сряда, 7 ноември 2007 г.

Геноцидът срещу българитев края на ХХ век
Антон Ж. Иванов

През ХХ век българите на Балканите няколкократно бяха подлагани от съседните им държавно-политически елити на геноцидни преследвания, които съществено смалиха тяхното абсолютно и относително демографско тегло на полуострова. Ужасяващата развръзка от това насилие е осъщественият в края на столиетието най-поразяващ за националния организъм геноциден акт срещу българския народ, който бе извършен от част от собствения му прокомунистически "естаблишмънт" (привидно елитарна прослойка, формирана в епохата на съветска хегемония). Тази крайно корумпирала се в късния период на етатистко-индустриализационната реконструкция на източноевропейските общества върхушка произлезе предимно от държавната комунистическа партия, поела отговорността да управлява в условията на чужда хегемония. Този елит с крехък опит в държавническите дела обаче нямаше нещо много общо с първоначалните градивни усилия на парапартийната формация при мобилизирането на националния потенциал за индустриално догонване (или поне за технологично следване) на развитите страни. Всъщност новият квазиелит също се стремеше към догонване на потребителските общества, но най-вече за да се изравни с тях по охолния им дори луксозен живот и по властовата им капиталова доминация над националната общност. И не само да се изравни, а присмехулно да ги изпревари. Ех, как ще ги стигнем американците… ?
Централизираното планово стопанство и командно-административната система на управление на социалните процеси при така наречения социализъм се оказаха прекалено рационални и ориентирани по вертикала на обществената стратификация (за сметка на продуктивните хоризонтални свръзки и предавки), при което до голяма степен се губеше ирационалното саморегулиращо въздействие на обратната връзка от резултатите на личната и колективна трудова дейност (основно заради липсата на частна инициатива в производството). Идеологическата ограниченост, възпираща иновационността и разнообразността, както и полицейщината на режима, които съществено изкривяваха информационния поток, протичащ при направляването на икономиката и обществото, препятстваха автокоригирането им, влошаваха резултатите от прилагането на етатистката методология на управление и намаляваха въздействието и мобилизационните способности на егалитаристката идеология. Така се откриваше широка структурноопределяща социалното развитие полоса за проявление на вулгарния волунтаризъм и аватюризъм на партократите и антуражите им от стопанския сектор и правоохранителните органи, въвлечени в непрестанни интригантски боричкания, съпроводени от унизителни умилквания и взаимно доносничество и оклеветяване пред външния арбитър от Москва.
Социалистическите имуществени отношения изключително ограничиха частната собственост (сведена до "лична") на гражданите на България, които се оказаха прекомерно привързани по отношения на поминъка и професионалната си реализация към държавата (вкл. общините и кооперациите, поставени под плътния държавен надзор) с нейния преобладяващ дял в националното богатство, ситуиран в така наречената общонародна собственост. Българите се оказаха както без достатъчно собственост, чрез която да подсигурят семейството си и неговото по-разширено възпроизводство, така и без лична сигурност и гарантирани права, поради неспазването от страна на режима на конституционните и законовите повели, колкото и несъвършени да бяха те. Тази ограниченост, пресираност на стопанската среда и депресиращият обществен климат се отразиха негативно на репродуктивното поведение на етническите българи и предизвикаха демографското задържане, а впоследсвие и свиване на българската народност, набързо огражданена поради непремерените и насилствени преобразования в селскостопанския сектор. Само бързото, повсеместно и премислено възстановяване на собствеността върху средствата за производство от активната част от българите можеше да възстанови възпроизводството им до режим на поддържане или дори нарастване на числеността им. Българското общество неистово се нуждаеше от деетатизация от популистки (в добрия му смисъл на демократичен, общонароден), а не от олигархичен тип.
Котерийната обремененост на доминиращата държавна партия в България, личният режим, установен от нейния лидер, пресметливата намеса във вътрешните дела и твърдият контрол върху външнополитическата ориентация от страна на източноевропейския хегемон, възпрепятстваха навременното обръщане на държавното ръководство към реформаторски проекти, които да изведат плавно страната от стагниралия тотален етатистки модел като възстановят либералните практики в една смесена, по-хармонично съчетана икономика със съответния й демократичен плуралистичен политически модел, съобразен с националните специфики.
