сряда, 6 февруари 2008 г.

Геополитическо настояще и перспективи
Антон Ж. Иванов

Мирогледната, нравствената и технологичната парадигма определят както вписването на човешките общности в околната среда, така и отношенията между тях, вътрешната йерархия и градирането помежду им. Законсервирането на комунистическата (егалитаристката) идеология и бързото износване и дегенериране на новите елити в социалистическия лагер, опитващи се да поддържат социалната стабилност с възпиране на изменчивостта и ограничаване на иновациите, обрича на неминуем разпад континенталния блок и неговия хегемон - СССР, който с лека ръка пропилява геостратегическите предимства от владеенето на сухоземната средина на планетата (хартланда), самите те пораждащи стабилност и сигурност, ако бъдат разумно потребявани. Започва битка за изместването на Кремъл от контрола му върху азиатската сърцевина и дори за дезинтегрирането на руската федерация, наподобяваща по териториален обхват на руската империя от ранния стадий на нейния евразийски възход.
В края на 1989 г. Михаил Горбачов и Джордж Буш тайно се договарят в Малта за новата разстановка на сфери на влияние между двете свръхсили. След като е отстъпил по въпросите за разполагането на конвенционални въоръжения на територията на Европа, Горбачов отново е подведен, оставен с убеждението, че американците ще се съобразяват с договорките от Малта, така както повече от четири десетилетия спазваха световния ред, установен в Ялта през 1945 г. Само че този път те имат срещу себе си не Сталин и Червената армия, а объркания перестройчик и разкапващия се федеративен съюз. Две години по-късно Съветския съюз се разпада след бутафорен опит за преврат. Варшавският договор и СИВ са разпуснати. Политическото и военно влияние на Москва се стеснява. КПСС – основната обществена структура, поддържаща етатисткия тоталитарен модел, се разтапя пред настъпващата либерална вълна.
След разпадането на СССР, Кремъл загубва излаза си към централните райони на Европа и доминиращите позиции в Балтийския и Черноморския басейн. Основната военноморска база на юг – Севастопол, остава в пределите на Украйна. През 50-те години Хрушчов предава Крим, дотогава област към РСФСР, под администрацията на Киев и това ще се окаже най-ефективния му антируски акт. Разбира се, руските националисти тогава са смирени с присъединяването към РСФСР на Карело-Финската ССР, през която се осъществява сухопътната връзка с Колския полуостров и незамръзващото пристанище Мурманск, но тя едва ли би се откъснала от Москва при разбягването от 90-те години поради преобладаващото си руско население.
Кризата в съветското общество е не само институционална, но и съсловно-елитарна. Формиралите се при бюрократичния режим парасъсловни групировки се сблъскват в борба за власт и икономическо влияние. По всичко изглежда, че за разлика от 1953 г., този път групировката на секретните служби изпреварва военните и налага своя сценарий на развитие. Това противопоставяне допълнително разстройва държавността и нагнетява напрежение. Опитът то да бъде овладяно като армията се ангажира в погранични и междунационални конфликти отваря спорадично инфектиращи се отвън язви, които допълнително изтощават руския държавен организъм. Етническите и социалните колизии ще позволят американските интереси да проникнат многопосочно в тъканта на фрагментиралия се евразийски колос.
През 80-те години, след две десетилетия антиционистки рестрикции, съветските евреи възстановяват отчасти присъствието си във висшите кръгове на властта. При отделянето на Русия от съюза те успяват до голяма степен да определят темповете и насоката на либералната реформа. Представители на руското еврейство, вероятно подпомагани от световната еврейска общност, успешно се включват в наложената приватизационна схема за раздържавяване на монополите, експлоатиращи природните богатства на Русия. Така те заемат и тук, подобно на много други страни, ключови за местната икономика позиции. С това се завишиха възможностите им да влияят на руската политика и да регулират отношенията с другата свръхсила. Нараства впечатлението, че еврейският елит от двете страни на Атлантика вече получи възможност да възпре крайното противопоставяне и да регулира глобалната геополитическа надпревара. Въпросът е, в чия полза?
