ЛЮДМИЛ ПЕТРОВ
ПОДВИГ И САМОЖЕРТВА

Разтварям Енциклопедия „България" и търся името на Мара Бунева. Няма го. . . Логично, та нали през последните десетилетия борците и героите на националноосвободителното и революционното движение от годините след Първата световна война бяха обявени за шовинисти, националисти и противници на делото на пролетарската революция и социализма. Погрешното схващане на интернационализма доведе до забраната на личности и имена, които с делата си бяха и са заслужили да влязат в общобългарския пантеон на героите.
Борис Бунев
Мара Бунева е една от незабравимите героини в освободителните борби на македонските българи. Ровейки в личния архив на мои близки, имах сполуката да попадна на интересен автентичен документ за нея1. Това са биографични бележки, написани от брат й Борис Бунев и предназначени за тяхната обща близка Донка Таракчиева, която е активен член на националноосвободителната организация в Сливен*.
1 Предал съм документа в ЦДИА, ЧП-900 (на Донка Стоянова Таракчиева)* Донка Стоянова Таракчиева (1901—1959 г.) е родена в Тетово , откъдето е и семейството и. В Тетово тя и М. Бунева са съученички. Семейството на Донка Таракчиева се преселва след Балканските войни 1912—1913 г. в България, а по-късно тя се омъжва за Димитър Стоянов Таракчиев (брат на прочутия наш авиатор Продан Таракчиев) и живее в Сливен. До края на живота си милее за освободителното дело на родната Македония...
Борис Бунев също е активен деец на движението. Офицер от българската армия, той постепенно се отдава изцяло на революционна дейност и напуска военната служба. На VI конгрес на ВМРО през февруари 1925 г. в с, Сърбиново (днес с. Брежани), Горноджумайско, на който Иван Михайлов е избран в ръководството на организацията, Борис Бунев е протоколчик. През следващите години той е пълномощник на организацията в Неврокопска околия2. Това означава, че се ползва с почти неограничена власт в околията. След преврата на 19 май 1934 г. ВМРО е разтурена и дейността й е забранена (както и на всички партии и политически организации), михайловисткото крило на организацията е разбито, а видните функционери на това крило, между конто и Б. Бунев, са изпратени в затвора (той престоява там до началото на 1940 г.). В Софийския централен затвор Борис Бунев-Бунчо пише биографичните бележки за сестра си (документ 2) и ги изпраща на Донка Таракчиева със съпроводително писмо (документ 1). Писмото също съдържа обяснения и разшифроване на псевдоними, които досега научната литература не е успяла да уточни.
Мара Бунева е съвсем младо момиче, когато се включва в революционното движение. То след смъртта на големия ръководител и революционер Тодор Александров постепенно изпада в криза, която междувпрочем се изразява и в засилване на терористичната дейност, на индивидуалния терор. И от национална, и от човешка гледна точка обаче покушението, което Мара Бунева извършва срещу Велимир Прелич, е акт на справедливост. По това време той е юрисконсулт на Скопското жупанство, но преди това е заемал и по-висши ръководни длъжности. Той е човекът, който „бил в действителност главният ръководител на сръбския варварски поход против българската народност в Македония и по-специално в северозападния й край"3. Символ и олицетворение е на новото робство за този изстрадал край на българската земя. Като бивш околийски и окръжен управител, а през 1927 г. като юрисконсулт ръководи полицейското дознание и следствието срещу двадесетте студенти по време на т. нар. Скопски студентски процес (организацията ММТРО) в продължение на шест месеца4. Един от защитниците на подсъдимите студенти Анте Павелич на процеса заявява:
„Аз смятам, че всеки е свободен да признава оная народност, която иска. Обстоятелството, че някой се чувствува българин, не може да бъде причина да се представя организацията, тъй както прави обвинението, и още пък да ги осъди за това. Тук живеят и българи, тогава те трябва да притежават всички права. Щом са тук, трябва да живеят."5 На 10 декември 1927 г. студентите са осъдени6. В отговор на това ръководството на ВМРО задочно осъжда Прелич на смърт7. Причината
2 Видов, Б. Някои моменти от македонското революционно движение в България. Първите години от властвуването на Ив. Михайлов (1925—1928). Спомени (ръкопис във ВИБ). с. З, 131.
3 Кулишев, Г. Изстрелите при Вардар — Македония, № 381, 17 ян. 1928 (по това време Г. Кулишев е главен редактор на вестника).
4 Македония, № 379, 14 ян. 1928, с. 3: № 380, 16 ян. 1928, с. З.
5Михайлов, И. Спомени, т. З, 1967, с. 308.
6П а л е ц; у т с к и, К. Македонският въпрос в буржоазна Югославия 1918 .-1941, С., 1983, с. 208.
7 Македония, № 380, 16 ян. 1928.
е не само участето му в процеса и издевателствата над студентите, а и дълъг низ от злодеяния и дори физическо ликвидиране на хора, които държат на българската си национална принадлежност8. Решението на организацията е изпълнено от Мара Бунева.
