history
понеделник, 29 октомври 2007 г.
ЕТНОЛОГИЯ
Анита Комитска
Из живота на българските евреи
BULGARIA'S JEWS-through the Centuries
The exhibition is dedicated on the Occasion of Israel's 50 th Anniversary
Мегила на Йосеф Барух, 1897 г.(МИС 2305) Музей за история на СофияJoseph Baruh's "megila"(roll), 1897(MIS2305) Historical Museum City of Sofia
четвъртък, 25 октомври 2007 г.
АРМЕНЦИТЕ В БЪЛГАРИЯ-ARMENIAN IN BULGARIA
ЗАЕДНО-Together
Многовековното съжителство на българи и арменци е изпълнено с дух на толерантност и взаимно уважение.Общата християнска вяра, древните традиции и близостта на ценностната система спомагат за успешното интегриране на арменците в България.
Позлатения кръст, подарен от българските арменци при освещаването на храм паметника "Св.Александър Невски", София, 10-12 септември 1924 г.Собственост на Арменския дом, София, Инв. № 59
Меден сахан с арменски надпис собственост на Националния етнографски музей-София
Комплект за баня.Собственос на Етнографски музей-Пловдив
Комплект за баня.Собственос на Етнографски музей-Пловдив
доцент ВЪРБАН ЯНЧЕВ, доктор на историческите науки
РОЛЯТА НА ОТЕЧЕСТВЕНИЯ ФРОНТ ЗА РАЗШИРЯВАНЕ НА СОЦИАЛНАТА БАЗА НА ВЪОРЪЖЕНАТА БОРБА (1943-1944 г,)
Отечественофронтовското движение обединява широки слоеве от трудещи се около програмата на Отечествения фронт и спомага за активното им включване във всички форми на антифашистка съпротива. Георги Димитров подчертава, че Отечественият фронт е „изстраданият от нашия народ самостоятелен извод от неговия собствен исторически опит"1. В излязлата досега историческа литература са изяснени много проблеми, свързани с предпоставките за създаването на Отечествения фронт, с характера на програмата му, с изграждането на отечествено-фронтовските комитети и други. Въпросът за ролята на Отечествения фронт в подпомагането на въоръжената борба обаче не е разработван самостоятелно. Откъслечни сведения има в някои общи съчинения2. Авторът на статията има за цел да разкрие по-пълно ролята на Отечествения фронт за разширяване на социалната база на въоръжената борба през 1943-1944 година. Използван е нов архивен материал, както и непубликувани спомени на участници в борбата. Недоста-тъчният изворов материал за някои партийни окръзи и въстанически оперативни зони и трудността в датирането на събитията не позволя-ват да се спазва редът на зоните. * * * Под влияние на победите на Съветската армия на Източния фронт и на все по-задълбочаващата се криза в страната към началото на 1943, въоръжената антифашистка борба у нас навлиза в нов етап-етап на масовизиране.1 Д и м и т р о в, Г. Съчинения, т. 13, С., 1955, с. 466. 2 Тончев, И. Масово-политкческата дейност на Отечествения фронт и участието му във въоръжената борба 1943-1944 г. - Истор. преглед, 1962, № 4; Ш а р л а н о в, Д. Създаване'к дейност на Отечествения фронт (юли 1942-септември 1944 г.), С., 1966; Г о р-н е н с к и, Н. Създаване и нелегална дейност на Отечествения фронт. - Истор. преглед, 1964, № 4; Б о н е в, В. За единния, народния и Отечествения фронт, С-, 1971; Б л и з н а-к о в, П.Борбата на Варненската окръжна организация на БКП за изграждане на Отечествения фронт (1942-1944 г.). - Известия на Висшия институт за народно стопанство (ВИНС) - Варна, 1972, т. 4; Попова, Създаване и дейсност на Отечествения фронт в Бургаски окръг (юли 1942-9 септември 1944 г.). -Известая на Института за история на БКП (ИИИ на БКП), 1975, т. 34; История на антифашистката борба в България 1939- 1944, т. 1, С., 1976, с. 231-256; т. 2, С., 1976, с. 89-98; К о н с т а н т и н о в, Н. Дейността на партийните организации в Плевенския край за обединяване на демократичните и антифашистките сили под знамето на Отечествения фронт (194,2-1944 г.). - Годишник на катедрите по научен комунизъм и история на БКП при ВУЗ, 1977, т. 1. Все повече и повече трудещи се влизат в открита борба с фашизма. Партизанското движение се разраства; „Растящият размах на партизанското движение - пише Г. Димитров, - улесняван от победоносното настъпление на Съветската армия, и неуспехът на фашистите да се справят с него повдигнаха духа на народа и затвърдиха вярата му в крайната победа; те окуражаваха и активизираха и съюз-ническите среди от "Отечествения фронт."3 . В издаваните позиви отечественофронтовските комитети по места посочват на масите основните форми на борба. Почти във всички райони на страната на антифашистките сили се поставя задача да саботират производството за хитлеристка Германия, да изпращат делегации, да организират протестни демонстрации и да подпомагат партизанското движение4. Радиостанция „Христо Ботев" в предаването си от 22 март 1943 г. изтъква необходимостта от изграждането за помощен фонд на Отечествения фронт. Като се припомня голямото значение, което Васил Левски отдава на доброволните помощи за народното дело, се отправя призив към всеки български патриот да внесе паричната си лепта във фонда, да даде подслон на преследваните патриоти, да ги нахрани и им помогне да се укрият. Комитетите и групите на Отечествения фронт в разните места на страната, се казва в края на предаването, са длъжни да организират събирането на средства, да осигуряват тяхното правилно използване, а така също безпощадно да се разправят с провокаторите, които биха се опитвали да злоупотребят с доверието и пожертвуванията на патриотите за фонда на Отечествения фронт.5 Отечественофронтовските комитети, макар и малко на брой през първата половина на 1943 г., застават начело на борбата на трудещите се срещу фашистката диктатура и свързват дейността си с разрастващото се партизанско движение. Събирането на хранителни продукти, дрехи, обувки, медикаменти, осигуряването на нелегални квартири, вербуването на укриватели и помагачи се поставя в центъра на многостранната им дейност. Те стават снабдителна база и здрава връзка на партизанските единици с народа. · Варненската окръжна организация на БКП постига значителни успехи в изграждането на отечественофронтовското единство благодарение на правилното си отношение към непролетарските трудещи се маси. В лицето на Отечествения фронт варненските комунисти виждат една обективна необходимост, породена от характера на борбата 6. След обявяването на Програмата на Отечествения фронт на 17 юли 1942 г. ,изграждането на комитети във Варна и Варненско се затруднява главно поради субективни причини. Централният комитет на БРП навреме обръща внимание на Варненската окръжна организация. В писмото си до окръжния комитет от 1 декември, ЦК посочва наличието3Д н м и т р о в, Г. Съчинения, т. 14, С-, 1955, 'с. 268. 4 Архивна Музея на революционното движение в България (АМРДБ), ф. 8, on. I, а. е. Ц8, л. 3-4. 5 Отечествен фронт. Документи и материали, т. 1, С., 1987, с. 242-244. 6Б л и з н а к о в, П. Пое. статия, с. 90-92на сектантски настроения на ръководни комунисти към масовополитическите борби на трудещите си. В него се казва, че в условията на въоръжената борба народната съпротива трябва да се организира под, знамето на Отечествения фронт7. В резултат на критиката окръжното партийно ръководство взема решения за изграждане на ОФ комитети. В началото на 1943 г. се издава инструкция за формите на работа на ОФ комитети - разяснителна, помощна, организиране на протести, пасивна и активна съпротива срещу всяко мероприятие на фашистката власт и т. н. Тази инструкция и други документи на окръжния комитет се изпращат навсякъде из окръга и помагат на комунистите да преодолеят сектантството и да се заемат с изграждането на отечественофронтовското единство във Варненски окръг 8. Веднага след създаването на първите комитети на ОФ в Плевенския партиен окръг, те започват да провеждат активна дейност за обединяване на трудещите се, водят широка агитационно-разяснителна работа за подпомагане на въоръжената борба. В статия за задачите на комитетите на Отечествения фронт, поместена в Бюлетина на Околийския комитет на БРП в Ловеч през септември 1942 г., се казва, че за продоволствието, обеклото и въоръжаването на партизаните трябва да се организира всестранна помощ и подкрепа - в пари, дрехи, храна и оръжие. За тази цел към всеки отечественофронтовски комитет трябва да се създаде „специална комисия" 9. През зимата на 1942-1943 г.,от името на ОФ комитет в с. (дн. гр.) Тръстеник, Плевенско, до антифашистите от селото се изпращат писма с искане да дадат средства „за най-добрите, най-смелите и обичани народни синове", за разрастване на борбата"10. В Плевенска и Никополска околия се разпространяват позиви и хвърчащи листове, в които населението се приканва да пази и укрива нелегалните и партизаните, да оказва съпротива срещу реквизициите. Подобни агитационни материали "се разпространяват и в другите околии на партийния окръг". Но въпреки силното единнофронтовско движение през първата половина на 1943 г. в него са изградени малко ОФ комитети и дейността им за подпомагане на въоръжената борба е слаба. Успехи отбелязва отечественофронтовското движение през първата половина на 1943 г. в Шуменския партиен окръг. Още в края на 1942 г. и в Шумен се създава окръжен комитет на Отечествения фронт. През първата половина на 1943 г. са образувани районни комитети в градовете Преслав, Попово, Търговище, Омуртаг, както и местни в селата Драгоево, Златар, Злокучене (дн. Ивански), Мадара, Дивдядово и други. В някои населени места на окръга, въпреки че формално не7 ЦПА, ф. 12, on. 1, а. е. 102, л. 1-2. 8 Близнаков, П. Пос. статия, с. 97. 9 ЦПА, ф. 15, on. 1, а. е. 108, л. 1-5. 10 АМВР, об. д. 1835/8, л. 35; К о н с т а н т и н о*в, Н. Пое. статия, с. 247. 11ЦПА, ф. 130, on. 1, а. е. 11, л. 1; ф. 135, on. 1, а. е. 18, л. 1;АМВР, об. д. 1835/24, л. 18-19. , Ролята на Отечествения фронт за. . . 57 са изградени ОФ комитети, е постигнато единодействие между комунисти и земеделци12.В редиците на беззаветно преданите укриватели на нелегални дейци се включва още през зимата на 1942-1943 г. верният отечественофронтовец Рафаил Пенев Събев от с. Драгоево, Шуменско. Той укрива близо три месеца в дома си Демир Борачев. В началото на 1943 г. при бай Рафаил намират подслон нелегалните Милан Борисов, Георги Николов, Груди Атанасов и други. Укривателят полага бащински грижи за тях13. Заподозрян като укривател, Рафаил Пенев е арестуван заедно с жена си, подложен на жестоки изтезания и осъден на дългогодишен затвор14. Къщата на верния отечественофронтовец Крум Григоров Димитров от с. Поляне (дн. гр. Антоново), Търговищко, още в края на 1942г., когато излизат първите нелегални, става сигурно убежище за,тях. Подготвеното от него и брат му скривалище се оказва много надеждно. Ця-лото семейство подпомага с каквото може нелегалните дейци15. Отечественофронтовското движение в Пловдивския партиен окръг спомага за разширяване на социалната база на антифашистката борба и въвлича в нея широки слоеве от населението още през пролетта на 1943 година. Позицията на бедните и средните селяни, на трудещите се градски слоеве към монархофашистката диктатура и хитле-ристката зависимост на страната напълно съвпада с тази на работническата класа. Това кара непролетарските трудещи се маси да се обединяват с работническата класа под знамето на Отечествения фронт на основата на неговата демократична, антифашистка програма16. И в другите области и райони на страната създадените ОФ комитети започват да развиват антифашистка дейност, но тя няма масов характер. Повечето от комитетите са в процес на изграждане и укрепване. Независимо от това се полага основата на организирано отечественофронтовско движение. За ОФ комитети, създадени до края на 1942 г. и през първата половина на 1943 г. е характерно, че в тях се включват най-вече членове на БРП, РМС, БЗНС („Пладне") и отделни прогресивни дейци. Твърде малко са комитетите, в които има съмишленици на Социал-демократическата партия, политическия кръг „Звено" или Радикалната партия. Макар, че по-голямата част от съмишлениците на тези партии подкрепят програмата на Отечествения фронт, те не се включват в неговите редове, като изчакват развитието на военните действия на Източния фронт. Колебания сред тях внася и отхвърленото от партийните им лидери предложение на комунистическата партия да се създаде общ ръко-воден център в борбата срещу хитлеристката зависимост и монархо-фашистката клика в страната.12 История на Шуменската окръжна организация на БКП 1892-1944, С., 1972, с. 320- 321. 13 АБПФК - Шумен, л. д. на Рафаил Пенев. ?4 ??? - Шумен, инв. № 468, л. 2-3. 15 За народна свобода, за комунизъм. С., 1967, с. 145.16История на Пловдивската окръжна организация на БКП 1892-1975, С., 1976, с. 353. Няма документи и материали, от които да се вижда, че ОФ комитети решават конкретни задачи за подпомагане на въоръжената борба през пролетта на 1943 година. Разрастването на въоръжената борба у нас и победите на Съветската армия през лятото на 1943 г., карат много представители на бившите нефашистки партии да приемат предложението на БРП за образуване на Национален комитет на Отечествения фронт. Както по-късно се отбелязва,в отчета на ЦК на БРП за 1943 г., „Отечественият фронт се наложи като обществено-политическа форма за най-широко участие на народните маси в народоосвободителната борба"18. През август 1943 г. ЦК на БРП излиза с директива за характера, организацията и формите на борба на Отечествения фронт. В нея се дават указания за повсеместно изграждане на мрежа от отечественофронтовски комитети като зародишни органи на бъдещата народно-демократична власт. С директивата се поставя задачата Отечественият .фронт да се изгради като „. . . всенародна организация, която да срине хитлеровите агенти у нас от власт и да учреди утре народната демократическа власт"19?. Във връзка със задълбочаването на революционната криза, един от признаците на която са нарасналата готовност на народните маси за самостоятелно действие и растящият смут и обърканост сред управляващата буржоазия, с окръжно № 1 от октомври 1943 г. ЦК на БРП нарежда да се пристъпи към „всестранна мобилизация, въоръжаване и активизиране на всички партийни, ремсови, синдикални, военни, партизански сили, на сплотените под знамето на Отечествения фронт работници, селяни, войници, интелектуалци, младежи и жени за изгонване на хитлеристите и техните български агенти", за „създаване на народнодемократично правителство на Отечествения фронт"20; , През зимата на 1943-1944 г. фашисткото правителство хвърля стохилядна войска срещу частите на НОВА. Започва неравна и упорита борба. С окръжно № 2 от януари 1944 г. ЦК на БРП известява партийните ръководства и организации, че „партията възприема твърд курс за организиране на конкретни действия, за разширяване и засилване на борбата във всички нейни форми и във всички прояви на обществения живот с цел незабавно смъкване днешното правителство от власт и установяване на народнодемократическо правителство на Отечествения фронт"21. Партията изисква от партизанските отряди да минат към решителни действия, да овладяват цели райони, да мобилизират в тях широки маси като бойци и помощни сили. Призовава се към „пълно съдействие и участие на цялата партия за изграждане на военната и политическа организация на Отечествения фронт.17 Ш а р л а н о в, Д. Пое. съч., с. 89. 18 Отечествен фронт, т. 1, с. 526. 19 П а к там, с. 359. 20 Въоръжената борба на българския народ против фашизма 1941-1944. Документи, С., 1962, с. 323. 21 Отечествен фронт, т. 1, ч. 1, с. 531.
