четвъртък, 7 февруари 2008 г.

Предизвикателствата на световния океан*

Антон Ж. Иванов


Утринта на 29 май 1453 г. османските турци овладяват с щурм величествената столица на средновековното Средиземноморие Константинопол. Точно 500 години по-късно (29 май 1953 г.) един представител на англосаксонската раса – Едмънд Хилъри, превзема най-високата кота на Земята. Изкачването на връх Еверест от новозеландец, участващ в британска експедиция и съпровождан във финалната атака на непристъпния дотогава Джомолунгма от шерпа Тенсинг Норгей, дължащ своето издигане на сътрудничеството си с английската колониална управа, сякаш идва, за да докаже превъзходството, което западната цивилизация и особено англосаксонският свят възходящо придобива в течение на изминалото половин хилядолетие от унищожаването на Източната Римска империя. След рухването на Византия целият медитерански регион постепенно запада, ала това се дължи не само на турското настъпление, пък и дори Отоманска империя след три столетия губи влиянието си върху световните дела и става заложник на съперничеството между океанските и континенталните сили. Средиземноморието е изместено от водещата му позиция като средищно място на най-големия къс от сушата - Евразия и Африка (почти монолитен остатък от древната Пангея), засенчено от нововъзникналата атлантическа общност. Тази драматична промяна има преди всичко геополитически характер. Ако е потребно да се изтъкват фактори за осъществяването й, те се състоят предимно във влиянието на географското разположение на сушата (континентите) върху стопанския и политическия живот, свързано с проучването на морските пътища през световния океан от ХV век нататък и съпровождащото усвояване на новооткритите рядко заселени територии или поставянето под контрол на страни с изостанал тип технология и социална организация.
Три месеца преди Хилъри да се изкачи на покрива на света, откъдето, саркастично казано, погледна високомерно на него, на 5 март 1953 г. умира последният от диктаторите мегаломани, поставили под съмнение и угроза англосаксонската доминация през ХIХ и ХХ век. Смъртта на Сталин, единствен останал непобеден от тази страховита троица (Бонапарт-Хитлер-Джугашвили), за чиито завоевателни начинания още Нострадамус пророчески е вещаел, смекчава жестокия геополитически сблъсък, разразил се в крайния етап от епохата на глобализиране на световната икономика и политика. След 1953 г. става все по-явно изоставането на евразийският мегагигант, единственият запазил се до втората половина на ХХ век мощен съперник на Североатлантическата англосаксонска общност. Епигоните на генералисимуса не притежават неговата политическа далновидност, нито енергичността и решителността му (достигнали изключително антихуманни измерения), още по-малко макиавелисткия реализъм и цинизъм. Повратът към мирно съвместно съществуване през 60-те години на миналия век всъщност бе негласна частична капитулация на една от свръхсилите, възникнали в резултат на този сблъсък – Съюза на съветските социалистически републики. Три десетилетия по-късно капитулацията бе огласена.
В края на второто хилядолетие от рождението на Христос центърът на световното политическо и военно могъщество убедително се измести в Новия свят. Америка (САЩ), една небивала досега в планетарен мащаб свръхсила, възползвайки се от геостратегическите си предимства, динамичността на демократическата и правова политическа система и напредничавостта на свободното предприемачество и научния подход към реалността, се утвърди като глобален политически, икономически и културен хегемон. Това внезапно преобразяване на световното разстановяване на цивилизационни влияния и доминация се състоя за един сравнително кратък исторически отрязък от около 500 години след окончателното откриване от европейските мореплаватели на континента в Западното полукълбо. Колумб, Кабот, де Охеда, Кабрал и Верацано промениха не само представите за Земята, но, без да са предвиждали това последствие от своите пионерни начинания, съучастваха в изместването на нейния цивилизационен център от региона, където се бяха родили, към континента, който те първи от авангардната общност на държави, наследили Римската империя, откриха и проучиха. Благодарение на великите откриватели от Испания, Португалия, Англия и Франция фрагментираният свят се обедини и излъчи своите нови приоритети и водители.
