Балканска конфедерация - сега?*
Антон Ж. Иванов

Напълно съзнавам, че резервите по отношение на Балканската федерация, натрупани през годините, тежат в противовес на всяка идея за обединение на балканските народи. И все пак, днес изглежда, се приближаваме до уникалната ситуация, при която е възможно консолидирането на някои от държавите в Югоизточна Европа в едно ново, междудържавно образувание, което тук условно ще се обозначава като Балканска конфедерация.
Кризата на югославската политическа система и на югославизма въобще създава перспектива за по-широко групиране в единен политически организъм на същинските балкански държави - Албания, България, Гърция, Сърбия, Хърватско и Черна гора**. Това, че в днешно време Турция и Румъния са на Балканите, е недоразумение на обстоятелствата, парадокс на реалностите, с който трябва да се съобразяваме, но не и да се обвързваме, доколкото те не са същински балкански страни, а принадлежат съответно на Предна Азия и на степния регион в Централна Европа. Към така набелязаното обединение е възможно да се включат Кипър и Словения, чиито народи са исторически и културно свързани с полуострова. Впрочем, Словения в момента е начело на конфедеративната тенденция в западната ни съседка.
Наченатите опити югославската федерация да се трансформира в конфедерация могат да послужат за основа на процеси, които да сближат балканските страни в икономическо, политическо, културно, социално, екологическо и отбранително отношение. В настоящия момент противопоставянето на антиреформаторските сили в СФРЮ срещу Албания, България и Гърция по спорните въпроси за Косово и Македония, трябва да бъде преодоляно със съвместните усилия на всички заинтересовани правителства, при което да се търси компромиса, запазващ, достойнството и достиженията на народите в региона. Мирното разрешаване на спорните моменти в междудържавните отношения е възможно само при отказ от старите подходи и съобразяване с реалностите, а това означава да се приемат съществуващите граници, но не и безусловния им диктат, разкъсващ етносите по един нерационален, затормозяващ тяхното развитие начин. Разумният изход от състоянието, в което се намира полуостровът вече повече от 75 години, е започването на разговори за снемане или по-скоро за частично отваряне на бариерите между народностите, населяващи Балканите по традиция. Решението е в конфедерирането и във взаимното признаване на правото на самоопределение, без то да поставя под въпрос съществуващите държавни структури.
Кой би се противопоставил? Ако изключим разбираемата предпазливост вътре във всяка страна поотделно и евентуалното неодобрение на свръхсилите, най-голяма съпротива трябва да се очаква от Сърбия, която сега усилено работи за териториалното си разширение чрез изтласкване от федерацията на двете северни републики н налагане на сърбизма над останалите. Търканията с Хърватско за Босна и Херцеговина, с Албания за Косово и със СР Македония за южните сръбски покрайнини ще води Сърбия към торпилиране на вероятна балканска договореност за единство, за да не може тези поотделно слаби държави да намерят застъпници или даже съюзници за техните каузи, без да съществува предлогът за намеса във вътрешните работи. В такъв случай, при твърда позиция на Белград, конфедерирането ще стане възможно само в южната част на Балканите между Албания, България, Гърция и СР Македония, ако последната постигне своята самостоятелност.
Южнобалканската формация сякаш е по-приемлива, тъй като тя не ще бъде обременена с наследството на югославизма, чиито химери е особено необходимо да бъдат разрушени в СР Македоння, тази безспорно българска държава, държана в оковите на балканския панславизъм. Такава конфедерация несъмнено би била по-компактна и целеустремена, а нейните членове биха били обвързани със собствените си малцинства, присъстващи в тях - българи и албанци в Гърция, гърци и българи в Албания, албанци във Вардарска Македония.
Свързващото звено и при двата варианта на конфедериране е Македония. Безумно е да се мисли, че България би се включила в подобни преговори, ако й се постави условието за признаване на "македонската нация". Такова предателство едва ли е вече възможно. България ще търси в конфедерирането изправяне на неправдите от 1913 г. и 1919 г. и не ще жертва националните си интереси при първото голо обещание за сътрудничество. От друга страна, ако СР Македония не излезе от СФРЮ, „южният" вариант става безсмислен, поради георграфската предопределеност и едва ли би прераснал в нещо повече от съюз между България и Гърция. Македонският въпрос и тук се явява като сърцевина на балканските взаимоотношения.
