Бъдещето на Република Македония в матрицата на постюгославското урегулиране и преуреждане на държавните конфигурации в Западните Балкани*
Антон Ж. Иванов

Разпадането на кралството на сърбите, хърватите и словенците през април 1941 г. слага край на периода на постъпателно и прекомерно разширение на сръбското княжество, продължило едно столетие. Следвоенното възстановяване на югославската държава бе постигнато чрез федерализирането й, при което се формират шест равностойни по статут федеративни републики, а в рамките на Сърбия се обособяват два автономни края. С тези преобразувания унитарното Кралство Югославия, където вътрешни граници се появяват едва в навечерието на Втората световна война в резултат на споразумението Цветкович-Мачек от 26 август 1939 г., според което се обособява самоуправляваща се Хърватска бановина, след 1945 г. повсеместно е разпарцелено на национални и мултинационални субдържавни формации.
Федеративното разграничаване на Югославия по модел близък до съветския сякаш предопредели паралелното разпадане на по-малката съюзна държава през 1991-1992 г. редом с евроазиатската империя на съветите. Тогава в Белград осъзнаха, че е възможно окончателно да им се изплъзнат от контрол територии със сръбско и инородно население, за чието завладяване и поставяне под зависимост сърбите бяха воювали в шест войни. Преобладаващата част от провинциите, присъединени към кралството на Карагеоргиевичевите в резултат на последните три от тези войни, водени през второто десетилетие на миналия век, в 1945 г. бяха отделени от сръбската държава с граници, които се съобразяваха предимно с политически, географски и исторически аргументи и в по-малка степен с етническите реалности.
Разбъркването на народностите в този регион, настъпило вследствие на многовековната османска инвазия и последвалото я ожесточено отстъпление на турците от Балканите, беше консервирано при неочаквано бързото разширение на Сърбия през 1913-1919 г., при което османският модел на мултиетнизъм и религиозно взаимопроникване бе наследен от идеологията на югославизма, проповядван в нововъзникналата западнобалканска параимперия. Но епохата бе различна и стремежът към национално обособяване и еманципиране постепенно взема превъзходство над предимствата на обединеното имперско пространство и пазар. Разпадането на Югославия в края на ХХ век всъщност е един от последните актове на дезинтегрирането на Османската империя от началото на същото столетие.
Постепенното оттегляне на османците от Югоизточна Европа през ХIХ век е съпроводено от изселването на турци и други мюсюлмани от земите на отделилите се Влашко, Сърбия, Гърция и България, вследствие на което останалите европейски владения на империята се насищат с мюсюлманско население. След 1911 г., когато настъпва решаващото десетилетие на агония на империята, в региона на Източните и Южни Балкани и Мала Азия се възбуждат крупни демографски миграционни движения, чиито основен резултат е разделянето на разпръснатите и размесили се в продължение на повече от половин хилядолетие местни и придошли народности и относителното им хомогенизиране. През следващите 80 години Турция, Гърция, България и Румъния обменят насилствено и договорно повече от два милиона свои поданици. Същевременно Западните Балкани (Югославия и Албания) са засегнати много по-слабо от протичащите процеси на национално хомогенизиране и едва в последното десетилетие миграциите, възникнали на основа на етническо и религиозно противопоставяне и стремеж за раздалечаване, се активизират и там.