В продължение на няколко хилядолетия след митичния всемирен потоп постепенно и разпръснато из места с благоприятен климат и ландшафт възникват множество ядра на локални култури, разрастващи се при благополучно развитие до обособени цивилизационни зони. От обединяването на част от тези зони, които са в относително близко съседство, възниква пояс, разположен под формата на дъга, простираща се, най-общо казано, по протежението на западната, южната и източната периферия на Евразия от Балтийско до Японско море. Бързото преуспяване на културите от този пояс се дължи преди всичко на близостта на лесно достъпни водни и сухоземни пътища по крайбрежието, които облагодетелстват обмяната на стоки и идеи, проникването на чужди влияния и предразполагат също така собствената им експанзия. Този земноводен коридор обаче съвсем не е единен и безпрепятствен. Всъщност, поради контура на брега той е накъсан на множество секции. Всяка от тях има своя обособеност, предполагаща културна, стопанска и комуникационна специфика. Основните бариери, пресичащи това трансконтинентално трасе със сърповидна форма, са две: 1. Провлакът между Азия и Африка при Синайския полуостров разделя Средиземно от Червено море и възпрепятства преките морски транспортни връзки между страните, граничещи с басейна на Атлантика и тези при Индийския океан; 2. Индокитай и неговият твърде удължен полуостров Малака, както и архипелагът в южния му край (Зондските острови), затрудняват общението по море между Индия и Арабия от една страна и Китай от другата. Именно тези междинни региони - Леванта и Малая - поемат ролята на посредници или пък възпират контактите между държавите, принадлежащи към северните крайбрежни зони на Атлантическия, Индийския и Тихия океан. До края на ХV век основният дял от международната търговия (като изключим Копринения път, за който ще стане реч по-нататък) се осъществява по земноводната полоса (включително нейните речни разклонения) в покрайнините на Евразия с умерен, субтропичен и тропичен климат.
Трудно е да си представим историята на последното хилядолетие, ако викингите бяха успели да се укрепят в Северна Америка, достигната от тях пет столетия преди Кабот. Влошаването на климата и непригодните мореплавателни съдове, неприспособени за установяване на редовни комуникации през открития океан, отлагат усвояването на континента от европейците. Едва 450 години по-късно усъвършенстването на корабостроителството и навигацията дава възможност на католическите държави първи да започнат систематично проучване на световния океан. Португалия, Испания, Англия, а не след дълго и Франция, се впускат в експедиции, които им донасят много познания и опит - нови възможности за експанзия, която, за разлика от кръстоносните походи, не е посрещната от равностойна съпротива. Започва колониалната епоха, която ще даде неимоверно превъзходство на западноевропейските държави, извличащи ресурси от всички посоки на света.
Със заобикалянето на Африка потугалците преодоляват посредничеството на левантийците. Средиземно море престава да бъде основния път към богатствата на Изтока. Атлантика вече предлага достъп до Индия както на изток, така и на запад – към Индиите, където се разполагат испанците. По всичко изглежда, че тези две иберийски държави, поделили си с папска благословия световните пространства и осигурили си множество колонии още в първите десетилетия от агресивното им настъпление, сякаш ще бъдат бъдещите планетарни хегемони. Но съвсем набързо те пропиляват своите шансове. Какво се случва?
Географските дадености не произвеждат самостоятелно геополитически ситуации. Такива се формират и проявяват в непосредствена връзка с човешките възможности и мировъзрение. Светогледните позиции определят света, в който живеем, нашите разбирания за него са и наши способности за овладяването и използването му. Ето затова географските заложби се превръщат в стратегическо предимство само за тези народи, които могат да ги усвоят и употребят целесъобразно за усъвършенстване на собствената култура, за еволюционна промяна на представите им за Универсума и на способите за извличане от него на блага и предимства пред останалите народи.