неделя, 21 октомври 2007 г.
събота, 13 октомври 2007 г.
ЕТНОЛОГИЯ
Коледа.Обредни хлябове
Анита Комитска
Коледа (Рождество Христово) е един от най-обичаните и почитани християнски празници. В светлия ден на Христовото Рождество оживяват вярвания и представи, идващи от дълбока древност. Църквата е отредила дълъг и строг пост, започващ от 14 ноември, за да могат вярващите да подготвят тялото и душата си за големия празник. За достойното му честване са отделени три дни в християнския календар.
Денят преди Рождеството се чества като Малка Коледа. Според народното вярване Божията майка се е замъчила на Игнажден и е родила Младенеца на Малка Коледа, но съобщава на следния ден (традицията повелява родилките да съобщят на другия ден след раждането). Рано сутринта на празника по домовете тръгват малки коледарчета, момчета на възраст от 6-7 до 10-12 години, а след Първата световна война в коледарските дружини са включени и момичета. Те са облечени празнично, в ръката носят дрянова пръчка - „коледашка", и шарена торба през рамо. Коледарчетата обикалят домовете, влизат в къщите и разравят огнището, благославяйки „Да се роди, дето рало ходи, дето рало ходи и не ходи!" Стопаните ги даряват с малки кравайчета, сухи плодове, дребни пари и ги посипват с жито от сито или решето за плодородие.
ОБРЕДНИ ХЛЯБОВЕ
Още от ранни зори жените се подготвят за празника. Особено внимание се отделя на приготвянето на обредните хлябове - безкръвното жертвоприношение за светлия ден. Облечени в празнична премяна, те заместват обредните хлябове. Те се приготвят от най-чисто брашно. Още при приготвянето на реколтата най-хубавото зърно е отделено, измито в реката и изсушено. Брашното се
Коледа
"Слава Във Висините между човеците"
пресява през три сита „копринени", замесва се с „мълчана", „цветна" и „неначената" вода,донесена в бяло котле и затоплена на жив огън. Докато се месят хлябовете, момите и невестите пеят обредни песни. Коледните хлябове са три вида. Първият е наречен на самия празник и носи наименованието „боговица", „божия пита", „светец". Храктерната за него украса е кръстът и неговите разновидности - свастика, розета,цвете и т. н. Вторият вид хляб е посветен на къщата и стопанството. На него обикновено се изобразява гумното, кошарата, добитъка, лозето и бъчвата и т. н. Третият тип хлябове са „витите, превити краваи" с дупка в средата, които се даряват на коледарите. Тях ги замесват и украсяват момите и ги подаряват на своите избраници в коледната нощ. На следния ден коледарите организират с тях търг на мегдана, като събраните средства даряват на черквата, училището или читалището.
БЪДНИК
Основен момент в подготовката на Бъдни вечер е отсичането и донасянето на бъдника. Най-младият мъж в семейството, облечен празнично, отива в гората. Той избира за бъдник здраво и плодовито дърво -дъб, бряст, круша и т. н. Преди да го отсече, моли за прошка. Дървото не
“Богу, на земята мир, благоволение..."
бива да докосва земята и до дома се носи на дясно рамо. Всички в дома го очакват с нетърпение. Момъкът пита „Славите ли Млада Бога?", на което му отговарят „Славим, славим, добре си ни дошъл!". Дървото се внася до огнището, където се миросва - издълбават дупка в единия край, в която поставят вино, зехтин и тамян, запушват я и увиват с бяло ленено платно. Момите и невестите през това време пеят старинни песни край огнището и трапезата:
„Я съм, моме, златно дръвце, Златно дръвце, плодовито, Ще порасна дор до небо Клон ще пусна дор до земля, Лист ще листна, дребен бисер, Цвет ще цъфна, чисто сребро Род ще родя сухо злато, Слез е по мене блага бога, Ще дарува добра дара" Вечерта на Бъдни вечер бъдникът ще гори през цялата нощ. Според народната вяра да е светло на Божията майка и да е видело на мъртвите предци, дошли на празничната трапеза. Според поверието бъдникът има магическа и лечебна сила. В някои краища на страната сутрин го гасят с вино и от недогорелите части правят части за рало и кръстчета за здраве. Пепелта от бъдника се използва за лек, поставя се в ниви, лозя и ливади, за да раждат
ТРАПЕЗАТА НА БЪДНИ ВЕЧЕР
Най-вълнуващият момент в празничната вечер е сядането около трапезата. Вечерята трябва да се започне рано, за да узреят рано житата, никой не бива да става от нея, за да не стават кокошките от полозите, ако това се наложи, людете ходят приведени, за да се приведат и натежат житата. Трапезата задължително се подрежда около огнището, така че всички да са с лице към него, защото се вярва, че огнището е святото място в дома. Трапезата се подрежда върху слама, в която се поставят различни зърна за плодородие, отгоре се слага чувал и или месал. Трапезата на Бъдни вечер е постна. Стопанките са приготвили 7, 9 или 12 ястия - сърми с лозови листа, сухи чушки с булгур или ориз, боб, мед, баница с тиква, варено жито, вино, ошав - всичко, което е родила земята, с надеждата да роди отново идната година. Най-възрастният мъж в дома - домовладиката, кани Бога на вечеря и прекалява с палешника от ралото трапезата. Сетне стопанката кади всички стаи и постройки в двора, къде е стоката. След молитвата се разчупва питата със сребърната пара, като се вдига високо, за да растат високи житата. Първото парче от питата се отделя на Богородица и се оставя пред домашната икона, където се пази до следващата Коледа. Късметлия ще е онзи, комуто се падне парата от питата. Трапезата не се вдига цялата нощ, защото се вярва, че на нея идва и светецът-покровител на дома. Тази вечер се извършват и ред гадания за времето и берекета през следващата година, за женитба и благополучие. Всички са в трепетно очакване на добрите гости коледари, божии пратеници.
КОЛЕДАРИТЕ
Около полунощ по домовете тръгват коледарските дружини. Те се водят от „цар", „станеник". Той е най-добрият стопанин в селото, честен, работен, имотен. Коледарите са млади момци или наскоро женени мъже. Според народната традиция момък, който не е коледувал, не може да се задоми. Коледарите са облечени с празнична премяна, окичени с китки от бръшлян, чемшир и сухи цветя, с нанизи от сухи сливи и бучки захар по калпаците. Те обикалят празничната нощ и пеят своите обредни песни, своеобразен благослов. Вярва се, че дом, споходен от коледари, е щастлив през следващата година. Коледарите имат нарочни песни на всеки от домакинството - на стопанина и стопанката, на майката, на ергенина, на малкото дете, на свещеника, търговеца и т. н. Стопаните даряват коледарите с кравай, вино, орехи, брашно и др.
РУСАЛИИ
На следния ден, 25 декември, всички вярващи християни отиват в божия храм на тържествената света литургия. Те се причестяват и играят хоро на мегдана или в черковния двор. В дните от Коледа до Богоявление, които народът нарича „мръсни", „погани", „некръстени", се вярва, че бродят зли, тъмни сили. Затова людете не бива да замръкват след залез слънце, забранени са брачните свеждания, защото заченатото в тези дни дете ще се роди пияница, побойник, нехранимайко. В тези дни още от коледната нощ по домовете в Западна България обикалят маскирани дружини. Те влизат във всеки дом и двама от персонажите -„старец" и „баба", изпълняват оргиастични миманси за плодородие. Това поведение, както и по-свободното държание на стопанките на дома напомнят за празници и тържества, идващи от предхристиянско време. В някои райони на Македония все по това време обикалят т. нар. русалийски дружини. Те са от по 30-40 мъже на възраст от 20 до 40 години. Руса-лиите са облечени в празнични премени с кръстосани алени шамии и нанизи от сребърни монети на гърдите. Те се водят от „прот" или „балтаджия" и „кесежия". Тръгвайки на своите обиколки по селата, русалиите се прощават с домашните си, сякаш отиват на война. И наистина, когато се срещат две русалийски дружини, те водят бой коя от тях да влезе в селото и до днес се пази споменът за русалийски гробища. Русалиите подобно на коледарите влизат във всеки дом, с изключение на къщите, в които има родилка и наскоро починал. Под звуците на старинни, монотонни мелодии те играят своите обредни танци за здраве и плодородие. След тези 12 дни те отиват в черквите, причестяват се и се връщат към нормалния начин на живот.
Коледната празнична обредност се запазва и до днес в българските домове, макар и видоизменена. Много промени настъпват в нея след Освобождението, когато България тръгва по европейски път на развитие. За пръв път коледна елха се организира в двореца през 1879 г. по инициатива на княза. Сетне се устройват тържества с коледни елхи във военните клубове, учрежденията организират коледни тържества за децата на своите чиновници, празникът се чества по новому в болници и благотворителни институции. От 20-те години на XX век елхи се продават в градската градина и дори и преди това всеки дом на български интелигент се украсява с елха за празника. Първоначално елхата е била кичена със сухи плодове и собственоръчно направени играчки. Сетне започват да внасят и да произвеждат играчки за коледната елха. Коледарските дружини, които до късно обикалят българското село, намаляват в големите градове в началото на века. Момчетата обикалят домовете на видните и по-богати граждани с благотворителна цел. Събраните средства даряват на болни и сираци. Баловете, които се организират от двореца и обществени организации, също имат благотворителен характер. Признак на добра воля е изпращането на коледни картички на близки и приятели.
В тихата, свята нощ на Рождество Христово хората отварят сърцата си за Бога. Те са изпълнени с обич и доброта. И нека с тези светли чувства посрещнем новото хилядолетие!
Денят преди Рождеството се чества като Малка Коледа. Според народното вярване Божията майка се е замъчила на Игнажден и е родила Младенеца на Малка Коледа, но съобщава на следния ден (традицията повелява родилките да съобщят на другия ден след раждането). Рано сутринта на празника по домовете тръгват малки коледарчета, момчета на възраст от 6-7 до 10-12 години, а след Първата световна война в коледарските дружини са включени и момичета. Те са облечени празнично, в ръката носят дрянова пръчка - „коледашка", и шарена торба през рамо. Коледарчетата обикалят домовете, влизат в къщите и разравят огнището, благославяйки „Да се роди, дето рало ходи, дето рало ходи и не ходи!" Стопаните ги даряват с малки кравайчета, сухи плодове, дребни пари и ги посипват с жито от сито или решето за плодородие.
ОБРЕДНИ ХЛЯБОВЕ
Още от ранни зори жените се подготвят за празника. Особено внимание се отделя на приготвянето на обредните хлябове - безкръвното жертвоприношение за светлия ден. Облечени в празнична премяна, те заместват обредните хлябове. Те се приготвят от най-чисто брашно. Още при приготвянето на реколтата най-хубавото зърно е отделено, измито в реката и изсушено. Брашното се
Коледа
"Слава Във Висините между човеците"
пресява през три сита „копринени", замесва се с „мълчана", „цветна" и „неначената" вода,донесена в бяло котле и затоплена на жив огън. Докато се месят хлябовете, момите и невестите пеят обредни песни. Коледните хлябове са три вида. Първият е наречен на самия празник и носи наименованието „боговица", „божия пита", „светец". Храктерната за него украса е кръстът и неговите разновидности - свастика, розета,цвете и т. н. Вторият вид хляб е посветен на къщата и стопанството. На него обикновено се изобразява гумното, кошарата, добитъка, лозето и бъчвата и т. н. Третият тип хлябове са „витите, превити краваи" с дупка в средата, които се даряват на коледарите. Тях ги замесват и украсяват момите и ги подаряват на своите избраници в коледната нощ. На следния ден коледарите организират с тях търг на мегдана, като събраните средства даряват на черквата, училището или читалището.
БЪДНИК
Основен момент в подготовката на Бъдни вечер е отсичането и донасянето на бъдника. Най-младият мъж в семейството, облечен празнично, отива в гората. Той избира за бъдник здраво и плодовито дърво -дъб, бряст, круша и т. н. Преди да го отсече, моли за прошка. Дървото не
“Богу, на земята мир, благоволение..."
бива да докосва земята и до дома се носи на дясно рамо. Всички в дома го очакват с нетърпение. Момъкът пита „Славите ли Млада Бога?", на което му отговарят „Славим, славим, добре си ни дошъл!". Дървото се внася до огнището, където се миросва - издълбават дупка в единия край, в която поставят вино, зехтин и тамян, запушват я и увиват с бяло ленено платно. Момите и невестите през това време пеят старинни песни край огнището и трапезата:
„Я съм, моме, златно дръвце, Златно дръвце, плодовито, Ще порасна дор до небо Клон ще пусна дор до земля, Лист ще листна, дребен бисер, Цвет ще цъфна, чисто сребро Род ще родя сухо злато, Слез е по мене блага бога, Ще дарува добра дара" Вечерта на Бъдни вечер бъдникът ще гори през цялата нощ. Според народната вяра да е светло на Божията майка и да е видело на мъртвите предци, дошли на празничната трапеза. Според поверието бъдникът има магическа и лечебна сила. В някои краища на страната сутрин го гасят с вино и от недогорелите части правят части за рало и кръстчета за здраве. Пепелта от бъдника се използва за лек, поставя се в ниви, лозя и ливади, за да раждат
ТРАПЕЗАТА НА БЪДНИ ВЕЧЕР
Най-вълнуващият момент в празничната вечер е сядането около трапезата. Вечерята трябва да се започне рано, за да узреят рано житата, никой не бива да става от нея, за да не стават кокошките от полозите, ако това се наложи, людете ходят приведени, за да се приведат и натежат житата. Трапезата задължително се подрежда около огнището, така че всички да са с лице към него, защото се вярва, че огнището е святото място в дома. Трапезата се подрежда върху слама, в която се поставят различни зърна за плодородие, отгоре се слага чувал и или месал. Трапезата на Бъдни вечер е постна. Стопанките са приготвили 7, 9 или 12 ястия - сърми с лозови листа, сухи чушки с булгур или ориз, боб, мед, баница с тиква, варено жито, вино, ошав - всичко, което е родила земята, с надеждата да роди отново идната година. Най-възрастният мъж в дома - домовладиката, кани Бога на вечеря и прекалява с палешника от ралото трапезата. Сетне стопанката кади всички стаи и постройки в двора, къде е стоката. След молитвата се разчупва питата със сребърната пара, като се вдига високо, за да растат високи житата. Първото парче от питата се отделя на Богородица и се оставя пред домашната икона, където се пази до следващата Коледа. Късметлия ще е онзи, комуто се падне парата от питата. Трапезата не се вдига цялата нощ, защото се вярва, че на нея идва и светецът-покровител на дома. Тази вечер се извършват и ред гадания за времето и берекета през следващата година, за женитба и благополучие. Всички са в трепетно очакване на добрите гости коледари, божии пратеници.