Нарастване на центробежните стремления в самата руска федерация дава основание на външните сили да се надяват, че тя е пред разпад. Тюркските, кавказските и угро-финските автономни републики в Средното Поволжие и Северен Кавказ, както и приморските райони на Тихоокеанското крайбрежие (където вече е съществувала Далекоизточна република, а тук се намира и първото еврейско национално формирование – Еврейската автономна област с център Биробиджан) са възможните кандидати за оттегляне от федерацията (Чечения вече заяви решимостта си да постигне независимост), което би могло да предизвика каскадното й дезинтегриране. След икономическата криза от 1998 г. тази опасност нарастна и властта в Москва спешно беше поета от представители на умерените консервативно-националистически кръгове. Процесите на разложение временно са възпряни.
Рухването на Източния блок предизвиква повсеместно политическо оживление. Обединението на Германия, въпреки противенето от Лондон на Маргарет Тачър, възстановява ролята й на европейски център и хегемон. В тандем с Франция германците налагат своя модел за конфедериране на континента, сформирайки Европейския съюз с намерение да го превърнат в равностоен на САЩ фактор в световната политика и икономика. Затрудненията на германската икономика при поглъщането и реконструкцията на източните провинции и политическото компрометиране на канцлера-обединител Хелмут Кол (не без американското задоволство), осуетяват еманципирането на Берлин сред свръхсилите, които оставят без положителен ответ претенциите му да бъде допуснат като постоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Независимо от неблагополучията, оста Берлин-Париж се очертава като новия силов полюс помежду ядрените колоси, което повишава риска нейните аспирации и ходове за преразпределяне на зоните на влияние в недалечно бъдеще да предизвикат нова конфронтация на Стария континент и дори да се наложи да бъдат обуздани чрез превантивна акция със стратегически оръжия. През Втората световна война силово индустриализираният Съветски съюз успя навременно да възпре Вермахта, с което предотврати атомните бомбардировки над Европа. Днес обаче глобалната политическа конфигурация донякъде напомня на тридесетте години на миналия век по своята неуравновесеност и непредвидимостта на последиците от това разбалансиране. Особена тревога предизвиква новото телурократично противостоене и сблъсъкът на интереси в Източна Европа. Сближаването между Москва, Берлин и Париж може да предотврати ескалирането на неразбирателствата, ала историческият опит алармира за възможна колизия на континенталните сили. В този смисъл, присъствието на американците в региона има възпиращо за европейските конфликти въздействие. Самото американско настъпление на изток обаче извежда на дневен ред надпреварата между Берлин и Вашингтон за привличане на Москва в съюзни отношения и допускане от нейна страна на взаимоизгодното модернизиране на изостаналите отрасли и райони на федерацията? Възможно ли е духът от Рапало да се възроди? Анклавът Калининград сякаш е призван да съгради мост между Изтока и Запада като руска провинция, която да бъде приета в ЕС и да посредничи между европейския и евразийския масиви.
Тук е мястото да се постави въпросът, защо американците се отказаха от тъй удобната схема на двуполюсното противопоставяне, подновявайки през 80-те години натиска срещу СССР с явното намерение да го елиминират. Историята на глобалното геополитическо противопоставяне е неразривно свързана с развитието на представите за света, нарастването на знанията за неговите закономерности и тяхното приложение за подобряване на жизнената среда и усъвършенстване на средствата за нейното завоюване, но също за прогнозиране на бъдещото състояние на света. Научните експерти заеха твърде значимо място в политическите игри, редом до държавниците, дипломатите, военните и “специалците”.
Изследванията на климатичното състояние на планетата през втората половина на ХХ век, извежда прогнозата за възможна бърза и драматична промяна на климатичните условия, която може да предизвика социален катаклизъм с трудно предвидими неблагоприятни последици, между които опасно за планетарния хегемон (САЩ) разместване на стратегическите акценти в световната геополитическа структура. Предвижданото глобално затопляне вероятно ще подобри условията за жизнена и стопанска дейност в определени зони на централните и северните части на Евразия и Америка, но е възможно да ги влоши в други. Трябва да се отбележи, че климатичните колебания и цикли се проявяват по-изразено във вътрешноконтиненталните зони, доколкото в континенталната периферия климатът се смекчава (балансира) от влиянието на голямата водна маса, която акумулира енергия и намалява температурните разлики. Именно във вътрешността на континентите по-ясно се набелязват периоди на ивилизационен възход и западане в зависимост от въздействието на климатичните фактори.