Междувременно изключително обременяващо влияние върху националния живот оказва всеобхватната система на полицейски надзор и давление. Нейната всепроницаемост се увеличава особено натрапващо и деструктивно след разгрома на Пражката пролет през 1968 г. и се свързва с възкачването на Юрий Андропов като председател на КГБ. Изглежда, именно той (личността му е ангажирана също така с унгарските събития от 1956 г., а вероятно стои и зад полското надигане от 80-те години) прокарва все по-затягащата, задушаваща линия на преследване на инакомислието, която за две десетилетия превърна социалистическия лагер в порутина. Не следва ли да се запитаме, чии интереси всъщност е отстоявал този, според свидетелствата, интелигентен и съобразителен политик?
Паралелно с издигането на Андропов, в България се формира Комитетът за държавна сигурност, чието влияние се разпростира из всички слоеве на населението и сфери на обществен живот, поставяйки ги под своя тесногръд, подобно на партократския, ала сравнително по-осведомен и целенасочен контрол. Свръхнормената, безконтролна (опираща се на клеветническия произвол на доносничеството) осведоменост обаче задръства каналите на обществения диалог и постепенно превръща тайните служби във факторът, който самоволно регулира насоките на иновационното развитие, определя до голяма степен измамното представяне на картината на социалната действителност и деформира уравниловъчната основа на "безкласовото" общество. Именно това преимущество на специалците, съчетано с методиките им на контрол над общественото мнение и активност, употребени по изключително противоконституционен и незаконен начин, ще се окаже в основата на антинародния, противобългарски характер на промените при извършването на прехода от етатизъм към либерализъм (ако настоящото състояние въобще може да се оприличи на либерално).
През 80-те години социалната и стопанска криза в България динамизира процесите на политическа и нравствена повратливост, но тази трансформация се изразява не толкова в опозиционност срещу режима, а в изготвяне и привеждане в действие на проекти за успешно преобразуване на политическите активи в капиталови, чрез което режимът да възпроизведе себе си в бързо променящата се и неясна обстановка на упадък на съветския хегемон. Посредством криминални схеми, изработени нейде из затворената общност на висшите кръгове на секретните служби, част от българските капитали бяха източени към страните с проспериращи икономики, но там, вместо те да заработят за България, бяха превърнати в капиталова база за погром над разбунилия се народ от едно корумпирано малцинство, търсещо подкрепа отвън за сметка на националните интереси, поне докато овладява ключовите позиции в стопанския и политически живот на страната. Та това е все същия класически мотив, познат от древна Елада, за изменическата роля на олигархията, когато се засегнат доминиращите й властови позиции.
Олитархичната прослойка, която се формира в периода на съветската хегемония, се беше наложила предимно чрез интригантски комбинации за издигане и утвърждаване в рамките на апарата на държавната партия. Под интригансткия слой на елита обаче съществуваше широк елитарен пласт от професионалисти икономисти, технократи и хуманитаристи, които осигуряваха адекватността и стабилността на режима. Същевременно те бяха постоянна заплаха за монопола върху властта на интригантския естаблишмънт, който се корумпираше с бързи темпове, за да устои на напора на същинския елит. Именно този същински елит понесе най-големия удар по време на така наречения преход след 1990 г. чрез затлачването на механизмите му на въздействие посредством собствената му компетентност, обезсилвана и игнорирана в корупционната и криминална среда. Осъществен беше поредния удар върху продуктивния елитаризъм в България.