КОЛЕДАРИТЕ
Около полунощ по домовете тръгват коледарските дружини. Те се водят от „цар", „станеник". Той е най-добрият стопанин в селото, честен, работен, имотен. Коледарите са млади момци или наскоро женени мъже. Според народната традиция момък, който не е коледувал, не може да се задоми. Коледарите са облечени с празнична премяна, окичени с китки от бръшлян, чемшир и сухи цветя, с нанизи от сухи сливи и бучки захар по калпаците. Те обикалят празничната нощ и пеят своите обредни песни, своеобразен благослов. Вярва се, че дом, споходен от коледари, е щастлив през следващата година. Коледарите имат нарочни песни на всеки от домакинството - на стопанина и стопанката, на майката, на ергенина, на малкото дете, на свещеника, търговеца и т. н. Стопаните даряват коледарите с кравай, вино, орехи, брашно и др.
РУСАЛИИ
На следния ден, 25 декември, всички вярващи християни отиват в божия храм на тържествената света литургия. Те се причестяват и играят хоро на мегдана или в черковния двор. В дните от Коледа до Богоявление, които народът нарича „мръсни", „погани", „некръстени", се вярва, че бродят зли, тъмни сили. Затова людете не бива да замръкват след залез слънце, забранени са брачните свеждания, защото заченатото в тези дни дете ще се роди пияница, побойник, нехранимайко. В тези дни още от коледната нощ по домовете в Западна България обикалят маскирани дружини. Те влизат във всеки дом и двама от персонажите -„старец" и „баба", изпълняват оргиастични миманси за плодородие. Това поведение, както и по-свободното държание на стопанките на дома напомнят за празници и тържества, идващи от предхристиянско време. В някои райони на Македония все по това време обикалят т. нар. русалийски дружини. Те са от по 30-40 мъже на възраст от 20 до 40 години. Руса-лиите са облечени в празнични премени с кръстосани алени шамии и нанизи от сребърни монети на гърдите. Те се водят от „прот" или „балтаджия" и „кесежия". Тръгвайки на своите обиколки по селата, русалиите се прощават с домашните си, сякаш отиват на война. И наистина, когато се срещат две русалийски дружини, те водят бой коя от тях да влезе в селото и до днес се пази споменът за русалийски гробища. Русалиите подобно на коледарите влизат във всеки дом, с изключение на къщите, в които има родилка и наскоро починал. Под звуците на старинни, монотонни мелодии те играят своите обредни танци за здраве и плодородие. След тези 12 дни те отиват в черквите, причестяват се и се връщат към нормалния начин на живот.
Коледната празнична обредност се запазва и до днес в българските домове, макар и видоизменена. Много промени настъпват в нея след Освобождението, когато България тръгва по европейски път на развитие. За пръв път коледна елха се организира в двореца през 1879 г. по инициатива на княза. Сетне се устройват тържества с коледни елхи във военните клубове, учрежденията организират коледни тържества за децата на своите чиновници, празникът се чества по новому в болници и благотворителни институции. От 20-те години на XX век елхи се продават в градската градина и дори и преди това всеки дом на български интелигент се украсява с елха за празника. Първоначално елхата е била кичена със сухи плодове и собственоръчно направени играчки. Сетне започват да внасят и да произвеждат играчки за коледната елха. Коледарските дружини, които до късно обикалят българското село, намаляват в големите градове в началото на века. Момчетата обикалят домовете на видните и по-богати граждани с благотворителна цел. Събраните средства даряват на болни и сираци. Баловете, които се организират от двореца и обществени организации, също имат благотворителен характер. Признак на добра воля е изпращането на коледни картички на близки и приятели.
В тихата, свята нощ на Рождество Христово хората отварят сърцата си за Бога. Те са изпълнени с обич и доброта. И нека с тези светли чувства посрещнем новото хилядолетие!
сряда, 10 октомври 2007 г.
понеделник, 8 октомври 2007 г.
Антон Ж. Иванов
Англосаксонското настъпление (Британската доминация и внезапният американски възход)*
Историците се стремят да съзрат логиката, взаимовръзките в развоя на човешкото съобщество, да разкрият закономерностите, които определят глобалния исторически процес. Тяхната игра на изтъкване на едни или други фактори, на причинни зависимости, отричането на такива, игнорирането на значимостта на детерминизма или отдаване предимство на намесата на случая, са довели до сегашната ситуация на объркване, толерантно допускаща плурализмът на мнения, при който всяка грамотна интерпретация се приема за допустима. Според тези тълкувания изключителните, отклоняващи се от утвърденото русло исторически събития и процеси са плод колкото на естествено развитие, толкова и на своеобразно съчетаване на обстоятелствата и на необикновени, върхови изяви на определени народи и личности. Като един от примерите за подобно съвместяване на набелязаните тенденции се указва политическия, стопански и културен възход към световно лидерство на Англия и на създадената от нея Британска империя, както и на приемника на англосаксонското могъщество – североамериканския съюз.
След отминаването на размирното ХVІІ-то столетие в английското кралство настъпва епоха на вътрешно стабилизиране и бърз икономически растеж. Възцаряването на Хановерската династия преустановява династичните борби и окончателно налага парламентаризмът, доколкото монархът постепенно губи контрол над законодателната и изпълнителната власт, с което отслабва влиянието му при определянето на политическия курс на страната. След като в 1698 г. се проваля опитът на Шотландия да завоюва собствена колония в района на Панамския провлак, през 1707 г. тя окончателно влиза в уния с Англия и от тогава е прието да наричат обединеното кралство Великобритания.
От началото на новото столетие британците започват да обграждат Европа откъм морето със свои бази, за да сдържат експанзията на континенталните държави към колониалния свят. През 1703 г. с подписването на Метуенския договор Португалия трайно е обвързана Англия и почти се превръща в неин протекторат като освен това й отдава търговията си с колониите. По същото време, възползвайки се от войната за испанския престол, английският флот завладява Менорка, най-северния от Балеарските о-ви, и Гибралтар, които с Утрехтския мир (1713 г.) остават подвластни на Обединеното кралство. То получава изключителното право да извозва роби в Америка, както и възможността да търгува с испанските колонии там. Великобритания поема голяма част от световната презокеанска търговия.
Междувременно френски колониалисти са навлезли дълбоко в Америка и в южна Индия. Тяхната бърза инвазия довежда до сблъсъци с англичаните, чиито колонии в Северна Америка се оказват заградени от френските владения по поречията на Мисисипи, Сейнт Лорънс и около Големите езера. В 1756 г. противоречията прерастват във война, която не след дълго обхваща основните европейски сили. В Канада британските войски успяват да превземат главните отбранителни пунктове на своите противници, които са подкрепяни от индианските племена. При сключването на мира Обединеното кралство получава Канада и всички територии до река Мисисипи, а също отнема Флорида от испанците, които пък вземат френските земи оттатък Мисисипи и за първи път трайно навлизат в сърцевината на Северна Америка. Уви! Твърде късно. Англосаксонците са се укрепили в най-благоприятните за населяване райони и през следващото столетие ще доминират над Новия свят. В Индия военният неуспех на бенгалските съюзници на французите в битката при Плеси довежда до изтласкването им от тази най-привлекателна за колониално усвояване страна.
Седемгодишната война в Европа се развива с променлив успех и независимо от някои неуспехи на английския съюзник пруския крал Фридрих ІІ, тя демонстрира военните му умения и предвещава бъдещото издигане на прусаците като първостепен фактор в Централна Европа. Великобритания отново успява да балансира в свой интерес противопоставянето между континенталните сили, за да си осигури надмощие в други райони на света, въпреки ограничените й демографски ресурси.
Две десетилетия по-късно Франция и Испания получават частичен реванш във войната за независимост на американските колонии, а испанците дори си възвръщат остров Менорка и Флорида. Но по същото време оттатък Ламанша се осъществява небивал технологичен скок, който ще подсигури британското лидерство за още 150 години напред. Индустриалният преврат, осъществен на острова, подпомогнат от огромните приходи от колониите и от техните суровини и пазари, ще преобрази света и заслужено ще възвеличае англосаксонската предприемчивост, находчивост и новаторски дух.
През ХVІІ век от Холандия, където са забегнали част от иберийските евреи, някои от тях започват да се преселват към Англия, а впоследствие към нейните колонии. Там те намират подходящи условия за развиване на банкерска и търговска дейност и съществено подпомагат местната икономика. Навлизането им в стопанския, а по-късно и в политическия живот на кралството, полага началото на сътрудничеството между двата етноса, за които след време ще се наложи мнението, че съвместно управляват световните дела. Евреите, добиващи по традиция висока образованост, във времето на Просвещението и в последвалата епоха на промишлената и научно-техническата революция получават значително влияние във възлови за икономиката браншове и постепенно навлизат във висшите кръгове на множество от държавите, които населяват, а с това заемат все по-ключови позиции, откриващи им възможност за насочване на глобалната геополитическа надпревара в удобно за еманципирането на тяхната етнорелигиозна общност русло.
Великобритания, откъсната от зоната на европейската гражданска война, водеща се спорадично от Реформацията насам, съхранява своите ресурси и наблюдава със самоувереност континенталните разорения и кръвопролития, но нейният елит е ужасен пред изявите на военния гений на Бонапарт и от неговата настойчивост да унищожи империята като нахлуе и окупира метрополията. Именно затова на Виенския конгрес от 1815 г. британската дипломация се стреми да обезсили Франция и Прусия, които непосредствено биха могли да застрашат имперския остров, и не се противопоставя на сформирането на Свещенния съюз, в който водеща роля имат Русия и Австрия. В годините на Наполеоновите войни британците са овладели Йонийските острови и Малта в Средиземно море, а в Северно море са отнели от Дания остров Хелголанд. Тези придобивки са запазени с мирните договори от 1814-15 г. като чрез тях съществено се допълва системата от бази, обграждащи континента.
Освен в Средиземноморието, Великобритания заема множество острови из океаните и ключови, бариерни пунктове по крайбрежието на останалата суша, чрез които държи под надзор комуникациите в съответните зони и осъществява при нужда бърза и ефективна интервенция към прилежащите континенти. За да поддържа равновесието между претендентите за отвъдокеанска инвазия тя не се противи останалите морски сили да провеждат колониална експанзия в райони с по-ниска стратегическа или прагматична стойност, за да ангажират вниманието и ресурсите си с тяхното усвояване.
През ХІХ век британците вече трайно са се укрепили в Индия и отместват своите амбиции към другата изключително богата азиатска страна - Китай. Възползвайки се от забраната на китайските власти върху продажбата на опиум, те предизвикват война с Поднебесната империя, в която имат явно технологично превъзходство, и през 1842 г. получават о. Сянган (Хонконг) и ред други отстъпки, отварящи крайбежието на Китай за британската търговия. При нова опиумна война петнадесетина години по-късно Обединеното кралство в съюз с Франция съкрушават окончателно манчжурското величие. Императорският дворец в Пекин е опожарен от френските войски. В резултат съюзниците разширяват зоните си на влияние, а обширната империя на династията Цин се превръща в полузависима държава.
Прокопаването на Суецкия канал, открит официално от французите през 1869 г., съществено скъсява морското трасе от Европа към Южна и Източна Азия. През 1875 г. англичаните успяват да откупят на безценица делът от канала, принадлежащ на хедива на Египет, с което добиват равностойно участие в управлението му. В 1876 г. те окупират Кипър, отстояващ подстъпите към канала. С Берлинския договор от 1878 г. островът е предаден под тяхно управление. През 1882 г. английски войски влизат в Александрия, Кайро и в района на Суец. Египет попада подбританска окупация. Така е поставен под контрол и този нов воден път от Средиземно море към Индийския океан. По същото време кралица Виктория е провъзгласена за империатрица на Индия. След тези актове не остава никакво съмнение, че малкото островно кралство се е превърнало в световна империя, установила тотално надмощие над своите съперници в океаните.
Възходящото нарастване на влиянието и мощта на Британската колониална империя достига един от върховете си в средата на ХІХ век, когато европейска коалиция, доминирана от Обединеното кралство, сломява Русия в Кримската война. По това време Англия е най-модерната и напредничава страна, която е набраздена от плавателни канали, железопътни и телеграфни линии. Успокоението от временното елиминиране на евроазиатския колос обаче е заменено от безпокойството, което предизвиква възраждането на единната германска държава под водачеството на Прусия и изненадващият, изключително бърз преход на САЩ от скромния им уровен на регионален фактор в Новия свят към статуса на Велика сила с подобаващи й амбиции за глобална роля.
Когато Великобритания печели Седемгодишната война в Северна Америка, в Лондон едва ли са очаквали толкова наскоро и така ненадейно преобладаващата част от колониите там да се изплъзнат от сюзеренитета на короната. В победната 1763 г. властите забраняват на колониалистите по източното крайбрежие на континента да се заселват зад Алеганските планини (Апалачите), което предизвиква тяхното недоволство. Увеличеното данъчно бреме и пренебрегването на интересите на местните предпиемачи за сметка на търговците от метрополията довежда до политическо самоорганизиране на местния елит. Колониите обявяват бойкот на английските стоки и чрез него постигат първия си успех. За едно десетилетие конфликтът дотолкова ескалира, че от методите на търговската война се преминава към въоръжена съпротива и някой щати обявяват отделянето си от империята. На 4 юли 1776 г. конгрес на доскорошните колонии приема “Декларация за независимост” и тринадесет щата се обединяват в конфедеративна република. Новата държава присъединява териториите, простиращи се между Апалачите и река Мисисипи, и притендира за канадските провинции. Предизвиканата от революцията в колониите война е един от най-кризисните моменти в историята на Великобритания. В крайна сметка англичаните се оттеглят опозорени, а Съединените американски щати стават втората независима англосаксонска държава.
Историята рядко предоставя такъв шанс. Една модерна, сравнително гъсто заселена страна с изградена стопанска инфраструктура се оказва свободна от множество затормозяващи политически традиции и институции. Либерализмът получава широко поле за проявление на градивните си заложби. Елитът на САЩ се оказва призван както да изпробва във вътрешността на страната възможностите на тази социална доктрина, така и да разпространява влиянието на новата система чрез икономическа, военна и пропагандна експанзия.
По време на Наполеоновите войни младата република се включва в антибританската коалиция и прави нов опит да присъедини канадските колонии. Дързостта й е заплатена с опожаряването през 1814 г. на столицата Вашингтон от дебаркиралия английски експедиционен корпус, а конфедерацията е заплашена от разцепление. Все пак мирният договор от края на годината възстановява довоенното положение.
В началото на ХІХ век пък САЩ закупуват от Франция Луизиана (териториите на запад от река Мисисипи), която малко преди това й е възвърната от Испания. Впоследствие американците навлизат във Флорида, но предпочитат да заплатят на Испания откуп за тази провинция. Те се пазарят за закупуването и на Куба, но тук вече срещат твърд отказ.
