БЪЛГАРСКИТЕ ОБЩНОСТИ ЗАД ГРАНИЦА
Благовест Нягулов Емил Миланов
Въведение
Нееднозначната употреба на термините за означаване на българите, живеещи отвъд държавните граници на България, налага необходимостта от някои уточнения. В хронологически план използваните термини отразяват различните подходи към това население и са отражение на историческите етапи, през които преминава българското общество. След възстановяването на българската държавност през 1878 г. се говори главно за поробени българи, които са обект на политика на освобождение и обединение, след Първата световна война - за български малцинства, чиито права са защитавани въз основа на специалните международни договори, а към края на тоталитарния режим - за българи в чужбина, които са приобщавани към България по каноните на тогавашната партийно-идеологическа конюнктура. Последният термин продължава да се използва най-често и в съвременния обществено-политически речник след 1989 г., наред с други като диаспора, емиграция, общности и много по-рядко национални малцинства.
Терминът българи в чужбина, въведен в употреба със създаването на Комитета за българите в чужбина през 1982 г., акцентира върху индивидите и териториалното разграничаване от България. Първият акцент - българи не отчита все по-налагащото в международните отношения след 1989 г. разбиране за необходимостта от защита и на колективните малцинствени права. Съвременните процеси изтласкват на преден план проблемите на компактните български общности в балканските страни и в бившия Съветски съюз и то именно в техния общностен характер. Вторият акцент - чужбина не отчита все по-широкото разпространение на принципа за етно-териториалното самоопределение, довело до скорошното разпадане на федеративните държави в Източна Европа. Той не е точен, ако се приложи спрямо българското автохтонно население, останало извън българските държавни граници по силата на международни договори.
Тези гранични на България общности не се включват и в понятията емиграция или диаспора, които се отнасят до емигрирали или разпръснати извън етническата и държавната територия групи. Според някои автори, в широк смисъл понятието диаспора означава разпространението на всеки етнос извън неговите държавни и етнически граници и включва както емигрантите, така и автохтонното население без да изисква задължително наличие на държава или регион-център (Бъчваров 1993: 20-22).
В международните документи не е формулирана общоприета дефиниция на термина национално малцинств. Той не се използва и от действащата българска конституция. Предлаганите определения обединяват обективини и субективни критерии. Обективните са трайното местожителство в държавата и съответното гражданство, етническите, религиозните или езиковите характеристики, които се различават от тези на мнозинството от населението и недоминиращото положение спрямо него, а субективните - мотивацията да се запази специфичната идентичност, включваща културата, традициите, религията, езика (Benoit-Rohmer 1996: 12-15). В теоритичните изследвания националните малцинства се разглеждат като разновидности на етническите малцинства, които са части от нации в други държави и имат предимно сецесионистка или автономистка ориентация.
Ограниченията на посочените определения се избягват ако се използва, като възможно най-обобщаващ терминът българи зад граница (или задгранични българи Александров 1995), когато се визират отделните индивиди, както и производното понятие български общности зад граница, което акцентира върху общността. Тези названия се доближават до самоназванието на представители на българските общности: "Аз съм българин от Бесарабия." или "Българи сме - от Голо Бърдо.". И така, терминът български общности зад граница се отнася към групи население извън държавните граници на България с достатъчна численост, компактност или сцепление, чиято минала и/или настояща идентичност е свързана с българските етнос, територия, държава или култура. Без да се отрича правото на употреба на другите определения, този термин се използва и в настоящата публикация, тъй като в нея става дума преди всичко за най-актуалните през последните години проблеми на "външните" българи като общности.
Целта на статията е да представи в обобщен вид и без претенции за изчерпателност основната проблематика на българските общности зад граница. Предмет на анализ са три основни проблема: 1) Идентификацията на българските общности с оглед техния произход, начини на формиране, численост, териториално разпределение и характерни особености; 2) Динамиката в развитието на българските етнически идентичности с оглед основните маркери и фактори, които я определят и 3) Съвременното етно-политическо развитие на българските етнически общности с оглед политиката на държавите-приемници и държавата-майка, малцинствен статут и организирани движения.
Идентификация на българските общности
Наред с българската държава и малцинствените групи в България, българските общности зад граница са един от "вътрешните" фактори, които определят развитието на българския национален въпрос в ново и най-ново време. Тяхната идентификация е обусловена от разбирането за историческата и съвременната същност на българската нация.
Българската нация възниква като етническа въз основа на българския етнос през епохата на националното възраждане (краят на ХVIII и ХIХ в), излизайки от един религиозен (източноправославен) контекст и изграждайки един модерен национализъм. Главният обединителен маркер в този процес е българският език, а "опонентите", срещу които се гради националната идентичност са Цариградската патриаршия и Османската империя. Етно-териториалният обхват на нацията е очертан за първи път официално от фермана на турския султан за учредяване на Българската екзархия (1870 г.) и е потвърден в общи линии от решенията на Цариградската конференция на великите сили (1876 г.) и от Санстефанския мирен договор (1878 г.). Етническото разграничаване на религиозна основа, наследено от османската система на "милета", е една от характерните черти на българския национализъм, която не е изчезнала напълно и в наши дни. Това доказва възприемането на изповядващите исляма предимно като "турци", което е и една от пречките при приобщаване на българите мюсюлмани към етническата нация. Друга особеност на българския национализъм, наследена също от преднационалните векове, е отъждествяването със славянството. Изиграло своята роля за поддържане на етническото самосъзнание под чуждата власт, акцентирането върху славянския характер на българската нация изключва от обхвата й нейните българо-тюркски компоненти.
Доминиращият етно-унитарен модел в развитието на българската нация поставя на преден план съдбата на възприеманите като "изконни" територии и на родствените етнически общности, които остават или се формират извън границите на държавата. Този модел определя ограниченото възприемане само на етническите и източноправославните българи като част от нацията. Попаднали по силата на различни обстоятелства в други държави, тези "външни" българи и техните поколения се интегрират граждански, а понякога и етнически към тях. Тези, които запазват своята първоначална идентичност би следвало да се разглеждат като части от българската етно-културна общност. В случаите, когато те запазват, или възстановяват българското си гражданство, тези българи се интегрират и към българската гражданска нация.
От друга страна, в държавните граници на България след 1878 г. протича, макар и бавно, процес на създаване на гражданско-национална общност, която обхваща не само етническите и православните българи, но и малцинственото население - етнически небългарските и религиозно неправославните групи, живеещи на територията на държавата. Емигрирали извън България, представителите на малцинствените групи също продължават да бъдат обвързани в една или друга степен не само с българската гражданска, но и с българската културна общност.
Трудностите при идентификацията на задграничните общности като български се дължат на търсения избор между двата основни, но до голяма степен механични подхода при дефинирането на една малцинствена група. Първият подход се основава на произха, а вторият се позовава на самоопределението. Но ако акцентирането върху произхода не винаги може да обясни промените в етническата идентичност, абсолютизирането на самоопределението често пренебрегва нейната устойчивост(А.Кръстева). Поради вътрешното развитие на общността и външни въздействия, произходът може да е престанал да играе етноопределяща роля, а самоопределението може да се дължи на конюнктурни обстоятелтва. Основният недостатък на двата подхода е, че не дават възможност състоянието на индивидуалната или груповата идентичност да бъде разгледано в неговата динамика, като се определят факторите, влияещи върху връзката между произхода, идентичността и самоопределението. Затова при идентификацията на българските общности зад граница би трябвало да се имат предвид както произхода така и самоопределението. Най-сигурни критерии за наличие на българска идентичност остават конкретните индивидуални и групови изяви на тази основа.
Според битуващите в българското обществено съзнание етно-национални представи се обособят два типа български общности зад граница. За "класически" се приемат тези общности, които говорят български език, в неговото многообразие от диалети и изповядват източно-православната християнска религия. Другите общности са "особени" случаи, които се разминават с "класическата" представа - изповядват други религии, или говорят други езици. Към този втори тип общности спадат, например, българите мюсюлмани от Голо Бърдо, Кукаска и Призренска (Косовска) Гора (съответно в Албания и Югославия), Беломорска и Одринска Тракия (Гърция и Турция), българите католици от Банат (Румъния и Югославия), както и тюркоезичните гагаузи в Бесарабия и Таврия (Молдова и Украйна).
В зависимост от етническия произход, българските общности зад граница формират три основни групи: първата включва етническите българи, втората - диаспората с небългарски етнически произход, а третата група са общностите с българо-тюркски произход.
Информациите в България за общата численост на задграничните българи варират от над един до седем милиона души, в зависимост от обективността и обхвата в различните оценки. Най-често българските източници използват като основен критерий българския етнически произход, без да включват и българо-тюркските общности. Общата численост на българите зад граница(без тези с български произход в Република Македония), според някои изчисления, възлиза на около 1 100 000 д. (Бъчваров 1993: 26, 29). По данни на Агенцията за българите в чужбина, в които се включват и общностите с български произход в Република Македония и Гърция, задграничните българи наброяват около 2 300 000 д. Във всички случаи българските оценки са по-високи в сравнение с цифрите, предоставяни от официалните преброявания в съответните държави, които се основават на самоопределението, било то свободно или не. Според техните данни, най-многобройните български общности зад граница живеят в Украйна и в Молдова. Трудностите при опитите за по-точна статистическа характеристика се дължат и на това, че емигрантите от България до 1908 г. са регистрирани като част от турския етнически масив (поради формалната зависимост на княжеството от империята до обявяване на независимостта), а тези от задграничните български общности - като емиграция от съответните чужди държави (Пантев 1991: 2).
Една класификация на българските общности зад граница въз основа на техния произход би имала следния вид:
1. Общностите на етническите българи са две групи, в зависимост от различния им начин на формиране - автохтонно население и диаспора.
1.1. Автохтонните общности населяват възприеманата през модерната епоха като българска етническа територия, като попадат в границите на съседни държави по силата на международни договори след 1878 г. Берлинският договор от същата година оставя извън границите на създаденото Българско княжество етническите българи в автономната област Източна Румелия, Македония и Одринска Тракия, които остават под властта на Османската империя, в Поморавието - районите на Пирот и Враня, които са присъединени към Сърбия, както и тези около Ниш и Лесковац, включени в сръбската територия по силата на Санстефнския договор, и в Северна Добруджа, която е предадена на Румъния, също в съответствие с Санстефанския договор. През 1885 г се извършва съединението на Княжеството и Източна Румелия. В резултат на двете балкански войни, завършили с Букурещкия и Цариградския мирни договори от 1913 г., към България са присъединени Пиринска Македония, Западна Тракия, Източните Родопи и Северна Странджа, Южна Добруджа е предадена на Румъния, а Вардарска и Егейска Македония - съответно на Сърбия и Гърция. След Първата световна война, по силата на Ньойския мирен договор от 1919 г. българската държава губи и Западна Тракия, преминала по-късно в границите на Гърция, както и околията на Струмица и т.нар. Западни български покрайнини (част от околиите на Цариброд, Босилеград - бивша, Трън и Кула), които са анексирани от Сърбия (Югославия). Последната промяна на българските граници се извършва с въвръщането на Южна Добруджа към България след сключения с Румъния през 1940 г. Крайовски договор. Държавните граници на страната към 1941 г. са потвърдени след Втората световна война от подписания през 1947 г. Парижки мирен договор.
Тези териториални промени са свързани с промени в етно-демографските характеристики на съответните области, които се извършват както в резултат на естествената асимилация, така и поради политиката на принудителна денационализация и дискриминация от страна на държавите-приемници. Този режим поражда периодични и масови бежански движения към държавата-майка България предимно на етническите българи от Македония и Тракия, както и на тези от Западните покрайнини и Добруджа, като общата численост на бежанците през периода 1878-1940 г. възлиза на около 1 200 000 души. Миграциите водят до почти пълно обезбългаряване на цели територии, като тази на Източна Тракия след Балканските войни, до намаляване на числеността и промяна на етническата идентичност на останалото по родните си места българско население. Наред с това се извършват и междудържавни размени на малцинствени населения - след Първата световна война между България и Гърция, и след Крайовския договор между България и Румъния (румънските колонисти от Южна Добруджа срещу българите от Северна Добруджа), които също водят до частично обезбългаряване на северните гръцки области и на румънска Добруджа.
В наши дни сравнително най-многочислените задгранични общности на автохтонно население със запазена българска идентичност са тези на българите в Югославия и Албания. По време на анексията на Западните покрайнини към Югославия през 1919 г. тамошните българи са около 55 000, а според последното югославско преброяване от 1991 г. те наброяват 25 000 (Тодорова 1994: 9-10). Числеността на българите в албанските области Голо Бърдо, Мала Преспа, Кукаска Гора, няколко села в района на Корча и др., според български източници, възлиза на около 37 000 (Ташев 1994: 152-153). В тази група се включва и най-многобройното население с български произход извън България - на територията на Република Македония и в Северна Гърция, значителна част от което вече е придобило друго небългарско самосъзнание.
1.2. Етническата диаспора (емиграция) се формира чрез изселване от българската етническа територия и от държавата поради чужди владичества, политически притеснения, икономически неблагопулучия, стремеж за лична изява. В зависимост от времето и причините на изселването, тази група се подразделя на четири подгрупи: "историческа" диаспора - преди 1878 г., икономическа и политическа емиграция - през периода 1878-1944 г., политическа емиграция след 1944 г. и икономическа емиграция след 1989 г. Задграничните общности на етническите българи се попълват допълнително от индивидуалните външни миграции поради семейни, образователни и други лични причини.