Корумпирането на българския "естаблишмънт" при съветската система на производство се изразяваше най-вече в двойнственото отношение към собствеността и възможността за лична инициатива, за предприемачество. Докато режимът стриктно ограничаваше притежанието върху средствата за производство и недвижимата собственост, част от върхушката търсеше и намираше способи да разшири имуществената си състоятелност и изработваше корупционни механизми за възползване от управленския си ресурс в стопанския или комуналния сектор на страната. При заобикалянето на ограниченията върху предприемаческата инициативност най-изобретателен и инициативен се оказа висшия и средния ешалон на стопанската номенклатура и на т. нар. служби за сигурност, които имаха широк достъп до външния свят и всеобхватно проникване и влияние сред българското общество, тясно преплитайки компетенциите и влиянието си. След пропадането на експеримента "Тексим", обременен както от вътрешни деформации, така и от неодобрението на външния фактор (от съветска страна той е приеман за ревизионистки, но също и като опасен модел за създаване на конкурентна среда както спрямо държавния, така и по отношение на сенчестия сектор) легалната предприемаческа дейност от смесен тип бе възпрепятствана, което допълнително стесни придприемаческия слой. Едва след 1987 г. се възстанови тенденцията към изграждане на смесен тип икономика, но тя отново беше впрегната в схемите за контролирана, избирателна допуснатост до невъзпрепятствана (дори протежирана) предприемаческа инициатива. Само след няколко години моделът на смесената икономика беше пометен от шоковата либерализация, но се запази стремежът на върхушката и при новите условия да получи доминиращи позиции и държавна протекция, независимо от способностите й да развива самостоятелен бизнес. Вътрешната конкуренция така и не стана приемлива и актуална в България, а това опасно занижава конкурентността на страната на международния пазар на стоки и услуги.
Под контрол беше поставена не само предприемаческата, но и политическата инициатива. Държавна сигурност формира опозиционното движение (т.нар. неформали) у нас по свое подобие и за свое удобство. След решенията на "кръглата маса" от 1990 г. агент-провокаторите (по точно агент-креаторите) на секретните служби създадоха повсеместна мрежа от разнообразни партии и организации с кресливи проекти и активност, сред които се размиха същинските реформистки течения с техните реалистични, прагматични идеи и програми за реформи в полза на цялото общество. Нещо повече. Някои спонтанно сформирани партии бяха поставени под наблюдението и манипулативното въздействие на внедрени провокатори, които или ги завземаха, или ги разрушаваха отвътре. Политическите дейци от периода, предхождащ въвеждането на еднопартийната система, бяха изолирани, компрометирани и маргинализирани. Прокламираната в новата конституция многопартийна плуралистична система се оказа блъф, при липсата на гаранции срещу злоупотребата с власт от страна на секретния сектор и неговите кукловоди. Именно затова отрицанието на конспиративните теории се превърна в една от основните задачи на платените медийни клакьори и на предубедените политолози, колкото и глуповато да беше да се твърди, че заговор няма. При такава постановка външно изглежда сякаш наченатият грабеж е проява на националните традиции и душевност на българина, а не на създадените в тоталитарни условия извратени мизирабълски нравствени норми и практики, утвърдили се сред висшия управленски слой.
Междувременно беше изработен план-график за олигархичното присвояване на общонародната собственост. Според него тя трябваше да бъде овладяна и легализирана като частна чрез подставени корпорации, концентриращи капитал с незаконни методи, и което се оказа по-трагично - средствата за приватизация да се осигурят чрез предходно финансово ограбване на населението на страната, а това изискваше съществено да се забави темпът на реформите. Налагаше се българите да бъдат поставени под зависимостта на олигархичното малцинство, контролиращо паричната маса, за да не оспорват решително резултатите от Големия грабеж. Нима може да се нарече пробългарска такава програма за преобразуване на обществената собственост? Това беше сатанински план за геноцид срещу собствения народ.