На 13 януари 1928 г. към 12,30 ч по обяд Прелич върви по крайвардарската улица „Войвода Путник" и пред печатница „Стара Сърбия" е пресрещнат от македонската революционерка. Тя хладнокръвно вади пистолета и изстрелва три куршума в тялото на Прелич. Подгонена от полицията, стреля в гърдите си и пада на моста на р. Вардар. Застигната е от един полицай и с викове „искам да умра" прави опит да скочи в реката, но силите я напускат9. И жертвата, и отмъстителката са откарани в болницата. Прелич умира на 15 януари по обяд-във военната болница10. Мара Бунева е свестена и е разпитана от жупана Антоние Вилдович. Тя му заявява, че отдавна е готвила атентата и че го е извършила не поради лична омраза към Прелич, а защото той е постъпвал винаги много зле с македонските българи. Към 3 ч следобед същия ден героинята умира11.
Героичният подвиг веднага е изписан на щандартите на националната революция. В една от многото публикации за Мара Бунева се изтъква, че силата, която я е изпратила на смъртната саможертва, това е беззаветната любов към своята измъчена татковина, това е надеждата, че Македония, която ражда такива деца, няма да загине от ударите на безмилостните палачи." И следва призивът: „Македонци! Дръжте високо главите си, докато между нас има готови за жертва, докато гори свещеният копнеж за свобода. Мара Бунева е едно име, което ще ни подсеща за велкия подвиг — подвига на саможертвата."12
Националният комитет на македонските организации в България издава позиви в прослава на Мара Бунева. От различни градове на България са изпратени телеграми, в които се изразява почит и преклонение пред делото й. В цялата страна по инициатива на Македонския женски съюз на 22 януари са отслужени панихиди (София, Сливен, Елхово, Троян, Пазарджик, Лом, Русе, Чирпан, Ямбол, Горна Оряховица, Неврокоп, Свищов, с. Делчево, Луковит, Разлог, с. Ракитово и др.), дори и малкото останали в Цариград българи изразяват, скръбта си13. В Илюстрация Илинден малко по-късно е публикувана на заглавна страница снимка на Мара Бунева в народна носия с надпис:
„Мила мамо, нека настоящата снимка в тетовска носия ти напомня за снаха ти. Мара." (снимката е правена на 14 август 1926 г.), а през май — снимка на юначната българка на кон14.
В свободна България паметта на юначната героиня е почетена тържествено. В съседна Югославия обаче избликва нова вълна на държавен полицейски терор.
8 Вж. подробно: Свобода или смърт. Революционен лист, № 64, 3 февр. 1928, с. З—4.
9 Македония, № 380, 16 ян. 1928.
10 П а к т а м, № 382, 18 ян. 1928.
11Пак т а м, № 380, 16 ян. 1928.
12 Свобода или смърт. Революционен лист, № 63, 20 ян. 1928, с. 2—3.
13 Македония, № 382, 18 ян.;№383, 20 ян.; № 384, 21 ян.; № 385, 23 ян.; № 386, 24 ян.; № 390, 28 ян.; № 391, 31 ян. 1928.
14 Илюстрация Илинден, кн. 8, април 1928; кн. 9, май 1928, с. 3.
Преди всичко са арестувани близките на Мара Бунева. Брат й Лазар Бунев, който по това време отбива редовната си военна служба в Битоля, е ликвидиран (заклан) по заповед на офицерите сърби. Баща и Никола Бунев, бивш кмет на Тетово, е задържан в казармите на жандармерийската рота и месеци наред е подложен на тежки изтезания въпреки преклонната си възраст15. Близки, познати и приятели на Мара Бунева и на семейството й също пострадват след покушението (вж. документ 1).

Мара Бунева
Документите се публикуват без съкращения. Подчертаните места в оригинала са набрани с получерен шрифт, правописът е осъвременен, а за някои диалектни или чужди думи са дадени пояснителни бележки под линия. Стилните особености са запазени.
Делото на Мара Бунева е героичен подвиг, защото е саможертва в името на висша цел — националното освобождение на македонското българско население. Затова и българската историческа наука, и широката ни общественост са длъжници към делото на тази млада жена, която може и трябва да бъде причислена към националните ни герои. Тъй като е изключено да искаме възстановяване на паметника й в Скопие (унищожен от привържениците на великоюгославския — поточно великосръбския антибългаризъм), то нека името й остане като паметник в душата и сърцето на всеки истински българин!
15 Свобода или смърт. Революционен лист, № 71, 22 май 1928, с. 7; № 74, 2 юли 1928,с. 3.

ПИСМО ОТ БОРИС БУНЕВ ДО ДОНКА ТАРАКЧИЕВА 7 август 1936 г.
Мила Донке,
Към бележките трябва да се има предвид следното:
1. Четейки, ти ще се натъкнеш на следните псевдоними: а) Зорка и Даскала -това е Иван Михайлов; б) Църното и Йорданка — Йордан Гюрков; в) Доктора — един жив наш приятел; г) бродерия, шев, пердета и филе — това значи чисто организационната и дейност и самата акция. ''
Бележките са писани много сбито — конспективно. Един ден, когато майсторът на перото ще се опита да напише нещо художествено и романтично, ще трябва да се стреми към следното:
1) Да се отбие мълвата, че Мара не е била в добри отношения със своя съпруг.
2) Да се изтъкнат материалният и живот, а именно, че готвейки се да извърши велико дело, тя работи — шие, — за да изкарва собствената си прехрана, та по тоя начин да не бъде в тежест на организационната кола и да не даде възможност на сръбската полиция да я подозира.
С това ще се даде пример на ония, които смятат, че за да извършат Велико Народно дело, не е необходимо да се пилеят огромни народни парични средства.