По време на Наполеоновите войни Великобритания прави опит през 1806 г. да анексира испанските колонии в Новия свят, но претърпява две поражения при Буенос Айрес, което предотвратява по-нататъшното й военно настъпление в Латинска Америка. След нахлуването на Наполеон І в Испания, нейните американски колонии започват да се самоуправляват, ръководени от местни хунти. Когато Мадрид възстановява своите права върху тях, там избухва национална революция, която бързо довежда до разпадането на испанската, а и на португалската колониална империя на континента. През 1823 г., възползвайки се от потушаването на революцията в Испания, Свещенния съюз се подготвя за нова колониална интервенция в Латинска Америка. В този момент президентът на САЩ Джеймс Монро излиза с декларация, че неговата страна няма да допусне намеса на европейските сили в американските дела. Доктрината Монро прокламира принципът “Америка на американците”, ала както по-късно се оказва, в нея под названието “американци” трябва да се разбират преди всичко “представителите на САЩ”, чиято “предопределена съдба” е да владеят голяма част от континента и да доминират над останалата.
Заявеният през 1823 г. принцип за хегемонизъм в Новия свят е последван от настъпление на североамериканците в западна посока към Тихия океан. Присъединяването към съюза на откъсналата се от Мексико република Тексас предизвиква мексиканско-американска война, при която мексиканците губят северната половината от своята територия, включително Калифорния (без полуострова). Така в средата на века САЩ са първата Велика сила, която получава безпрепятствен широк излаз на Атлантика и Пасифика и възможност за проникване в световния океан от собствена територия в двете направления. С това янките се очертават като основен конкурент на британците в доминирането над морските пространства.
Гражданската война, която без малко да доведе до разпадането на съюза след формирането на конфедерация на южните щати, подкрепяни почти открито от Лондон, забавя американското проникване в региона на Тихия океан. Ала след нейния край Северът, подпомаган по време на войната от руския цар Александър ІІ, получава картбланш за навлизане в колониалния свят, а трансамериканската железница достига СанФранциско. През 1866-67 г. Америка закупува от Русия Аляска и обхваща Североизтока на Пасифика. Новата империя вече е подготвена да заяви своите претенции за световна хегемония.
Изненадващият американски възход до голяма степен се дължи на бързото нарастване на населението на щатите, което осигурява постъпателното движение към вътрешността на континента. Основната част от популационния прираст се осигурява от постоянното попълнение от европейски емигранти. Непрестанната миграция от Стария континент към “страната на свободните възможности” фактически представлява демографско изсмукване на европейските народи, осъществявано от североамериканските англосаксонци, които превръщат страната си в огромен “котел за претопяване” на инородци и така преодоляват своята популационна ограниченост. Този демографски модел ще се превърне в генератор на американския растеж и национална мощ.
След отминаването на размирното ХVІІ-то столетие в английското кралство настъпва епоха на вътрешно стабилизиране и бърз икономически растеж. Възцаряването на Хановерската династия преустановява династичните борби и окончателно налага парламентаризмът, доколкото монархът постепенно губи контрол над законодателната и изпълнителната власт, с което отслабва влиянието му при определянето на политическия курс на страната. След като в 1698 г. се проваля опитът на Шотландия да завоюва собствена колония в района на Панамския провлак, през 1707 г. тя окончателно влиза в уния с Англия и от тогава е прието да наричат обединеното кралство Великобритания.
От началото на новото столетие британците започват да обграждат Европа откъм морето със свои бази, за да сдържат експанзията на континенталните държави към колониалния свят. През 1703 г. с подписването на Метуенския договор Португалия трайно е обвързана Англия и почти се превръща в неин протекторат като освен това й отдава търговията си с колониите. По същото време, възползвайки се от войната за испанския престол, английският флот завладява Менорка, най-северния от Балеарските о-ви, и Гибралтар, които с Утрехтския мир (1713 г.) остават подвластни на Обединеното кралство. То получава изключителното право да извозва роби в Америка, както и възможността да търгува с испанските колонии там. Великобритания поема голяма част от световната презокеанска търговия.
Междувременно френски колониалисти са навлезли дълбоко в Америка и в южна Индия. Тяхната бърза инвазия довежда до сблъсъци с англичаните, чиито колонии в Северна Америка се оказват заградени от френските владения по поречията на Мисисипи, Сейнт Лорънс и около Големите езера. В 1756 г. противоречията прерастват във война, която не след дълго обхваща основните европейски сили. В Канада британските войски успяват да превземат главните отбранителни пунктове на своите противници, които са подкрепяни от индианските племена. При сключването на мира Обединеното кралство получава Канада и всички територии до река Мисисипи, а също отнема Флорида от испанците, които пък вземат френските земи оттатък Мисисипи и за първи път трайно навлизат в сърцевината на Северна Америка. Уви! Твърде късно. Англосаксонците са се укрепили в най-благоприятните за населяване райони и през следващото столетие ще доминират над Новия свят. В Индия военният неуспех на бенгалските съюзници на французите в битката при Плеси довежда до изтласкването им от тази най-привлекателна за колониално усвояване страна.
Седемгодишната война в Европа се развива с променлив успех и независимо от някои неуспехи на английския съюзник пруския крал Фридрих ІІ, тя демонстрира военните му умения и предвещава бъдещото издигане на прусаците като първостепен фактор в Централна Европа. Великобритания отново успява да балансира в свой интерес противопоставянето между континенталните сили, за да си осигури надмощие в други райони на света, въпреки ограничените й демографски ресурси.
Две десетилетия по-късно Франция и Испания получават частичен реванш във войната за независимост на американските колонии, а испанците дори си възвръщат остров Менорка и Флорида. Но по същото време оттатък Ламанша се осъществява небивал технологичен скок, който ще подсигури британското лидерство за още 150 години напред. Индустриалният преврат, осъществен на острова, подпомогнат от огромните приходи от колониите и от техните суровини и пазари, ще преобрази света и заслужено ще възвеличае англосаксонската предприемчивост, находчивост и новаторски дух.
През ХVІІ век от Холандия, където са забегнали част от иберийските евреи, някои от тях започват да се преселват към Англия, а впоследствие към нейните колонии. Там те намират подходящи условия за развиване на банкерска и търговска дейност и съществено подпомагат местната икономика. Навлизането им в стопанския, а по-късно и в политическия живот на кралството, полага началото на сътрудничеството между двата етноса, за които след време ще се наложи мнението, че съвместно управляват световните дела. Евреите, добиващи по традиция висока образованост, във времето на Просвещението и в последвалата епоха на промишлената и научно-техническата революция получават значително влияние във възлови за икономиката браншове и постепенно навлизат във висшите кръгове на множество от държавите, които населяват, а с това заемат все по-ключови позиции, откриващи им възможност за насочване на глобалната геополитическа надпревара в удобно за еманципирането на тяхната етнорелигиозна общност русло.
Великобритания, откъсната от зоната на европейската гражданска война, водеща се спорадично от Реформацията насам, съхранява своите ресурси и наблюдава със самоувереност континенталните разорения и кръвопролития, но нейният елит е ужасен пред изявите на военния гений на Бонапарт и от неговата настойчивост да унищожи империята като нахлуе и окупира метрополията. Именно затова на Виенския конгрес от 1815 г. британската дипломация се стреми да обезсили Франция и Прусия, които непосредствено биха могли да застрашат имперския остров, и не се противопоставя на сформирането на Свещенния съюз, в който водеща роля имат Русия и Австрия. В годините на Наполеоновите войни британците са овладели Йонийските острови и Малта в Средиземно море, а в Северно море са отнели от Дания остров Хелголанд. Тези придобивки са запазени с мирните договори от 1814-15 г. като чрез тях съществено се допълва системата от бази, обграждащи континента.
Освен в Средиземноморието, Великобритания заема множество острови из океаните и ключови, бариерни пунктове по крайбрежието на останалата суша, чрез които държи под надзор комуникациите в съответните зони и осъществява при нужда бърза и ефективна интервенция към прилежащите континенти. За да поддържа равновесието между претендентите за отвъдокеанска инвазия тя не се противи останалите морски сили да провеждат колониална експанзия в райони с по-ниска стратегическа или прагматична стойност, за да ангажират вниманието и ресурсите си с тяхното усвояване.
През ХІХ век британците вече трайно са се укрепили в Индия и отместват своите амбиции към другата изключително богата азиатска страна - Китай. Възползвайки се от забраната на китайските власти върху продажбата на опиум, те предизвикват война с Поднебесната империя, в която имат явно технологично превъзходство, и през 1842 г. получават о. Сянган (Хонконг) и ред други отстъпки, отварящи крайбежието на Китай за британската търговия. При нова опиумна война петнадесетина години по-късно Обединеното кралство в съюз с Франция съкрушават окончателно манчжурското величие. Императорският дворец в Пекин е опожарен от френските войски. В резултат съюзниците разширяват зоните си на влияние, а обширната империя на династията Цин се превръща в полузависима държава.
Прокопаването на Суецкия канал, открит официално от французите през 1869 г., съществено скъсява морското трасе от Европа към Южна и Източна Азия. През 1875 г. англичаните успяват да откупят на безценица делът от канала, принадлежащ на хедива на Египет, с което добиват равностойно участие в управлението му. В 1876 г. те окупират Кипър, отстояващ подстъпите към канала. С Берлинския договор от 1878 г. островът е предаден под тяхно управление. През 1882 г. английски войски влизат в Александрия, Кайро и в района на Суец. Египет попада подбританска окупация. Така е поставен под контрол и този нов воден път от Средиземно море към Индийския океан. По същото време кралица Виктория е провъзгласена за империатрица на Индия. След тези актове не остава никакво съмнение, че малкото островно кралство се е превърнало в световна империя, установила тотално надмощие над своите съперници в океаните.
Възходящото нарастване на влиянието и мощта на Британската колониална империя достига един от върховете си в средата на ХІХ век, когато европейска коалиция, доминирана от Обединеното кралство, сломява Русия в Кримската война. По това време Англия е най-модерната и напредничава страна, която е набраздена от плавателни канали, железопътни и телеграфни линии. Успокоението от временното елиминиране на евроазиатския колос обаче е заменено от безпокойството, което предизвиква възраждането на единната германска държава под водачеството на Прусия и изненадващият, изключително бърз преход на САЩ от скромния им уровен на регионален фактор в Новия свят към статуса на Велика сила с подобаващи й амбиции за глобална роля.
Когато Великобритания печели Седемгодишната война в Северна Америка, в Лондон едва ли са очаквали толкова наскоро и така ненадейно преобладаващата част от колониите там да се изплъзнат от сюзеренитета на короната. В победната 1763 г. властите забраняват на колониалистите по източното крайбрежие на континента да се заселват зад Алеганските планини (Апалачите), което предизвиква тяхното недоволство. Увеличеното данъчно бреме и пренебрегването на интересите на местните предпиемачи за сметка на търговците от метрополията довежда до политическо самоорганизиране на местния елит. Колониите обявяват бойкот на английските стоки и чрез него постигат първия си успех. За едно десетилетие конфликтът дотолкова ескалира, че от методите на търговската война се преминава към въоръжена съпротива и някой щати обявяват отделянето си от империята. На 4 юли 1776 г. конгрес на доскорошните колонии приема “Декларация за независимост” и тринадесет щата се обединяват в конфедеративна република. Новата държава присъединява териториите, простиращи се между Апалачите и река Мисисипи, и притендира за канадските провинции. Предизвиканата от революцията в колониите война е един от най-кризисните моменти в историята на Великобритания. В крайна сметка англичаните се оттеглят опозорени, а Съединените американски щати стават втората независима англосаксонска държава.
Историята рядко предоставя такъв шанс. Една модерна, сравнително гъсто заселена страна с изградена стопанска инфраструктура се оказва свободна от множество затормозяващи политически традиции и институции. Либерализмът получава широко поле за проявление на градивните си заложби. Елитът на САЩ се оказва призван както да изпробва във вътрешността на страната възможностите на тази социална доктрина, така и да разпространява влиянието на новата система чрез икономическа, военна и пропагандна експанзия.
По време на Наполеоновите войни младата република се включва в антибританската коалиция и прави нов опит да присъедини канадските колонии. Дързостта й е заплатена с опожаряването през 1814 г. на столицата Вашингтон от дебаркиралия английски експедиционен корпус, а конфедерацията е заплашена от разцепление. Все пак мирният договор от края на годината възстановява довоенното положение.
В началото на ХІХ век пък САЩ закупуват от Франция Луизиана (териториите на запад от река Мисисипи), която малко преди това й е възвърната от Испания. Впоследствие американците навлизат във Флорида, но предпочитат да заплатят на Испания откуп за тази провинция. Те се пазарят за закупуването и на Куба, но тук вече срещат твърд отказ.
По време на Наполеоновите войни Великобритания прави опит през 1806 г. да анексира испанските колонии в Новия свят, но претърпява две поражения при Буенос Айрес, което предотвратява по-нататъшното й военно настъпление в Латинска Америка. След нахлуването на Наполеон І в Испания, нейните американски колонии започват да се самоуправляват, ръководени от местни хунти. Когато Мадрид възстановява своите права върху тях, там избухва национална революция, която бързо довежда до разпадането на испанската, а и на португалската колониална империя на континента. През 1823 г., възползвайки се от потушаването на революцията в Испания, Свещенния съюз се подготвя за нова колониална интервенция в Латинска Америка. В този момент президентът на САЩ Джеймс Монро излиза с декларация, че неговата страна няма да допусне намеса на европейските сили в американските дела. Доктрината Монро прокламира принципът “Америка на американците”, ала както по-късно се оказва, в нея под названието “американци” трябва да се разбират преди всичко “представителите на САЩ”, чиято “предопределена съдба” е да владеят голяма част от континента и да доминират над останалата.
Заявеният през 1823 г. принцип за хегемонизъм в Новия свят е последван от настъпление на североамериканците в западна посока към Тихия океан. Присъединяването към съюза на откъсналата се от Мексико република Тексас предизвиква мексиканско-американска война, при която мексиканците губят северната половината от своята територия, включително Калифорния (без полуострова). Така в средата на века САЩ са първата Велика сила, която получава безпрепятствен широк излаз на Атлантика и Пасифика и възможност за проникване в световния океан от собствена територия в двете направления. С това янките се очертават като основен конкурент на британците в доминирането над морските пространства.
Гражданската война, която без малко да доведе до разпадането на съюза след формирането на конфедерация на южните щати, подкрепяни почти открито от Лондон, забавя американското проникване в региона на Тихия океан. Ала след нейния край Северът, подпомаган по време на войната от руския цар Александър ІІ, получава картбланш за навлизане в колониалния свят, а трансамериканската железница достига СанФранциско. През 1866-67 г. Америка закупува от Русия Аляска и обхваща Североизтока на Пасифика. Новата империя вече е подготвена да заяви своите претенции за световна хегемония.