Паралелно с политическата промяна от 10 ноември 1989 г., в условията на изключително неблагоприятна международна обстановка (разпадане на Източния блок, разпускане на военния съюз на Варшавския договор и на социалистическия общ пазар - СИВ), започна погромът над България. Първото правителство на Андрей Луканов унищожи плановите и контролиращите органи на държавата и възвести икономическата катастрофата, като я предизвика чрез мораториума върху плащанията по външния дълг. След разочароващото провеждане на първите "демократични" избори и социалните вълнения през 1990 г., съпроводени от продоволствена криза, през 1991 г. последва инфлационен шок и съвкупният ефект от въздействието на тези фактори беше срив в раждаемостта (спадът през тази година е 9 % - от 105 180 на 95 910 живородени) и бе достигнат връх на смъртността (110 423 умрели). Не след дълго този връх щеше да бъде задминат поради всеобщото влошаване на условията за преживяване на възрастните, безработицата и напрежението сред активното население и дори завишаване на детската смъртност и самоубийствата поради разрастващата се мизерия. Съвкупният резултат е драматично намаляване на продължителността на живота на българите. Отрицателният прираст на населението, появил се от самото начало на прехода, през следващите години се задълбочаваше с главоломни темпове, за да достигне -57 736 души през трагичната 1997 г. Освен всичко това, българите започнаха да се разбягват от родината си поради терора на фалшивата либерализация.
След 1 февруари 1991 г. геноцидът вече вървеше с пълен ход и основният източник, подхранващ неговото разпростиране сред все по-широки слоеве на българското общество, бе липсата на национална отговорност и сговорчивост. Този дефицит на социална сплотеност и солидарност бе допълнително генериран чрез изпълнението на множество провокативни акции, пуснати в ход от страна на диригентите на политическите баталии при реализирането на престъпните им замисли за заграбване на индустриалния потенциал на България. Психогенната (даже психотронна) обработка на българското общество чрез масови, привидно спонтанни прояви (митинги, демонстрации, събрания), посредством въздействието на масмедиите и други способи за влияние над съзнанието на масите (слухове, клевети и пр.), поболя българското общество. То все повече придобиваше гротескен налудничав вид като всъщност представляваше разфокусирано отражение на психопатното съзнание на своите манипулатори.
Само две-три години на гражданско противопоставяне бяха достатъчни на архитектите на дирижираната промяна, за да достигнат до идеята за тотално криминализиране на трансформацията на обществената система (вероятно по пример на процесите в разпадналия се СССР). Противозаконното отношение към държавната и частна собственост даваше най-бързи резултати за постигане на лична и корпоративна имуществена състоятелност и на съответстваща й овластеност, а масовизирането на бандитизма объркваше, пресираше усилията на някои все още запазени звена на правоохранителните структури, да ограничат каскадно разрастващото се морално самозатриване на българската нация. Престъпността в по-едри измерения се превърна в престижно и предпочитано занятие сред маргинализиращото се българско общество, макар множеството да страдаше от този порок. Нравствеността в България, от която зависи икономическата практика и среда, се свлече до равнището на пиратските държави, а те (дори тази на великия флубестиер Барбароса в Алжир от зората на Новото време) бързо изчезват, щом обкръжението им предложи законност и ред.
Гражданската война в Югославия съществено катализира процесът на натрупване на капитали в българските криминални групировки, осъществяващи контрабанден износ за воюващите страни на гориво и оръжие. Те се разрастнаха и с това се повиши самочувствието им, тяхната политическа тежест и апетит. Така съучастието на нашенските престъпни структури в геноцида в Босна се оказа прелюдия към разширяване на обхвата на геноцида в България.
След странното сдаване на властта от правителството на Филип Димитров и възкачването на безволевото правителство на Беров безпрепятствено се масовизира групирането на криминални (хайдушки) полувоенизирани отряди под егидата на специалците от секретните служби. Само за няколко години тези парамилиционерски формирования разгромиха или поне значително притесниха и ограничиха дребния и среден бизнес, генерирайки капитали за рискови, високодоходни, ала общественоопасни дейности - регулярно изнудване, силово застраховане, разпространение на наркотици, проституция, хазарт, контрабанда, търговия с хора, организирана масова кражба на коли. Същевременно криминализирането обхвана все по широки кръгове от лумпениата и заедно с масовото корумпиране се превърна в инструмент за контрол (терор) над обществото. Конструкторите на този контрол могат да се търсят пак сред обучените да използват подобни методи и средства за увреждане интересите на противниковата страна, които изведнъж се обърнаха срещу "своите", особено срещу тези от тях, които настояваха да бъдат неутрализирани специалците като фактор на несигурност и нестабилност. Явна и нагла национална измяна, останала до днес несанкционирана.