През ХV век монополът установен от италийските държави (най-вече от Венеция и Генуа) в търговията между Европа и Изтока им дава изключителната възможност да получават значителни печалби от посредничеството при размяната на стоки между тези толкова различни помежду си икономогеографски региони. На това изобилие се дължи до голяма степен Ренесанса, но италианският културен разцвет от ХVI век е задънен в Средиземноморието. Въпреки че много италианци участват в експедециите при откриването на Новия свят (Христофор Колумб, Америго Веспучи, Джовани Кабото, станал известен като Джон Кабот, Джовани Верацано и пр.), цветущите италийски републики и княжества не получават достъп до океанските простори и постепенно са изпреварени в развитието им от атлантическите държави. Този пример пък е показателен, че дори и най-напредналата за времето си култура се нуждае от нови стимули и ресурси, за да се възпроизвежда и усъвършенства. Но дали това е достатъчно? От какво се обуславя историческия развой? Ясен отговор няма. Затова в настоящата поредица от статии ще направя бегъл и непретенциозен исторически преглед за това как играта на обстоятелствата съкруши амбициите на най-могъщите в новите времена колониални империи, които обхванаха земното кълбо в плетеницата на своето влияние, и завлече народите им в касапницата на множество кръвопролитни конфликти. Глобализацията противопостави в изтощителна многолетна геополитическа схватка модерните европейски нации и когато ожесточението достигна параметри, водещи към взаимно унищожение, противоборството изчерпи източниците на доминацията им и издигна на тяхното челно място една доскоро рядко заселена и слабо култивирана страна (чието разпокъсано автохтонно население дори не беше излязло от стадия на дивачеството) до ранга на свръхдържава от нов имперски тип, превърнала се в първия общопланетарен хегемон.
Притисната на ръба на Пиринейския полуостров, в самия край на познатия за европейците свят, Португалия от средата на ХIII век е призвана да търси изход от своята континентална изолираност. Реконкистата (отвоюването на полуострова от арабите) вече е оставена в тегоба и дълг на Кастилия, но едва през първата половина на ХV век един напредничав и предприемчив владетел – Хенрих (Енрике) Мореплавателя – предприема последователно изпълнението на географски присъщата за кралството му програма за проучване на източните брегове на Африка и на прилежащите срещу тях простори на Атлантическия океан. Неговите пионерни начинания са предоволно възнаградени още в края на същото столетие, когато португалските експедиции заобикалят Африка и достигат Индия като създават по пътя си множество търговски бази (фактории). Недалновидността на неговия наследник от този период обаче лишава Португалия от славата и предимството на първооткривател на Новия свят, където тържествува ревността на обединена Испания. Така се начева първият глобален геополитически сблъсък за подялба на световните пространства, оказал се фатален за Лисабон.
След експедициите на Диаш към Индийския океан и на Колумб към Американския континент, през 1493 г. Испания и Португалия с арбитража на Римската курия се споразумяват за зоните на експанзия при бъдещото проучване на задморските територии. Споразумението е уточнено на следващата година с договора от Тордесиляс, а след околосветската експедиция на Магелан с договора от Сарагоса (1529 г.). Въпреки привидното разбирателство двете иберийски кралства влизат в постоянно съперничество в спорните погранични ивици на тези зони. Испания добива правото да завладява и експлоатира на запад Новия свят и островите в океаните покрай него, докато Португалия получава големия пай за времето си - Африка на юг от Сахара, Южна и Източна Азия, а също, поради неориентираност, й е отстъпена Бразилия. Скоро португалците изместват арабите (притиснати на север от османските турци) от търговията между Изтока и Европа. Вносът на стоки от Индия, Китай и дори Япония вече преминава през Лисабон. Периферната европейска държава изведнъж попада в центъра на световната търговия. Но тя няма необходимия потенциал, за да да задържи привилегированото си положение. През 1580 г. португалската династия се прекъсва. От династическата криза се възползва могъщият й съсед и в Лисабон влизат испански войски. На следващата година Португалия куриозно приема испанското владичество, запазвайки все пак своята обособеност заедно с колониалната си империя. Когато тя излиза от тази зависимост през 1640 г., в океана вече са се появили нови агресивни съперници. За няколко десетилетия англичаните и холандците успяват да изместят португалците от много от техните опорни пунктове, които, поради липса на демографски потенциал, те така и не са успели да превърнат в по-обширни колонии. Португалия запада до безперспективното ниво на второстепенна европейска сила.