3) Доколко Мара е била привързана към Светото Дело на Македония, необходимо е да се изтъкнат обичта и привързаността и към организационните другари, нещо, което се съзира в писмото й, в което пожелава на нейните другари да прекарат Великдена, те, а не и тя, защото тя знае, че ще умре.
4) Да се обърне внимание на значението на предсмъртните й думи, а именно: „Обичам своето Отечество и умира за него."
— Ето какво каза Митрополит Паисий на първата панихида в София: „Когато Исус Христос отиваше на Голгота, знаеше, че ще възкръсне по писанието; когато Ботев беше ранен, певецът пее: „Уста проклинат цяла вселена. . .", а Мара знаеше, че ще умре, и не само не проклинаше, а умря следните думи на устата: „Обичам своето Отечество и умирам за него."
— А сръбските вестници писаха: „Когато Мара е дошла в съзнание, лекарят — генерал Костич, я запитал: „Защо убихте Прелича, госпожа Мара?" Последната не е отговорила на въпроса, а питала: „Умрял ли е Прелич?" И когато генералът й казал, че е жив, склопила очи с горните думи. Генералът се поклонил и казал на присъствуващите лекари и служебни лица: „Ево ти жена*".
5) Необходимо ще бъде да се изтъкне, че Мара в желанието си да остави само добри спомени и завещае един съвършен тип на революционер, се вижда от последното й писмо до своя брат, в което иска да й изпрати веднага 1500 динара, за да изплати борчовете си.
6) Добре ще бъде да се каже повече от казаното в бележките за силата на Марината обич към Македония, превъзхождаща оная към своя съпруг.
(п): Бунев 7. VIII. [1)936 г.

КРАТКИ БЕЛЕЖКИ ИЗ ЖИВОТА НА МАРА БУНЕВА 7 август 1936 г.
Мара е родена ирез 1901 год. в гр. Тетово от баща Никола С. Бунев и майка Ана Закова Маноилова. Завършила е българска прогимназия в Тетово и българско стопанско училище в гр. Скопие.
Гр. Тетово (гледай книгата. . .).
През 1918 год. при отстъпление на българските войски Мара заедно със своя баща, който по това време е бил кмет на града, дохождат в София с последния санитарен влак.
По-късно, след подписването на Ньойския договор, под гаранцията на американския
* Ево ти жена (ср.) — Това се казва жена.
представител в София Мара и баща й се връщат в гр. Тетово, където са останали майка й и по-малките й сестрички.
През 1919 год. Мара заедно с майка си дохожда в България — гр. Ямбол, за да видят нейния брат Борис, който по това време бил офицер в 4-и конен полк. След 1 месец. майката поканва Мара да се върнат обратно в Тетово. Тя — майката, остава силно изненадата, когато чува от Мара следния отговор: „Мамо, аз в Сърбия се не връщам, слугиня тук ще стана, но сърби не искам да виждам."
Поставена покрай брата си в офицерската среда, тя калява своя дух. Тая среда за нея, па както и за всекиго, е била едно училище, в което е научила как трябва да обича своето Отечество.
По-късно нейният брат е преведен на служба в София, където живеят заедно с Мара. Благодарение връзките, които брат й имал в македонските среди Мара почва живо да се интересува от македонския въпрос. Тя имала възможност да се среща с видни македонски дейци и да следи отблизо всичките събития. Срещите й с тях и четенето на македонска литература съставляват за нея голям интерес.
Оттук е и началото на нейната конспиративна дейност. Тя навсякъде се проявява като рядка жена и с право е могло да се предполага, че всяка възложена й работа ще я изпълни със себеотрицание.
През 1921 год. поради преместването на брата й на служба в 9-и конен полк [в] гр. Русе Мара придружава своя брат и се настаняват там.
В Русе Мара се запознава с бъдещия си съпруг кавалерийския офицер ротмистър Хранков, Иван. И тук тя е постоянно между другарите на нейния брат — офицерите, ходи на езда с тях и се отличава със своята смелост в ездата. Всичките офицери са я чувствували като свой другар. И сега още в Русе се приказва за смелата и невлюбчива Мара, в която нито един офицер не е смеял да се влюби, защото удоволствията за нея са били чужди.
През 1923 год. нейният брат е преведен наново на служба в София в Гвардейския полк, а Мара — вечната му спътничка, го придружава. Същата година Мара се венчава в София с ротмистър Хранков; на скромната сватба е присъствувала майка й, която дошла от Македония.
Мара заживява щастлив съпружески живот. Това обаче не й пречи да се среща със старите познати — македонски деятели, и да се интересува всецяло от македонската борба. Великият конспиратор и вожд на македонското революционно движение, който често се е виждал с нея и споделял мисли върху освободителното дело, вижда в нея своя верен сътрудник.
Честите срещи с Мара направиха онова, което кръжоците в Русия и Румъния направиха от Ботева. Всяко стенание оттатък черната граница резонираше в нейната душа и караше да вибрира от болка. Насочила своя поглед оттатък, тя вижда страшния ад, в който е хвърлен нейният народ.вижда неговите усилия и гледайки с умилението на една истинска майка, която вижда своята рожба обхваната от пламъци, не можа да остане спокойна зрителка. Не пораждайки се никаква вътрешна борба в нея, тя изведнъж взима окончателното си решение, присъщо само на героите — или свобода, или смърт. Истинската борба за свобода на Родината си тя вижда само там. където неканеният гост поробител е потъпкал всичко народно. И след една продължителна среща със свои идейни другари Мара заявява на своя съпруг, че иска да отиде на гости на родителите си в Македония. Двамата се съгласяват и виждаме Мара да се готви за път. На 22 май 1926 год. Мара, изпратена от съпруга си, брат си и много приятели, заминава за Македония.