Изненадващият американски възход до голяма степен се дължи на бързото нарастване на населението на щатите, което осигурява постъпателното движение към вътрешността на континента. Основната част от популационния прираст се осигурява от постоянното попълнение от европейски емигранти. Непрестанната миграция от Стария континент към “страната на свободните възможности” фактически представлява демографско изсмукване на европейските народи, осъществявано от североамериканските англосаксонци, които превръщат страната си в огромен “котел за претопяване” на инородци и така преодоляват своята популационна ограниченост. Този демографски модел ще се превърне в генератор на американския растеж и национална мощ.
Бъдещето на Република Македония в матрицата на постюгославското урегулиране и преуреждане на държавните конфигурации в Западните Балкани*
Антон Ж. Иванов
Антон Ж. Иванов
Разпадането на кралството на сърбите, хърватите и словенците през април 1941 г. слага край на периода на постъпателно и прекомерно разширение на сръбското княжество, продължило едно столетие. Следвоенното възстановяване на югославската държава бе постигнато чрез федерализирането й, при което се формират шест равностойни по статут федеративни републики, а в рамките на Сърбия се обособяват два автономни края. С тези преобразувания унитарното Кралство Югославия, където вътрешни граници се появяват едва в навечерието на Втората световна война в резултат на споразумението Цветкович-Мачек от 26 август 1939 г., според което се обособява самоуправляваща се Хърватска бановина, след 1945 г. повсеместно е разпарцелено на национални и мултинационални субдържавни формации.
Федеративното разграничаване на Югославия по модел близък до съветския сякаш предопредели паралелното разпадане на по-малката съюзна държава през 1991-1992 г. редом с евроазиатската империя на съветите. Тогава в Белград осъзнаха, че е възможно окончателно да им се изплъзнат от контрол територии със сръбско и инородно население, за чието завладяване и поставяне под зависимост сърбите бяха воювали в шест войни. Преобладаващата част от провинциите, присъединени към кралството на Карагеоргиевичевите в резултат на последните три от тези войни, водени през второто десетилетие на миналия век, в 1945 г. бяха отделени от сръбската държава с граници, които се съобразяваха предимно с политически, географски и исторически аргументи и в по-малка степен с етническите реалности.
Разбъркването на народностите в този регион, настъпило вследствие на многовековната османска инвазия и последвалото я ожесточено отстъпление на турците от Балканите, беше консервирано при неочаквано бързото разширение на Сърбия през 1913-1919 г., при което османският модел на мултиетнизъм и религиозно взаимопроникване бе наследен от идеологията на югославизма, проповядван в нововъзникналата западнобалканска параимперия. Но епохата бе различна и стремежът към национално обособяване и еманципиране постепенно взема превъзходство над предимствата на обединеното имперско пространство и пазар. Разпадането на Югославия в края на ХХ век всъщност е един от последните актове на дезинтегрирането на Османската империя от началото на същото столетие.
Постепенното оттегляне на османците от Югоизточна Европа през ХIХ век е съпроводено от изселването на турци и други мюсюлмани от земите на отделилите се Влашко, Сърбия, Гърция и България, вследствие на което останалите европейски владения на империята се насищат с мюсюлманско население. След 1911 г., когато настъпва решаващото десетилетие на агония на империята, в региона на Източните и Южни Балкани и Мала Азия се възбуждат крупни демографски миграционни движения, чиито основен резултат е разделянето на разпръснатите и размесили се в продължение на повече от половин хилядолетие местни и придошли народности и относителното им хомогенизиране. През следващите 80 години Турция, Гърция, България и Румъния обменят насилствено и договорно повече от два милиона свои поданици. Същевременно Западните Балкани (Югославия и Албания) са засегнати много по-слабо от протичащите процеси на национално хомогенизиране и едва в последното десетилетие миграциите, възникнали на основа на етническо и религиозно противопоставяне и стремеж за раздалечаване, се активизират и там.
По този начин през отминалото вече столетие, оспорваната днес от международната общност практика на етническо прочистване, чиито крайни форми не могат в никакъв случай да бъдат оправдавани, всъщност омиротвори Източните Балкани и се наложи напоследък като актуална алтернатива на етнорелигиозните сблъсъци и антагонизъм в съвремието на нововъзникналите държави в западната част на полуострова. Там първо бяха прогонени сърбите от разбунтувалите се техни крайнини в Хърватско, в Босна и Херцеговина се стигна до повсеместно разместване на население от трите основни етноконфесионални общности, съпроводено дори от геноцид. После сърбите бяха изтласкани и от повечето общини на Косово, а от началото на новия век има признаци за планирано етническо прочистване на македонски българи от Западна Македония. Може да се смята, че първата фаза от урегулирането на постюгославската криза е към приключване именно след преразставянето на народностите и на тяхното влияние в бившето югославско пространство. Сега вече е твърде вероятно да се пристъпи и към териториално преразпределение, ако това бъде допуснато от международните сили, ангажирани с трансформирането на бившата федерация. Възможни са три подхода за уреждане на положението на новите държавни формации в Западните Балкани:
- Първият, който е най-разпространен и предпочитан в модерната световна практика, се характеризира със запазването на статуквото на границите. Той би могъл да бъде определен като следколониален и е почти повсеместно приложен в Африка, където получаващите независимост държави запазват териториалния си обхват, установен от колониалните метрополии. На нашия континент този подход беше императивно наложен със Заключителния акт на Съвещанието за безопасност и сътрудничество в Европа, подписан на 1 август 1975 г. в Хелзинки, който потвърди своята валидност при разпадането на федеративните СССР, Чехословакия и Югославия, както и при обединяването на Германия.
В условията на югославското преустройство запазването на статуквото на федералните граници предизвика запечатването на етническата и религиозна противопоставеност (съпроводена от систематично рецидивиращи сблъсъци) в многонационалната Босна и Херцеговина, в Сърбия, включваща в своя състав автономните Косово и Воеводина, и в Република Македония. Включването на последната в този списък на рискови държави доскоро изглеждаше преувеличено, а и досега някои го смятат за принудено и неоправдано. Ако обаче се вземе предвид високият демографски прираст на албанското малцинство там, което към средата на века според реалистичните прогнози ще има дял от около 40% от цялото население на републиката, а мюсюлманите ще бъдат половината от това население, би се прозряло въвличането на вардарската държавица в неустойчивостта на дуалистичната перспектива, която едва ли би била спокойна и успешна точно на балканските ширини.
- Вторият възможен подход е реставрационния. Той предполага възстановяване на контрола на Белград върху по-голямата част от провинциите на кралството на сърбите, хърватите и словенците. При този модел Хърватия и Сърбия си поделят югославските владения по подобие на съглашението Цветкович-Мачек от 1939 г. (без Словения, която вече е извън орбитата на югославизма, а от 2004 г. ще се включи към Европейския съюз). Възпроизвеждането на границите на Хърватската бановина от 1939-1941 г. (с някои малки изключения като Мостар например) би задоволило Хърватия. С нея би предпочела да се конфедерира и евентуалната миниатюрна боснашка държава, обединяваща земи от централните и крайните западни райони на Босна и Херцеговина, която би се формирала при твърде вероятното разпадане на най-вътрешната и изолирана, но с доминиращи центробежни напрежения бивша членка на федерацията. Естествено, Република Сръбска, най-едрият парадържавен фрагмент в Босна и Херцеговина, би гравитирала към създаващия се в момента хлабав съюз между Сърбия и Черна Гора, заздравявайки го от запад с твърде вероятното си включване в него. Тази федерация с център в Белград, същински наследник на бивша Югославия, би предприела решителни действия за привличането и на Република Македония към това мегасръбско обединение, за да обхване изплъзващото й се Косово от юг, а също за да възстанови геостратегическото стиковане с Гърция, необходимо за контрола над Западните Балкани.
- Третият подход, който е най-спорен, трудно изпълним и малко вероятен, е и най-рационален (волунтаристичен), изискващ воля за трайно и взаимноприемливо решаване на балканските териториални проблеми, както от местните фактори, така и от интервениращите отвън сили. Този модел може да се определи като планов ремонт на границите за отстраняване на огнищата на напрежение, възникнали след предходното разставяне на граници между балканските народи. Докато при държавите от Източните Балкани етническата и религиозната несъвместимост като повод за противопоставяне и сблъсък беше до голяма степен преодоляна с насилствена и доброволна размяна на население, в западните райони на полуострова повсеместното прилагане на този метод вече е трудноизпълнимо поради обществените нагласи на отрицание. Следователно, по-допустимо е с всеобщо съгласие да се предефинират държавните конфигурации и техния териториален обхват. Всъщност това начинание донейде би съвпаднало с насоките на реставрационния модел, но трябва да реши извън неговите рамки проблемите на южния фланг на Югославия - Косово и Република Македония.
Преди няколко години лорд Оуен, убеден в безнадеждната оплетеност на междуетническите отношения в сега съществуващите граници на Западните Балкани, подхвърли идеята за нов Берлински конгрес, който да преуреди държавните формирования и да коригира териториалните им предели според етническите реалности. По време на албанските брожения в Северозападна Македония членове на Македонската академия за наука и изкуство излязоха с предложение за размяна на територии между Република Македония и Албания, но веднага бяха укорени за нестандартния им опит за социално инженерство. Сега отново се издигат подобни предложения, този път за Лондонска конференция, председателствана от премиера на Великобританния Тони Блеър. Изглежда, инициативата за реализиране на третия подход се поддържа по-скоро от външни сили, които се опитват да разрушат статуквото, а с това и да преразпределят зоните на влияние върху полуострова според собствените си виждания за справедливост и баланс при устройването на новите държавни конфигурации.
За да се преустанови дългогодишния балкански антагонизъм обаче е необходимо самите държави на полуострова да се споразумеят окончателно за границите и отношенията помежду им. В този смисъл, по-целесъобразно е евентуална конференция за балканските колизии да се проведе в центъра на региона, например в Скопие или Охрид, отколкото в Лондон или Берлин, и да бъде поставена под егидата на ООН. Основните принципи при консултирането и договарянето на новите рамки на националните общности на тази конференция трябва да са: взаимната полза, съгласие и готовност за компромис; политическа, стопанска и географско-транспортна целесъобразност; стремеж към значително намаляване на присъствието на малцинства в новите държавни образувания, което би намалило и последващата им емиграция, каквато обаче е редно да бъде поощрявана в рамките на договореностите на конференцията, за да се преодолее етническата мозаечност. Естествено продължение на разбирателството за размяна на територии и население би било и съглашение за групиране на нови държавни обединения: Хърватско-Боснашка конфедерация, както и конфедеративни, федеративни или унитарни конфигурации на сега съществуващите сръбски, албански и български държавни, суб и парадържавни формации.
Възможно ли е постигането на подобно съгласие след десетилетия на враждебност и недоверие? Вероятно третият подход за изход от югославската криза е химера. Все пак дали въобще ще има такава конференция трябва да решат балканските народи и техните правителства.
В началото на ХХI век една полоса в Западните Балкани, простираща се от Епир до Босна, представлява дъга на напрежение, спорадично възпламеняваща се в различни свои зони, които след мъчително омиротворяване остават в състояние на политическа неуравновесеност и междуетническа нетърпимост, вещаещи бъдещи конфликти, а от тях би могло да се зароди нов военен сблъсък, надвишаващ регионалните рамки, подобно на първия всесветски конфликт от 1914 г. Това не бива да се допуска.
Ще успеят ли обременените от географската си и историческа ограниченост и обусловеност балкански политици да намерят правилния излаз от лабиринта на етническото разбъркване, религиозно многообразие и културна различност. Техните предстоящи инициативи ще бъдат показателни за това, доколко имат желание и способност да се измъкнат от изостаналостта на постосманската парадигма за устройване и функциониране на национално-държавните организми на Балканите.
1.11.2002
*Доклад, изнесен на Кръглата маса "България - Македония: перспективи на двустранните отношения", проведена от Комитет за Македония на 3 ноември 2002 г. в София. Публикуван с редакторски корекции в "Ние", бр.1/2003.
събота, 6 октомври 2007 г.
Таблица №1 Българи и гагаузи в СССР според преброяванията от 1959 - 1989 г.
45 години ние се мъчехме да ги забравим, а те през всичкото време са мислели за нас. Припомнихме си за тях едва когато “голямата екскурзия” към Турция обезлюди цели села и махали по градовете. Едва тогава посветените в тяхната съдба започнаха да обсъждат, не е ли удачно те да бъдат подпомогнати да се преселят в своята прародина.
Голямото нямане на пари ни споходи точно когато трябваше да се погрижим за завръщането им в отечеството. За широка преселническа кампания са необходими много средства, които да обезпечат една детайлно разработена програма за транспортирането, настаняването и адаптирането на преселниците в новите условия, за да не се компрометира добрата идея още в зародиш. Когато заделим достатъчно средства и положим необходимите усилия за организиране на достоен прием те ще започнат да прииждат, обнадеждени от нашата доброжелателност.
Но колко са българите в СССР? По официални данни от 1959 г. насам те са се увеличили с почти 50 хиляди и през 1989 г. са били към 373 хиляди. Най-много са в южната част на Молдова и в Югозападна Украйна. В Южна Бесарабия размесени с тях или в съседство живеят около 130 хиляди гагаузи, които ние с право смятаме за родствена на българската народност етническа група. Взети заедно в СССР те са над 570 хиляди. Според някои изследователи на проблема и местни общественици броят им е значително по-голям и това трябва да се има предвид, ако започне подготовка за преселване в България.
Забягнали или изселени от българските земи през ХVІІІ и ХІХ век българите и гагаузите се явяват едни от основните народности заселени в новоприсъединените земи на Южна Русия – Бесарабия, Дясно и Лявобережна Украйна, Крим. От там през ХХ век някои от българите се отправят към степите на Казахстан и стигат дори до Ферганската долина в Узбекистан. Междувременно, след Освобождението на България, много от бесарабските и таврийските българи, а също и гагаузи, поединично или групово се завръщат на юг от Дунава, процес продължил чак до 1944 г. След прелома, осъществен в българското политическо статукво през същата година, забягналите през Втората световна война от териториите на СССР са репатрирани обратно. Веднага след края на войната много от българите от окупираните от германците райони, най-вече тези от Крим, са депортирани на изток, предимно в Южен Сибир и в Североизточен Казахстан.
Въпреки прокламираното равноправие на националностите в СССР българите не се чувстват уютно в съветската империя. Постепенно започва тяхното асимилиране поради дискриминация и преследвания, чрез смесени бракове, а също и по пътя на урбанизацията, която води до русификация или украинизиране в по-големите градове и промишлени центрове. От данните в Таблица №2 е видно, че асимилационните процеси са обхванали най-вече българите в Средна Азия и Южен Сибир, разселени по време на репресиите срещу тях през 40-те години. От тук и необходимостта на първо време усилията за преселване в България да се насочат към този регион. За това е необходимо да се постигне договореност с правителството на СССР, да се проведе пропагандна акция сред българските колонии в азиатската част на страната и съвместно с изселването на немци и гърци, създаващо благоприятна психологическа обстановка, от там да бъдат изведени и българите.