1.2.1. "Историческата" диаспора възниква още преди окончателното формиране на българската нация през Възраждането и създаването на модерната държава. Първите миграции на българския етнос се извършват още по време на византийското владичество (ХI-ХII в.) По-късно емиграционният процес се поражда от налагането и условията на османското владичество, като през ХIV-ХVI в. той обхваща предимно интелектуалния елит, а през ХVII-ХIХ в. - селското население. Миграциите се засилват в резултат на неуспешни въстания срещу османската власт, като Чипровското през 1688 г., и особено по време на честите руско-турски войни и кърджалийските размирици в българските земи от края на XVIII и началото на XIX в. Българската емиграция до 1878 г. се насочва на север от Дунава, като се заселва от областта Банат, на запад, през Трансилвания, Олтения, Мунтения, Молдова, Бесарабия, до Северното причерноморие и приазовие, на изток. Общият брой на изселилите се в княжествата Влахия, Молдова и Трансилвания възлиза на около 800 000 - 900 000 души (Трайков, Жечев, 1986: 154). Асимилационните процеси променят първоначалните количествени параметри. Днес формираната по този начин диаспора обхваща общностите в югославската част на Банат - няколко хиляди души, в Румъния - около 10 000 души, според официалното румънско преброявене от 1992 г. (Нягулов 1995: 82-83), в Молдова и Украйна - съответно 88 000 и 234 000 души, според последното преброяване в Съветския съюз през 1989 г., както и вторично изселените в Русия и Средна Азия тамошни българи (Грек 1993: 211). Според представители на най-компактните и запазени български общности, тяхната численост е не по-малко от 120 000 в Молдова, 400 000 в Одеска област и 70 000 в Запорожска област на Украйна.
1.2.2. Икономическата емиграция от България и политическата емиграция на бежанци от Македония, Тракия (Национално-освободителното движение, 1997), Бесарабия, Банат и други задгранични територии и общности в края на ХIХ и първите десетилетия на ХХ в. започва да формира българската етническа диаспора в държавите на Средна Европа, в двете Америки и в Австралия. Върховите моменти на изселванията настъпват след преломни събития като неуспешното Илинденско-Преображенско въстание в Македония и Одринска Тракия от 1903 г., загубените от България войни през 1913 и 1918 г., икономическите кризи. Асимилацията на задграничните емигранти се извършва по-ускорено поради факта, че те не са живели на територията на държавата-майка (Пантев 1991: 2-3). През периода от 1880 до 1945 г. от страната се изселват 954 000 души, без разлика на етническа принадлежност. Общата численост на българската емиграция в Северна Америка от нейното начало до днес е над 120 000 - 130 000 (Трайков 1993: 272). Първите български колонии в средноевропейските страни са градинарски. В наши дни те са малобройни и включват значителна част български граждани: в Унгария - около 5 000 българи (Дончев, 1995: 21); в Чехия - 3 500 българи (Побратим, 1994: 89) и т.н.
1.2.3. Политическата емиграция след преврата на 9 септември 1944 г. обхваща представителите на управляващите дотогава среди, дейците на опозиционните на комунистическия режим политически партии и организации, лицата с демократични политически възгледи и поведение. Тези емигранти се установяват в страните на Западна Европа и Америка, а тяхната численост към средата на 50-те години възлиза на около 7 000 - 8 000 д. (Василева 1993: 181). Също предимно по политически причини, като Гражданската война в Гърция (1946-1949 г.), или репресии срещу изявите на българска идентичност, се извършва и следвоенната емиграция на населението с български произход от Егейска и Вардарска Македония.
1.2.4. Икономическата емиграция след политическата промяна в България през 1989 г. е и последната голяма емигрантска вълна от страната. Породен от социално-икономическата криза и стимулиран от падането на Желязната завеса, този процес обхваща над половин милион души, по-голямата част от които са етнически турци. Сред новите емигранти - етнически българи преобладават високо квалифицираните специалисти, които се насочват към развитите в икономическо отношение държави, предимно към САЩ и Канада. Потенциална емиграция съставляват и обучаващите се в чужбина български граждани. Част от новите емигранти не възнамеряват да се установят трайно в чужбина, а лицата, които не успяват да се интегрират в държавите-приемници се завръщат или са репатрирани, поради миграционните ограничения, налагани от съответните държави. По-бързата интеграция в новите условия е първостепен проблем за тези емигранти, които още не представляват организирани общности.
За разлика от политическата и икономическата емиграция от времето на тоталитарния режим, за новите емигранти не са проблем връзките с държавата-майка, а обединяването в български органзации не е противопоставено на стремежа им към интегриране на новите места. Напротив запазването на връзките с България или с други български емигранти би спомогнало за по-безболезнената адаптация към чуждата култура.
2. Общностите на етнически небългарските малцинствени групи от България се формират също след външни миграции. Най-компактните групи на тази диаспора съставляват българските евреи в Израел и българските турци в Турция. Общността на българските евреи в Израел възниква в резултат на масовото изселване през 1948-1949 г., когато от България заминават организирано 32 000 евреи (Василева 1992: 123). Периодичните изселвания на турско население от България след възстановяването на българската държава през 1878 г. създават общността на изселниците в Турция. Най-многочисленото еднократно изселване е резултат на политиката на т.нар. "възродителен процес" и се извършва през 1989 г. Само за няколко месеца към Турция заминават 370 000 д., от които там остават 215 000 емигранти. Поради социално-икономическата криза изселванията на български турци продължават и през следващиге години, като числеността на емигрантите за периода 1990-1993 г. възлиза на около 140 000 д. (Стоянов 1997: 213-214, 237-240).
Отношенията на България с тези общности се определят от степента на тяхната предишна интегрираност в българското общество и характера на съжителството им с етническите българи, формиращи определени исторически представи и стереотипи. Добрата интеграция на българските евреи и безконфликтното им съжителство с българите, израз на което е и тяхното спасяване от холокоста по време на Втората световна война, са предпоставките за продължаващата силна обвързаност с България на тяхната компактна група в Израел. Показателна за това е хуманитарната помощ и лобирането в полза на българската държава от тамошната организация на българските евреи. Подобно позитивно отношение към България имат и емигрирали от страната представители на арменската общност.
Наследеното от османската система на "милета" етническо противопоставяне на религиозен принцип и формирането на българската етническа нация на антитурска основа, етно-религиозната обособеност на етническите турци в страната и асимилационните действия, предприемани спрямо тях през 80-те години, са причините за натрупването на негативни стереотипи в отношенията между българи и турци, които се използват спекулативно от някои политически сили. С това се обяснява и слабият интерес на българската държава към общността на изселниците, които в Турция понякога са наричани "българи". И там тяхната общност запазва значителното си вътрешно сцепление, а в организационно отношение е обединена в структурите на изселниците от балканските страни в Турция. Наскоро проведено изследване сред деца на изселници, завърнали се да получат висше образование в България, показа висока степен на тяхната привързаност към българската култура (Ходжа - 1998).
Общото за общностите, произлезли от малцинственото население в страната, е че в една или друга степен те продължават да бъдат носители на българската модерна публична култура. Затова за тях би могло да се използва и понятието български културни общности.
3. Българо-тюркските общности имат произход, който се свързва с един от компонентите на средновековния български етнос, формиран от симбиозата между тюркоезичните българи и славяните. Такива са общностите на чувашите и казанските татари в Русия, чийто произход води до т. нар. волжски българи. Те са се обособили преди създаването на българския етнос на Балканите, изповядват исляма (казанските татари) или източното православие (чувашите), и под силния натиск на комунистическия съветски режим са формирали своя нова идентичност, определяща и съответното етническо самоопределение. Съвременните етно-възродителни процеси обаче, обхващат и тези общности, които днес преоткриват своите български корени (Нурутдинов 1993; Караджов 1998). В предложената теоритична класификация те следва да бъдат включени като части, които са се отделили, но остават свързани с общото цяло. Затова те не могат да бъдат елиминирани и като обекти на културна интеграция от страна на България.
Последното твърдение се отнася и до общността на гагаузите в Молдова и Украйна. Точното вместване на тази общност в предложената класификация се затруднява поради това, че проблемът за нейния произход остава спорен и не е окончателно решен от науката. Ако се приеме една от най-разпространените версии, според която гагаузите произхождат от тюркоезичните българи и други тюркски племена в българските земи през Средновековието, тяхната група би следвало да се отнесе към българо-тюркските общности. Ако обаче се приеме теорията, според която гагаузите са езиково асимилирани славяноезични българи, общността им трябва да бъде включена в групата на етническите българи и съответно в подгрупата на "историческата" диаспора. Безспорните факти доказват, че гагаузите от Молдова и Украйна са се формирали като езикова и етно-културна група в българската етническа територия, изселили са се заедно със славяноезичните българи, живеят съвместно с тях, изповядват обща религия - източноправославното християнство, и имат сходна и до голяма степен идентична с българската традиционна култура. Също не без въз външно въздействие - чрез руската, румънската и особено съветската политика се извършва процесът на формиране на отделна гагаузка народностна общност в Молдова, с тенденция връзката с България и българите да остане само териториална. Последното съветско преброяване регистрира 198 000 гагаузи, от които 153 000 живеят в Молдова(Димитров 1995; Градешлиев 1993).
Задграничните българи и техните общности се различават не само въз основа на етническия си произход и начин на формиране, но и по ред обективни показатели, чиито измерения се променят във времето. Например в генерационно отношение, до 1989 г. има тенденция към застаряване на емигрантските групи на запад, докато след това в резултат на новата емигрантска вълна се извършва бързо подмладяване. В социално-икономическо отношение има големи различия между предимно аграрните общности от етническите територии и от "историческата" диаспора, от една страна, и от друга - западните емигранти (второ-трето поколение и тези след 1989 г.), които са съсредоточени в градовете и имат предимно висока професионална квалификация. В политическо отношение, за разлика от българските общности в бившите социалистически страни и дори - от първото поколение икономически емигранти на запад, споделящи повече леви социални идеи, политическата емиграция след 1944 г. и последните икономически емигранти се отличават с по-дясната си консервативна или либерална ориентация. Всичко това затруднява възприемането на българските задгранични общности като единно цяло и налага необходимостта от диференциран подход при тяхната идентификация, проучване или етно-политическо третиране. Посочените различия оказват влияние и върху процесите на запазване и промяна на българските идентичности зад граница.
Динамика на българските
етнически идентичности
Етническата идентичност е променлива величина, която се формира, развива и подхранва в конкретни исторически условия при опозиция спрямо "другите". Съответствието между етнически произход и самоопределение при малцинствените групи се запазва най-добре сред многочислени и компактни общности, които имат формирано етническо самосъзнание, не са подложени на асимилационни въздействия и получават подкрепа от държавата-майка. Различията в историческата съдба и съвременното положение на българските общности зад граница обуславят различната степен на съхраняване на тяхната етническа идентичност.
Процесите на естествена или принудителна асимилация водят до промени в етническата идентичност и дори до пълната й замяна с нова. Български по етнически произход групи, които са придобили друга идентичност и имат друго самоопределение са: т.нар. крашовени в румънската част на Банат, потомци на изселници от българските земи още от ХIV в., които днес са предимно под хърватско или под сръбско влияние; наследниците на българските колонисти в Трансилвания, които се превръщат в румънци, немци или унгарци; преобладаващата част от българската диаспора в румънската Дунавска низина (областите Олтения и Мунтения), която е румънизирана; жителите в Поморавието, присъединено към Сърбия в 1878 г., които са напълно сърбизирани; в значителна степен - и населението с български произход във Вардарска и Егейска Македония, което се превръща в македонско или гръцко.
Междинна категория между общностите с български етнически произход, но друго самоопределение, и общностите с български произход и самоопределение, са групите с раздвоено самосъзнание, чиито български компоненти се проявяват само при определени "подходящи" или "безопасни" обстоятелства. Тази особеност е характерна за лица, които живеят в чуждо обкръжение, или за децата от смесени бракове. Но тя може да се открие и при компактни български по произход групи, които са били подложени на силен асимилационен натиск, или са се приспособили към етно-националната среда на държавата, в която живеят. Такова е, например, част от населението с български произход в румънската Дунавска низина, което е запазило частично параметрите на етническата си идентичност, но не я декларира открито при официални преброявания. Типичен пример е село Извоареле, окръг Телеорман, в което, според румънското преброяване, населението е румънско, но в действителност българският диалект и обредна система са добре съхранени, а децата и най-възрастните дори не разбират румънски език. Раздвоена, но в друг смисъл, е и идентичността на етническите българи, установени в "емигрантски" държави, като САЩ, Канада, Аржентина и Австралия, където нациите се формират чрез гражданско обединяване на различни етноси. От една страна, те са носители на етническа българска идентичност, а от друга - придобиват чувство за принадлежност към гражданската нация, а в последствие и към културната общност на новата си родина.
Друга характерна особеност, която се наблюдава при българските общности зад граница, е формирането на обособена регионална или етно-културна идентичност, която е възможно да съдържа елементи от българската, но и да й противостои. Този процес може да бъде резултат на устойчиви етно-културни и религиозни характеристики, на продължителна изолация от прародината или на специфично историческо развитие в населяваната територия. Например, българите в Банат, които са католици, използват самоетнонима "павликяни", или "българи-павликяни" (по името на изповядваната от част от тях павликянска ерес преди приемането на католицизма), а в България държат да бъдат наричани "банатски българи" и да не бъдат смесвани с другите българи в Румъния, които са православни. Последните, от своя страна, използват все още и етнонима "сърби", с който са били наричани от местните власти и население след преселването им. В други случаи регионалното самосъзнание е стимулирано и налагано от официалната власт и пропаганда в съответните държави с цел прекъсване на етно-националните връзки с България. По този начин, въз основа на регионалната обособеност и с административен натиск при протшвопоставяне на българската идентичност се формира македонската етно-национална идентичност в Социалистическа република Македония след 1944 г. Този в значителна степен успешно завършил процес обяснява защо днес българската идентичност там се изявява предимно индивидуално. Симптоми за прилагането на подобен подход се наблюдават по отношение на българите в Западните покрайнини, насърчавани от сръбските власти да проявяват своята "шопска" идентичност, както и спрямо българите мюсюлмани в Западна (гръцка) Тракия, за които в Гърция се създава отделен "помашки" писмен език. За протичането на такива процеси "спомага" и политиката на българската държава, имала в продължение на десетилетия индиферентно отношение към тези общности.
Етническият произход и етническото самоопределение са в постоянно взаимодействие и зависимост един от друг. Тяхното съвпадение води до безпроблемност в съществуването на общностите, тъй като идентичността се основава върху произхода и намира своята външна изява чрез самоопределението. Сред задграничните българи това съвпадение важи в най-голяма степен за българските общности в Молдова и Украйна. Състоянието на другите български общности зад граница е такова, че или българският им произход е загубил етно-определящото си значение, или идентичността е накърнена, което води до проблеми при самоопределението, или самоопределение не е свободно.