По този начин през отминалото вече столетие, оспорваната днес от международната общност практика на етническо прочистване, чиито крайни форми не могат в никакъв случай да бъдат оправдавани, всъщност омиротвори Източните Балкани и се наложи напоследък като актуална алтернатива на етнорелигиозните сблъсъци и антагонизъм в съвремието на нововъзникналите държави в западната част на полуострова. Там първо бяха прогонени сърбите от разбунтувалите се техни крайнини в Хърватско, в Босна и Херцеговина се стигна до повсеместно разместване на население от трите основни етноконфесионални общности, съпроводено дори от геноцид. После сърбите бяха изтласкани и от повечето общини на Косово, а от началото на новия век има признаци за планирано етническо прочистване на македонски българи от Западна Македония. Може да се смята, че първата фаза от урегулирането на постюгославската криза е към приключване именно след преразставянето на народностите и на тяхното влияние в бившето югославско пространство. Сега вече е твърде вероятно да се пристъпи и към териториално преразпределение, ако това бъде допуснато от международните сили, ангажирани с трансформирането на бившата федерация. Възможни са три подхода за уреждане на положението на новите държавни формации в Западните Балкани:
- Първият, който е най-разпространен и предпочитан в модерната световна практика, се характеризира със запазването на статуквото на границите. Той би могъл да бъде определен като следколониален и е почти повсеместно приложен в Африка, където получаващите независимост държави запазват териториалния си обхват, установен от колониалните метрополии. На нашия континент този подход беше императивно наложен със Заключителния акт на Съвещанието за безопасност и сътрудничество в Европа, подписан на 1 август 1975 г. в Хелзинки, който потвърди своята валидност при разпадането на федеративните СССР, Чехословакия и Югославия, както и при обединяването на Германия.
В условията на югославското преустройство запазването на статуквото на федералните граници предизвика запечатването на етническата и религиозна противопоставеност (съпроводена от систематично рецидивиращи сблъсъци) в многонационалната Босна и Херцеговина, в Сърбия, включваща в своя състав автономните Косово и Воеводина, и в Република Македония. Включването на последната в този списък на рискови държави доскоро изглеждаше преувеличено, а и досега някои го смятат за принудено и неоправдано. Ако обаче се вземе предвид високият демографски прираст на албанското малцинство там, което към средата на века според реалистичните прогнози ще има дял от около 40% от цялото население на републиката, а мюсюлманите ще бъдат половината от това население, би се прозряло въвличането на вардарската държавица в неустойчивостта на дуалистичната перспектива, която едва ли би била спокойна и успешна точно на балканските ширини.
- Вторият възможен подход е реставрационния. Той предполага възстановяване на контрола на Белград върху по-голямата част от провинциите на кралството на сърбите, хърватите и словенците. При този модел Хърватия и Сърбия си поделят югославските владения по подобие на съглашението Цветкович-Мачек от 1939 г. (без Словения, която вече е извън орбитата на югославизма, а от 2004 г. ще се включи към Европейския съюз). Възпроизвеждането на границите на Хърватската бановина от 1939-1941 г. (с някои малки изключения като Мостар например) би задоволило Хърватия. С нея би предпочела да се конфедерира и евентуалната миниатюрна боснашка държава, обединяваща земи от централните и крайните западни райони на Босна и Херцеговина, която би се формирала при твърде вероятното разпадане на най-вътрешната и изолирана, но с доминиращи центробежни напрежения бивша членка на федерацията. Естествено, Република Сръбска, най-едрият парадържавен фрагмент в Босна и Херцеговина, би гравитирала към създаващия се в момента хлабав съюз между Сърбия и Черна Гора, заздравявайки го от запад с твърде вероятното си включване в него. Тази федерация с център в Белград, същински наследник на бивша Югославия, би предприела решителни действия за привличането и на Република Македония към това мегасръбско обединение, за да обхване изплъзващото й се Косово от юг, а също за да възстанови геостратегическото стиковане с Гърция, необходимо за контрола над Западните Балкани.