Разнопосочните интереси на политико-икономическите групировки без забавяне доведе до сблъсъци между тях както при парцелирането на криминалните дейности, така и в легалната стопанска и политическа сфера. Прикритата тиха гражданска война, която естаблишментът обяви на своя народ, не след дълго стана явна и гореща когато групировките от мародери се сблъскаха в спор за все по-свиващата се българска трапеза за тунеядци. Постепенно убийствата на криминални, стопански и дори политически дейци лавинообразно нарасна, за да се стигне до килърската пандемия от последните години.
Несигурността вселена сред българското общество от мафиотските групировки без закъснение се отрази на репродуктивното поведение предимно на опитващата се да удържи статута си широка средна класа. От 1994 г. раждаемостта у нас (с нейната естествена деветмесечна окъснялост на резултата) навлиза в падината на най-ниското си ниво в съвременната история (и едва ли вече ще излезе от нея), което отразява по недвусмислен начин отношението на българите към развихрилата се криминална вакханалия. През упоменатата година в България се раждат под 80 хиляди деца (при 112 289 за 1989 г.), а на следващата те вече са спаднали до 72 хиляди. Оттогава това е що-годе максималното равнище, до което се повдига през някое по-благодатно лето раждаемостта.
За една черна петилетка (1993 - 1997 г.) сбирщина крадливи примитиви от всички поприща, нива и рангове на обществената стратификация унищожиха основанията на българската нация да просъществува самостойно и достойно през следващото столетие. По някаква рационално необяснима зла ирония точно 600 години след изпадането на България под владичеството на османлиите се осъществи най-зловещият погром в историята й, който вероятно ще се окаже окончателно фатален за българите като народ.
През 90-те години на миналия век България имаше възможност да избира между два реалистични пътя на развитие: 1. Олигархична собственическа приватизация на държавната собственост и особено на държавните монополи, преобразувани в средство за светкавично сдобиване с доволствата на лукса и охолството; 2. Общонародна мениджърска приватизация, при която управлението на собствеността (предимно разпределението на принадения продукт) отчасти попада под контрола на държавата и обществото. Опитът на правителството на Жан Виденов да проведе втората линия на развитие всъщност се оказа най-прекият път към първия подход за реформиране (явно обусловен от слугинажко-клептократския манталитет на върхушката). Масовата приватизация беше неподготвена и поради това престъпна и си остава най-крупния акт на присвояване на държавните активи, което доведе до бързото и контрастно разслоение на обществото, без възмогналите се да се отличават по креативните си способности, ако изключим интригантската им повратливост. Но на тях им бяха нужни огромни капитали, за да успеят да навлезат в новата си собственост и да я накарат да проработи в новите условия на отказ от държавни субсидии и подръжка. Същевременно закриването на някои от изпадналите в несъстоятелност банки по съвет на Международния валутен фонд изглежда доведе до вътрешни сблъсъци в партията на финансовата олигархия, причинили оставката на кабинета Виденов в края на 1996 г., който, освен другото, подготвяше въвеждането на системата на паричен съвет (валутен борд). Така се стигна до най-голямото престъпление в българската история - изкуственото предизвикване на хиперинфлация, посредством която малцинството олигарси се сдоби със средства за развитие на корпоративните си империи, а мнозинството загуби спестяванията и дори поминъка си, след като свитото потребление разори десетки хиляди дребни търговци и производители.
Дали Жан Виденов умишлено бе издигнат за председател на БСП и за премиер на социалистическото правителство, за да може фигурата му с характерно догматично излъчване да бъде компрометирана и да се предизвика планиран хаос в страната, е въпрос, на който едва ли някога ще получим отговор. Трябва обаче да се признае, че той надмина очакванията и се оказа по-гъвкав и находчив политик, макар това да не му помогна особено много при широко организираната кампания срещу личността му. За негово съжаление, той беше предаден от своите, дори в кабинета и сред съветниците му имаше провокативно подставени лица, спомогнали за предизвикването на всеизвестните кризи - хлебна, валутна, морална (т. нар. "кърваво хоро" на най-големия празник на българското народно творчество - събора в Копривщица).