Как се проявяват основни маркери на етническата идентичност като езика, религията и традиционната култура, при българските общности зад граница?
Бидейки най-явният отграничител от "другите", езикът е първостепенен критерий, определящ динамиката на българската идентичност. Повечето общности, които са загубили българския език като средство за общуване, постепенно започват да гравитират към доминиращия етнос и след няколко поколения загубват своята първоначална идентичност. С тази цел политиката на асимилация на българските малцинства в миналото, а някъде и в наши дни е насочена преди всичко към ограничаване или забрана на използването на майчиния език. Такава например, продължава да бъде гръцката политика спрямо общностите с български произход, в чиито селища и днес при появата на външен наблюдател разговорът преминава от български на гръцки език.
Въпреки безспорното етноопределящо значение на езика обаче, фактите показват, че този критерий не може да се абсолютизира. Езиковата асимилация поражда двуезичие и постепенно изчезване на майчиния език, а диалектните особености водят до разграничаване от българския книжовен език. Един от примерите за езикова асимилация са таврийските българи, живеещи в Запорожска област (Приазовието) на Украйна. Въпреки че това компактно население, наброяващо около 35 000 д., декларира своята българска етническа принадлежност, само 28 % от него посочва българския за свой роден език, докато за останалите такъв е руският (70%) или украинският (2%) език. В този случай близостта на българския до официалния език в държавата - руския води до езикова асимилация. В случая с българите в Поморавието близостта на българския до сръбския език спомага за пълната етно-национална асимилация.
Превръщането на говоримия език (диалект) в писмен (книжовен) обикновено се смята като един от важните признаци за формирането на нова нация. Това правило се потвърждава до голяма степен при формираната след Втората световна война македонска нация в Република Македония. Там книжовният македонски език се създава с административен акт въз основа на най-отдалечените от книжовния български език диалекти и със заемки от сръбския език, като днес представлява един от основните спояващи фактори на новата национална идентичност. Това обаче, не е валидно за банатските българи. Те имат своя писменост и книжнина, основаващи се на техния диалект и латиницата, още от втората половина на миналия век, като продължават "да държат" на тях, без да ги противопоставят на българското си самосъзнание. Идеята за превръщането на диалектната форма в литературен език се стимулира от изкуствената изолация от метрополията, а това при степента на съвременните комуникации е все по-трудно осъществимо.
Незадължителната етноопределяща функция на езика се демонстрира и при групата на гагаузите. Те говорят език, който има турска лексика и особености във фонетиката, граматиката и фразеологията, сходни с българските.(Boev 1995: 65-66 ). Гагаузите, които са се преселени от Бесарабия в Запорожска област на Украйна, Казахстан и Южна Осетия, както и гагаузите в България се самоопределят като българи. Но дори и гагаузката общност в Молдова преобладаващата част от която днес притежават гагаузка етническа идентичност, а през 1995 г. прокламира и своя автономия, продължава да демонстрира чувствотото си за общност с бесарабските българи: Гагаузкия парламент обяви Денят на славянската писменост и българската култура за официален празник, а българският - за един от четирите официални езика в новото формирование. През последните няколко години около 20 студенти и докторанти получават образованието си в България.
Въпреки езиковите специфики, книжовният български език остава главното средство за приобщаване на задграничните българи към България.
Религията също не може да бъде сигурен критерий за българската идентичност. В миналото източноправославното християнство е било разграничителен белег в Османската империя, но не само за българите. По-късно не толкова самата религия, колкото Българската екзархия и църковните общини имат значима етноопределяща роля сред българските общности извън държавата до периода на войните през второто десетилетие на века. Решението на Светия синод на Българската православна църква от 1990 г. за спиране на финансовата подкрепа на българските храмове в чужбина, както и разколът в самата църква, обезсилват значително нейните функции на крепител на българското православие сред общностите зад граница.
Малцинственото вероизповедание би могло да играе етномобилизираща или дезинтегрираща роля в зависимост от неговото различие или близост до доминиращата в определена страна или регион религия. Обстоятелството, че компактните български общности живеят в държави, където православието е официалната религия, го превръща по-скоро в етнодезинтегриращ фактор с оглед държавно-политическата подвластност на православните църковни институции. Асимилацията на българите в Поморавието от сърбите, на православните българи на север от Дунава от румънците, както и на тези в Северна Гърция се дължи до голяма степен на тамошните православни църкви. Етносъхраняващата функция на една наддържавна религия като католическата, която използва езика на изповядващите я, се потвърждава от примера на българите-католици в Банат - най-старата запазена българска диаспора. Населените също с българи-католици села Чопля и Попещи, намиращи се съответно в чертите и в близост до Букурещ, не са избегнали асимилацията на православните си сънародници от региона, тъй като тяхното богослужение се извършва на държавния румънски език. Мюсюлманското вероизповедание поставя извън обсега на македонистката политика част от българското население в Албания (Голо Бърдо и Кукаска Гора) и спомага косвено за запазване на неговото етническо самосъзнание. От друга страна, под влиянието на исляма българите мюсюлмани (помаци) в Западна (гръцка) Тракия са подложени на турцизация, която е наложена от съжителстващото с тях турско население, подкрепяно активно от Анкара.
Традиционната култура и нейните компоненти, влияят в различна степен, пряко или косвено, върху етническата идентичност. Пряко влияние в тази насока имат личните и фамилните имена, чиито промени са показател за етническа асимилация. Така например, представители на най-възрастното поколение от населението с български произход в Егейска (гръцка) Македония се представят пред българи от България с българските си имена, които са били сменени с гръцки в официалните актове. Промените в именната система на лицата с български произход имат различни измерения. Личните и фамилните имена се приведени в съответствие с именната система на държавите-приемници, например: Тодор - Фьодор, Пена - Полина в СССР; Цветан Русев - Флорин Русе, Тодор Ангелов - Тудор Ангел в Румъния; Васил Шанов - Василе Шано в Албания. В някои страни за запазване на българските имена се плаща солидна такса, което е принуда за тяхното изменение (Александър Чакъров - Алекс Чакарък, Турция). Промените на имената водят до промени на език, традиции, самоопределение. От друга страна, възстановяването на българската именна система е значим показател за процесите на етническо възраждане. Доколко самите индивиди отдават внимание на този фактор можем да съдим по факта, че мнозина от българите, живеещи в чужбина, при подаване на документи за българско гражданство пожелават да променят имената си, като ги привеждат в съответствие с българската именна система (Анатолий Златов - Антон Златов, Украйна; Афанасий Топал - Атанас Топалов, Молдова; Владимир Николовски - Владимир Николов, Македония). Стига се дори до случаи, когато българи мюсюлмани от Голо Бърдо изявяват желание да се покръстят, за да не чувстват дисконфорта на различието в имената.
Голямо етно-мобилизиращо влияние върху българските идентичности зад граница оказват запазените фолклор и обредна система. Като силно консервативни системи, те съхраняват регионалните особености от времето преди миграцията, или откъсването от общобългарското културно пространство, макар и да възприемат нови елементи, под влияние на взаимодействието с другите етнически култури. Фолклорът пренася през вековете легенди за съдбата на българския етнос. Например, гагаузката песен "Де се е чуло видяло българин да се потурчи" разказва за защитената българщина, а песента от Голо Бърдо "Дебранци горни грагяни" е посветена на трагизма на потурчванията. Загубили българския си език като средство за комуникация, българите в Егейска (гръцка) Македония продължават при погребение да оплакват близките си на български. Добре запазеният песенен и танцов фолклор при българите в Бесарабия, Таврия и Голо Бърдо повишава етно-националното самочувствие на тези общности. Наличието на добре развити песенни и танцови традициии в много случаи компенсира невъзможността за контакт с модерната българска култура. Израз на големия интерес към фолклора и показател за неговото значение е откриването през 1996 г. в Молдова на първия музикален колеж за български фолклор зад граница.
Запазването на българската традиционна култура сред задграничните общности ги превръща в своеобразни "резервати на българщината", които са запазили по-добре отколкото българите в държавата-майка и някои характерни особености на българския светоглед. Като най-отличителна черта на българския етнос в миналото другите народи сочат трудолюбието. Не е случаен фактът че, според някои проучвания, то се е съхранило в по-голяма степен именно сред етническите българи, живеещи отвъд държавните граници на България (Бесарабските българи 1996: 21-25; Побратим 1994: 21-24).
Наблюденията показват, че при липсата на някои от характеристиките, типични за "класическата" представа за принадлежност към българския етнос, се увеличава привързаността на съответната общност към останалите характеристики. Така, за българите от Банат и българите от Голо Бърдо, поради изповядваната от тях съответно католическа и мюсюлманска религия, е характерна силната привързаност към езика и традиционната култура, а при неславяноезичните гагаузи - привързаността към православието и традиционната култура.
Езикът, религията, традиционната култура са маркерите, които очертават в общи линии границите на етническата общност. Липсата на някои от тях създава предпоставки за промени на първоначалната идентичност. Сред предпоставките, благоприятстващи протичането на асимилационните процеси сред българските общности са съвпадението на религията с тази на доминиращия етнос, както и сходствата в езика и традиционната култура. По малката численост и диспирсният характер на дадена общност също ускоряват промените в етническата идентичност.
Определено влияние върху етничността оказва и гражданството, въпреки че този критерий е определящ преди всичко за гражданско-националната общност. Придобиването и запазването на българско гражданство не винаги е свързано с изява на съответната етничност. От друга страна, практиката показва, че притежаването на български паспорт, или дори - на документи, в които са записани българска националност, произход или име, влияе пряко за деклариране на българска етно-национална идентичност. Именно вписваната в паспортите и актовете за раждане "българска националност" е една от причините поради която етническите българи от бившия Съветски съюз продължават безпроблемно да се изявяват като такива, дори след като са загубили езика и спомена за своя произход. В същото време, лица с български произход от други държави, като Албания например, които се самоопределят като българи, изпитват неудобството да обясняват на какво се дължи фактът, че в паспортите са записани като албанци или македонци. В някои държави, каквато е например Украйна, законът не допуска наличието на двойно гражданство, което естествено е пречка за придобиване на българско гражданство от живеещите там българи. Според ориентировъчни данни, притежаващите такова гражданство лица, живеещи, или пребиваващи в чужбина са около 800 000, като преобладаващата част от тях са българските турци, напуснали страната през лятото на 1989 г. и по-късно, както и икономическите емигранти-етнически българи през последните години. От гледна точка на техния юридически статус по отношение на България, задграничните българи са лица, които имат българско гражданство, двойно (българско и чуждо гражданство), или само чуждо гражданство.
Асимилационните промени могат да се извършат и при наличието на всички изброени по-горе маркери, тъй като най-силно влияние върху идентичността имат политическите фактори - отношението на държавата, в която общността живее, както и това на държавата, от която тя произлиза. При целенасочена и трайна асимилационна политика на държавата-приемник и при липса на етноохранителна политика от страна на държавата-майка, за няколко поколения границите на първоначалната идентичност се размиват. Това е основната причина за ускорените асимилационни процеси сред населението с български произход в Румъния и особено в Югославия и Гърция. Проявяваната през последните години активност на българската държава за етническото съхраняване на българските общности зад граница след време ще се отрази върху тяхната идентичност и самоопределение.
От асимилация към етническо възраждане
Останалите извън държавните граници, или новообразувани след 1878 г. български общности преживяват своя история, която понякога ги възвръща към България, а в други случаи ги отдалечава от общобългарското развитие. Тяхната кауза се променя от освободителна през охранителна и оцеляваща до възродителна в наши дни. Нейни носители са били революционни, политически и културни организации и институции на задграничните българи в държавите, в които живеят, или в България.
Сравнението в исторически план между политиката на държавите-приемници за интегриране (асимилиране) и тази на България за етническо съхраняване (възраждане) на българските малцинствени общности не е в полза на запазването на тяхната етническа идентичност. Неангажираната и непоследователна политика на българската държава в миналото е една от причините, поради които българските общности зад граница са в традиционно неравнопоставено положение спрямо другите малцинствени групи. Така например, докато гърците в Албания имат широки малцинствени права, включващи изучаване на майчин език, политическа организираност, богослужение на гръцки език, наличието на българска общност там не е признато официално. Подобна е картината при сравняването с правата съответно на албанците в Югославия, на унгарците в Румъния и на турците в Гърция.
Демократичните промени в Източна Европа след 1989 г. създават предпоставки за по-свободно етно-национално развитие на компактните български общности. Както във вътрешнодържавен, така и в международен план проблемите на малцинствените групи стават все по-често предмет на дискусии и решения. В Украйна, Молдова, Румъния, Югославия, Унгария българските общности се ползват със статут на признати национални малцинства. Този статут обаче, не води автоматически до реални гаранции на техните права за недискриминация и за запазване и развитие на собствената идентичност, тъй като те се определят от конкретната политика на държавите. Например, докато малобройната българска общност в Унгария се ползва дори от правото на местно и републиканско малцинствено самоуправление, българите в Югославия (Западните покрайнини) продължават да бъдат подложени на масирана етно-културна асимилация, въпреки формално декларираните малцинствени права.
Съвременната кауза на малцинствено организираните български общности в смисъл на интерес, идея и общо дело, може да се формулира като етно-културно възраждане, стопански просперитет и духовно приобщаване към България, при запазване на лоялност спрямо държавите-приемници. Основният акцент в тяхната организационна активност се поставя върху културно-просветната дейност, а главните проблеми са породени от затрудненото й финансово обезпечаване и липсата на единодействие и координация. Преселването в прародината е цел за малобройни български групи - предимно на интернираните от Сталиновия режим в средноазиатските предели на бившия Съветски съюз, както и на отделни представители на интелигенцията от Молдова и Украйна. През периода от 1991 до 1995 г. в България са се заселили до 1500 етнически българи от постсъветските републики.
Като постижения на компактните български групи, особено от "историческата" диаспора, през съвременния период могат да се посочат: създаване на обществени сдружения и организации; изучаване на български език и откриване на български училища; издаване на собствен периодичен печат и литература, излъчване на радио и телевизионни предавания на български език; формиране и изявите на състави за български фолклор; провеждане на чествания, фестивали и други културни инициативи; участие в обществено-политическия живот в страните, в които живеят и т. н. Разбира се тези постижения имат различни нюанси и проявления в различните държави. Макар че техни преки изпълнители и стимулатори са представители на елита на самите български общности, по правило те са напълно обусловени от съответната държавна малцинствена политика, която преследва свои цели.