Испания през ХVI век има зашеметяваща съдба. Първоначално откритията из Карибите и в Средна Америка не са особено обнадеждаващи. Изключително бързото нахлуване на север и на юг (за около половин столетие испанската империя се разпростира от Ла-Плата и Чили до Калифорния и Флорида) предоставя на испанците търсените резултати. С проникването към вътрешността на континента се разкрива неговия потенциал – залежи от ценни метали (предимно сребро), непознати за европейците селскостопански култури, обширни обработваеми земи. многобройно и подчиняващо се на завоевателите население. Благодарение на усъвършенстваното корабостроене и подобрените способи на навигация между Испания и двете Америки се установява постоянна транспортна връзка, чрез която техните ресурси систематично започват да изтичат към Стария континент. Испания става прекомерно богата страна. За сметка на това там запада собственото производство.
След края на Реконкистата от Испания с християнска надменност са прогонени онези от евреите и маврите, които отказват да приемат християнството. С този акт търговското съсловие значително намалява своето влияние в стопанския живот на страната, което до голяма степен разстройва отношенията със Средиземноморието, независимо от обширните владения в Италия, отварянето за християнското корабоплаване на Гибралтарския проток и походите за завладяване на Северна Африка, имали само частичен и временен успех. Приелите християнството мюсюлмани, известни като мориски, по-късно са подложени на нови гонения и изгнания. Тази недалновидна нетолерантност лишава Испания от множество производителни общности и съществено накърнява културното многобразие и свободомислието на полуострова. Но една друга проява на религиозен фанатизъм ще окаже много по-гибелно давление върху испанското развитие.
В началото на ХVI век кастилската династия се сродява с Хабсбургите. В 1516 г. крал на Испания става Карл I Хабсбург. Само три години по-късно той е провъзгласен за император на Свещената Римска империя (преобразила се по това време в Германска империя) под името Карл V. Така влиянието на Хабсбургите се разпростира из цяла Европа и макар Карл V да отстъпва управлението на австрийските владения на брат си Фердинанд, той продължава да е твърде ангажиран с делата в центъра на Европа. Испания, която дотогава без съмнения е страна ориентирана към моретата, е въвлечена в амбициите на една династия с твърде засилени вътрешноконтинентални интереси и стремеж към световна хегемония чрез доминиране в Средна Европа, където могат да се поставят под контрол сухоземните пътища от Изтока към Запада. Тази раздвоеност ще разконцентрира испанските усилия за усвояване на Новия свят, превърнат в придатък на хабсбургската европейска политика. Пропилява се възможността испанците бързо да създадат една нова цивилизация, обхващаща целия американски континент (особено неговите умерени ширини в Северното полукълбо), който притежава изключително благоприятно геостратегическо положение между Атлантика и Пасифика. Заражда се призракът на Рио Гранде.
Междувременно на 31 октомври 1517 г. един богослов на име Мартин Лутер, преподаващ Светото писание в университета във Витенберг, Саксония, заковава на черковната врата на храма в града прокламация с “95 тезиса против индулгенциите”. Последвалата религиозна и политическа разпра сред западното християнство ще раздели Западна и Централна Европа на две зони - северна (протестантска) и южна (католическа), които ще се съревновават според разкъсалите ги задълбочаващи се светогледни различия и произтичащите от тях обществени порядки. Лутер е религиозен пуритан, от когото не може да се очаква новаторско мислене. Сред мотивите за бунта му е и отрицанието на аристотелизма, застъпван в доктриналната и преподавателската дейност на схоластиците от Късното средновековие. Неговият революционен акт обаче ще възбуди процеси, които постепенно ще доведат до значително ограничаване намесата на Църквата в политическия живот и останалите светски дейности. Според лютеранското тълкувание на религиозността, наличието на божественото е въпрос на вяра и не подлежи на изследване от разума. Рационализмът следователно е призван да се насочи към изучаване на околния свят, да допринася за естествознанието.