Първото й писмо, изпратено до брата й от Скопие, е следното: „Мили братец, пристигнах благополучно в Скопие; присъствувах на празненството за Св. св. Кирил и Методий; татко ме посрещна на Скопската гара; видях се с много приятели, всички са добре, всички са бодри. Утре заминавам с тате за Тетово. . ."
Няколко дни по-късно Мара пише на своя брат от Тетово: „Мили Бунчо, обаждам ти се от нашето хубаво Тетово. Пристигането ми беше цяло тържество, на гарата имашемного, много приятали посрещачи. У дома се бяха събрали всичките ни роднини и комшии. Ето втори ден, как непрекъснато идват ни на гости приятели и роднини. Другарките ми се радват, а твоите другари все за тебе питат. Ще ти пиша пак. . . Много те обича и целува твоята Мара."
Да видим какъв е животът на Мара в Тетово
В началото на гостуването си при родителите Мара е била добре, обаче когато е почнала да отива в Скопие, където вършила организационна работа, родителите й почнали
да се безпокоят от това често пътуване, поради което я запитвали кога мисли да се върне в София. Тоза положение повлияло върху нейния живот в Тетово, което се вижда от писмото й от 22. VII. [1)926 год., в което пише: „В Тетово прекарвам доста скучно. Ако не е Б., не може да се живее, а тук всички почнаха да ме избягват. Страшно съм озверена. Мило, пропуснах да тя пиша как стана годежът на Ленка (по-малката й сестра); то беше цяла сватба, имаше много чиновници, разни адвокати, съдии н други висши чиновници. Аз нямах никакво настроение, но накрая, преди да си отидат нашите роднини, кипнах от яд, грабнах чаша с вино и казах: „Господа, пия за здравето на моя мъж и за здравето на моя брат"— това направих, за да ми поолекне, а татко почна да ме целува и да вика: „Ах, керко моя, керко моя, много се сещаш. . ."Ти можеш да ми пишеш до същия адрес, на който и Зорка (псевдоним) ми пише. Хайде сега много здраве на всички приятели, а най-много на Даскала и Църното (псевдоними).
Понеже Мара има своя организационна работа в Скопие и трябва да се настани там, един ден се скарва с майка си и заминава за Скопие. За живота й в Скопие ще кажа на друго място.
Минават цели два месеца, а Мара продължава да е в Скопие. Съпругът й пише няколко писма на Мара и на нейния баща и пита защо тя още не се връща. Почват и в София, и в Тетово да се пускат слухове, че невръщането й при своя съпруг се дължи на съществуващи някакви между тях недоразумения. За честта на Мара и съпруга й тия съмнения се опровергават: 1) от факта, че на годежа на сестричката й в Тетово тя пие наздравица за своя мъж; 2) в писмото си от 7. VII. 1926 год. между другото пише: „В Скопие похарчих доста много пари, кажи на Ваньо (съпруга й), че за лукс не ги харчих. Не съм си купила нищо ново. Какво направи Ваньо на конните състезания в Шумен"! От горното ясно личи, че Мара не е имала причини да скъсва със своя съпруг.
Какво работи Мара в Скопие
За да не бъде [за]подозряна от сръбската полиция, Мара се настанява да работи като шивачка в едно дамско ателие. Като добра шивачка тя създава връзки със семейства от висшето сръбско общество,което й дава възможност да посещава и домовете им. Настанява се на квартира в сръбското семейство Хаджи Ристич. Въпреки това сръбската полиция й предлага да напусне Сърбия. Мара е в тревога. Тя търси уважителни причини, за да иска от властта да я остави още да живее там. Но какви причини би могла да намери. Решението н да даде вслчко за своята родина й подсказва: тя заявява на полицията, че не желае да се върне при мъжа си и иска да се развежда с него. Но сърбите искат тя да подаде чрез тяхната власт молба до Софийския синод за развод. И така постъпва. Но в желанието си да заблуди напълно сърбите и знаейки, че нейните писма се проверяват, в писмото сr до своя брат от 20. IX. [1]92бгод. пише: „Мили Бунчо, преди няколко дни ти писах една картичка от Белград. Може би ще ти се види чудно, че ти се обаждам оттам. Отиването ми в Белград беше ми необходимо за продължение на паспорта, защото от тук е невъзможно да ми се продължи. Бях в Министерството на вътрешните работи да помоля да ми се продължи паспортът още една година. Там ме питаха защо искам да остана при родителите си.Аз им казах — защото съм в конфликт с мъжа си и не желая да се върна при него. В най-скоро време мисля да се развеждам. Там ми казаха да направя молба до Поглавака (окр. управител) в гр. Тетово и да изложа причините, които ме спират тук. Господин Поглаваря беше добьр и даде добро мнение за моето държание в Тетово. Ако не бях отишла в Белград, днес ще трябваше да пътувам за София."