Най-големи възможности за изучаване на майчиния език имат българите в Молдова и Украйна, където освен факултативното изучаване на езика, вече функционират и български, или смесени българо-чужди училища (в Кишинев, Болград, Приморск). Такива училища притежават още от предходния период и българските общности в Унгария (Будапеща) Чехия(Прага) и Словакия (Братислава). В Румъния българският език се изучава факултативно в няколко училища. Възможностите в областта на образованието за българите в Югославия са значително по-малки - общностите в Сръбски Банат и в Призренска (Косовска) Гора не изучават майчин език, а българите в Западните покрайнини го изучават недостатъчно. Въпреки междуправителствената договореност югославските власти не допускат провеждането на квалификационни курсове с местни учители в България. В Албания български език се изучава само в една частна школа в Елбасан и в Тирана. Политиката на Гърция и Турция не допуска дискутирането по проблема за изучаването на майчиния език. Практиката с откритите през последните години неделни училища и частни школи в големите градове (Киев, Одеса, Измаил, Бердянск, Запорожие в Украйна, Тираспол, Кишинев в Молдова, Елбасан и Тирана в Албания), където в повечето случаи младежите с български произход вторично научават майчиния си език показва, че загубването на езика не е необратим процес и при благоприятни условия той може да бъде възстановен..
Незадоволителната материална база и финансовият недоимък съпътстват организационната дейност на повечето български общности в бившите социалистически страни. Изключенията, каквото представлява, например, Дружеството на българите в Унгария с неговата добре самообезпечена и просперираща дейност, само потвърждават благотворното отражение на такива предпоставки. Самофинансирането дарителството и субсидирането са възможни, но на практика трудно осъществими решения, било поради прекъснатите традиции, било поради преживяваната от източноевропейските страни икономическа криза.
Българите зад граница трудно успяват да постигнат организационно единство. Повечето техни сдружения са разединени от вътрешни противоречия и конфликти. Опитът за създаване на асоциация, обединяваща българските сдружения на територията на Съветския съюз в началото на 90-те години, не постига трайни положителни резултати. Това разбира се, се дължи не само на вътрешните противоречия, но и на държавното разделение на българските общности след разпадането на федерацията и създаването на новите държави - Молдова и Украйна. По-късно, обединение се постига в границите на Украйна със създаването на Асоциация на българските дружества и културни организации там. Обективни различия между католици и православни, но и користни интереси са причините за силно изразения вътрешно-етнически конфликт в средите на организираното българско малцинство в Румъния. Поради вътрешното разединение, разнопосочните интереси, както и заради липсата на държавна подкрепа, опитите за изграждане на собствена организация на задграничните българи, предприети през 1991-1992 г. със създаването в София на Международна асоциация на българите, завършват без успех.
Българските общности зад граница са добре интегрирани в държавите, в които живеят, и съжителстват безконфликтно с мнозинствения и с другите етноси. В тяхното отношение към държавните-приемници преобладава лоялността. Влияние за това оказват както традиционните за българите приспособяване и умереност, така и обстоятелството, че техните организационни структури в повечето случаи са зависими от официалните власти или са обвързани с тях. Такива са, например, българските културно-национални дружества в Одеса и в Кишинев ("Възраждане"), или Общността "Братство" в Букурещ и Съюзът на банатските българи в Тимишоара. Опозиционните спрямо властите и по-радикални в исканията си организации, каквито са Демократическия съюз на българите в Югославия или Болградското дружество "Св. св. Кирил и Методий", обикновено имат малко явни привърженици и развиват своята дейност при трудни условия, благодарение инициативността на отделни представители на малцинствения елит.
Най-радикалната идея, която се лансира в съвременния период по отношение на българските общности, е тази за българска национално-териториална автономия в Южна Бесарабия. Тя намери единственото си официално проявление в проведен референдум през 91 г., когато 83% от населението в Болградски район се обяви за създаване на български национален район. Резултатът не беше взет предвид от украинската централна власт, а идеята загуби актуалност след окончателното разпадане на Съветския съюз и разделянето на тамошната общност от вече държавната граница между Украйна и Молдова, както и поради недопускането на териториална автономия от украинското законодателство. Израз на продължаващото чувство за общност между българи и гагаузи е съвместно издигнатото през 1990 г. искане за гагаузо-българска автономия в рамките на Молдова. Според ръководители на гагаузкото движение това е била по-добрата възможност, отколкото обявената самостоятелна гагаузка автономия, но централното съветско ръководство е отхвърлили искането. Аргументът е бил, че само гагаузите можели да претендират за автономия поради "уникалността" им като народ, а българите нямали място в нея, тъй като имали държава-майка,която да се движи за тях.
Политиката на държавите-приемници и организационната слабост на задграничните български структури обяснявят липсата на самостоятелна политическа активност. Политическият опортюнизмът, разбиран като присъединяване към и подкрепа на управляващите партии, е преобладаващата линия на поведение за компактните български общности. Потвърждение за това са депутатите от техните среди в парламентите на Молдова или на Югославия. Въпреки че дейността на някои български формирования има политически характер, те не прерастват в малцинствени партии. Опитът за излъчване на "независим" български депутат в парламента на Украйна завършва без успех поради неумението да се постигне компромис и съгласие между двама конкуриращи се кандидати. Депутатското място, предоставено при облекчени изборни условия на българското малцинство в парламента на Румъния се превръща в повод за конкуренция и раздори между ръководствата на двете български сдружения в страната.
Общото в отношението на задграничните българи към България, като държава - майка, е очакването за подкрепа при решаването на техните общностни или индивидуални проблеми. Но докато западната емиграция е по-сдържана, а тази с политически произход проявява и основателно недоверие към трудно реформиращата се след 1989 г. българска държава, сред общностите в бившите социалистически страни се наблюдава определена романтична идеализация и митологизация на старото отечество, които нерядко пораждат разочарования при непосредствен досег с действителността. Интересът към България е продиктуван и от прагматични мотиви като възможностите за безплатно образование, печеливш бизнес и т.н. Привлекателността на страната за задграничните българи зависи от нейния просперитет и позитивна репутация в чужбина, без които тя не би могла да изпълнява функциите на интегриращ фактор.
Историята на българската политика към "външните" българи преминава през етно-териториалния национализъм до Втората световна война, идеологизация, национален нихилизъм и отстъпване пред вътрешните етно-религиозни проблеми при социализма. В условията на демократизацията след 1989 г. се създават благоприятни предпоставки за ликвидиране на някои недъзи в тази политика, особено по отношение на компактните български общности от източноевропейските държави. Всъщност те имат приоритетно значение в сравнение с другите български общности през разглеждания период, с оглед подпомагане на започналия в техните среди етно-възродителен процес. Постигнатото през този период в общонационален план се изразява в създаването и дейността на нови специализирани държавни институции и органи за работа с българите зад граница, образователната дейност, активизирането на обществеността, засилената външнополитическа активност.
Образователната дейност сред българските общности в чужбина е вероятно най-плодотворният аспект от българската политика в това направление през последните години. През периода 1990-1997 г. в български учебни заведения са приети общо 1731 студенти, 44 докторанти, 51 специализанти и 35 ученици, преимуществено от най-многобройните български общности в Украйна и Молдова, както и от тези в Румъния, Югославия, Албания, Македония и др. Същевременно Учебно-квалификационият център за българи от чужбина в Габрово провежда 126 краткосрочни курса с общо 3708 обучаеми етнически българи - учители, студенти, ученици и културно-просветни дейци от Молдова, Украйна и Румъния. От 1994 г. просветното министерство започва организирано да изпраща, след подбор с конкурс, учители, преподаватели и методисти по български език и народна музика в учебните заведения - училища и институти в Молдова и Украйна, като през учебната 1996/1997 г. техният общ брой достига 31 души. Министерството осигурява учебници за обучението на български език в Молдова и Украйна и подпомага методически учебния процес на съответните преподаватели.
Въпреки забележимия прогрес след 1989 г., не всички възможности за нова държавна политика спрямо българските общности зад граница се използват оптимално. Основните недостатъци са породени от нарушената приемственост и липсата на обща стратегия по националния въпрос с рационален баланс между неговите вътрешни и външни аспекти, политизираният подход и отсъствието на стабилна конституционна и законодателна основа, неефективната координация между държавното и общественото начало. Опасенията от предявяване на сепаратистки и автономистки искания от страна на българските турци, които също преживяват етно-възродителен процес, поставят националната политика в "защитна позиция". На тази основа, поради липсата на реципрочни вътрешни аргументи, се проявява сдържаност по повод малцинствените права на задграничните българи. Всичко това задържа формулирането и провеждането на адекватна и активна национална политика както спрямо малцинствените етно-религиозни групи в страната, така и по отношение на "външните" българските общности.
Българските общности зад граница са свеобразната "втора България", която може да съдейства за многостранното и двустранно сътрудничество на страната, да спомогне за нейната реална демократизация и за преодоляване на икономическата криза, да съдейства за възраждането и обогатяването на общобългарската култура, да бъде етно-демографския резерв за изпадналата в демографска криза българска нация. Сравнението на малцинствата с "живия мост" има своя дълбок смисъл в условията на многонационална, но единна Европа. Задграничните българи остават потенциалните и реални посланици или лоби на българската кауза в чужбина. Осъществяването на взаимоизгодни връзки между тях и България ще зависи и занапред преди всичко от това доколко българската държава ще съумее да формулира и провежда съответната политика, отговаряща на очакванията на "външните" българи, на общонационалните интереси и на европейските стандарти. Бъдещето на нацията е в нейното развитие като общност, която обединява политически българските граждани и интегрира в културно отношение етническите българи по света, диаспората на малцинствените групи от страната, всички лица и общности, свързани с българския етнос, територия, държава и култура.
ЛИТЕРАТУРА*
АЛЕСКАНДРОВ, Е. 1995. Право на задграничните българи. София: ЕОС.
БЕСАРАБСКИТЕ БЪЛГАРИ за себе си 1996. Животоописания на българи от Молдова и Украйна. Съставители: П. Е. Митев, Н. Червенков, София: Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, 1996.
БЪЧВАРОВ, М. 1993. Диаспората и свързаните с нея явления. Процеси от типа "етнически център - периферия". - В: Болградската гимназия. Сборник по случай 135 години от създаването й. София: Културно-просветен център "Васил Априлов", 20-32.
ВАСИЛЕВА, Б. 1993. Българската политическа емиграция след Втората световна война. - В: Сраници от българската история: събития, размисли, личности. 2, София: Просвета, 181-191.
ВАСИЛЕВА, Б. 1992. Евреите в България 1944 - 1952. София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски".
ГРАДЕШЛИЕВ, И. 1993. Гагаузите. Добрич: Издателска къща "Людмил Бешков".
ГРЕК, И., Н. Червенков. 1993. Българите от Украйна и Молдова: минало и настояще. София: Издателска къща "Христо Ботев".
ГЪРДЕВ, К. 1994. Българската емиграция в Канада. София: Академично издателство "Марин Дринов".
ДАМЯНОВ, С., Л. Беров. 1986. Българите в Австралия. София: БАН.
ДАСКАЛОВ, Г., Българите в Егейска Македония: мит или реалност: историко-демографско изследване. София: Македонски научен институт - София.
ДИМИТРОВ, С. 1995. Гагаузкият проблем. - В: Българите в Северното причерноморие. Изследвания и материали. т. 4. Велико Търново: Университетско издателство "Св. св. Кирил и Методий".
ДОНЧЕВ, Т. 1995. Българите в Унгария: предизвикателствата на новото време. - В: Българите в Средна и Източна Европа. Научна конференция, посветена на 80-годишнината на Дружеството на българите в Унгария, 20-21 октомври 1994 г. София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 17- 29.
EURОPA MAGNA - Българска диаспора. Извънреден брой на Информационния бюлетин на КПЦ "В. Априлов", март 1995.
КАРАДЖОВ, М., Ц. Томчев. 1998. При изгубените българи в Татарстан. София: "Камеко" АД.
МИЛАНОВ, Е. 1997. Забравените българи. - Хемус бр.1, Будапеща. 44-46.
МИЛАНОВ, Е. 1995. Образователната дейност на Министерството на науката и образованието сред българските общности в чужбина, В: Българите в Средна и Източна Европа. София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 151-154.
НАЦИОНАЛНО-ОСВОБОДИТЕЛНОТО ДВИЖЕНИЕ на македонските и тракийските българи 1878-1944. Отг. редактор: Д. Мичев, т. 1-2, София: Македонски научен институт - София, Институт по история при БАН, 1994-1995.
НУРУТДИНОВ, Ф. 1993. Булгарский вопрос. Оренбург: Редакция вестника "Булгария".
НЯГУЛОВ, Б. 1995. Българите в Румъния - минало и настояще. - В: Българите в Средна и Източна Европа, София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 82-95.
НЯГУЛОВ, Б. 1997. Българските задгранични области и България (съвременни аспекти в исторически контекст). - Родина, 1997, кн. 1-2, 292-325.
ПАНТЕВ, А. 1991. Българският етнос по света. - География, 1991, кн.1, 1-4.
ПОБРАТИМ.1996 Българи по чешките земи. София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 1994
СТОЯНОВ, В. 1997. Турското население в България между полюсите на етническата политика. София: ЛИК.
ТАШЕВ, С. 1994. Българите в Албания (1919-1993 г.). - В: Етническият проблем и националният въпрос на българите. Сборник с доклади от симпозиума, Пловдив: , 141-162.
ТОДОРОВА, З. 1994. Прикриващото пиянство в Ньой. София: Македония прес
ТРАЙКОВ, В. 1993. История на българската емиграция в Северна Америка: От началото й през средата на ХIХ в. до 80-те години на ХХ в. София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски".
ТРАЙКОВ, В., Н. Жечев 1986., Българската емиграция в Румъния ХIV век - 1878 и участието й в стопанския, обществено-политическия и културния живот на румънския народ. София: Наука и изкуство.
