път нарушава мълчанието и излиза с една по-обширна статия, в която окачествява като "голяма инсинуация" опитите на някои френски католически издания да намесят екзарх Йосиф. Авторът на статията се позовава на някакво "видно високопоставено лице", което преди две седмици минало през София от Цариград и съобщило следното: "Говорих с Н. Блаженство и по повдигнатия въпрос за унията. Той счита унията за най-голяма грешка, която ще има фатални сетнини за българския народ. Той е против".27
Тези две изявления на официалния орган на висшата църковна управа са съвсем недостатъчни, за да внесат някакъв обрат в обществените настроения. Още по-малка тежест имат анонимните интерпретатори и тълкуватели на екзарх Йосиф, чието мълчание продължава да всява смут сред ревностните християни и паника сред архиереите. Тъкмо по това време Синодът е притиснат и от обвиненията в някои вестници, че не подпомагал достатъчно бежанците от Македония и отказал да ги настани в своите манастири. И в това отношение опроверженията на висшата църковна управа не са много убедителни. Малко по-смела по въпроса за унията тя става едва през втората половина на октомври, когато във вестниците вече не се дискутира "за" или "против" православието, а за избора между униатството и англиканството. Тогава в "Църковен вестник" се появяват три статии на йеромонах Михаил Чавдаров, който се опитва да докаже, че унията няма да гарантира националното съзнание на българите в Македония.28 Основните аргументи за това си твърдение авторът черпи от миналото на Католическата църква, която рисува в най-черни краски, като за целта прави кратка екскурзия из историята със спирки при кръстоносните походи, инквизицията и Вартоломеевата нощ. Като количество и качество обаче предлаганото от "Църковен вестник" е абсолютно недостатъчно, за да противостои на публицистичната лавина, която през октомври 1913 г. се излива по страниците на българския печат и разчиства пътя на униатската идея.
Освен в обществената сфера, униатската идея тогава има мощна подкрепа и на друго място. Без въобще да се афишира на преден план, зад нея все пак прозира сянката на държавния глава - цар Фердинанд, католик по вероизповедание. При липсата на други документални източници, неговото отношение към униатското движение се илюстрира от тайната записка на австро-унгарския министър на външните работи Берхтолд за разговора му с Фердинанд при посещението на българския монарх във Виена. Разговорът се провежда на 6 октомври в сградата на Външното министерство, а Берхтолд предава интересуващата ни част от него по следния начин: "В по-нататъшния ход на разговора царят ме попита какво е нашето становище спрямо униатското движение в Македония. Мегжду македонските българи се забелязвало силно течение за сближаване с Католическата църква и това течение намирало отзвук и в България. Това било от голямо значение за бъдещето на България, която по тоя начин можела да бъде спасена от загиване в православието. Източното православие трябвало да бъде смачкано и България трябвало да стане голяма и независима върху латинска основа. Цар Фердинанд каза, че следи това със симпатия, макар че не можел да се излага поради Русия. Той бил едничкият католически монарх на Балканите, защото крал Карол, който не изпълнявал своя религиозен дълг, трябвало да се смята за вероотстъпник. Около него - цар Фердинанд - като около фокус на католическата идея се съсредоточавало религиозното движение. Необяснимо било защо Светият Престол досега се държал пасивно спрямо това явление. За нас също било от голямо значение да следим това явление и да го насърчим съвместно с Рим".29
Години след като тези събития отшумяват и тайната записка става достояние на обществеността, Фердинанд възразява срещу нейната истинност и особено срещу думата "смачкване", употребена за илюстрация на неговите бъдещи планове по отношение на православието. Опровержението едва ли може да разубеди някого, най-малкото професионалния историк, че униатското движение през втората половина на 1913 г. е свързано или най-малкото се ползва със симпатии от страна на българския монарх. Впрочем по идентичен начин, без да се явява на преден план, той умело манипулира и македонското движение в предходния период, както и целия български политически живот по време на своето царстване.