Вторият етап от кампанията трябва да обхване желаещите да емигрират наши сънародници от районите на Украйна, разположени на изток от р. Днестър. При тях няма да е наложително цялостното им преселване, тъй като те населяват тази земя почти две столетия и са намерили необходимата опора за своето народностно самосъхранение.
Особено грижливо се налага да се подготви третият етап, при който в България ще дойдат част от българите, населяващи Южна Бесарабия. Чрез тях страната ни отново ще се обвърже кръвно с областта на север от делтата на р. Дунав, оставила ни спомена за Аспарух. Независимо от преселническия процес, българското правителство и обществеността са длъжни всячески да подпомагат културното развитие и приобщаването на населението от Буджака и Таврия към българския духовен и стопански живот. Не бива да забравяме откъде сме дошли и трябва да знаем накъде отиваме.
Българите в Източен Узбекистан в края на 50-те години на ХХ век.
Картата е от "Атлас народов мира." Москва, 1964.
Забравените българи*
Антон Ж. Иванов
Антон Ж. Иванов
45 години ние се мъчехме да ги забравим, а те през всичкото време са мислели за нас. Припомнихме си за тях едва когато “голямата екскурзия” към Турция обезлюди цели села и махали по градовете. Едва тогава посветените в тяхната съдба започнаха да обсъждат, не е ли удачно те да бъдат подпомогнати да се преселят в своята прародина.
Голямото нямане на пари ни споходи точно когато трябваше да се погрижим за завръщането им в отечеството. За широка преселническа кампания са необходими много средства, които да обезпечат една детайлно разработена програма за транспортирането, настаняването и адаптирането на преселниците в новите условия, за да не се компрометира добрата идея още в зародиш. Когато заделим достатъчно средства и положим необходимите усилия за организиране на достоен прием те ще започнат да прииждат, обнадеждени от нашата доброжелателност.
Но колко са българите в СССР? По официални данни от 1959 г. насам те са се увеличили с почти 50 хиляди и през 1989 г. са били към 373 хиляди. Най-много са в южната част на Молдова и в Югозападна Украйна. В Южна Бесарабия размесени с тях или в съседство живеят около 130 хиляди гагаузи, които ние с право смятаме за родствена на българската народност етническа група. Взети заедно в СССР те са над 570 хиляди. Според някои изследователи на проблема и местни общественици броят им е значително по-голям и това трябва да се има предвид, ако започне подготовка за преселване в България.
Забягнали или изселени от българските земи през ХVІІІ и ХІХ век българите и гагаузите се явяват едни от основните народности заселени в новоприсъединените земи на Южна Русия – Бесарабия, Дясно и Лявобережна Украйна, Крим. От там през ХХ век някои от българите се отправят към степите на Казахстан и стигат дори до Ферганската долина в Узбекистан. Междувременно, след Освобождението на България, много от бесарабските и таврийските българи, а също и гагаузи, поединично или групово се завръщат на юг от Дунава, процес продължил чак до 1944 г. След прелома, осъществен в българското политическо статукво през същата година, забягналите през Втората световна война от териториите на СССР са репатрирани обратно. Веднага след края на войната много от българите от окупираните от германците райони, най-вече тези от Крим, са депортирани на изток, предимно в Южен Сибир и в Североизточен Казахстан.
Въпреки прокламираното равноправие на националностите в СССР българите не се чувстват уютно в съветската империя. Постепенно започва тяхното асимилиране поради дискриминация и преследвания, чрез смесени бракове, а също и по пътя на урбанизацията, която води до русификация или украинизиране в по-големите градове и промишлени центрове. От данните в Таблица №2 е видно, че асимилационните процеси са обхванали най-вече българите в Средна Азия и Южен Сибир, разселени по време на репресиите срещу тях през 40-те години. От тук и необходимостта на първо време усилията за преселване в България да се насочат към този регион. За това е необходимо да се постигне договореност с правителството на СССР, да се проведе пропагандна акция сред българските колонии в азиатската част на страната и съвместно с изселването на немци и гърци, създаващо благоприятна психологическа обстановка, от там да бъдат изведени и българите.
Вторият етап от кампанията трябва да обхване желаещите да емигрират наши сънародници от районите на Украйна, разположени на изток от р. Днестър. При тях няма да е наложително цялостното им преселване, тъй като те населяват тази земя почти две столетия и са намерили необходимата опора за своето народностно самосъхранение.
Особено грижливо се налага да се подготви третият етап, при който в България ще дойдат част от българите, населяващи Южна Бесарабия. Чрез тях страната ни отново ще се обвърже кръвно с областта на север от делтата на р. Дунав, оставила ни спомена за Аспарух. Независимо от преселническия процес, българското правителство и обществеността са длъжни всячески да подпомагат културното развитие и приобщаването на населението от Буджака и Таврия към българския духовен и стопански живот. Не бива да забравяме откъде сме дошли и трябва да знаем накъде отиваме.
петък, 5 октомври 2007 г.
сряда, 3 октомври 2007 г.
ЕТНОЛОГИЯ
Анита Комитска
Магията на старите забраждания
Магията на старите забраждания
Bekoвe наред вceku елемент от жeнckama npuчecкa е имал gълбoкa cuмвoлuкa
В представите на българите, в техните песни, приказки и легенди специално място се отделя на женската прическа и забраждане. Народът свързва хубостта на жената с дълга и буйна коса. Тя е символ на женственост и плодовитост. Още от дълбока древност людете дирили прилика между житната нива и женската коса, между житния клас и женската плитка. Традицията повелява момите да ходят с открити коси. Непокритите им глави символизирали тяхната свобода. За да имат гъсти и дълги коси, момите извършвали ред обредни действия. На големите празници те миели косите си с „неначената", „мълчана" вода, носена в бяло котле или с утринна роса. Във водата поставяли цветя, магически билки, червено великденско яйце. Решели косите си под трендафилово дръвче, за да са хубави, или под върба край реката, за да растат дълги. Те подрязвали косите си само при пълнолуние, за да са „пълни", т. е. буйни. Спазвали строги забрани да не се мият в „лоши", „черни" дни. Падналите при ресане коси събирали и ревниво пазили или хвърляли в огъня, за да не им сторят магии. Моминската прическа на българката се състои от множество нечетен брой плитки, които се заплитали зад ушите на тила и се спускали по гърба. Всяка девойка украсявала косите си с конци от черна и цветна вълна, гайтани, дребни монети, мъниста, раковинки. Момите слагали на главите си венци от цветя, зеленина, понякога грозде, ягоди, желъди и др. В техните венци и китки имали нарочно сложени билки с вярата и надеждата да привлекат любовта на ергените. Девойките покривали косите си само по време на жетва и голям студ. Според народната вяра само на един празник те можели да покрият косите си. На Лазаровден взимали ризи, накити и забраждания от наскоро омъжени жени с надеждата скоро да се задомят.
Българката променя своята прическа и забраждане по време на сватбата. Богатата сватбена обредност включвала специално измиване и сплитане на невястата. Косата се измивала с вода с поставени в нея цветя, сребърни пари (за да остареят и побелеят младите), неброени житни зърна, за да има неброени деца. Разресвали косата с три нови гребена, които потапяли във вода и вино, понякога поставяли в косите яйце за плодородие. Сплитали косите в множество плитки. Сетне поставяли на главата невестенския венец. Той бил от лозова или трендафилова пръчка, с монети, чесън, синьо мънисто, увити с червен конец. Върху него се поставяло невестинското було. Първоначално то било от червен мъжки пояс, който се съшивал на качулка и покривал лицето. По този начин предците ни вярвали, че жената се приобщава към момковия род и се изразява подчиненото й положение спрямо мъжа. Сетне булото се изработвало от червен плат или пък от бял. Върху булото се поставял венец от вечнозелени цветя - чемшир и бръшлян, покрити с варак за дълголетие, невен, трендафил, пауново перо за хубост, житни класове - за плодородие, златни нишки и нанизи дребни монети пред очите да пазят от зло и всичко това, свързано с марта -бял и червен конец за благоденствие. В старо време венчалното забраждане се носило 40 дни, 9 месеца или пък до раждането на първото дете. Сетне булото започва да се сваля в неделята след сватбата или пък в понеделник. То се маха с пръчка от плодно или трендафилово дърво за благополучие, здраве и хубост. От сватбата по-на-татък жените носят невестинско забраждане за определен период от време и носят забраждане като всички омъжени жени. В представите на народа забраждането е тайнство. Омъжената жена не бива да се появява без забрадка. Вярва се, че е срам и грях жена да ходи гологлава. Това ще донесе злини както на дома й, така и на цялото село.
В СЕЛСКА ХИЖА
Българските невестински забраждания са изключително сложни, богати и красиви. Те са в хармония с всички останали части на носията и й предават неповторима изтънченост и очарование. Векове наред чуждите пътешественици минавали по българските земи и се впечатлявали от чудните шапки на жените ни. Те им предавали царственост и достолепие. В Северозападна България, Ломско и Чипровци до твърде късно се запазва невестинското забраждане „лоб"- високо, във вид на обърнат конус, с украса от разноцветни мъниста и монети. На гърба се спуска дълга кърпа с везмо и ресни. То е спомен от древността, от времето на култа към великата богиня майка. Българките от Габровско и Търновско носят сокай - сложно забраждане от елипсовидна дъска, сребърно кръжило с камъни, надушни висулки и прекрасна ажурна шевица от коприна и сърма. Това забраждане са носили българските царици и болярки
от времето на Средновековието, а после е видоизменено и неслучайно го наричат „царска корона В селска хижа".
ЗАБРАЖДАНИЯ
В Североизточна България и при банатските българи невестите носят т. нар. „двурого забраждане". Върху специално оплетена коса се поставя сукар с две изправени рогчета, върху който се поставят разноцветни кърпи. Силистренки носили забраждане под формата на петльов гребен, направен от дебело платно, обвито с червено парче плат и обшито с дребни монети, под което се поставя копринена кърпа. Омъжените жени в Плевенско, Никополско, Софийско, Старозагорско, Силистренско и Солунско носили орелоподобно забраждане с наниза-ни на него монети, мъниста и цветя. Чудно хубаво е невестинското забраждане в Самоковско и Дупнишко, където невестите носили малки веза-ни червени шапки и на гърба им се спускали махрами с везмо и нанизи от мъниста, монети и раковини. Такива махрами с черно везмо се носели в Стружко. Старинни, изпълнени с много древни знаци и символи, са сокаите, които носели жените в Битолско, Прилепско, Охридско. До твърде късно такива носили и българите в Поволжието. Из всички български предели са познати забражданията от малка шапчица от червено сукно, обшита с монети и покрита с везани и тъкани пешкири. Върху кърпите българките поставяли сребърни и позлатени накити - „прочвлници", „тепелъци", надушни висулки и т. н.
В епохата на Възраждането забраждането се опростява. Българката носи само по една забрадка. Вроденото й чувство за красота и хармония я кара да обшива тази кърпа с чудни кенета, дантели, с вплетени мъниста и пайети, „зарафльци" от сърмена нишка. В края на миналото и началото на новото столетие забраждането на българката е повлияно от европейското. ·
Българката променя своята прическа и забраждане по време на сватбата. Богатата сватбена обредност включвала специално измиване и сплитане на невястата. Косата се измивала с вода с поставени в нея цветя, сребърни пари (за да остареят и побелеят младите), неброени житни зърна, за да има неброени деца. Разресвали косата с три нови гребена, които потапяли във вода и вино, понякога поставяли в косите яйце за плодородие. Сплитали косите в множество плитки. Сетне поставяли на главата невестенския венец. Той бил от лозова или трендафилова пръчка, с монети, чесън, синьо мънисто, увити с червен конец. Върху него се поставяло невестинското було. Първоначално то било от червен мъжки пояс, който се съшивал на качулка и покривал лицето. По този начин предците ни вярвали, че жената се приобщава към момковия род и се изразява подчиненото й положение спрямо мъжа. Сетне булото се изработвало от червен плат или пък от бял. Върху булото се поставял венец от вечнозелени цветя - чемшир и бръшлян, покрити с варак за дълголетие, невен, трендафил, пауново перо за хубост, житни класове - за плодородие, златни нишки и нанизи дребни монети пред очите да пазят от зло и всичко това, свързано с марта -бял и червен конец за благоденствие. В старо време венчалното забраждане се носило 40 дни, 9 месеца или пък до раждането на първото дете. Сетне булото започва да се сваля в неделята след сватбата или пък в понеделник. То се маха с пръчка от плодно или трендафилово дърво за благополучие, здраве и хубост. От сватбата по-на-татък жените носят невестинско забраждане за определен период от време и носят забраждане като всички омъжени жени. В представите на народа забраждането е тайнство. Омъжената жена не бива да се появява без забрадка. Вярва се, че е срам и грях жена да ходи гологлава. Това ще донесе злини както на дома й, така и на цялото село.
В СЕЛСКА ХИЖА
Българските невестински забраждания са изключително сложни, богати и красиви. Те са в хармония с всички останали части на носията и й предават неповторима изтънченост и очарование. Векове наред чуждите пътешественици минавали по българските земи и се впечатлявали от чудните шапки на жените ни. Те им предавали царственост и достолепие. В Северозападна България, Ломско и Чипровци до твърде късно се запазва невестинското забраждане „лоб"- високо, във вид на обърнат конус, с украса от разноцветни мъниста и монети. На гърба се спуска дълга кърпа с везмо и ресни. То е спомен от древността, от времето на култа към великата богиня майка. Българките от Габровско и Търновско носят сокай - сложно забраждане от елипсовидна дъска, сребърно кръжило с камъни, надушни висулки и прекрасна ажурна шевица от коприна и сърма. Това забраждане са носили българските царици и болярки
от времето на Средновековието, а после е видоизменено и неслучайно го наричат „царска корона В селска хижа".
ЗАБРАЖДАНИЯ
В Североизточна България и при банатските българи невестите носят т. нар. „двурого забраждане". Върху специално оплетена коса се поставя сукар с две изправени рогчета, върху който се поставят разноцветни кърпи. Силистренки носили забраждане под формата на петльов гребен, направен от дебело платно, обвито с червено парче плат и обшито с дребни монети, под което се поставя копринена кърпа. Омъжените жени в Плевенско, Никополско, Софийско, Старозагорско, Силистренско и Солунско носили орелоподобно забраждане с наниза-ни на него монети, мъниста и цветя. Чудно хубаво е невестинското забраждане в Самоковско и Дупнишко, където невестите носили малки веза-ни червени шапки и на гърба им се спускали махрами с везмо и нанизи от мъниста, монети и раковини. Такива махрами с черно везмо се носели в Стружко. Старинни, изпълнени с много древни знаци и символи, са сокаите, които носели жените в Битолско, Прилепско, Охридско. До твърде късно такива носили и българите в Поволжието. Из всички български предели са познати забражданията от малка шапчица от червено сукно, обшита с монети и покрита с везани и тъкани пешкири. Върху кърпите българките поставяли сребърни и позлатени накити - „прочвлници", „тепелъци", надушни висулки и т. н.