Общото направление на заговора беше финансовите средства на населението да бъдат източени към средоточни криминални и полулегални структури, от където да се разсредоточи към легалния бизнес на "почтените" организатори на схемата. Ето защо никое правителство до 1997 г. не успя да възпре мутиращите форми на измама и грабеж спрямо гражданите (финансови пирамиди, лабилни банки, предизвикани инфлационни скокове и съпровождащата ги валутна спекула и пр.). Така че, до голяма степен, Жан Виденов стана жертва на собственото си безволие да се противопостави на престъпността в собствената му партия и среда. Това, което последва неговия личен провал, представлява въобще най-големия провал в българската история, защото крахът от зимата на 1997 г. вече непосредствено застрашава оцеляването на българите като народ.
Няма съмнение, че политическите протести от декември 1996 - февруари 1997 г. бяха организирани от подмолната мрежа на бившата Държавна сигурност, успяла да повлече някои по-чувствителни групи - студенти, безработни, редовия лумпениат (поддържащ всяка опозиция), заинтересовани от реституцията и др. Разбира се, лидерите на опозиционните партии също се възползваха от разнобоя в социалистическите редици (и тук агент-провокаторите прокараха възложената им "мисия"), но те поне бяха оправдани със задължението да опонират и коригират управляващите. Все пак след споразумението от 4 февруари ОДС успя отчасти да изведе страната от страховитата катастрофа. Отчасти, защото демографската криза вече беше непреодолима и единственото, което можеше да се направи е да се ограничи сривът и разбягването на българите чрез бърз ход на реформите.
Опозиционните партии може и да имаха право да организират протестите, довели до форсиране на инфлацията, но как да се обясни организираното участие в обсадата на парламента на представителите на една обществена организация (по конституцията и тогавашния закон за политическите партии обществените организации имат възбрана за политическа дейност), на която народният присмех е лепнал прозвището МВР с едно възклицание на възмущение в заключение - О. Че как да се обясни, просто изпълняваха провокаторските си функции, без мнозинството от тях да разбираха, че са въвлечени в сценарий, облагодетелстващ някои от тези, които обсаждаха. За възнаграждение водачът им получи възможността да заграби имотите на най-голямата емигрантска организация у нас, с приходите от които да прави отчаяни опити да си откупи депутатски пост, че да получи съдебен имунитет. Каква мизерия на духа!
Предизвикването на хиперинфлацията в България потуши българското чувство за национално единство и солидарност. То съсипа "българската идея". Именно затова организаторите му трябва да бъдат разглеждани като отметници, които са се отказали от своя род, от народа си, за да ги заменят за членство в клуба на богаташите. Но освен националната измяна, те се отличават и с изключителната си политическа и икономическа некомпетентност, доколкото с действията си предизвикаха най-големия стопански и социален срив, който възпрепятства собственото им развитие, но освен това бе съпроводен от загуба на национален суверенитет (въвеждане на паричен съвет, контролиран от Международния валутен фонд) и прокарване на чуждо политическо влияние. Не случайно в събитията около вълненията от зимата на 1997 г. се мярка фигурата на един международен мегаспекулант. Говори се, че спечелил няколкостотин милиона долара. Ала колко са тези мизерни пари, пред изгодите, които получиха едрите заемополучатели (не тези, които спряха да изплащат кредитите си и послужиха за параван на същинските организатори на хиперинфлацията) от българския естаблишмънт. Може би те са си мислели, че употребяват мегаспекуланта в своята комбинация за забогатаване. Всъщност, те бяха употребени за прочистването на българската територия от българи, което ще стане пределно ясно едва след няколко десетилетия. Твърде къс е времевият хоризонт на нашенските комбинатори. Те не виждат по-далеч от баира на родното си село и от подготвителните мероприятия за извършване на сезонната (земеделска) работа, на която са привикнали.