- Третият подход, който е най-спорен, трудно изпълним и малко вероятен, е и най-рационален (волунтаристичен), изискващ воля за трайно и взаимноприемливо решаване на балканските териториални проблеми, както от местните фактори, така и от интервениращите отвън сили. Този модел може да се определи като планов ремонт на границите за отстраняване на огнищата на напрежение, възникнали след предходното разставяне на граници между балканските народи. Докато при държавите от Източните Балкани етническата и религиозната несъвместимост като повод за противопоставяне и сблъсък беше до голяма степен преодоляна с насилствена и доброволна размяна на население, в западните райони на полуострова повсеместното прилагане на този метод вече е трудноизпълнимо поради обществените нагласи на отрицание. Следователно, по-допустимо е с всеобщо съгласие да се предефинират държавните конфигурации и техния териториален обхват. Всъщност това начинание донейде би съвпаднало с насоките на реставрационния модел, но трябва да реши извън неговите рамки проблемите на южния фланг на Югославия - Косово и Република Македония.
Преди няколко години лорд Оуен, убеден в безнадеждната оплетеност на междуетническите отношения в сега съществуващите граници на Западните Балкани, подхвърли идеята за нов Берлински конгрес, който да преуреди държавните формирования и да коригира териториалните им предели според етническите реалности. По време на албанските брожения в Северозападна Македония членове на Македонската академия за наука и изкуство излязоха с предложение за размяна на територии между Република Македония и Албания, но веднага бяха укорени за нестандартния им опит за социално инженерство. Сега отново се издигат подобни предложения, този път за Лондонска конференция, председателствана от премиера на Великобританния Тони Блеър. Изглежда, инициативата за реализиране на третия подход се поддържа по-скоро от външни сили, които се опитват да разрушат статуквото, а с това и да преразпределят зоните на влияние върху полуострова според собствените си виждания за справедливост и баланс при устройването на новите държавни конфигурации.
За да се преустанови дългогодишния балкански антагонизъм обаче е необходимо самите държави на полуострова да се споразумеят окончателно за границите и отношенията помежду им. В този смисъл, по-целесъобразно е евентуална конференция за балканските колизии да се проведе в центъра на региона, например в Скопие или Охрид, отколкото в Лондон или Берлин, и да бъде поставена под егидата на ООН. Основните принципи при консултирането и договарянето на новите рамки на националните общности на тази конференция трябва да са: взаимната полза, съгласие и готовност за компромис; политическа, стопанска и географско-транспортна целесъобразност; стремеж към значително намаляване на присъствието на малцинства в новите държавни образувания, което би намалило и последващата им емиграция, каквато обаче е редно да бъде поощрявана в рамките на договореностите на конференцията, за да се преодолее етническата мозаечност. Естествено продължение на разбирателството за размяна на територии и население би било и съглашение за групиране на нови държавни обединения: Хърватско-Боснашка конфедерация, както и конфедеративни, федеративни или унитарни конфигурации на сега съществуващите сръбски, албански и български държавни, суб и парадържавни формации.
Възможно ли е постигането на подобно съгласие след десетилетия на враждебност и недоверие? Вероятно третият подход за изход от югославската криза е химера. Все пак дали въобще ще има такава конференция трябва да решат балканските народи и техните правителства.
В началото на ХХI век една полоса в Западните Балкани, простираща се от Епир до Босна, представлява дъга на напрежение, спорадично възпламеняваща се в различни свои зони, които след мъчително омиротворяване остават в състояние на политическа неуравновесеност и междуетническа нетърпимост, вещаещи бъдещи конфликти, а от тях би могло да се зароди нов военен сблъсък, надвишаващ регионалните рамки, подобно на първия всесветски конфликт от 1914 г. Това не бива да се допуска.
Ще успеят ли обременените от географската си и историческа ограниченост и обусловеност балкански политици да намерят правилния излаз от лабиринта на етническото разбъркване, религиозно многообразие и културна различност. Техните предстоящи инициативи ще бъдат показателни за това, доколко имат желание и способност да се измъкнат от изостаналостта на постосманската парадигма за устройване и функциониране на национално-държавните организми на Балканите.
1.11.2002
*Доклад, изнесен на Кръглата маса "България - Македония: перспективи на двустранните отношения", проведена от Комитет за Македония на 3 ноември 2002 г. в София. Публикуван с редакторски корекции в "Ние", бр.1/2003.