И за да повярват сърбите на причините, по които иска развод, в същото писмо тя пиша: „. . . Сега, мили братко, ти ще ме прощаваш, че ще причиня на теб[е] неприятности. Ти много добре знаеш, че с Ваньо не се погаждаме, и аз мисля, че няма смисъл да бъда негова робиня. Ти знаеш, че той е алчен за пари, а татко няма нито стотинка да ми даде, особено сега, след сватбата на Ленка. Няма какво да се прави. Това, що е речено на човека, ще му мине преко главата. Ти се посъветвай със Зорка и ми пиши, те какво казват. Всеки случай мисля, че не ще ме осъждат. Спасеното ми е в развода. Аз, братче, много се измених и много отслабнах, докато се реша да кажа на татко, за да не желая да се върна при Ваньо. По отиването ми в Белград похарчих 2000 динари. Тоя паспорт много пари ми изяде. Сега съм останала без 5 стотинки, затова аз те моля да бъдеш добър да ми изтеглиш от пощата по-голяма сумичка пари и да ми ги изпратиш, по същия начин, както и по-рано. Аз, братче, съм за съжаление, но да съм си жива и здрава, нали си зная да шия, не ще остана на улицата.
На Зорка бях й изпратила преди няколко седмици един много хубав „модел за пердета;
тя да не го захвърля, а да го пази добре. Кажи на Зорка, че не искам да ми пише повче. Аз си зная що да правя. Хайде сега много поздрави на всички, а на Доктора и Църното моите най-нежни другарски поздрави. Тебе и Зорка силно целува вашата сестра Мара."
Мара съобщава на майка си и баща си своето решение, което ги туря в ужас. С това си решение тя нанася съкрушителен удар на родителите си. Оттук нататък Марината работа се затруднява. Тя не може вече да намери в къщата ка саща си онзи прием, който имаше по-рано. А какво ще бъде мнението за нея в гр. Тетово, след като знаем, че в тоя македонски град са запазени онези стари разбирания за морал и нравственост, въз основа на които винаги жената се смята за виновна при развод?
Съпругът й продължава да пише писма на Мара и баща и.Тия писма стават вече опасни за Мара, защото бащата я запитва често защо иска да се развежда със своя мъж. Чести се завеждал спор между него и нея и ето какво пише бащата на своя син Борис в писмото си от 1. Х. [1]926год: „Мили сине Борисе, преди няколко дни ти писах, чес Мара имам голямо гайле. Она преди няколко дни беше в Белград да тражи да й се дозволи да остане за по-дълго време. Она каза, че иска да остане цяла зима и разпространила, че с мъжа си има някаква пречка. В града се говори, че ще се развежда с мжа си. Майка ти постоянно плаче, но не пред Мара. Завчера запитах Мара защо няма писмо от Ваньо. Она ми нервно отговаря „Не знам". Моля ти се, синок, одма вземи мерки, ако има нещо с Ваньо и веднага пиши на Мара да си дойде но не казвай, че аз съм ти писал. Повтарям ти, пиши да си дойде, защото много лошо се приказва но нейни адрес. Твой татко Никола."
А в писмото си пак до Борис от 14. XI. [1]926 год. гише: „Мили скке Борисе, преди няколко дни добих писмо от Ваньо. Он ми пише да кажем на Мара веднага да замине. От една неделя насам майка ти цели нощи не спи и плаче, като че ли няксй е умрял. Днес е света Неделя. Аз не можах да спя и станах, та изпуших 15 цигари, кешо, ксето в живота ми не зная. Щом се зазори, майка ти дойде при мене и плачейки, говори: „Синко, синко Борис, що ми направи ова." Зер това не е убийство за майка и татко? Ние двамата сме се хвалили пред света, че Мара има отлично момче и си живее добре, а сега изненадано се явява развод. Майка ти не смее да излезне на улицата. Мало и голямо я запитват по въпроса за Мара, а она се връща с плач в къщи. Искам да ти кажа това, че много я жаля Мара, а за всичко това ти си виновен. Сърцето ми плаче, като я гледам отслабнала и умислена. Нямам вече, синко, що да ти пиша, како те учи Бог, така работи. Поздрав и целувки от твой татко Никола."
Казахме по-горе, че съпругът на Мара продължава да пише писма, които стават опасни за Мара да бъде открита. И за да престане той да пише, Мара пише на своя брат от 1. Х. [1]926 год: „Няма какво да се прави, ще трябва да се помиря със сегашното си положение. Но много се измъчих, нали знаеш какво нещо е, когато човек живее в провинцията, и как гледат на разведена жена. Но ти добре ме познаваш и знаеш, че ще мога да изтърпя всичко. Причиних големи неприятости на домашните си, но нали знаеш — всяко чудо за три дни. Днеска получих писмо от Ваньо; доста сърдито ми пише, че в качеството си на мъж ме моли в най-скоро време да се върна, защото трябвало да се приготви зимовина и че му домъчняло вече да бъде сам. Бунчо, аз те моля да му съобщиш да не ме безпокои повече с писма, защото аз не желая вече да бъда негова другарка. Аз ти бях писала и в другото писмо да се посъветваш със Зорка и да му кажете да не ме безпокои занапред Бунчо, много се страхувам да не би да ми напакости с неговите писма, затова ще трябва да му се направи бележка да ме остави на мира. . . Целува те твоята сестра Мара."
По тоя начин Мара остава в Скопие, а в Софийската митрополия е заведено дело от нея за развод. Съпругът й, изненадан от това, търси среща с брата на Мара, а на духовните власти заявява, че няма жена за оставяне.
Идването на Мара в София
След като Мара подава молба за развод, сърбите й са повярвали, че действително тя е решила да скъса с мъжа си, и са й позволили да се настани на работа в Скопие. За чисто организационната й работа в Скопие по ред съображения не сме в състояние да кажем нищо.