ХОДЖА, Ж., Е. Миланов 1998., Отнасяне към България, българите, българското - В: Между адаптацията и носталгията (българските турци в Турция) София: Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия
APOSTOLOV, M.. 1996. The Pomaks: A Religious Minority in the Balkans. - NatioalitiesPapers, vol. 24, N 4, 727-742.
BENOIT-ROHMER, F. 1996. The Minority Question in Europe: Texts and Commentary. Council of Europe.
BOEV, E. 1995. The Scientific Problem Gagausians. Facts, Presumptions, Inventions and Psevdo Science: South East Europian Monitor vol II N 5, Vienna: South East Europian Monitor
BUGAJSKI, J. 1994. Ethnic Politics in Eastern Europe: А Guide to Nationality Policies, Organisations and Parties, , New York - London: The Center for Strategic and International Studies.
YASAMEE, F. A. K. 1995. Nationality in the Balkans: The Case of Macedonians. - In: Balkans: A Mirror of the New International Order. Ed. by G. G. Ozdogan and K. Saibasili, Istanbul, 121- 132.
* При подготовката на статията е използвана и лична информация на авторите, както и такава от представители на институциите, ангажирани с държавната политика спрямо задграничните българи, на които изказваме благодарност.
The ambiguous use of the terms which designate Bulgarians living beyond Bulgaria's international borders, calls for some explanation. On the diachronic plane, those terms reflect the different approaches to this population, as well as the historical stages through which Bulgarian society has passed. After the restoration of Bulgarian statehood in 1878, the popular term was enslaved Bulgarians, who were the target of liberation and unification policies; after World War I, Bulgarian minorities, whose rights were protected under several international treaties, and, towards the end of the communist regime, Bulgarians abroad, the objective being to integrate them into Bulgaria in accord with the communist party's current ideology. Bulgarians abroad remains the most popular term in post-1989 sociopolitical discourse, along with others such as diaspora, emigrants, communities, and the much rarer national minorities.
This term, coined upon the establishment of the Committee for Bulgarians Abroad in 1982, puts the accent on individuals and territorial distinction. The first accent, Bulgarians, does not take into account the idea of the need for protection of collective minority rights too, which has been increasingly popular in international relations since 1989. Contemporary processes have highlighted the problems of compact Bulgarian communities in the Balkan countries and the former Soviet Union - at that, precisely in their community aspect. The second accent, abroad, ignores the principle of ethno-territorial self-determination, which has been spreading continuously and has led to the rapid break-up of the federations in Eastern Europe. This term is inaccurate when referring to the Bulgarian autochthonous population stranded beyond Bulgaria's international borders under international treaties.
Neither are those border (from the Bulgarian perspective) communities covered by the terms emigrants or diaspora, which designate emigrant or scattered groups beyond the ethnic and national territory. Certain scholars use the term diaspora in the broad sense, meaning any ethnos beyond its international and ethnic borders, including both emigrants and autochthonous population and not necessarily requiring the existence of a state or central region (Buchvarov 1993: 20-22).
International documents do not offer a universally acceptable definition of national minority. Nor is this term used in the effective Bulgarian Constitution. The definitions offered are based on both objective and subjective criteria. The former include permanent residence in a state or respective citizenship, as well as ethnic, religious and language characteristics that are distinct from those of the majority, and a non-dominant status versus the latter; the subjective criteria are associated with the motivation to preserve one's specific identity, i.e. culture, traditions, religion and language (Benoit-Rohmer 1996: 12-15). Fundamental studies regard national minorities as varieties of ethnic minorities, which are parts of nations in other states and have a foremost secessionist or autonomist orientation.
The limits imposed by the aforementioned definitions are avoided by the broadest term possible: Bulgarians beyond the border (or expatriate Bulgarians, Alexandrov 1995), when referring to individuals, or the derivative expatriate Bulgarian communities, when focusing on the community. Those terms are close to the self-reference of members of the Bulgarian communities: "I am a Bulgarian from Bessarabia," or "we are Bulgarians - from Golo Bardo."
The term Bulgarian communities beyond the border thus refers to population groups beyond Bulgaria's international borders, groups which are sufficiently large, compact or cohesive and whose past and/or present identity is related to the Bulgarian ethnos, territory, state or culture. Without ruling out the other definitions, the term is used in this study, which deals mainly with the most topical issues of the "external" Bulgarians as communities in recent years.
The objective of this study, which does not claim to be exhaustive, is to make a general review of the main issues of Bulgarian communities beyond the border. It analyzes three main issues: 1) The identification of Bulgarian communities in regard to their origins, ways of formation, number, territorial distribution and distinctive features; 2) The changes in Bulgarian ethnic identities in regard to the main markers and factors determining their development, and 3) The contemporary ethno-political development of Bulgarian ethnic communities in the perspective of the policies of the receiving states, the mother country, minority status and organized movements.
* * *
Identification of the Bulgarian communities. Along with the Bulgarian state and the minority groups in Bulgaria, expatriate Bulgarian communities are one of the "internal" factors accounting for the development of the Bulgarian national question in modern and contemporary times. Their identification is determined by the concept of the historical and contemporary essence of the Bulgarian nation.
The Bulgarian nation was formed as an ethnic nation on the basis of the Bulgarian ethnos in the age of the National Revival (the Bulgarian Renaissance, late 18th and 19th century), proceeding from a religious (Eastern Orthodox) context and developing a modern nationalism. The main unifying marker in this process was the Bulgarian language. The Constantinople Patriarchate and the Ottoman Empire were the "opponents" versus which the national identity was built. The ethno-territorial range of the nation was first formally delimited by the Turkish sultan's firman on the establishment of the Bulgarian Exarchate (1870), and generally confirmed by the great powers in their resolutions at the Conference of Constantinople (1876) and the Peace Treaty of San Stefano (1878). The religious-based ethnic differentiation, inherited froe of Constantinople (1876) and the Peace Treaty of San Stefano (1878). The religious-based ethnic differentiation, inherited froe of Constantinople (1876) and the Peace Treaty of San Stefano (1878). The religious-based ethnic differentiation, inherited froe of Constantinople (1876) and the Peace Treaty of San Stefano (1878). The religious-based ethnic differentiation, inherited froe of Constantinople (1876) and the Peace Treaty of San Stefano (1878). The religious-based ethnic differentiation, inherited froule, the accentuation of the Slav identity of the Bulgarian nation rules out its Bulgarian Turkic components.
The ethno-unitarian model dominating the development of the Bulgarian nation foregrounds the fate of the territories perceived as "ancestral," and the consanguineous ethnic communities which have been left or formed beyond the boundaries of the state. This model accounts for the limited perception of only ethnic and Eastern Orthodox Bulgarians as part of the nation. Having ended up in other states by force of different circumstances, those "external" Bulgarians and their descendants have integrated civically and, in some cases, ethnically, with them. Those who have preserved their original identity ought to be regarded as parts of the Bulgarian ethnocultural community. The Bulgarians who have kept or restored their Bulgarian citizenship, are also part of the Bulgarian civic nation.
On the other hand, a civic-national community has developed, albeit slowly, within the international borders of Bulgaria since 1878. This community comprises not only the ethnic and Eastern Orthodox Bulgarians, but also the minority population: the non-Bulgarian ethnic and non-Orthodox groups living on the territory of the state. Having emigrated from Bulgaria, members of minority groups also remain associated, to one extent or another, not only with the Bulgarian civic, but also with the Bulgarian cultural community.
The problems in the identification of expatriate communities as Bulgarian stem from the choice between the two main, but largely formal, approaches in identifying a minority group. The first approach is based on the origins and the second, on self-identification. Yet if the focus on origins does not always explain the changes in ethnic identity, absolutizing self-identification often ignores its sustainability (Krasteva). As a result of the internal development of the community and external influences, the origins may have stopped playing an ethno-definitive role, whereas self-identification may be the product of ad hoc circumstances. The approach taken in this study prioritizes the relation between origins and self-identification, as well as the changes in individual and group identity. The most reliable criteria for the existence of Bulgarian identity remain the specific individual and group manifestations on that basis. This approach is also applied to the identification of expatriate Bulgarian communities.
According to the ethno-national concepts that are prevalent in Bulgarian public consciousness, there are two types of expatriate Bulgarian communities. The "classical" communities are those which speak Bulgarian in its various dialects, and are Eastern Orthodox Christians. The other communities are "special" cases, which depart from the "classical" concept: they have another religion or speak other languages. The second type of communities includes, for instance, the Muslim Bulgarians from Golo Bardo, Kukaska and Prizrenska (Kosovska) Gora (respectively in Albania and Yugoslavia), as well as in Aegean and Adrianopolitan Thrace (Greece and Turkey), the Catholic Bulgarians from Banat (Romania and Yugoslavia), and the Turkic-speaking Gagaouz in Bessarabia and Tavria (Moldova and Ukraine). Depending on their ethnic origins, there are three main types of expatriate Bulgarian communities: the first includes the ethnic Bulgarians, the second - the diaspora of non-Bulgarian ethnic descent, and the third, the communities of Bulgarian Turkic origins.
The figures on the total number of expatriate Bulgarians vary from more than one to seven million people, depending on the objectivity and range of the different estimates. Most Bulgarian sources apply Bulgarian ethnic origins as the main criterion, excluding the Bulgarian Turkic communities, among others. The total number of expatriate Bulgarians (apart from those of Bulgarian origins in the Republic of Macedonia), according to certain estimates, approximates 1,100,000 (Buchvarov 1993: 26, 29). According to the Agency for Bulgarians Abroad, expatriate Bulgarians - the communities of Bulgarian origins in the Republic of Macedonia and Greece included - number about 2,300,000. Either way, the Bulgarian estimates are higher than the figures from the censuses in the respective countries, which are based on self-identification - be it free or not. To judge from those figures, the largest expatriate Bulgarian communities are in Ukraine and Moldova. The difficulties in drawing a more accurate statistical profile also stem from the fact that emigrants from Bulgaria before 1908 were registered as part of the Turkish ethnic massif (because of the Principality's formal dependence on the Ottoman Empire before the proclamation of independence), and the expatriate Bulgarian communities - as emigrants from the respective foreign states (Pantev 1991: 2).
Here is a possible classification of expatriate Bulgarian communities by origin:
1. The communities of ethnic Bulgarians are of two types, depending on their different genesis: autochthonous population and diaspora.
1.1. The autochthonous communities populate what is perceived in the modern age as Bulgarian ethnic territory, having ended up within the boundaries of foreign states by force of international treaties after 1878. The 1878 Treaty of Berlin left ethnic Bulgarians beyond the boundaries of the newly created Principality of Bulgaria, in the autonomous province of Eastern Rumelia; in Macedonia and Adrianopolitan Thrace, which remained under the rule of the Ottoman Empire; in the Morava River region - the areas of Pirot and Vranya, which were ceded to Serbia, as well as those around Nis and Leskovats, which were incorporated in Serbia under the Treaty of San Stefano; and in Northern Dobroudja, which was given to Romania, again under the Treaty of San Stefano. The Principality and eastern Rumelia unified in 1885. The 1913 peace treaties of Bucharest and Constantinople following the two Balkan wars ceded to Bulgaria Pirin Macedonia, Western Thrace, the Eastern Rhodopi Mountains and the Northern Mount Strandja; Southern Dobroudja went to Romania, and Vardar and Aegean Macedonia, to Serbia and Greece respectively. Under the 1919 Peace Treaty of Neuilly after World War I, the Bulgarian state also lost Western Thrace, subsequently annexed by Greece, as well as the district of Stroumitsa and the so-called Western Bulgarian Outlands (part of the district of Tsaribrod, the former district of Bosilegrad, and those of Trun and Koula), which were annexed by Serbia (Yugoslavia). The Bulgarian borders were last changed when Southern Dobroudja was reverted to Bulgaria under the Treaty of Craiova, signed with Romania in 1940. The country's international borders around 1941 were confirmed by the 1947 Peace Treaty of Paris after World War II.
Those territorial changes were associated with changes in the ethno-demographic composition of the respective regions, which resulted both from natural assimilation and the receiving states' policy of forcible denationalization and discrimination. This generated recurrent and mass refugee waves to the mother country Bulgaria, which comprised mostly ethnic Bulgarians from Macedonia and Thrace, as well as from the Western Outlands and Dobroudja, the number of refugees totalling some 1,200,000 between 1878 and 1940. Migration caused almost total de-Bulgarization of entire regions such as Eastern Thrace after the Balkan wars, along with declining numbers and change of the ethnic identity of the remaining indigenous Bulgarian population. At the same time, there were exchanges of minority populations - after World War I, between Bulgaria and Greece, and after the Treaty of Craiova, between Bulgaria and Romania (Romanian colonists from Southern Dobroudja in exchange for Bulgarians from Northern Dobroudja), which also led to partial de-Bulgarization of Northern Greece and Romanian Dobroudja.
Today, the comparatively largest expatriate communities of autochthonous population with a preserved Bulgarian identity are those of the Bulgarians in Yugoslavia and Albania. When the Western Outlands were annexed by Yugoslavia in 1919, there were about 55,000 Bulgarians there; according to the latest Yugoslav census in 1991, their number is 25,000 (Todorova 1994: 9-10). The number of Bulgarians in the Albanian regions of Golo Bardo, Mala Prespa, Kukaska Gora, several villages in the area of Korce and elsewhere, approximates 37,000, according to Bulgarian sources (Tashev 1994: 152-153). This group includes the largest community of Bulgarian origins outside Bulgaria - on the territory of the Republic of Macedonia and Northern Greece, a substantial part of which has already acquired a non-Bulgarian self-identity.
1.2. The ethnic diaspora (emigrants) is the result of emigration from Bulgarian ethnic territory and the state due to foreign domination, political harassment, economic problems and desire for self-expression. Depending on the time of and reasons for the emigration, this group is divided into four sub-groups: "historical" diaspora, before 1878; economic and political emigrants between 1878 and 1944; political emigrants after 1944, and economic emigrants after 1989. The expatriate communities of ethnic Bulgarians have also been enlarged by individual emigration for family, education and other private reasons.