В епохата на Възраждането забраждането се опростява. Българката носи само по една забрадка. Вроденото й чувство за красота и хармония я кара да обшива тази кърпа с чудни кенета, дантели, с вплетени мъниста и пайети, „зарафльци" от сърмена нишка. В края на миналото и началото на новото столетие забраждането на българката е повлияно от европейското. ·
вторник, 2 октомври 2007 г.
Анита Комитска
Meжду видимия и невидимия свят
Българска етнографска изложба в Австрия С благодарност към сем. Холиолчеви
Meжду видимия и невидимия свят
Българска етнографска изложба в Австрия С благодарност към сем. Холиолчеви
Националният етнографски музей при БАН експозиция
откри изложба „Между Видимия и невидимия свят. Исторически календарни обичаи на българите" в Китзее, Австрия. Изложбата е посветена на 120-годишнината от установяването на дипломатически отношения между България и Австрия и е експонирана в двореца Китзее, който се намира непосредствено на австрийско-словашката граница, само на 8 км от Братислава в бургенландската община, окръг Нойзидел ам Зее. Той е построен в началото на XVII век и неколкократно е преустроявай и разширяван. След Втората световна война дворецът е бил в много лошо състояние, превръщал се е в руска комендатура, птицеферма и т. н. През 1969 г. замъкът е реставриран от общината Китзее и в неговите зали е поместен етнографският музей, чието дружество е наемател на двореца и градината. Постоянната изложбена колекция на музея е създадена още през XIX век. Етнографски материали се събират преди всичко от страни от бившата Австро-унгарска империя. Днес в залите на музея са изложени и чудесни старинни ризи от Скопската Черна гора, Солунско, Битолско и Скопско.
Изложбата на Националния етнографски музей ще продължи до 1 ноември 1999 г. Експозицията е на площ от 400 кв. м. Оригинален замисъл на домакините разделя пространството със спускащ се от тавана тюл, за да се пресъздаде атмосфера на тайнственост в света между видимото и невидимото. Стремежът на авторите на изложбата е да разкрият отколешни вярвания и представи на българите, свързани с празниците от календарния цикъл. Чрез автентични етнографски материали - народни носии и шевици, тъкани и накити, маски и дърворезба, медни и глинени съдове, най-старият от които е от XVIII век, се представят обредите, с които българите векове наред са вярвали и са се надявали да осигурят здраве, благополучие и берекет за своя дом и челяд. Българските празници са представени в развитие, като се показват промените в обредната система в края на XIX и началото на XX век.
Зимните празници се представят със сцената посрещане на коледари в дома на "стопанина, трапеза от Бъдни вечер и носии на коледари и моминска носия от Северна България. Дните от Коледа до Богоявление българите наричат „мръсни" и „не-кръстени", като вярват, че в тях бродят зли, тъмни сили. Тези дни са представени от обичая изтькаване на ризка на новородено от жени на покрива на къща за предпазване от зло. За празниците Богоявление и Иванов-ден авторите на изложбата представят чудесни църковни съдове за светена вода, сред които са котле от Македония от 1645 г., шевици от Софийско с кръстния знак и старинен битолски сокай с изображение на кръст. Сред зимния календарен цикъл на българите особено място заема Бабинден - празника на акушерката. На този ден родилките отиват при бабата, която ги е акуширала, с дарове - везани ризи, чорапи и пешкири, хляб и вино. Празникът е представен с носия на възрастна жена, баба акушерка от Петричко, и празнична носия на млада невяста от Дупнишко. Празникът на лозаря, Трифон Зарезан, честван още от траките, е представен с носия от Ловешко, царя на лозята, трапеза при избирането му и чипровски килим с лоза от 1868 г.
Пролетно-летният цикъл е разкрит чрез старинния български обичай 1 март, ден на мартеницата, с изработени мартеници от всички български етнически земи. Голям интерес у посетителите предизвика празникът Сирни заговезни, представен с трапеза и празнична женска и детска носия от Ловешко. Кукерските маски от Южна България и кукерският костюм от Разложко онагледяват карнавалните игри на българите, изпълнени с езически представи и вярвания в прогонване на силите на злото и посрещане на пролетта. Празникът Тодоровден е разкрит с дървени и метални свещници с изображения на коне, както и с шевици и пешкири от края на XVIII и началото на XX век, на които са извезани и втькани конници. Моминският пролетен празник Лазаровденв представен с лазарска носия от Поморийско и невестински накити, които момите слагат в деня на празника с надеждата скоро да се задомят. Великден в българския календар е празник с много следи от езическата древност. Посетителите могат да видят обредни великденски хлябове и писани великденски яйца от Ихтиманско и Велинградско. В календара на българите Гергьовден е отбелязан като ден на овчарите, а след Освобождението и като ден на българската войска. Чрез чудесни произведения на пастирската дърворезба - овчарски чаши, геги, хурки и свещници, както и чрез една великолепна люлка, с носии на овчар и мома от региона на Родопите е представен този красив и обичан от българите празник. За първи път в експозиция на етнографския музей е представен Деня на св. Константин и Елена със сцената нестинарска игра в огъня. В развитието на обредната система на българите след Освобождението възникват много нови празници, сред които и Денят на розите. На този ден с благотворителни акции се събират средства за борба с туберкулозата. Посетителите се запознават с празника чрез градски костюм от Шумен от XX век. Празникът на слънцето Еньовден е разкрит чрез обичая Еньова буля и празнична носия отУзункьоприйско, шевици със слънчевия знак и тъкани със свастика. Календарните празници завършват с представянето на Голяма Богородица чрез хоругва със сцената Успение Богородично от XIX век от храма в Златица. Прекрасни възрожденски костюми от Боженци, Габровско и Самоковско, както и медни съдове - сахани, хлябове с изображение на риба разказват за Никулден.Замисълът на изложбата да представи тайнството между видимия и невидимия свят освен с автентичните етнографски материали е осъществен и с подробни текстове и описания, откъси от български народни песни, предания, легенди и пословици, както и с архивни снимки от фотоархива на Българската академия на науките.
откри изложба „Между Видимия и невидимия свят. Исторически календарни обичаи на българите" в Китзее, Австрия. Изложбата е посветена на 120-годишнината от установяването на дипломатически отношения между България и Австрия и е експонирана в двореца Китзее, който се намира непосредствено на австрийско-словашката граница, само на 8 км от Братислава в бургенландската община, окръг Нойзидел ам Зее. Той е построен в началото на XVII век и неколкократно е преустроявай и разширяван. След Втората световна война дворецът е бил в много лошо състояние, превръщал се е в руска комендатура, птицеферма и т. н. През 1969 г. замъкът е реставриран от общината Китзее и в неговите зали е поместен етнографският музей, чието дружество е наемател на двореца и градината. Постоянната изложбена колекция на музея е създадена още през XIX век. Етнографски материали се събират преди всичко от страни от бившата Австро-унгарска империя. Днес в залите на музея са изложени и чудесни старинни ризи от Скопската Черна гора, Солунско, Битолско и Скопско.
Изложбата на Националния етнографски музей ще продължи до 1 ноември 1999 г. Експозицията е на площ от 400 кв. м. Оригинален замисъл на домакините разделя пространството със спускащ се от тавана тюл, за да се пресъздаде атмосфера на тайнственост в света между видимото и невидимото. Стремежът на авторите на изложбата е да разкрият отколешни вярвания и представи на българите, свързани с празниците от календарния цикъл. Чрез автентични етнографски материали - народни носии и шевици, тъкани и накити, маски и дърворезба, медни и глинени съдове, най-старият от които е от XVIII век, се представят обредите, с които българите векове наред са вярвали и са се надявали да осигурят здраве, благополучие и берекет за своя дом и челяд. Българските празници са представени в развитие, като се показват промените в обредната система в края на XIX и началото на XX век.
Зимните празници се представят със сцената посрещане на коледари в дома на "стопанина, трапеза от Бъдни вечер и носии на коледари и моминска носия от Северна България. Дните от Коледа до Богоявление българите наричат „мръсни" и „не-кръстени", като вярват, че в тях бродят зли, тъмни сили. Тези дни са представени от обичая изтькаване на ризка на новородено от жени на покрива на къща за предпазване от зло. За празниците Богоявление и Иванов-ден авторите на изложбата представят чудесни църковни съдове за светена вода, сред които са котле от Македония от 1645 г., шевици от Софийско с кръстния знак и старинен битолски сокай с изображение на кръст. Сред зимния календарен цикъл на българите особено място заема Бабинден - празника на акушерката. На този ден родилките отиват при бабата, която ги е акуширала, с дарове - везани ризи, чорапи и пешкири, хляб и вино. Празникът е представен с носия на възрастна жена, баба акушерка от Петричко, и празнична носия на млада невяста от Дупнишко. Празникът на лозаря, Трифон Зарезан, честван още от траките, е представен с носия от Ловешко, царя на лозята, трапеза при избирането му и чипровски килим с лоза от 1868 г.
Пролетно-летният цикъл е разкрит чрез старинния български обичай 1 март, ден на мартеницата, с изработени мартеници от всички български етнически земи. Голям интерес у посетителите предизвика празникът Сирни заговезни, представен с трапеза и празнична женска и детска носия от Ловешко. Кукерските маски от Южна България и кукерският костюм от Разложко онагледяват карнавалните игри на българите, изпълнени с езически представи и вярвания в прогонване на силите на злото и посрещане на пролетта. Празникът Тодоровден е разкрит с дървени и метални свещници с изображения на коне, както и с шевици и пешкири от края на XVIII и началото на XX век, на които са извезани и втькани конници. Моминският пролетен празник Лазаровденв представен с лазарска носия от Поморийско и невестински накити, които момите слагат в деня на празника с надеждата скоро да се задомят. Великден в българския календар е празник с много следи от езическата древност. Посетителите могат да видят обредни великденски хлябове и писани великденски яйца от Ихтиманско и Велинградско. В календара на българите Гергьовден е отбелязан като ден на овчарите, а след Освобождението и като ден на българската войска. Чрез чудесни произведения на пастирската дърворезба - овчарски чаши, геги, хурки и свещници, както и чрез една великолепна люлка, с носии на овчар и мома от региона на Родопите е представен този красив и обичан от българите празник. За първи път в експозиция на етнографския музей е представен Деня на св. Константин и Елена със сцената нестинарска игра в огъня. В развитието на обредната система на българите след Освобождението възникват много нови празници, сред които и Денят на розите. На този ден с благотворителни акции се събират средства за борба с туберкулозата. Посетителите се запознават с празника чрез градски костюм от Шумен от XX век. Празникът на слънцето Еньовден е разкрит чрез обичая Еньова буля и празнична носия отУзункьоприйско, шевици със слънчевия знак и тъкани със свастика. Календарните празници завършват с представянето на Голяма Богородица чрез хоругва със сцената Успение Богородично от XIX век от храма в Златица. Прекрасни възрожденски костюми от Боженци, Габровско и Самоковско, както и медни съдове - сахани, хлябове с изображение на риба разказват за Никулден.Замисълът на изложбата да представи тайнството между видимия и невидимия свят освен с автентичните етнографски материали е осъществен и с подробни текстове и описания, откъси от български народни песни, предания, легенди и пословици, както и с архивни снимки от фотоархива на Българската академия на науките.
Глобалната геополитическа надпревара на Новото време
Антон Ж. Иванов
Антон Ж. Иванов
1. Предизвикателствата на световния океан*
Утринта на 29 май 1453 г. османските турци овладяват с щурм величествената столица на средновековното Средиземноморие Константинопол. Точно 500 години по-късно (29 май 1953 г.) един представител на англосаксонската раса – Едмънд Хилъри, превзема най-високата кота на Земята. Изкачването на връх Еверест от новозеландец, участващ в британска експедиция и съпровождан във финалната атака на непристъпния дотогава Джомолунгма от шерпа Тенсинг Норгей, дължащ своето издигане на сътрудничеството си с английската колониална управа, сякаш идва, за да докаже превъзходството, което западната цивилизация и особено англосаксонският свят възходящо придобива в течение на изминалото половин хилядолетие от унищожаването на Източната Римска империя. След рухването на Византия целият медитерански регион постепенно запада, ала това се дължи не само на турското настъпление, пък и дори Отоманска империя след три столетия губи влиянието си върху световните дела и става заложник на съперничеството между океанските и континенталните сили. Средиземноморието е изместено от водещата му позиция като средищно място на най-големия къс от сушата - Евразия и Африка (почти монолитен остатък от древната Пангея), засенчено от нововъзникналата атлантическа общност. Тази драматична промяна има преди всичко геополитически характер. Ако е потребно да се изтъкват фактори за осъществяването й, те се състоят предимно във влиянието на географското разположение на сушата (континентите) върху стопанския и политическия живот, свързано с проучването на морските пътища през световния океан от ХV век нататък и съпровождащото усвояване на новооткритите рядко заселени територии или поставянето под контрол на страни с изостанал тип технология и социална организация.
Три месеца преди Хилъри да се изкачи на покрива на света, откъдето, саркастично казано, погледна високомерно на него, на 5 март 1953 г. умира последният от диктаторите мегаломани, поставили под съмнение и угроза англосаксонската доминация през ХIХ и ХХ век. Смъртта на Сталин, единствен останал непобеден от тази страховита троица (Бонапарт-Хитлер-Джугашвили), за чиито завоевателни начинания още Нострадамус пророчески е вещаел, смекчава жестокия геополитически сблъсък, разразил се в крайния етап от епохата на глобализиране на световната икономика и политика. След 1953 г. става все по-явно изоставането на евразийският мегагигант, единственият запазил се до втората половина на ХХ век мощен съперник на Североатлантическата англосаксонска общност. Епигоните на генералисимуса не притежават неговата политическа далновидност, нито енергичността и решителността му (достигнали изключително антихуманни измерения), още по-малко макиавелисткия реализъм и цинизъм. Повратът към мирно съвместно съществуване през 60-те години на миналия век всъщност бе негласна частична капитулация на една от свръхсилите, възникнали в резултат на този сблъсък – Съюза на съветските социалистически републики. Три десетилетия по-късно капитулацията бе огласена.
В края на второто хилядолетие от рождението на Христос центърът на световното политическо и военно могъщество убедително се измести в Новия свят. Америка (САЩ), една небивала досега в планетарен мащаб свръхсила, възползвайки се от геостратегическите си предимства, динамичността на демократическата и правова политическа система и напредничавостта на свободното предприемачество и научния подход към реалността, се утвърди като глобален политически, икономически и културен хегемон. Това внезапно преобразяване на световното разстановяване на цивилизационни влияния и доминация се състоя за един сравнително кратък исторически отрязък от около 500 години след окончателното откриване от европейските мореплаватели на континента в Западното полукълбо. Колумб, Кабот, де Охеда, Кабрал и Верацано промениха не само представите за Земята, но, без да са предвиждали това последствие от своите пионерни начинания, съучастваха в изместването на нейния цивилизационен център от региона, където се бяха родили, към континента, който те първи от авангардната общност на държави, наследили Римската империя, откриха и проучиха. Благодарение на великите откриватели от Испания, Португалия, Англия и Франция фрагментираният свят се обедини и излъчи своите нови приоритети и водители.