В началото на 1927 год. вероятно със специална мисия Мара е трябвало да дойде в София. И за да й разрешат сърбите това пътуване до София, трябвало е да съобщи уважителни причини. Излъгва властите, че по делото й трябвало да се яви в Софийската митрополия. Сърбите, вероятно доволни от обстоятелството, че ще бъде изоставен от съпругата си един български офицер, й разрешават.
По организационната й работа пак не можем нищо да кажем.
Мара я виждаме в София придружена от своя баща. Тук в София става голяма борба между нея и баща й — тя отбягва да се срещне със своя съпруг, а баща й настоява. В продължение на 10 дни Мара заблуждава баща си, че съпругът й не е в София, а тя старателно избягва улиците и локалите, за да не срещне своя съпруг. Обаче случайностите не могат да се избягнат. Една вечер тя и нейният брат са в галерията на кафене „Сплендид", където неочаквано идват нейният съпруг и подпоручикът от гвардейския полк „К". Мара е гърбом [и е] незабелязана от него. Внезапно му влизане смущава брат й и той не знае какво да прави. „Не бой се, аз ще се справя, извикай го да дойде при нас" — каза тя. Хранков идва, ръкува се с двамата, а Мара го поканва да седне до нея. Тя е любезна с него, Пита го как живее, какво правят конете му, яздил ли и пр. и пр. В такъв разговор минава до полунощ. По неин знак братът ги напуска, като им казва, че скоро ще се върне. Мара и баща и са настанени в хотел „Сплендид". Докато брат й още не беше дошъл, Мара предлага на своя [мъж] да я придружи и изпрати до входа на хотела. При раздялата Хранков посяга да я целуне, обаче тя се отдръпва и му казва: „Не. Откак съм те напуснала, мъж не се е докосвал до мене и няма да се докосне и в бъдеще."
Когато Мара на сутринта казала за този отказ на своя брат, последният и казал, че не е постъпила добре, на което Мара е възразила: „Братко, исках да го разцелувам, лудо да го прегърна, но се страхувах да не би да изневеря на себе си."
Дали е постъпила добре или зле спрямо своя мъж, ние не можем да я осъждаме, ама на всеки случай тя остана вярна както към своята родина, така също и към своя съпруг.
Само 5 дни след тази среща Мара заедно със своя баща, изпратени до границатз само от своя брат, замина за родината си, откъдето и не се върна вече никога.
Настанена в Скопие, отдала се на труд за изкарване прехраната, отдала се на своята конспиративна дейност, Мара е възпрепятствувана от разклатеното здраве на по-малката си сестричка Надка. Мара често пише на своя брат, че иска да изпрати Надето, за да се грижи той за нея. Един месец след пристигането на Мара в Скопие урежда се пътуването на сестричето й за София. Надето е вече в София. Ето какво пише Мара на своя брат за сестричето си: „Мили Бунчо, братец мой, сега да ти пиша малко за Наденцето. Не се съмнявам ни най-малко, че ти в скоро време ще я оздравееш — това ще зависи от тебе и Зорка. А аз, разбира се, ще ви се издължа преди да оздравее Наденцето. Мило, сънувам много лоши сънища. Братче Бунчо, от сърце те моля, за да полагаш много грижи, за да се излекува Надето. Аз съм добре, за мене лично да не мислите. Бъдете весели и доволни. Недейте да скърбите за мене. На Надето за през зимата Да й купиш хубаво палто, такова, каквото аз й казах. Искам много да ви пиша, но не мога повече. Моля ти се братче, изпрати ми телеграфически 1500 динара. Те ми са нужни да изплатя някои дългове, които не желая да останат неизплатени. Хайде сега много здраве на всички. Зорка я целуни силно вместо мене за последен път, а тебе, Бунчо, и Наденцето силно, много силно целува вашата сестра Мара."
След това писмо в един следпразничен ден, когато Прелич излезна от управлението си, в което той смяташе, че е заробил вече най-опасния на великосръбската идея — македонеца, в лицето на скопските студенти, когато излезна вън да се нарадва на „Сръбското сияйно слънце", Мара видя неговите още изцапани от кръвта на братята й ръце, протегна десницата си и го повали мъртъв на земята, за да докаже, че тя, земята, е българска. Видяла простряна своята жертва, тя се чувствува удовлетворена. В същата здрава десница Мара отправя револвера към себе си, за да не говорят само устата й, но и делата й, че тя действително обича своята родина. Така Мара завърши своя земен живот, принасяйки го в жертва за свободата на родината си с думите: „Умирам за своето Отечество". Това беше 13. I. 1928 година в Скопие край Вардара.
Днес нейните кости, захвърлени или добре съхранени, не знаем къде почиват. Но знаем че не ще мине много време, когато народът ща й издигне паметник, на който ще окачи венец от незабравки.
Като всеки самоубиец Мара беше заровена, без да бъде прочетена молитва, без да бъде пролята нито една сълза над нейния труп, въпреки че имашг реки от сълзи да я облеят — сълзите на своя признателен народ и на своите близки, които плачеха скрито по нея.