1.2.1. The "historical" diaspora originated even before the final formation of the Bulgarian nation during the National Revival and the creation of the modern state. Ethnic Bulgarians started emigrating back in the period of Byzantine rule (11th-12th century). Later emigration was associated with the establishment and conditions of Ottoman domination and, in the 14th to 16th century, involved mainly the intellectual elite, and in the 17th to 19th centuries, the rural populace. Emigration intensified as a result of crushed uprisings against Ottoman rule, such as that in Chiprovtsi in 1688, and especially during the frequent Russo-Turkish wars and unrest f the Kurdjalii (outlaws) in the late 18th and early 19th century. Prior to 1878, Bulgarian emigrants headed north of the Danube, settling from the area of Banat to the west, to the area of the Northern Black Sea and the Sea of Azov to the east, across Transylvania, Oltenia, Muntenia, Moldova and Bessarabia. The total number of emigrants into the principalities of Wallachia, Moldova and Transylvania approximated 800,000 to 900,000 (Traikov and Zhechev 1986: 154). Assimilation changed the original numbers. Today, this diaspora covers the communities in the Yugoslav part of Banat - several thousand people; in Romania, around 10,000, according to the 1992 census (Nyagoulov 1995: 82-83); in Moldova and Ukraine, 88,000 and 234,000 respectively, to judge from the last census in the Soviet Union in 1989, as well as the subsequently resettled local Bulgarians in Russia and Central Asia (Grek 1993: 211). Representatives of the most compact and best preserved Bulgarian communities claim that they are at least 120,000 in Moldova, 400,000 in the region of Odessa, and 70,000 in Ukraine's Zaporozhye region.
1.2.2. Economic emigration from Bulgaria and political emigration of refugees from Macedonia, Thrace (The National Liberation... 1997), Bessarabia, Banat and other expatriate territories and communities in the late 19th and early 20th century, started forming a Bulgarian ethnic diaspora in Central Europe, the Americas and Australia. Emigration peaked after watershed events such as the quelled Ilinden-Preobrazhenie Uprising in Macedonia and Adrianopolitan Thrace in 1903, Bulgaria's defeat in the wars in 1913 and 1918, and economic crises. The assimilation of expatriate emigrants was faster because they had never lived on the territory of the mother country (Pantev 1991: 2-3). From 1880 to 1945, 954,000 people, regardless of ethnic identity, emigrated from the country. The total number of Bulgarian emigrants to North America since the start of emigration has exceeded 120,000 or 130,000 (Traikov 1993: 272). The first Bulgarian colonies in Central Europe were horticultural. Today they are small and include a substantial number of Bulgarian citizens: in Hungary, about 5,000 Bulgarians (Donchev 1995: 21); in the Czech Republic, 3,500 Bulgarians (Pobratim 1994: 89), etc.
1.2.3. Political emigration after 9 September 1944 involved members of the former ruling circles, activists of political parties and organizations in opposition to the communist regime, and democrats. Those emigrants settled in Western Europe and America, and numbered approximately 7,000 or 8,000 by the mid-50s (Vassileva 1993: 181). After the war, people of Bulgarian origin also emigrated from Aegean and Vardar Macedonia mostly for political reasons - such as the Civil War in Greece (1946-1949) or repressions against the manifestation of Bulgarian identity.
1.2.4. Economic emigration since 1989 has been the latest large emigration wave from the country. Generated by the socioeconomic crisis and boosted by the fall of the Iron Curtain, this process has covered more than half a million people, the majority of them ethnic Turks. Most of the recent ethnic Bulgarian emigrants are highly skilled specialists who have moved to the industrialized countries, mainly the US and Canada. Bulgarian citizens studying abroad are potential emigrants too. Part of the recent emigrants do not intend to settle abroad permanently, whereas people who fail to integrate into the receiving states are returning or are repatriated under the strict immigration laws in the respective countries. Rapid integration into the new environment is a prime problem for those emigrants, who have not organized in communities yet.
Unlike the political and economic emigrants under the totalitarian regime, contacts with the mother country are no problem for recent emigrants, nor does association in Bulgarian organizations conflict with their desire for integration into the new environment. On the contrary, contacts with Bulgaria or other Bulgarian emigrants can facilitate adjustment to the foreign culture.
2. The communities of non-Bulgarian ethnic minority groups from Bulgaria have also taken shape as a result of emigration. The most compact groups of this diaspora are the Bulgarian Jews in Israel and the Bulgarian Turks in Turkey. The community of the former originated as a result of mass resettlement in 1948 and 1949, when 32,000 Jews emigrated from Bulgaria in organized groups (Vassileva 1992: 123). The recurrent emigration of Turks from Bulgaria after the establishment of the Bulgarian state in 1878 has shaped the community of settlers in Turkey (cf. "The Turks"). The largest single exodus, in 1989, resulted from the policies of the so-called "Regeneration Process." In just several months, 370,000 people left for Turkey, 215,000 of whom settled there. The socioeconomic crisis prompted more Bulgarian Turks to emigrate in the next few years, their number approximating 140,000 from 1990 to 1993 (Stoyanov 1997: 213-214, 237-240).
Bulgaria's relations with those communities depend on the degree of their previous integration into Bulgarian society and the nature of their cohabitation with ethnic Bulgarians, which has formed particular historical concepts and stereotypes. The effective integration of Bulgarian Jews and their conflict-free cohabitation with the Bulgarians, confirmed by their rescue from the Holocaust during World War II, are prerequisites for the strong bonds with Bulgaria which their compact group in Israel has preserved to the present day. Indicatively, the local organization of Bulgarian Jews has sent humanitarian aid and is lobbying for the Bulgarian state. Armenian emigrants from the country have a similar positive attitude to Bulgaria.
The religious-based ethnic confrontation inherited from the Ottoman millet system and the formation of the Bulgarian ethnic nation on an anti-Turkish basis, the ethno-religious differentiation of ethnic Turks in the country and the assimilationist policies towards them in the 80s, have accumulated negative stereotypes in relations between Bulgarians and Turks - which certain political forces have been trying to capitalize on. This also explains the low interest of the Bulgarian state in the communities of emigrants, who are occasionally called "Bulgarians" in Turkey. Their community has also remained cohesive and, in organizational terms, is united in the structures of emigrants from the Balkan countries. A recent survey among children of emigrants who have returned to Bulgaria for their higher education, shows a high level of commitment to Bulgarian culture (Hodja and Milanov, 1998).
Typically, all expatriate communities of minority groups from the country have remained - to one extent or another - proponents of Bulgarian modern public culture. That is why they may also be qualified as Bulgarian cultural communities.
3. The Bulgarian Turkic communities are descended from one of the components of the Mediaeval Bulgarian ethnos, formed by the symbiosis of Turkic-speaking Bulgarians and Slavs. They include the communities of the Chuvash and Kazan Tatars in Russia, whose origins go back to the so-called Volga Bulgarians. They were formed before the emergence of the Bulgarian ethnos in the Balkans, profess Islam (Kazan Tatars) or Eastern Orthodoxy (Chuvash), and have developed a new identity and respective ethnic self-identification under powerful pressure from the communist Soviet regime. The contemporary ethnic renaissance, however, has also covered those communities, who are now rediscovering their Bulgarian roots (Nurutdinov 1993; Karadjov 1998). They ought to be included in the proposed theoretical classification as parts which have split from, but remain related to the common entity. That is why Bulgaria cannot exclude them as subjects of cultural integration.
This also applies to the community of the Gagaouz in Moldova and Ukraine. It is hard to find the exact place of this community in the proposed classification, since the issue of its origins remains controversial and has not been ultimately resolved by science. If we accept one of the most popular versions, which identifies the Gagaouz as descendants of Mediaeval Turkic-speaking Bulgarians and other Turkic tribes in the Bulgarian lands, their group ought to be classified with the Bulgarian Turkic communities. If, however, we accept the theory that the Gagaouz are linguistically assimilated Slavic-speaking Bulgarians, then their community should be included in the group of ethnic Bulgarians and, respectively, in the sub-group of the "historical" diaspora. There is irrefutable evidence that the Gagaouz from Moldova and Ukraine were formed as a language and ethnocultural group on Bulgarian ethnic territory, that they emigrated together with the Slavic-speaking Bulgarians, with whom they live together and have the same religion - Eastern Orthodox Christianity - and have a culture that is similar and largely identical with Bulgarian traditional culture. A distinct Gagaouz ethnic community was formed in Moldova, under external influence too - of Russian, Romanian and, in particular, Soviet policies - with the bond with Bulgaria and the Bulgarians tending to remain territorial only. The last Soviet census documented 198,000 Gagaouz, of whom 153,000 in Moldova (Dimitrov 1995; Gradeshliev 1993).
Expatriate Bulgarians and their communities differ not only by ethnic origins and genesis, but also by a series of objective indicators which vary in time. For instance, in generational terms emigrant groups in the West were tending to age before 1989, but have since been rapidly rejuvenated by the new emigration wave. In socioeconomic terms, there are great differences between the mostly rural communities in the ethnic territories and the "historical" diaspora, on the one hand and, on the other, the western emigrants (second or third generation and those since 1989), who are concentrated in the cities and are highly skilled in their overwhelming majority. In political terms, unlike the Bulgarian communities in the former communist countries and even the first-generation economic emigrants to the West, most of whom tend to be left-wing, political emigrants after 1944 and the recent economic emigrants are more right-wing conservative or liberal. All this impedes the perception of expatriate Bulgarian communities as an integral whole, and calls for a differentiated approach in the course of their identification, study or ethno-political treatment. The aforementioned differences also influence the processes of preservation or change of expatriate Bulgarian identities.
* * *
The changes in Bulgarian ethnic identities. Ethnic identity is a variable which is formed, developed and cultivated in particular historical conditions and in opposition to "the others." The correspondence between ethnic origins and self-identification of minority groups is best preserved among large and compact communities which have a distinct ethnic self-identity, are not exposed to assimilationist influences and are supported by the mother country. The differences in the historical destiny and contemporary situation of the expatriate Bulgarian communities account for the different degree to which their ethnic identity has been preserved.
The processes of natural or forcible assimilation have led to changes in ethnic identity or even its complete replacement. The following groups are of Bulgarian origin but have developed another identity and self-identification: the so-called Krashoveni in the Romanian part of Banat, descendants of 14th century emigrants from the Bulgarian lands who are now mainly under Croatian or Serbian influence; the descendants of Bulgarian colonists in Transylvania, who are now Romanians, Germans or Hungarians; the majority of the Bulgarian diaspora in the Romanian Danube valley (the Oltenia and Muntenia regions), who are Romanianized; the inhabitants of the Morava River region, annexed by Serbia in 1878, who are entirely Serbianized; to a large extent, the population of Bulgarian origins of Vardar and Aegean Macedonia, now Macedonian or Greek.
The groups with a dual self-identity, whose Bulgarian components are manifested only under "appropriate" or "safe" circumstances, are an intermediate category between the communities of Bulgarian ethnic origins but another self-identification, and those of Bulgarian origins and self-identification. This is typical of persons who live in a non-Bulgarian environment, or of children from mixed marriages. However, it may also apply to compact groups of Bulgarian origins, who have been subjected to strong assimilationist pressure or have adjusted to the ethno-national environment of the country in which they live: for instance, a certain section of the populace of Bulgarian origins in the Romanian Danube valley, who have partly preserved their ethnic identity but do not openly declare it in the censuses. The village of Izvoarele, Teleorman district, is a case in point: according to the Romanian census, the village is Romanian, but it has preserved its Bulgarian dialect and rites, and the children and the elderly do not even understand Romanian. Ethnic Bulgarians in "immigrant" countries such as the US, Canada, Argentina and Australia, where the nations have been forged by the civic unification of different ethnoses, also have a dual identity - but in a different sense. On the one hand, they have an ethnic Bulgarian identity but, on the other, they have developed a sense of belonging to the civic nation and, subsequently, the cultural community of their new home country.
Another distinctive feature of certain expatriate Bulgarian communities is the formation of a distinct regional or ethnocultural identity which may include elements of the Bulgarian one, but may also be in opposition to the latter. This process may result from sustainable ethnocultural and religious specificities, long-term isolation from the homeland, or specific historical development in the populated territory. For instance, the Bulgarians in Banat, who are Catholic, identify only as "Paulicians" or "Paulician Bulgarians" (part of them were followers of the Paulician heresy before converting to Catholicism), but in Bulgaria insist on being called "Banat Bulgarians" and do not want to be confused with the other Bulgarians in Romania, who are Orthodox. The latter, for their part, still use the ethnonym "Serbs" too, by which they were identified by the local authorities and population after their resettlement. In other cases, regional self-identity has been stimulated and imposed by the authorities and official propaganda in the respective countries, for the purpose of severing ethno-national bonds with Bulgaria. That is how the Macedonian ethno-national identity was formed in the Socialist Republic of Macedonia after 1944 - on the basis of regional differentiation and by administrative pressure, in opposition to the Bulgarian identity. This largely effectively completed process explains why today Bulgarian identity there is manifested mostly on an individual basis. There are indicators of a similar approach to the Bulgarians in the Western Outlands, who are encouraged by the Serbian authorities to express their "Shoppe" identity, as well as to the Muslim Bulgarians in Western Thrace, for whom Greece has created a separate "Pomak" written language. Those processes have also been "facilitated" by the policies of the Bulgarian state, which remained indifferent to those communities for decades.
Ethnic origins and ethnic self-identification are in perpetual interaction and inter-dependence. In the cases in which they overlap, the existence of communities is trouble-free, since the identity is based on the origins and is manifested through self-identification. Among the expatriate Bulgarians, this applies mostly to the Bulgarian communities in Moldova and Ukraine. In the case of the other expatriate Bulgarian communities, their Bulgarian origin has either lost its ethno-definitive significance or their identity has been impaired, as a result of which they have problems with self-identification or do not have freedom of self-identification.
What form do main markers of ethnic identity - such as language, religion and traditional culture - take among the expatriate Bulgarian communities?
As the most obvious distinctive feature setting a community apart from "the others," language is a primary criterion determining the changes in Bulgarian identity. Most communities which have lost the Bulgarian language as a medium of communication, have eventually started gravitating towards the dominant ethnos and. after several generations, have changed their original identity. To this end, past- and to some extent, current - assimilationist policies towards Bulgarian minorities, aim primarily to restrict or ban the use of the mother tongue. This still applies, for example, to Greek policies towards communities of Bulgarian origin, which still promptly switch from Bulgarian to Greek in the presence of outside observers.