Перспективите пред Балканската конфедерация и пред България като неин член са многостранни. На първо място ще бъдат спуснати нови мостове между НАТО, Варшавския пакт и Движението на необвързаните държави, а също между ЕИО и СИВ. Конфедерацията може да стане важно звено при изграждането на Общия европейски дом и да подпомогне за сближаването на Изтока и Запада в северната полоса на Евразийския континент, а и в Северното полукълбо въобще. Разбира се, тя не бива да се превръща в пречка за Гърция при интегрирането й в Европейската общност, а по-скоро трябва да стане локомотив по пътя на другите й членове натам. Тя не бива да разкъсва и връзките на България със СССР, който засега е гарант за неприкосновеността на българските граници.
Балканите са на ръба на ислямския свят. Днес от фундаментализмът и пантюркизмът са застрашени както Албания, така и България, Гърция и Югославия. България и Гърция са в пряк досег с Турция. Мюсюлманските малцинства в източните райни на двете страни, подстрекавани отвън, създават сериозни проблеми и вече предизвикаха сближаването на позициите на двете държави по тези въпроси. С разбуждането на Албания от 30-годишната комунистическа летаргия след самоизолирането й от Източна Европа в началото на 60-те години, е възможно официално прокламираният там атеизъм да се трансформира за няколко седмици до нерегулируеми религиозни изблици, които да противопоставят християнската и мюсюлманската общности. В Косово и във Вардарска Македония, в Същинска Сърбия, в Черна Гора и особено в Босна и Херцеговина също трябва да се предполагат сблъсъци между религиозните общности на изповядващите двете световни религии. Наложително е Балканитеда бъдат предпазени от дестабилизиращите тенденции, протичащи в момента, чрез общите усилия на техните правителства и народи, за да не се потопят в братоубийствени, фанатично-религиозни граждански войни, за които бегла представа може да ни даде обстановката в Азербейджан и Армения през последните две години.
Разпадането на Югославия би довело до разруха и дезорганизация в нейния, изграждан седем десетилетия, не чак толкова лош стопански организъм. Насоката тук по-скоро би трябвало да е обратната - разширяване на икономическото сътрудничество в Югоизтока на Европа, а не издигането на нови прегради пред обмяната на стопански и културни ценности, която би спомогнала за възходящото развитие и просперирането на страните от региона.
Големият печеливш от конфедерирането ще бъде България. Българският етнос, който беше най-многобройния на полуострова през миналото столетие, ще получи своята своеобразна реабилитация и пълна еманципация едва когато българите до Охрид, Преспа и Костур свободно изявят етническата си принадлежност. Те ще намерят в свободата своята национална идентичност. Но българите в пределите на "независимата" си държава също очакват освобождение от сковаващите ги клаузи на мирните договори от 1919 и 1947 г. България вече 45 години търпи да е откъсната от Бяло море, предопределено да отваря прозорец за народа ни към света и да бъде балансиращия контрапункт на влиянието, което оказват Черно море и Дунава върху българското стопанство и политика. В разбирателство с Гърция, която в замяна ще получи излаз на р. Дунав, ние отново ще се завърнем в Средиземноморския свят, чиито деца сме от хилядолетия.
Светът бавно, но неотклонно следва космополитната идея за единство на човечеството, за разбирателство между народи и раси, за премахването на границите между хората и техните общества. Историята присъди на Балканите нелеката съдба на вечни раздори и съперничества, изпълнена с актове на мегаломания и на отчаяние пред изостаналостта. Дали културното ни издигане през последните два века ще е достатъчно да надмогнем демоните в нас. Дано и останалият свят ни разбере и подпомогне в момента на катарзис, когато искаме да се очистим от злобата и отчуждеността и да се срещнем с тези, с които живеем заедно от незапомнени времена, а още не сме разбрали, че си приличаме и че трябва да живеем заедно.
28.08.1990
*Публикувана със съществени съкращения и разместване на цели пасажи в "Македония", бр. 1/1991.
**Босна и Херцеговина трудно би станала самостоятелен политически субект, тъй като остава под зависимостта на двата обграждащи и проникващи я народи - сърби и хървати.