В замяна на това, когато над нейната жертва се произнасяха признателни речи и топли молитви от големи сръбски духовници, когато хиляден народ по ЗАПОВЕД бе строен, който придружаваше останките на тоя палач, заровени в чужда земя — в земята, където почиват костите на хиляди светци на Македония, — над нейния гроб в ясна нощ под прикритието на непрогледния мрак, признателните и братя и сестри оросиха цветя,
с които й нашепваха своята признателност. Скрито се ронеха и се ронят сълзи пред иконостасите във всяка робска къща и молят Бога да приеме при себе си жертвата на желаната свобода. А народът пее:
Хвала тебе Маро Тетовчанко, блазе тебе героиньо мила, със своя подвиг и със своите дела, ти надмина вси герои светски.
Ти не умре, ти стана светица, зарад тебе песни ще се пеят и легенди докат свят светува, от уста в уста ще се разнасят.
А непрогоненият още тиранин, с трепет преживява днешния ден и произнася нейното име.
Доколко Мара е ценна за нас, ще съдим по това, че Македония още е в робство.
За забелязване е, че от многото атентати, на които сме (свидетели) съвременници, тоя на атентаторката Мара е един от най-сполучливо извършените и без лоши последствия, а грамадни придобивки.
Интересно е да се забележи мнението на един висш военен за понятието саможертва. Той казва: „Ние, военните, още от подпоручици до генерали учим войниците си на саможертва, ала нито един от нас не може да проумее това понятие. И един ден, когато военният се затвори в своята работна стая и се помъчи да уясни понятието САМОЖЕРТВА, ще си послужим със саможертвата на Мара."
По-горе в едно от писмата на Мара четем, че тя е загрижена много за сестричето си Надето, помоли нейния брат да положи много грижи за нейното здраве. Би запитал някой защо Мара толкова се грижи за Надето? Отговорът е един и кратък: Надето беше единствената съучастница в делото на Мара.
И когато тя беше готова да извърши своето велико дело, изпрати Надето в България, за да избегне ударите на властта.
Интересно е държането на Надка, когато нейният брат й съобщава за извършения от Мара атентат: „Кучето — хубаво му направила, умрял ли е? Ами кака Мара? Батко, тя ми каза, че когато чуем за нейната смърт, да не носиме черно." И наистина ние виждаме това слабо тело, но силно духом дете, на панихидата в гр. Неврокоп с бяла фланела и светла шапка, не проливаща ни сълза. Тя ни остави в разкази и записки живата история на Мара. Тя ни разказва следното: „Един ден мама намери тоалетната кутия на Мара. Кутията беше заключена и тежка. Пита ме — какво има дада* ти Мара в кутията? Аз й казах, че не зная. Понеже знаех, че в кутията е пистолетът й, веднага казах това на дада Мара. Тя ми даде три малки стъкла и пари и ми каза да отида на аптеката да купя някакви лекарства. Дада Мара остави стъклата в кутията и я остави отключена, като ми каза да кажа на мама, че в кутията имало много лекарсва. Мама ги виде и запита Мара какви с тия лекарства. Мара й Каза: „Нищо, женски работи." По тоя начин спасихме пистолета, защото, ако мама беше го намерила, щеше да го каже на татко."
Надето заболя сериозно, за което нейният брат го изпрати в Швейцария за лекуване. На 71 ден след Марината смърт в ръцете на брата й Борис Надето предаде Богу дух, казвайки му: „Батко, аз умирам, ама те моля костите ми непремено да ги пренесеш в Тетово."
Бедното дете, даже и в хубавата Швейцария, където хората отиват да прекарат най-хубавите си дни, за него е нямало покой, знаейки, че има родина, в която трябва да почиват костите на всяко загинало нейно чедо.
Какво става в Тетово след Мариния атентат. Нека Верчето каже каквото си спомня.
По-горе казахме, че когато Мара заявява на родителите си, че ще се развежда със своя мъж, родителите й я обвиняват, а мълвата я наричаше всякаква, па даже и паднала жена.
* Кака.
На другия ден след атентата на Мара баща й беше арестуван, подложен на страшни изпитания (по сведения, получени от арестуваните по това време в Скопския затвор студенти българи), за да каже каквото знае за Мара. Но що би могъл да каже той, когато Мара е всичко криела от него? Осем месеци след арестуването му, колкото и да е бил несправедлив сръбският съд, не можеше и той да не се съгласи в невинността на тоя нещастен старец, който никога не би се съгласил една от своите рожби на явна смърт. Пък и за нас е явно от всичките му писма, че той е бил непосветен и когато бащинските си съвети е смятал за недостатъчни, е предоставял на тях (Мара и брата й) да вършат това, което Бог ги учи. Ако за нас, македонците, е била чужда жертва, за нейния баща е жертва, отнета не по божие повеление, за която той — бащата, ще скърби до последния си час. Ето какво пише той след смъртта на Мара на своя син: „Мили сине, я до преди смъртния ми час ще проливам сълзи и когато душата ми излезне, ще я търся Мара, защото она е била честна и почтена домакиня; а защо она, сирота, извърши убийство и самоубийство, не ми е познато. Но пак ще кажа: така е била судбина божия, и нищо више. Твой татко Никола."
Бележки из конспиративната й дейност
Казахме, че след връщането си в Тетово Мара изпрати сестричето си в София и се настани на работа в Скопие. В едно писмо тя пише: „След спасяването на Надето аз съм се успокоила и съм се отдала на работа за изкарване прехраната си и в свободното си време съм се отдала изключително на „Шев и бродерия".