Yet despite the unquestionable ethno-definitive role of language, the facts show that this criterion cannot be absolutized. Linguistic assimilation has led to bilingualism and eventual disappearance of the mother tongue, with the dialects departing from standard Bulgarian. The Tavrian Bulgarians, who live in the Zaporozhye (in the area of the Sea of Azov), Ukraine, are a case in point. Even though this compact community of approximately 35,000 people identify as ethnic Bulgarians, just 28% say that their mother tongue is Bulgarian - the mother tongue of the others is Russian (70%) or Ukrainian (2%). In this case the similarity between Bulgarian and the official language in the country, Russian, has led to linguistic assimilation. As regards the Bulgarians in the region of the Morava River, the similarity of Bulgarian and Serbian has facilitated complete ethno-national assimilation.
The transformation of the vernacular (dialect) into literary (standard) language is regarded as one of the important indicators of the formation of a new nation. This rule is largely confirmed by the formation of the Macedonian nation in the Republic of Macedonia after World War II. The standard Macedonian language there was created by decree on the basis of the dialects which had the least in common with the standard Bulgarian language and with Serbian loan words, and is now one of the major cohesive factors of the new national identity. This, however, does not apply to the Banat Bulgarians. They developed their own script and literature on the basis of their dialect and the Latin alphabet even in the second half of the 19th century, which they have continued to "uphold" without contrasting them with their Bulgarian self-identity. The idea of the transformation of dialect into standard language is stimulated by superficial isolation from the mother country, which is ever harder to sustain given the present level of modern communications.
The thesis that language is not necessarily ethno-definitive is also confirmed by the group of the Gagaouz. Their language has a Turkish lexical stock and phonetics, grammar and idioms that are similar to Bulgarian (Boev 1995: 65-66). The Gagaouz, who were resettled from Bessarabia into the Ukrainian Zaporozhye, Kazakhstan and Southern Ossetia, identify as Bulgarians - just like the Gagaouz in Bulgaria. Yet even the Gagaouz community in Moldova, the majority of whom now have a Gagaouz ethnic identity and who proclaimed autonomy in 1995, have continued to demonstrate their sense of community with the Bessarabian Bulgarians: the Gagaouz Parliament has declared the Day of Slav Letters and Bulgarian Culture an official holiday, and Bulgarian as one of the four official languages in the new formation. In the past few years, about 20 university and post-graduate Gagaouz students received their education in Bulgaria.
Notwithstanding the linguistic specificities, standard Bulgarian remains the main medium of integrating expatriate Bulgarians into Bulgaria.
Neither can religion be a reliable criterion for Bulgarian identity. Eastern Orthodox Christianity used to be a distinctive feature in the Ottoman Empire, but not of Bulgarians only. In later times, the Bulgarian Exarchate and parishes, rather than religion itself, played a significant ethno-definitive role among expatriate Bulgarian communities until the wars in the second decade of the 20th century. The 1990 resolution of the Holy Synod of the Bulgarian Orthodox Church to discontinue financial support for Bulgarian churches abroad, as well as the schism in the Church itself, have considerably weakened its role as a mainstay of Bulgarian Orthodoxy among expatriate communities.
The denomination of minorities may play an ethno-mobilizing or disintegrating role, depending on its difference from or similarity to the dominant religion in a particular country or region. The fact that the compact Bulgarian communities live in countries where Orthodoxy is the official religion has, rather, turned it into an ethno-disintegrating factor in view of the state-political subordination of the Orthodox ecclesiastical institutions. The assimilation of Bulgarians in the Morava River region by the Serbs, of Orthodox Bulgarians north of the Danube by the Romanians, as well as of those in Northern Greece, is largely due to the respective Orthodox churches. The ethno-preserving function of a supra-state religion such as Catholicism, which uses the language of the faithful, is confirmed by the Catholic Bulgarians in Banat - the earliest surviving Bulgarian diaspora. Catholic Bulgarians in the villages of Cioplea and Popesti, respectively within and near Bucharest, have been assimilated just as their Orthodox compatriots in the region, since their services are conducted in the official Romanian language. Islam has made part of the Bulgarian population in Albania (Golo Bardo and Kukaska Gora) immune to Macedonist policies, and has indirectly helped preserve their ethnic self-identity. By contrast, under the influence of Islam, Muslim Bulgarians (Pomaks) in Western Thrace have been subjected to Turkization, imposed by the cohabiting Turkish populace with Ankara's active support.
Traditional culture and its components are also relevant - to a varying degree and directly or indirectly - to ethnic identity. Personal and family names, whose change is indicative of ethnic assimilation, have a direct bearing to the latter. For instance, the very elderly people of Bulgarian origins in Aegean Macedonia introduce themselves to Bulgarians from Bulgaria by their Bulgarian names, which have been changed to Greek ones in the official records. The changes in the names of people of Bulgarian origins have different dimensions. Personal and family names have been modified in accord with the standard names in the receiving states, e.g. Todor to Fyodor and Pena to Polina in the USSR; Tsvetan Roussev to Florin Ruse and Todor Angelov to Tudor Angel in Romania; Vassil Shanov to Vasile Shano in Albania. In certain countries, people who want to preserve their Bulgarian names must pay a large fee, and that compels them to change their names (Alexander Chakurov to Alex Cakarik in Turkey). The modified names lead to changes in the language, traditions and self-identification. On the other hand, the restoration of Bulgarian names is indicative of an ethnic renaissance. The importance of this factor to the individuals themselves is evidenced by the fact that many expatriate Bulgarians who apply for Bulgarian citizenship want to streamline their names to Bulgarian standards (Anatoly Zlatov to Anton Zlatov, Ukraine; Afanassy Topal to Atanas Topalov, Moldova; Vladimir Nikolovski to Vladimir Nikolov, Macedonia). Even some Muslim Bulgarians from Golo Bardo have wanted to change their names in order to avoid the embarrassment of being different.
Folklore and rites have played a major ethno-mobilizing role in regard to expatriate Bulgarian identities. As very conservative systems, they have preserved the regional specificities from the age before the emigration or break with all-Bulgarian culture, even though they have absorbed new elements from the other ethnic cultures. Folklore has transmitted legends of the destiny of the Bulgarian ethnos over the centuries. For example, the Gagaouz song De se e choulo vidyalo bulgarin da se potourchi (Whoever's heard or seen a Bulgarian to become a Turk) tells about upheld Bulgarian identity, whereas the Golo Bardo song Debrantsi gorni gragyani recounts the tragedy of Turkization. Having lost their Bulgarian language as a medium of communication, Bulgarians in Aegean Macedonia still mourn the deceased in Bulgarian. The well-preserved folk songs and dances of the Bulgarians in Bessarabia, Tavria and Golo Bardo raise the ethno-national self-confidence of those communities. In many cases, the existence of well-developed song and dance traditions makes up for the lack of access to modern Bulgarian culture. The opening of the first expatriate music college for Bulgarian folklore in Moldova in 1996 is indicative of the strong interest in and importance of folklore.
The preservation of Bulgarian traditional culture among expatriate communities has turned them into a sort of "reserves of Bulgarianhood," which have also preserved certain typical features of the Bulgarian worldview better than the Bulgarians in the mother country. Other peoples cite diligence as the main distinctive feature of the Bulgarian ethnos in the past. Indicatively, certain studies show that this virtue is better preserved precisely among the ethnic Bulgarians who live beyond Bulgaria's international borders (The Bessarabian Bulgarians 1996: 21-25; Pobratim 1994: 21-24).
The surveys show that the absence of certain typical features of the "classical" concept of Bulgarian ethnic identity intensifies the respective community's commitment to the other features. Thus strong commitment to the Bulgarian language and traditional culture is typical of the Bulgarians from Banat and Golo Bardo, who are Catholic and Muslim respectively, whereas the non-Slavic-speaking Gagaouz are devout Orthodox Christians and proponents of traditional culture.
Language, religion and traditional culture are the markers which delimit the general boundaries of the ethnic community. The absence of any of them creates prerequisites for changes in the original identity. Among the prerequisites for the assimilation of Bulgarian communities are religious identity with that of the dominant ethnos, as well as similarities in the language and traditional culture. The smaller number and dispersion of a particular community also accelerate the change of ethnic identity.
Citizenship has a definite bearing on ethnicity too, even though this criterion is definitive foremost of the civic-national community. The acquisition and preservation of Bulgarian citizenship is not necessarily associated with the manifestation of Bulgarian ethnicity. On the other hand, practice shows that the possession of a Bulgarian passport or even of documents citing Bulgarian nationality, origins or name, is directly relevant to the declaration of Bulgarian ethno-national identity. The "Bulgarian nationality" in passports and birth certificates is precisely one of the reasons why ethnic Bulgarians from the former Soviet Union have continued to easily identify as such even after they have lost their language and memory of their origins. At the same time, people of Bulgarian descent from other countries - such as Albania - who identify as Bulgarians, find it embarrassing to explain why they are identified as Albanians or Macedonians in their passports. In some countries - for instance, Ukraine - there is a law against double citizenship, which is naturally an obstacle to the acquisition of Bulgarian citizenship by local Bulgarians. The number of expatriate Bulgarian citizens is roughly estimated at about 800,000, the majority of them Bulgarian Turks who left the country in and after 1989, as well as recent ethnic Bulgarian economic emigrants. In terms of their legal status with regard to Bulgaria, the expatriate Bulgarians are persons who have Bulgarian, double (Bulgarian and foreign) or only foreign citizenship.
Assimilationist changes are possible even if all aforementioned markers are present, since identity is dependent foremost on political factors: the attitude of the state in which the respective community lives, as well as of the mother country. If the receiving state pursues consistent and long-term assimilationist policies, while the mother country fails to launch ethno-protective policies, the boundaries of the original identity will be blurred after several generations. This is the main reason for the accelerated assimilation among the population of Bulgarian origins in Romania and, in particular, in Yugoslavia and Greece. Bulgaria's policy of ethnic preservation of expatriate Bulgarian communities, launched in the past few years, will eventually impact on their identity and self-identification.
* * *
From assimilation to ethnic renaissance. The Bulgarian communities that have remained beyond the country's international borders or have been formed since 1878, have their own history which, in some cases, has reintegrated them into Bulgaria and, in others, distanced them from the all-Bulgarian development. Their cause has changed: from liberation to preservation and survival and, at present, renaissance. This cause has been championed by revolutionaries, and political and cultural organizations and institutions of expatriate Bulgarians in their countries of residence or in Bulgaria.
iate Bulgarians in their countries of residence or in Bulgaria.ation (assimilation) and Bulgaria's policies of ethnic preservation (renaissance) of the Bulgarian minority communities, is not in favour of the preservation of their ethnic identity. Bulgaria's non-committed and inconsistent policies in the past are one of the reasons why the status of expatriate Bulgarian communities has traditionally been inferior to that of the other minority groups. For instance, while the Greeks in Albania enjoy extensive minority rights, including tuition in their mother tongue, poliroups. For instance, while the Greeks in Albania enjoy extensive minority rights, including tuition in their mother tongue, poliroups. For instance, while the Greeks in Albania enjoy extensive minority rights, including tuition in their mother tongue, rouproups. For instance, while the Greeks in Albania enjoy extensive minority rights, including tuition in their mother tongue, poliroups. For instance, while the Greeks in Albania enjoy extensive minority rights, including tuition in their mother tongue, polirian communities in Ukraine, Moldova, Romania, Yugoslavia and Hungary have been granted national minority status. This status, however, does not automatically entail actual guarantees of their rights to non-discrimination, and preservation and development of identity, since they depend on the particular policies of the respective states. For example, if the small Bulgarian community in Hungary enjoys even the right to local and central minority self-government, the Bulgarians in Yugoslavia (the Western Outlands) are still subjected to intensive ethno-cultural assimilation despite the formally declared minority rights.
The contemporary cause of Bulgarian communities organized as minorities in terms of interest, idea and common cause, may be formulated as ethno-cultural renaissance, economic prosperity and spiritual integration into Bulgaria, while remaining loyal to the receiving states. The priority of their organized activity is on culture and education, and their main problems are associated with funding and the lack of concerted action and coordination. Repatriation to the homeland is the objective of few Bulgarian groups: mostly those interned in the ex-Soviet Central Asian republics by the Stalinist regime, as well as individual intellectuals from Moldova and Ukraine. Between 1991 and 1995, up to 1,500 ethnic Bulgarians from the post-Soviet republics resettled in Bulgaria.
Here are some recent achievements of compact Bulgarian groups, especially from the "historical" diaspora: establishment of public associations and organizations; tuition in Bulgarian language and opening of Bulgarian schools; publication of periodicals and books, Bulgarian-language radio and TV broadcasts; creation and concerts of Bulgarian folk ensembles; celebrations, festivals and other cultural projects; involvement in the sociopolitical life of the respective countries. Those achievements vary from one country to another. Even though they have been initiated and effected by members of the elite of the Bulgarian communities themselves, by rule they depend on the respective government's minority policies which pursue their own goals.
Bulgarians in Moldova and Ukraine have the best opportunities of studying their mother tongue: apart from optional courses, there are Bulgarian or mixed Bulgarian-foreign schools (in Kishinev, Bolgrad, Primorsk). Such schools were also opened in Hungary (Budapest), the Czech Republic (Prague) and Slovakia (Bratislava) even during the period of transition. In Romania, several schools offer optional Bulgarian language courses. Bulgarians in Yugoslavia have considerably less education opportunities: the communities in Serbian Banat and Prizrenska (Kosovska) Gora have been denied any form of tuition in their mother tongue, while the Bulgarians in the Western Outlands have only limited opportunities learning Bulgarian. Despite an intergovernmental agreement, the Yugoslav authorities have not allowed local teachers to train in Bulgaria. In Albania, Bulgarian language is taught only in a single private school in Elbasan and Tirana. The policies of Greece and Turkey rule out debate on the issue of courses in the mother tongue. The Sunday and private schools recently opened in the big cities (Kiev, Odessa, Izmail, Berdyansk and Zaporozhye in Ukraine; Tiraspol and Kishinev in Moldova, Elbasan and Tirana in Albania), where most young people of Bulgarian origins have started learning their mother tongue from the basics, show that the loss of language is not irreversible, and the latter may be restored in the appropriate conditions.