Демографските загуби през 1997 г. бяха ужасяващи. Смъртността достигна най-високото си ниво за всички времена 121 861 умрели, като смъртта покоси вероятно преждевременно близо 4 хиляди старци (над 70-годишна възраст) в повече от предходната кризисна година и над 6 хиляди в повече в сравнение с по-нормалната 1995 г. Раждаемостта спадна до небивало равнище - 64 125 живородени деца. Особено голям бе спадът през октомври и ноември 1997 г. - девет месеца след метежния януари. Рязко нарастна емиграцията и през следващите няколко години България се изпразни от младо и работоспособно население. Геноцидът вече беше в пълен ход. Погромът над българския народ беше сполучливо осъществен. Неговият провал в недалечното бъдеще стана неминуем.
До това ни доведе продължително (близо осем десетилетия) генерираната полицейщина у нас. Вече е пределно видно, че полицейската държава неминуемо се самозадушава в клупа на страхливата подозрителност, възрастваща до хронична параноя, но по-подтискащ в нея е произволът на овластената посредственост, препречването на инициативността на способните. Българската държава от ХХ век ще остане в историята като пример за пагубната роля на масовото и безотговорно полицеизиране на обществото. Защо точно нашата държава?! С толкова надежди започнахме държавното строителство през 1878 - 79 г. И докъде го докарахме…
Според предупредителните сигнали на последните наши и чуждестранни демографски прогнози, твърде вероятно е, при запазване на настоящата тенденция на възпроизводство и миграция на населението на България, към края на ХХІ век българите в националната им държава да станат етническо малцинство, като числеността им няма да надхвърля два милиона души. Кое ще бъде мнозинството? - Ами, ромите! Тя нашата земя и без това около едно хилядолетие е била във владение на Римската империя, включая на нейния източен дял - Византия, а както знаем, Рим на латински се назовава Рома. Така че в бъдеще няма да е твърде изненадващо за картографите, ако страната ни пак се нарича Романия или по-точно Ромалия, в краен случай, за да има приемственост - Румелия. Тъжна история примесена с весели цигански напеви.
Раждаемостта след 1994 г. така и не успя да се възстанови на равнище близко до това отпреди прехода. В момента е на около 2/3 в сравнение с раждаемостта през 1990 г. През 2004 г. отново не успя да премине "психологическата" граница от 70 хиляди живородени, а през тази година ще бъде поне 2-3 хиляди бебета по-ниска, въпреки оптимистичните изказвания на историка Божидар Димитров, че срещал все повече майки с детски колички. Все пак София не е България.
Около 2020 г. българската демографска катастрофа ще е съвсем видима. Недоимъка на деца и младежи ще превърне отечеството ни в най-странната страна в света. Отраслите на индустрията свързани с младежта ще се свият. Спортните постижения рязко ще намалеят - отива си радостта на народа!!! Веселбата у нас ще попресекне, особено ще пострада шоубизнеса. Веселбата, веселбата ни откраднаха, защото поне такава имаше до 1990 г. Как да им го простиш това на малограмотните, скудоумни заговорници. Докато в Англия през ХVІІ век "овцете изядоха хората", то в България в края на ХХ век скудоумниците омахаха и хората, и овцете.
Набеждавана, донякъде основателно, като зловеща, бившата Държавна сигурност не направи необходимото, за да опровергае поне отчасти тази преценка на българите. Корумпирани специалци бяха не само съпричастни, но имаха водеща роля в криминализирането на реформата и фактически превърнаха България в зловеща държава - страна без деца или поне с деца наполовина от по-възрастните поколения. Казвайки повече Иван Костов прикри истината. Не ДПС, а ДС се оказа проклятието за България. ДПС е само клон. Върхушките и на едните, и на другите обаче забогатяха. Ала каква е ползата, ако придобиеш цялото богатство на света, а погубиш народа си (тази забележка не се отнася до ДПС)? Това е!
18. 11. 2005

0 коментара:

Публикуване на коментар

Абонамент за Коментари за публикацията [Atom]

<< Начална страница