Третата и последна фаза на униатското движение започва през ноември 1913 г., когато процесите в България са привлекли вниманието на чуждия печат и европейската дипломация и моментът за преминаване от теоретични дискусии към практически действия вече е назрял. Противно на логиката обаче става тъкмо обратното. Вместо да предприеме конкретни стъпки за осъществяване на набелязаните в резолюцията си от 20 октомври мерки, Националният съюз неочаквано подновява дискусията, при това в друга насока. На 3, 10 и 15 ноември в Офицерския клуб са свикани три нови събрания, които стигат до корените на националната идентичност и изправят пред обществения съд идеята за славянството и славянската солидарност. Основните обвинения срещу тях ораторите черпят от ролята на Сърбия и Черна гора в последната война и от поведението на Русия спрямо участниците в нея. Инициативите валят една след друга - иска се преименуване на Славянското благотворително дружество на Българско благотворително дружество и на Славянска беседа на Българска беседа; Съюзът на българските юнашки дружества демонстративно бойкотира юнашкия събор в Любляна, за което получава овации от бързо увеличаващите се противници на славянската идея; Българското академическо дружество "Балкан" във Виена излиза от общия комитет на славянските студентски дружества, което също предизвиква въодушевление в славянофобския лагер; трупат се петиции на възмутени граждани за преименуване на столичния съборен храм от "Св. Крал" на "Св. Неделя", за да се изличи спомена за неговия дотогавашен патрон сръбския крал Стефан Милутин; аплодира се българския клон на южно-славянското художествено дружество "Лада" за неговото саморазпускане и пр. и пр.30
Издигането на такива периферни проблеми не само измества на заден план въпроса за унията, но и печели на Националния съюз нови противници. Някои изтъкнати интелектуалци от категорията на проф. Иван Шишманов, проф. Михаил Арнаудов и проф. Александър Теодоров-Балан, които в предишната фаза остават индиферентни по въпроса за православието, сега застават със своя авторите в защита на славянската идея. Последният от тях се изказва крайно отрицателно за Националния съюз, квалифицира неговия устав като "тъпанарски всеглаголен, та според това и неподатлив за осуществление" и алармира, че в ръководството на организацията "бродят типове, до които няма място за честни граждани".31 От друга страна на обществеността започва да додява тази непрестанна и безмерна критика против традицията. Хората очевидно имат нужда не само от негативизъм и рушене на старите идеали, но и от нещо позитивно и съзидателно. Успоредно с настъпването на зимния сезон започват да охладняват и настроенията спрямо Националния съюз.
От този спад се възползва БПЦ, за да изпълзи от окопите на своето мълчание и да се хвърли в яростно противоборство с униатската идея. През ноември Синодът най-сетне се активизира и се разпорежда да бъдат отпечатани и разпространени по епархиите брошурите "Православната църква и католишката пропаганда" от бившия Скопски митрополит Теодосий в 5000 и "Превъзходството на Православието над учението на Папизма" от йеромонах Михаил Чавдаров в 3000 екземпляра.32 Все по-смело и по-често "Църковен вестник" почва да се занимава с униатското движение. По неговите страници със своята непримиримост се отличава свещеник д-р Стефан Цанков, тогава началник на Духовно-просветния отдел при синодалната канцелария, а в перспектива бъдещ секретар на Синода, декан на Боголсовския факултет и ректор на Софийския университет. В статията си "Измамите около унията", публикувана на 16 ноември като уводна, той предлага на обществеността следните образци на една забележителна стилистика: "открито, несвенливо търгуване със съвестта и вярата"; "позорно и отвратително отнасяне със съвестта и религията"; "най-вулгарни светотатци с религиозната съвест на цял народ"; "цинизмът на измамата и недобросъвестността"; "на какви безподобни измами и профанации лежи това гнъснаво търгувание с вярата на българския народ" и пр. и пр.33
След тази мощна артилерийска поготовка, когато става достатъчно ясно, че Националният съюз върви към тотално компрометиране, а идеята за унията започва осезаемо да отшумява, синодалните отци тръгват в последната решителна атака. В нея най-сетне открито се включва и екзарх Йосиф, който на 26 ноември окончателно напуска Цариград и в ранния следобед на другия ден пристига с влака на Софийската гара.
На 14 декември Синодът се събира на специално заседание по въпроса за унията. Решава се да се отправи окръжно послание до православните християни в страната, което да изложи официалната позиция на БПЦ по този въпрос. Само след три дни проектът е одобрен и тиражиран в 20 000 екзепляра.34 На Коледа посланието е прочетено пред вярващите във всички православни храмове в страната. Още преди това повечето вестници публикуват пълния му текст.