The organizations of most Bulgarian communities in the former communist countries are underfunded. The exceptions, such as the self-supporting and prospering Association of Bulgarians in Hungary, only confirm the favourable role of appropriate funding and facilities. Self-support, donations and subsidies are possible but practically hard to effect due to either disrupted traditions or the economic crisis in Eastern Europe.
Expatriate Bulgarians have had problems attaining organizational unity. Most of their associations are torn by infighting and conflicts. The attempt to set up an association of Bulgarian societies on Soviet territory in the early 90s failed to achieve long-term positive results. Needless to say, this was not due to infighting only, but also to the partitioning of Bulgarian communities following the collapse of the federation and the establishment of two new states: Moldova and Ukraine. Unity has been subsequently achieved in Ukraine, with the establishment of an Association of Bulgarian Societies and Cultural Organizations. Objective differences between Catholics and Orthodox Christians, but also mercenary interests, have fired an acute intra-ethnic conflict among the organized Bulgarian minority in Romania. As a result of internal division, conflicting interests, as well as the lack of state support, the attempts to found an organization of expatriate Bulgarians - the establishment of an International Association of Bulgarians in Sofia in 1991 and 1992 - have proved futile.
The expatriate Bulgarian communities are well integrated into their countries of residence and live in peaceful cohabitation with the majority and the other ethnoses. Loyalty prevails in their attitude to the receiving states. This is due to both the traditional Bulgarian adaptability and moderation, and the fact that their organizations are in most cases dependent on or aligned with the authorities. The Bulgarian cultural-national associations in Odessa and Kishinev, Vuzrazhdane [Revival], or the Bratstvo [Brotherhood] Community in Bucharest and the Union of Banat Bulgarians in Timisoara are a case in point. Opposition and more radical organizations - such as the Democratic Union of Bulgarians in Yugoslavia or the SS Cyril and Methodius Association in Bolgrad - usually have fewer overt supporters and operate in difficult conditions thanks to the enterprise of individual members of the minority elite.
The most radical idea promoted in regard to the Bulgarian communities, is that of Bulgarian national-territorial autonomy in Southern Bessarabia. This idea was officially manifested only in a 1991 referendum, in which 83% of the population of the Bolgrad region voted in favour of the establishment of a Bulgarian national region. The result of the referendum was not taken into account by the Ukrainian government, and the idea was no longer topical after the final disintegration of the Soviet Union and the division of the local Bulgarian community by the now international border between Ukraine and Moldova, as well as by the ban on territorial autonomy under Ukrainian law. The sense of community between Bulgarians and Gagaouz was manifested in a joint demand for Gagaouz-Bulgarian autonomy in Moldova in 1990. Leaders of the Gagaouz movement claim that this was the better alternative to the proclaimed Gagaouz-only autonomy, but Soviet central government had turned down the demand. Moscow's arguments had reportedly been that only the Gagaouz were eligible for autonomy because of their "uniqueness" as a people, whereas the Bulgarians were not because they had a mother country to take care of them.
The policies of the receiving states and the organizational weakness of expatriate Bulgarian structures account for the absence of independent political activity. Political opportunism, i.e. coalition with and support for the ruling parties, is the prevalent course of action of the compact Bulgarian communities. This is confirmed by their MPs in the Moldovan or Yugoslav parliaments. Even though the activity of certain Bulgarian organizations are political in character, they have not evolved into minority parties. The attempt to elect an "independent" Bulgarian MP to the Ukrainian parliament was frustrated after the two contending candidates failed to reach agreement. The seat in the Romanian parliament, allocated to the Bulgarian minority on privileged electoral terms, fired competition and infighting between the governing bodies of the two Bulgarian associations in the country.
All expatriate Bulgarians expect support from their mother country for the resolution of community or individual issues. Yet while the Western emigrants are more reserved, and political emigrants are justly suspicious of the Bulgarian state, which has been reforming slowly since 1989, the communities in the former communist countries definitely tend to idealize and mythologize the homeland, and are quite often disillusioned upon direct contact with reality. The interest in Bulgaria is also inspired by pragmatic motives such as opportunities for free education and lucrative business. The country's appeal to expatriate Bulgarians depends on its prosperity and good reputation abroad, without which it could not be an integrating factor.
The history of Bulgarian policies towards the "external" Bulgarians ranges from ethno-territorial nationalism before World War II, to ideologization, national nihilism and considerable internal ethno-religious concessions under communism. Post-1989 democratization has created favourable prerequisites for elimination of certain shortcomings in those policies, especially in regard to the compact Bulgarian communities in Eastern European countries. The latter have actually been a priority in the period under consideration, with Bulgaria supporting their nascent ethnic renaissance. The achievements in this period include the establishment of new specialized public institutions and bodies for expatriate Bulgarians, educational projects, heightened public awareness and intensified foreign policies.
Bulgaria's policies towards expatriate Bulgarian communities in recent years have probably been most effective in the sphere of education. Between 1990 and 1997, a total of 1,731 university students, 44 Ph.D. researchers, 51 post-graduate students and 35 schoolchildren were admitted to Bulgarian educational establishments - the majority from the largest Bulgarian communities in Ukraine and Moldova, as well as from Romania, Yugoslavia, Albania, Macedonia and other countries. The Gabrovo-based training centre for expatriate Bulgarians has offered 126 crash courses to 3,708 ethnic Bulgarians in all: teachers, university students, schoolchildren and cultural and educational activists from Moldova, Ukraine and Romania. Since 1994, the Ministry of Education has been sending Bulgarian language and folk music teachers, lecturers and methodologists, selected by competition, to schools and institutes in Moldova and Ukraine - a total of 31 in the 1996/1997 school year. The Ministry provides Bulgarian language textbooks in Moldova and Ukraine, along with methodological assistance to the respective teachers.
Despite the palpable progress since 1989, not all opportunities for new government policies on expatriate Bulgarian communities have been tapped effectively. The principal shortcomings stem from the disrupted continuity and absence of a general strategy on the national question with a rational balance between its internal and external aspects, the politicized approach and lack of a stable constitutional and legislative framework, as well as ineffective coordination between the state and public principle. The fears of possible separatist and autonomist demands by Bulgarian Turks, who are also undergoing an ethnic renaissance, have put the national policy "on the defensive." On that basis, due to the lack of reciprocal internal arguments, the authorities have been reserved about the minority rights of expatriate Bulgarians. All this has deterred the formulation and pursuit of an adequate and active national policy towards the minority ethno-religious groups within the country and the "external" Bulgarian communities.
The expatriate Bulgarian communities are a sort of "second Bulgaria" which can boost this country's multilateral and bilateral cooperation, facilitate real democratization and management of the economic crisis, contribute to the renaissance and enrichment of all-Bulgarian culture, and become and enhance the ethno-demographic potential of the Bulgarian nation, which is currently suffering a demographic crisis. Comparing minorities to a "human bridge" is of profound relevance in a multinational but united Europe. Expatriate Bulgarians remain potential and actual envoys or lobbies of the Bulgarian cause abroad. The establishment of mutually beneficial ties with Bulgaria will continue to depend on foremost on the extent to which the Bulgarian state will succeed in formulating and pursuing the respective policy in accord with the expectations of "external" Bulgarians, nationwide interests and European standards. The future of the nation is in its development as a community which politically unites Bulgarian citizens and culturally integrates ethnic Bulgarians across the world, the diaspora of Bulgarian minority groups, and all persons and communities related to the Bulgarian ethnos, territory, state and culture.
References*
ALEXANDROV E. 1995. Rights of Expatriate Bulgarians. Sofia: EOS.
BUCHVAROV M. 1993. The Diaspora and Related Phenomena. Processes of the "Ethnic Centre - Periphery" Type.- In: The Bolgrad High School. Collection on the Occasion of Its 135th Anniversary. Sofia: Vassil Aprilov Cultural-Educational Centre, 20-32.
DAMYANOV S. and L. Berov. 1986. The Bulgarians in Australia. Sofia: Bulgarian Academy of Sciences.
DASKALOV G. The Bulgarians in Aegean Macedonia: Myth and Reality: A Historical and Demographic Study. Sofia: Macedonian Scientific Institute, Sofia.
DIMITROV S. 1995. The Gagaouz Problem.- In: The Bulgarians in the Northern Black Sea Region. Studies and Materials. Vol. 4. Veliko Turnovo: Sveti Sveti Kiril i Metodii University Press.
DONCHEV T. 1995. The Bulgarians in Hungary: The Challenges of the New Age.- In: The Bulgarians in Central and Eastern Europe. Scientific Conference Dedicated to the 80th Anniversary of the Association of Bulgarians in Hungary, 20 - 21 October 1994. Sofia: Sveti Kliment Ohridski University Press, 17-29.
GRADESHLIEV I. 1993. The Gagaouz. Dobrich: Lyudmil Beshkov.
GREK I. and N. Chervenkov. 1993. The Bulgarians from Ukraine and Moldova: Past and Present. Sofia: Hristo Botev.
GURDEV K. 1994. Bulgarian Immigrants in Canada. Sofia: Marin Drinov Academic Press.
HODJA J. and E. Milanov. 1998. Attitudes to Bulgaria, the Bulgarians, the Bulgarian.- In: Between Adaptation and Nostalgia (The Bulgarian Turks in Turkey). Sofia: International Center for Minority Studies and Intercultural Relations, 180-213.
EUROPA MAGNA - Bulgarian Diaspora. 1995. Special issue of the newsletter of the Vassil Aprilov Cultural-Educational Centre, March 1995.
KARADJOV M. and T. Tomchev. 1998. Visiting the Lost Bulgarians in Tatarstan. Sofia: Kameko.
KRASTEVA A. 1998. Ethnicity.- In: Krasteva A. (Ed.) Communities and Identities in Bulgaria. Sofia: Petekston.
MICHEV D. (Ed.) 1994-1995. The National Liberation Movement of the Macedonian and Thracian Bulgarians 1878-1944. Vol. 1-2. Sofia: Macedonian Scientific Institute, Sofia, Institute of History at the Bulgarian Academy of Sciences.
MILANOV E. 1997. The Forgotten Bulgarians.- In: Hemus, Nr.1, Budapest, 44-46.
MILANOV E. 1995. The Educational Activity of the Ministry of Science and Education among the Bulgarian Communities Abroad.- In: The Bulgarians in Central and Eastern Europe. Sofia: Sveti Kliment Ohridski University Press, 151-154.
MITEV P. E. and N. Chervenkov. (Comp.). 1996. Bessarabian Bulgarians on Themselves. Lives of Bulgarians from Moldova and Ukraine. Sofia: International Center for Minority Studies and Intercultural Relations.
NURUTDINOV F. 1993: The Bulgarian Question. Orenburg: Bulgaria newspaper.
NYAGOULOV B. 1995. The Bulgarians in Romania: Past and Present. In: The Bulgarians in Central and Eastern Europe. Sofia: Sveti Kliment Ohridski University Press, 82-95.
NYAGOULOV B. 1997. The Expatriate Bulgarian Regions and Bulgaria (Contemporary Aspects in a Historical Context).- In: Rodina [Motherland], Book 1-2, 292-325.
PANTEV A. 1991. The Bulgarian Ethnos Across the World.- In: Geografia, Book 1, 1-4.
POBRATIM. 1996. Bulgarians in the Czech Lands. Sofia: Sveti Kliment Ohridski University Press, 1994.
STOYANOV V. 1997. The Turkish Population in Bulgaria between the Poles of Ethnic Policies. Sofia: LIK.
TASHEV S. 1994. The Bulgarians in Albania (1919-1993).- In: The Ethnic Issue and the National Question of the Bulgarians. Collection of papers from the symposium. Plovdiv, 141-162.
TODOROVA Z. 1994. Camouflage Intoxication in Neuilly. Sofia: Makedonia Press.
TRAIKOV V. 1993. The History of Bulgarian Immigration in North America: From the Beginning in the Mid-19th Century, to the 1980s. Sofia: Sveti Kliment Ohridski University Press.
TRAIKOV V. and N. Zhechev 1986. Bulgarian Immigrants in Romania from the 14th century to 1878, and Their Involvement in the Economic, Sociopolitical and Cultural Life of the Romanian People. Sofia: Naouka i Izkoustvo.
VASSILEVA B. 1993. Bulgarian Political Emigration Since the Second World War.- In: Pages from Bulgarian History: Events, Reflections, Personalities. Vol. 2, Sofia: Prosveta, 181-191.
VASSILEVA B. 1992. 1992. The Jews in Bulgaria 19441992. The Jews in Bulgaria 1944-1952. Sofia: Sveti191
*
ALEXANDROV E. 1995. Rights of E*
ALEXANDROV E. 1995. Rights of Expatriate Bulgarians. Sofia: EOS.
BUCHVAROV M. 1993. The Diaspora and Related Phenomena. Pr*
ALEXANDROV E. *
публикувано от harry | 17:30
4 коментара:
Superficially, it's hitting all the right boxes, folding in all the improvements and refinements the Droid 2 makes, Motorola seems to have glossed over the camera without much thought. He said -- only partly facetiously -- that one reason they approved farmacia on line so quickly was to insure proper usage of the brand medicine.
Review my web blog; web link
I know this if off topic but I'm looking into starting my own blog and was wondering what all is needed to get set up? I'm assuming having a blog like
yours would cost a pretty penny? I'm not very internet savvy so I'm not 100% certain.
Any recommendations or advice would be greatly appreciated.
Kudos
Here is my homepage :: click here
treatment for tennis and golf elbow
Here is my blog exercises for tennis elbow relief
hey there and thank you for your info – I've definitely picked up anything new from right here. I did however expertise several technical points using this web site, as I experienced to reload the website a lot of times previous to I could get it to load correctly. I had been wondering if your hosting is OK? Not that I am complaining, but slow loading instances times will often affect your placement in google and can damage your high quality score if advertising and marketing with Adwords. Well I am adding this RSS to my email and could look out for much more of your respective fascinating content. Ensure that you update this again very soon.
Here is my web site; buy guaranteed twitter followers
Публикуване на коментар
Абонамент за Коментари за публикацията [Atom]
<< Начална страница