Според друг изявен реформатор от тази епоха - Жан Калвин, спасението на човека е предопределено от божествения промисъл. В такъв случай способностите и волята на индивида са свободни за личностна реализация и осигуряване на достоен начин на живот приживе. Държавите, възприели тези сектантски учения и успели да ги отстоят, значително са облекчени от строгия католически догматизъм и настъпилата реакция спрямо еретичните предизвикателства, но също така се изплъзват от контрола на папската институция. Пътят за модернизацията и национализма е открит.
През 1520 г. Лутер е отлъчен от Църквата. На следващата година той се среща с Карл V във Вормс. След като еретикът отказва да се подчини и на светската власт, императорът издава едикт, с който осъжда неговото учение. Лутер обаче се обръща с призив към германските князе да реформират Църквата и да отхвърлят папската власт. Германия постепенно е въвлечена в религиозен конфликт, който пропълзява из целия континент. Карл V, чиито въжделения са за световна християнска империя, първоначално има превес във войната с протестантските владетели от Северна Германия, но впоследствие претърпява поражение, последвано от Аугсбургския религиозен мир от 1555 г., утвърждаващ самостоятелността на германските държави и възприетото от тях протестантско учение. Войните, водени от него с Франция, Османската империя и в Германия почти непрестанно през четирите десетилетия на управлението му, разоряват Испания. На следващата година той се оттегля в манастир, а империята му окончателно се разпада на австрийски и испански клон. В Мадрид на престола се настанява синът му Филип II.
Филип II продължава разширяването на испанската колониална империя и дори през 1581 г. присъединява към нея земите подвластни на португалската корона. Към края на столетието Испания контролира около 1/5 от световните територии. Но Европа вече се опълчва срещу испанската мощ и търговски монопол. Франция и Англия разбират, че бързо трябва да компенсират дисбаланса в равновесието на силите и атакуват както метрополията, така и нейните владения и комуникациите между тях. Същевременно част от нидерландските провинции на испанските Хабсбурги се отделят с кръвопролитни брожения и не след дълго там се появява нов динамичен съперник в презокеанската търговия. Калвинистка Холандия ще се превърне през следващия век в най-важния европейски търговски и транспортен център, докато католическата реакция в Испания извежда като приоритет Инквизицията, изкоренила за дълго инакомислието, а с него и прогреса. Като връх на испанските неблагополучия, на Пиринеите се развихря невиждана по-размерите си инфлационна криза, станала известна като “революция на цените”, предизвикана от огромния приток на ценни метали от Америка. Обезценяването на големите приходи от Новия свят подрива и разстройва неефективната испанска икономика. Скоро нейните конкуренти от север, възприели буржоазния път на развитие, ще получат стопанско и военно превъзходство, след което поетапно ще изтласкат от световния океан стагниралата съсловна империя.
В края на ХV век държавите от Иберийския полуостров благодарение на новаторското мислене на техния управленски и стопански елит се впускат в авантюрата на презокеанското корабоплаване. Те стават първите господари на океаните. Ала неспособността им да се променят съобразно изискванията на разширяващия се и отварящ се посредством собствените им открития свят, ще ги лиши от преимуществата на благоприятното геостратегическо положение и предимството на първопроходци и след няколко столетия те отново ще се завърнат към състоянието си на периферни политически и военни фактори.
*Публикувана със значителни съкращения в "Ние", бр. 3/2003.

0 коментара:

Публикуване на коментар

Абонамент за Коментари за публикацията [Atom]

<< Начална страница