Окръжното послание на Св. Синод на БПЦ под - 4804 от 19 декември 1913 г. търси причините за униатското движение в отчаянието от злощастията, които сполетяли българския народ при последната война. Някои "слаби негови синове" малодушно се оставили да бъдат съблазнени от апостолите на Римската църква, която открай време и до днес "дебне православния български народ с една и съща проповед - да го убеди да се откаже от праотческата си Църква". Историята на църквата и на народите обаче учила, според интерпретацията на Синода, че "Рим не освобождава, а подчинява, че не държи будна националната съвест и не я съвършенствува, а я убива, че неговите пасоми са първо католици и униати, а после християни, че за католиците атрофира и християнство, и народност". За да подкрепи своята теза, върховната църковна управа кой знае защо дава за пример чехите, поляците и хърватите, чиято история доказва тъкмо противното. Въпреки тези фрапиращи разминавания с историческата истина, Синодът е категоричен, че съединението с Католическата църква е "нравствено самоубийство" и "безпримерно морално падение". С речника и стилистиката на С. Цанков, който вероятно има участие в изготвянето на текста, окръжното предупреждава "благочестивото православно българско изпълнение да се пази от съблазните и заблудите на унията, отдето и да идат те, защото те го водят към пропаст, а България - към гибел. Мисълта на враговете е да разделят българския народ религиозно, както го разделиха с граници, да се създадат и българи под Римската Църква, както има българи под Сърбия и Гърция. Мисълта с унията е да се изкопае пропаст между Русия и България". В крайна сметка за БПЦ единственото спасението на нацията и държавата е и остава в православието и в славянството, начело на които се извисява "велика Русия". Под документа стоят подписите на всички синодални архиереи: екзарх Йосиф - председател, и Доростоло-Червенския митрополит Василий, Софийския Партений, Търновския Антим и Пловдивския Максим - членове.35
В борбата срещу унията през 1913 г. БПЦ излиза победителка. Главната заслуга затова обаче не е нейна. След като първи подхвърлят тази идея и дори я прилагат на практика в присъединените към Сърбия и Гърция части от Македония, македонските дейци скоро отклоняват вниманието си към избухналото през септември 1913 г. голямо въстание на българи и албанци против сръбския режим, а после ангажират силите и средствата си с възстановяването на нелегалните структури и подновяването на въоръжената борба. Тяхното дезинтересиране от униатството произтича и от факта, че нито Папата, нито католическите велики сили успяват да защитят македонските българи, които веднага след Букурещкия мирен договор масово започват да приемат унията. Пред безучастното свидетелство на Европа гръцките и сръбските власти бързо обуздават този процес и с жестоки репресии успяват да върнат повечето от новите и част от старите униати към православието, сиреч към съответните поместни православни църкви. Така униатското движение остава живо само в България, но като чисто теоретична дискусия, която така и не прераства в действие. При това униатството в най-голяма степен е монополизирано от Националния съюз, който обаче е твърде компрометиран, за да доведе до успешен край подобна идея, а и каквото и да било друго начинание. Отделен въпрос е, че го прави глупаво и дилетантски. В крайна сметка не е съвсем ясно дали чрез униатството ръководителите на Националния съюз искаха да спасят българската нация или своята организация и собствения си авторитет.
Но и победата на православието е пирова. Само три години по-късно България воюва с Русия, а бойците на фронта въобще не се интересуват от верските и племенните връзки с противника, както впрочем повелява техния дълг. С първичния инстинкт на народа те разбрат онова, което е или поне трябва да бъде ясно на техните политически и духовни водачи - че понятия като кръвно, расово или религиозно сродство вече не могат да доминират и да определят националните интереси.
Униатското движение през втората половина на 1913 г. и провокираната от него дискусия за славянството и за бъдещето на българската нация въобще навеждат и на някои по-общи размишления, които тук само ще загатнем с надеждата, че и други ще се замислят над тях. Това, че българската история, и особено новата и най-новата, е характерна с люшкането между Изтока и Запада, не е тайна за историографията, но това, че българската нация е способна няколко пъти да се втурне от едната в другата крайност в рамките на една само година показва, че има нещо нездраво в нейните основи. Къса ли се някъде спойката на националното самосъзнание, хлабави ли са брънките на националното единство, поддават ли нитовете на националната идентичност? Може би. Иначе как е възможно славянско-православните фойерверки, които съпътстват раждането на Балканския съюз и ознаменуват победния ход на Балканската война, само в една нощ да се смененят с не по-малко ентусиазираното отдаване на католицизма и австро-германизма. Буквално на другата сутрин българите изтрезняват и разкаяни се връщат в обятията на слявянофилството и ортодоксията, за да поемат малко по-късно пак по обратния път. Без никакви задръжки общественото настроение се мята от бряг на бряг и от кумир на кумир, но така и не успява да намери едно трайно русло, в което да насочи и развие за по-дълъг период своята съзидателна енергия. Или както с мъдростта на годините и с цветистия език на народа се изразява Варненско-Преславският митрополит Симеон през лятото на 1914 г. в писмо до свещеник д-р Стефан Цанков:
"Кландукаме се като някой пияница от дувар на дувар и не можем, не желаем да се опрем здравата на едно място и застанем. Лъжем просташки, като мислим, че белите конци на лъжите ни не се виждат. Сърцето ни е приковано на изток, а с езика си искаме да уверим света, че то е лепнало на противоположната страна - на запад. При такова наше настроение никакви обещания, никакви надежди не могат да се осъществят. Няма да се сбъднат, защото не ги заслужаваме".36
* * *
Междувременно, докато в продължение на век и половина българите умуват над въпроса "що е това уния и има ли тя почва у нас", тези, които някога я измислиха, сега взеха, че я отмениха. През 1993 г. в селището Баламанд в Ливан една смесена православно-католическа комисия от богослови, официално натоварена да ревизира отношенията между двете църковни традиции, завърши своята дългогодишна работа с декларацията "Униатството като метод за единение, наследен от миналото, и търсенето на пълно общение днес". Там между другото ясно и точно е заявено: "Ние отхвърляме униатството като начин за постигане на единство, понеже е противен на традицията на двете църкви". Оттук насетне, по смисъла на този документ, църковното обединение между Изтока и Запада ще се търси между цялото католичество и цялото православие, а не между части от него (в смисъл на една поместна църква или на една фракция от нейните прозелити).37 Едва ли е случайно, че прогласяването на това обстоятелство се състоя в Ливан, където всичко започна преди малко повече от осем столетия.