От всичките й по-нататъшни писма се вижда как тя постоянно е загрижена и навсякъде говори изключително за своя „Шев и бродерия", забравяйки се дотам да озадачи сръбската цензура, да се пита какви ли са тези бродерии. Всеки ден й носи нови неприятности (настроения). Ту я виждаме угрижена, сантиментална, ту я виждаме по-весела и твърда, в зависимост от случаите, които й се отдават. Тя е загрижена тогава, когато вижда някои от нейните планове неприложими или пък пропуснати, и весела, когато вижда да се открива някаква хубава и красива работа. В едно от тези й писма от Тетово четем: „Мило братче, днес е Велика събота, а на мен сърцето ми се коси, че не мога и няма да бъда там, където трябва да съм." Друго писмо: „. . . Обстоятелствата, при които се намирам, ме карат да полудея. Ех, братец, няма на този свят по-измъчено същество от мене.Утре е първият ден на Светия празник, а за мен е черен празник, черен казвам, затуй че не можах да го посрещна така, както аз мислех и както трябваше."
Ето какво казваше Надка, когато в България й бяха прочетени горните писма: „Бат" ко, дада Мара не скърбеше толкова, защото е далеч от своите близки и защото е оста нала без всякакви средства, а защото аз тогава бях болна и тя не можа да отиде на тоя празник (Великден) в Скопие. Тя смяташе именно на тоя голям празник да извърши голям подвиг. И много се ядосваше тогава."
В друго едно писмо Мара пише: „За себе си ще ти пиша, че съм все тъй болна, но на крак — сега съм в Скопие. Работя усилено, за да извадя някоя пара за храна и квартира, въпреки че всеки ден ме тресе грозница. Работя по цял ден като скот, а вечер като се върна, като луда грабвам да работя „бродерията". В мен има силно желание да ги направя за празниците, но чакам да ми пише и Зорка, да ми пише за ония „Модели и филета", които са с много работа, или пък остава на мен да избера „филета". „Бродериите" са готови вече, остава само „филето". Ако имах кой да ми помогне, щях много отдавна да го направя. Щеше да има сега и за спалнята нови пердета. Мило, те трябва да ми влизат в положението, че без помощничка бавно ще (стане) тая работа. Аз те моля веднага да ми пишеш какво да правя. . . Далеч от теб. Зорка, Йорданка и другите, аз се пренасям духом при вас, ви целувам много силно и ви желая всичко най-хубаво. Догодина тук да го прекарате. .."
Ето какво четем в дневника на Надка:
1. „Един следобед в Скопие (Надка е на гости при Мара) един от Марините хора й съобщава, че в един локал имало група висши сръбски чиновници, между които са били: генерал Томич, Велемир Прелич, скопският джупан* Видович и жупанът Маткович. Мара взе пистолета, целуна се с мене и излезе. След малко върна се много ядосана, защото всички тия приятели, обречени на смърт, докато техният крак тъпче Македония, са напуснали заведението. Разгневена, тя хвърли пистолета и ми каза да го укрия, като излезе на улицата, за да се фотографира с желание да остане за вечен спомен тоя й гняв.
* Джупан (жупан) — управител на голяма административна единица в Югославия.
И наистина, когато всеки от нас се взре в портрета, даден веднага след нейния атентат във в. „Македония" (14 или 15 януари 1928 год., ще се убеди в това.
2. В Тетово се замисляло да се освещава голямата електрическа юзина ца тетовската река Пела. Дада Мара беше поканена като разпоредничка на банкета, който щеше да дава общината но тоя случай. За нея това беше добре дошло. Тя ми каза, че е решила, да постави силна отрова в супника, кой щял да бъде поставен пред официалните гости между които са поканени скопският джупан Вилдович, владиката Варнава и други висши представители от Белград. И след като видела действието на отровата, щяла да каже няколко думи и щяла да си тегли куршума.
Аз изтръпнах от това й решение, но не можех, пък и не исках да я отклоня. Не зная по какви причини тържеството бе отложено, за което дада Мара много се ядосваше.
3. Преди Великден 1927 година аз бях много болна, дада Мара беше все около мене. Тя се много грижеше за мене. Един път бяхме сами двете в стаята. Тя ме прегръщаше, плачеше и ми каза: „Надке, ако сега беше здрава, за Великдена аз щях да отида в Скопие и щях да направя една голяма работа — понеже съм приятелка на Мара х. Ристич ще отида с нея на черква на второ Възкресение, ще дръпна куршумите на двама, трима сръбски хора. Но късмет имат, ти да ми си здрава, ще ги набарам друг път.
4. Дада Мара мислеше на Йордановден същата година, когато хвърлят кръста във Вардара от моста, да убие Пролича.
5. Един ден в долната стая у нас Мара се разправяше с двамата братя Славе и Борис Андрейчин по нашите работи. Понеже Славе или Борис, не знам кой беше, й казал „Защо брат ти Борис седи в България и не идва тука да си гледа кефа и мисли, че той ще освободи Македония", Мара се ядоса много и после ми каза, че отишла до нейната стая и взела пистолета, за да ги застреля двамата. Но слизайки по стълбите, си казала: „Заслужават ли тия двама ренегати да ги правя мъченици", и се отказала.
Знам, че непосредствено след атентата на Мара сърбите, за да отмъстят за Прелича, убиха в Тетово горния Борис Андрейчин, смятайки го, разбира се, съвършено погрешно за Марин човек.
7. VIII. [1]936год. Соф[ийски] ц[ентрален] затвор
Написал: (п) Бунев