В продължение на няколко хилядолетия след митичния всемирен потоп постепенно и разпръснато из места с благоприятен климат и ландшафт възникват множество ядра на локални култури, разрастващи се при благополучно развитие до обособени цивилизационни зони. От обединяването на част от тези зони, които са в относително близко съседство, възниква пояс, разположен под формата на дъга, простираща се, най-общо казано, по протежението на западната, южната и източната периферия на Евразия от Балтийско до Японско море. Бързото преуспяване на културите от този пояс се дължи преди всичко на близостта на лесно достъпни водни и сухоземни пътища по крайбрежието, които облагодетелстват обмяната на стоки и идеи, проникването на чужди влияния и предразполагат също така собствената им експанзия. Този земноводен коридор обаче съвсем не е единен и безпрепятствен. Всъщност, поради контура на брега той е накъсан на множество секции. Всяка от тях има своя обособеност, предполагаща културна, стопанска и комуникационна специфика. Основните бариери, пресичащи това трансконтинентално трасе със сърповидна форма, са две: 1. Провлакът между Азия и Африка при Синайския полуостров разделя Средиземно от Червено море и възпрепятства преките морски транспортни връзки между страните, граничещи с басейна на Атлантика и тези при Индийския океан; 2. Индокитай и неговият твърде удължен полуостров Малака, както и архипелагът в южния му край (Зондските острови), затрудняват общението по море между Индия и Арабия от една страна и Китай от другата. Именно тези междинни региони - Леванта и Малая - поемат ролята на посредници или пък възпират контактите между държавите, принадлежащи към северните крайбрежни зони на Атлантическия, Индийския и Тихия океан. До края на ХV век основният дял от международната търговия (като изключим Копринения път, за който ще стане реч по-нататък) се осъществява по земноводната полоса (включително нейните речни разклонения) в покрайнините на Евразия с умерен, субтропичен и тропичен климат.
Трудно е да си представим историята на последното хилядолетие, ако викингите бяха успели да се укрепят в Северна Америка, достигната от тях пет столетия преди Кабот. Влошаването на климата и непригодните мореплавателни съдове, неприспособени за установяване на редовни комуникации през открития океан, отлагат усвояването на континента от европейците. Едва 450 години по-късно усъвършенстването на корабостроителството и навигацията дава възможност на католическите държави първи да започнат систематично проучване на световния океан. Португалия, Испания, Англия, а не след дълго и Франция, се впускат в експедиции, които им донасят много познания и опит - нови възможности за експанзия, която, за разлика от кръстоносните походи, не е посрещната от равностойна съпротива. Започва колониалната епоха, която ще даде неимоверно превъзходство на западноевропейските държави, извличащи ресурси от всички посоки на света.
Със заобикалянето на Африка потугалците преодоляват посредничеството на левантийците. Средиземно море престава да бъде основния път към богатствата на Изтока. Атлантика вече предлага достъп до Индия както на изток, така и на запад – към Индиите, където се разполагат испанците. По всичко изглежда, че тези две иберийски държави, поделили си с папска благословия световните пространства и осигурили си множество колонии още в първите десетилетия от агресивното им настъпление, сякаш ще бъдат бъдещите планетарни хегемони. Но съвсем набързо те пропиляват своите шансове. Какво се случва?
Географските дадености не произвеждат самостоятелно геополитически ситуации. Такива се формират и проявяват в непосредствена връзка с човешките възможности и мировъзрение. Светогледните позиции определят света, в който живеем, нашите разбирания за него са и наши способности за овладяването и използването му. Ето затова географските заложби се превръщат в стратегическо предимство само за тези народи, които могат да ги усвоят и употребят целесъобразно за усъвършенстване на собствената култура, за еволюционна промяна на представите им за Универсума и на способите за извличане от него на блага и предимства пред останалите народи.
През ХV век монополът установен от италийските държави (най-вече от Венеция и Генуа) в търговията между Европа и Изтока им дава изключителната възможност да получават значителни печалби от посредничеството при размяната на стоки между тези толкова различни помежду си икономогеографски региони. На това изобилие се дължи до голяма степен Ренесанса, но италианският културен разцвет от ХVI век е задънен в Средиземноморието. Въпреки че много италианци участват в експедециите при откриването на Новия свят (Христофор Колумб, Америго Веспучи, Джовани Кабото, станал известен като Джон Кабот, Джовани Верацано и пр.), цветущите италийски републики и княжества не получават достъп до океанските простори и постепенно са изпреварени в развитието им от атлантическите държави. Този пример пък е показателен, че дори и най-напредналата за времето си култура се нуждае от нови стимули и ресурси, за да се възпроизвежда и усъвършенства. Но дали това е достатъчно? От какво се обуславя историческия развой? Ясен отговор няма. Затова в настоящата поредица от статии ще направя бегъл и непретенциозен исторически преглед за това как играта на обстоятелствата съкруши амбициите на най-могъщите в новите времена колониални империи, които обхванаха земното кълбо в плетеницата на своето влияние, и завлече народите им в касапницата на множество кръвопролитни конфликти. Глобализацията противопостави в изтощителна многолетна геополитическа схватка модерните европейски нации и когато ожесточението достигна параметри, водещи към взаимно унищожение, противоборството изчерпи източниците на доминацията им и издигна на тяхното челно място една доскоро рядко заселена и слабо култивирана страна (чието разпокъсано автохтонно население дори не беше излязло от стадия на дивачеството) до ранга на свръхдържава от нов имперски тип, превърнала се в първия общопланетарен хегемон.
Притисната на ръба на Пиринейския полуостров, в самия край на познатия за европейците свят, Португалия от средата на ХIII век е призвана да търси изход от своята континентална изолираност. Реконкистата (отвоюването на полуострова от арабите) вече е оставена в тегоба и дълг на Кастилия, но едва през първата половина на ХV век един напредничав и предприемчив владетел – Хенрих (Енрике) Мореплавателя – предприема последователно изпълнението на географски присъщата за кралството му програма за проучване на източните брегове на Африка и на прилежащите срещу тях простори на Атлантическия океан. Неговите пионерни начинания са предоволно възнаградени още в края на същото столетие, когато португалските експедиции заобикалят Африка и достигат Индия като създават по пътя си множество търговски бази (фактории). Недалновидността на неговия наследник от този период обаче лишава Португалия от славата и предимството на първооткривател на Новия свят, където тържествува ревността на обединена Испания. Така се начева първият глобален геополитически сблъсък за подялба на световните пространства, оказал се фатален за Лисабон.
След експедициите на Диаш към Индийския океан и на Колумб към Американския континент, през 1493 г. Испания и Португалия с арбитража на Римската курия се споразумяват за зоните на експанзия при бъдещото проучване на задморските територии. Споразумението е уточнено на следващата година с договора от Тордесиляс, а след околосветската експедиция на Магелан с договора от Сарагоса (1529 г.). Въпреки привидното разбирателство двете иберийски кралства влизат в постоянно съперничество в спорните погранични ивици на тези зони. Испания добива правото да завладява и експлоатира на запад Новия свят и островите в океаните покрай него, докато Португалия получава големия пай за времето си - Африка на юг от Сахара, Южна и Източна Азия, а също, поради неориентираност, й е отстъпена Бразилия. Скоро португалците изместват арабите (притиснати на север от османските турци) от търговията между Изтока и Европа. Вносът на стоки от Индия, Китай и дори Япония вече преминава през Лисабон. Периферната европейска държава изведнъж попада в центъра на световната търговия. Но тя няма необходимия потенциал, за да да задържи привилегированото си положение. През 1580 г. португалската династия се прекъсва. От династическата криза се възползва могъщият й съсед и в Лисабон влизат испански войски. На следващата година Португалия куриозно приема испанското владичество, запазвайки все пак своята обособеност заедно с колониалната си империя. Когато тя излиза от тази зависимост през 1640 г., в океана вече са се появили нови агресивни съперници. За няколко десетилетия англичаните и холандците успяват да изместят португалците от много от техните опорни пунктове, които, поради липса на демографски потенциал, те така и не са успели да превърнат в по-обширни колонии. Португалия запада до безперспективното ниво на второстепенна европейска сила.
Испания през ХVI век има зашеметяваща съдба. Първоначално откритията из Карибите и в Средна Америка не са особено обнадеждаващи. Изключително бързото нахлуване на север и на юг (за около половин столетие испанската империя се разпростира от Ла-Плата и Чили до Калифорния и Флорида) предоставя на испанците търсените резултати. С проникването към вътрешността на континента се разкрива неговия потенциал – залежи от ценни метали (предимно сребро), непознати за европейците селскостопански култури, обширни обработваеми земи. многобройно и подчиняващо се на завоевателите население. Благодарение на усъвършенстваното корабостроене и подобрените способи на навигация между Испания и двете Америки се установява постоянна транспортна връзка, чрез която техните ресурси систематично започват да изтичат към Стария континент. Испания става прекомерно богата страна. За сметка на това там запада собственото производство.
След края на Реконкистата от Испания с християнска надменност са прогонени онези от евреите и маврите, които отказват да приемат християнството. С този акт търговското съсловие значително намалява своето влияние в стопанския живот на страната, което до голяма степен разстройва отношенията със Средиземноморието, независимо от обширните владения в Италия, отварянето за християнското корабоплаване на Гибралтарския проток и походите за завладяване на Северна Африка, имали само частичен и временен успех. Приелите християнството мюсюлмани, известни като мориски, по-късно са подложени на нови гонения и изгнания. Тази недалновидна нетолерантност лишава Испания от множество производителни общности и съществено накърнява културното многобразие и свободомислието на полуострова. Но една друга проява на религиозен фанатизъм ще окаже много по-гибелно давление върху испанското развитие.
В началото на ХVI век кастилската династия се сродява с Хабсбургите. В 1516 г. крал на Испания става Карл I Хабсбург. Само три години по-късно той е провъзгласен за император на Свещената Римска империя (преобразила се по това време в Германска империя) под името Карл V. Така влиянието на Хабсбургите се разпростира из цяла Европа и макар Карл V да отстъпва управлението на австрийските владения на брат си Фердинанд, той продължава да е твърде ангажиран с делата в центъра на Европа. Испания, която дотогава без съмнения е страна ориентирана към моретата, е въвлечена в амбициите на една династия с твърде засилени вътрешноконтинентални интереси и стремеж към световна хегемония чрез доминиране в Средна Европа, където могат да се поставят под контрол сухоземните пътища от Изтока към Запада. Тази раздвоеност ще разконцентрира испанските усилия за усвояване на Новия свят, превърнат в придатък на хабсбургската европейска политика. Пропилява се възможността испанците бързо да създадат една нова цивилизация, обхващаща целия американски континент (особено неговите умерени ширини в Северното полукълбо), който притежава изключително благоприятно геостратегическо положение между Атлантика и Пасифика. Заражда се призракът на Рио Гранде.
Междувременно на 31 октомври 1517 г. един богослов на име Мартин Лутер, преподаващ Светото писание в университета във Витенберг, Саксония, заковава на черковната врата на храма в града прокламация с “95 тезиса против индулгенциите”. Последвалата религиозна и политическа разпра сред западното християнство ще раздели Западна и Централна Европа на две зони - северна (протестантска) и южна (католическа), които ще се съревновават според разкъсалите ги задълбочаващи се светогледни различия и произтичащите от тях обществени порядки. Лутер е религиозен пуритан, от когото не може да се очаква новаторско мислене. Сред мотивите за бунта му е и отрицанието на аристотелизма, застъпван в доктриналната и преподавателската дейност на схоластиците от Късното средновековие. Неговият революционен акт обаче ще възбуди процеси, които постепенно ще доведат до значително ограничаване намесата на Църквата в политическия живот и останалите светски дейности. Според лютеранското тълкувание на религиозността, наличието на божественото е въпрос на вяра и не подлежи на изследване от разума. Рационализмът следователно е призван да се насочи към изучаване на околния свят, да допринася за естествознанието.
Според друг изявен реформатор от тази епоха - Жан Калвин, спасението на човека е предопределено от божествения промисъл. В такъв случай способностите и волята на индивида са свободни за личностна реализация и осигуряване на достоен начин на живот приживе. Държавите, възприели тези сектантски учения и успели да ги отстоят, значително са облекчени от строгия католически догматизъм и настъпилата реакция спрямо еретичните предизвикателства, но също така се изплъзват от контрола на папската институция. Пътят за модернизацията и национализма е открит.
През 1520 г. Лутер е отлъчен от Църквата. На следващата година той се среща с Карл V във Вормс. След като еретикът отказва да се подчини и на светската власт, императорът издава едикт, с който осъжда неговото учение. Лутер обаче се обръща с призив към германските князе да реформират Църквата и да отхвърлят папската власт. Германия постепенно е въвлечена в религиозен конфликт, който пропълзява из целия континент. Карл V, чиито въжделения са за световна християнска империя, първоначално има превес във войната с протестантските владетели от Северна Германия, но впоследствие претърпява поражение, последвано от Аугсбургския религиозен мир от 1555 г., утвърждаващ самостоятелността на германските държави и възприетото от тях протестантско учение. Войните, водени от него с Франция, Османската империя и в Германия почти непрестанно през четирите десетилетия на управлението му, разоряват Испания. На следващата година той се оттегля в манастир, а империята му окончателно се разпада на австрийски и испански клон. В Мадрид на престола се настанява синът му Филип II.
Филип II продължава разширяването на испанската колониална империя и дори през 1581 г. присъединява към нея земите подвластни на португалската корона. Към края на столетието Испания контролира около 1/5 от световните територии. Но Европа вече се опълчва срещу испанската мощ и търговски монопол. Франция и Англия разбират, че бързо трябва да компенсират дисбаланса в равновесието на силите и атакуват както метрополията, така и нейните владения и комуникациите между тях. Същевременно част от нидерландските провинции на испанските Хабсбурги се отделят с кръвопролитни брожения и не след дълго там се появява нов динамичен съперник в презокеанската търговия. Калвинистка Холандия ще се превърне през следващия век в най-важния европейски търговски и транспортен център, докато католическата реакция в Испания извежда като приоритет Инквизицията, изкоренила за дълго инакомислието, а с него и прогреса. Като връх на испанските неблагополучия, на Пиринеите се развихря невиждана по-размерите си инфлационна криза, станала известна като “революция на цените”, предизвикана от огромния приток на ценни метали от Америка. Обезценяването на големите приходи от Новия свят подрива и разстройва неефективната испанска икономика. Скоро нейните конкуренти от север, възприели буржоазния път на развитие, ще получат стопанско и военно превъзходство, след което поетапно ще изтласкат от световния океан стагниралата съсловна империя.
В края на ХV век държавите от Иберийския полуостров благодарение на новаторското мислене на техния управленски и стопански елит се впускат в авантюрата на презокеанското корабоплаване. Те стават първите господари на океаните. Ала неспособността им да се променят съобразно изискванията на разширяващия се и отварящ се посредством собствените им открития свят, ще ги лиши от преимуществата на благоприятното геостратегическо положение и предимството на първопроходци и след няколко столетия те отново ще се завърнат към състоянието си на периферни политически и военни фактори.