Б Е Л Е Ж К И
1 D e V r i e s, G. Oriente cristiano ieri e oggi. Roma, 1950, pp. 128-129.
2 Абагар, - 11(21), октомври 1993.
3 Български екзарх Й о с и ф I. Дневник. С., 1992, с.791.
4 В л а х о в, Т. Отношенията между България и Централните сили по време на войните 1912-1918 г. С., 1957, с. 82-83.
5 Дневник, - 3889, 27 юни 1913.
6 Църковен вестник, - 41, 6 юли 1913, с. 684-685.
7 Дневник, - 3942, 19 август 1913.
8 Църковен вестник, - 46, 10 август 1913, с. 727-730.
9 Дневник, - 3944, 21 август 1913.
10 Съветник, - 644, 4 април 1913.
11 П а к т а м, - 658, 22 август 1913.
12 П а к т а м, - 659, 29 август 1913.
13 ЦДА, ф. 1318, оп. 1, а. е. 6041, л. 30-31, 35а-35б.
14 Дневник, - 3960, 6 септември 1913; Съветник, - 661, 19 септември 1913.
15 В ъ р г о в, Х. Конституцията на Българската православна църква 1871-1921. С., 1921, с. 362-366.
16 Дневник, - 4008, 24 октомври 1913.
17 Мир, - 4031, 16 октомври; - 4033, 18 октомври; - 4036, 21 октомври 1913.
18 П а к т а м, V 4053, 8 ноември 1913.
19 Дневник, - 4007, 23 октомври 1913.
20 Съветник, - 665, 17 октомври; - 666, 24 октомври; - 667, 31 октомври 1913.
21 П а к т а м, - 660, 5 септември 1913.
22 Дневник, - 3995, 11 октомври 1913.
23 В ъ р г о в, Х. Пос. съч., с. 366-369.
24 Църковен вестник, - 48, 22 август 1913, с. 747.
25 ЦДА, ф. 1318, оп. 1, а. е. 6041, л. 27х-27ч.
26 П а к т а м, л. 30-31.
27 Църковен вестник, - 53, 28 септември 1913, с. 785-787.
28 П а к т а м, - 55, 13 октомври, с. 805-807; - 56, 19 октомври, с. 814-816; - 57, 26 октомври 1913, с. 826-828.
29 М а д о л, Х. Фердинанд цар на българите. Мечтата за Византия. С., 1992, с. 95.
30 Дневник, - 4018, 3 ноември; - 4019, 4 ноември; - 4033, 18 ноември; - 4036, 21 ноември 1913.
31 Мир, - 4051, 6 ноември 1913.
32 ЦДА, ф. 791, оп. 1, а. е. 24, л. 655-656, 719.
33 Църковен вестник, - 60, 16 ноември 1913, с. 861-862.
34 ЦДА, ф. 791, оп. 1, а. е. 24, л. 824-825, 864-865.
35 Църковен вестник, - 65, 24 декември 1913, с. 921-922.
36 ЦДА, ф. 1318, оп. 1, а. е. 6041, л. 60-61.
37 Абагар, - 11(21), октомври 1993.

0 коментара:

Публикуване на коментар

Абонамент за Коментари за публикацията [Atom]

<< Начална страница