Особено благоприятен ефект от значително затопляне би се получил по северното крайбрежие на Русия. Размразяването на морския път през Северния ледовит океан покрай Азия ще позволи Сибир и Якутия да получат свободен излаз към световния океан, което би улеснило разработването на техните природни богатства и изнасянето им по затворените сега меридиални маршрути от юг на север, но ще съживи и вътрешните пространства на тези огромни области, с което ще се повиши полезността на транспортни проекти в направление по паралела, каквато е например злополучната Байкало-амурска магистрала. Съвременните средства за съобщения и транспорт още повече спомагат за преодоляване на неравнопоставеността между вътрешните и периферните континентални зони и биха подпомогнали усвояването на “мъртвите сибирски полета” и плата.
Проучването на морските пътища от Атлантика към Пасифика през Северния океан завършва благополучно едва в началото на ХХ век, но резултатите не са обнадеждаващи. Северозападният път покрай Америка, преодолян за първи път от Амундсен през 1905 г., е препятстван не само от ледовете, но и от лабиринта от острови покрай канадското крайбрежие. Затова пък Североизточният път е много по свободен от сухоземни бариери, но е по-дълъг и е твърде обременен от обледеняването. Ако ледовете се оттеглят на север за по-голям период от годината, това трасе би добило стопанска и стратегическа значимост. Маневрирането на руския боен флот между Мурманск и Владивосток ще повиши неговата ефективност, а търговската експлоатация на северния път ще скъси разстоянието между Европа и Източна Азия. В допълнение трябва да се отбележи, че преобладаващият дял от световния шелф се намира в Северния ледовит океан и в Охотско море и принадлежи на Русия, а затоплянето би разрешило да се проведе проучването и разработването на тези достъпни морски пространства.
Вероятно именно моделът за последиците от парниковия ефект, които биха позволили ефективно експлоатиране на азиатските територии и находища на суровини на СССР, е сред най-важните доводи, принудили администрацията във Вашингтон да форсира през 80-те години натиска си срещу евразийската свръхсила. Друг геополитически обект, предизвикващ ожесточаването на американо-руското съперничество, е стремежът им за контрол над Индийския океан. Съветската окупация на Афганистан изглежда твърде силно раздразва американците, осъзнаващи своята слабост точно в този възлов регион. Индийският океан се намира на противоположната страна на планетата спрямо територията на САЩ и е твърде отдалечен за американските сили, което го прави удобен за формиране на антиамерикански център на противопоставяне. Излазът на Москва на Арабско море, поставящ под угроза пътя към Персийския залив с неговите петролни залежи, както и укрепването на съветското военно присъствие в близост до Индия (потенциален съюзник на СССР) би довело до глобално изменяне на баланса на силите, като ще прекъсне западния контрол върху морския път покрай юга на Азия, което ще изолира Европа и Америка от този богат и ключов басейн, разположен между двата велики океана и осигуряващ засега най-използваната комуникационна връзка между тях. Съветското изтегляне от Афганистан беляза фиаското на политиката за поддържане на паритет и съвсем естествено веднага след това империята се разпадна.
В началото на ХХІ век станахме свидетели, как Америка успя да се укрепи в Афганистан, настани се в Ирак и проникна в бившите съветски средноазиатски републики. От Ирак се поставя под американско давление Близкия и Средния Изток, Афганистан е в тила на Китай и Индия, а от Централна Азия може да се интервенира към Сибир. Азия все повече се озовава заплетена в стратегическата мрежа на Вашингтон. Новият световен ред не се различава много от стария – основна цел си остава Азия – най големия континент с неговите огромни богатства и средищно положение между сухоземните пространства. Покрай него се върти световната търговия, а с това и световната история.
През 80-те години на миналия век реформата в Китай набира скорост като курсът за изграждане на смесена икономика с масирани чужди инвестициии и либерализиране на дребното стоково производство не след дълго предизвиква производствен и потребителски бум. Възможно е, успешните преобразования на китайското стопанство да са предизвикали американските опасения от възприемане на този модел в СССР, което би възстановило икономическите позиции и перспектива на западналата империя. Нарастването на руската тежест в световното стопанство непосредствено преди Първата световна война в крайна сметка доведе до първото дезинтегриране на Русия от 1917-18 г. Само споменът за бързо нарастналата индустриарна мощ от началото на ХХ век и реципрочната на нея военна заплаха от изток е достатъчен, за да се мобилизира западният свят за предотвратяване на ново руско въздигане. Изпълнението на наложената на руската федерация ултралиберална програма за стопанска реконструкция фактически погроми егалитарно-етатисткия й стопански организъм и го привърза като суровинен придатък към високотехнологичните отрасли на меркантилисткия блок.
Високите темпове на растеж на китайската икономика също предизвикват тревога сред традиционните лидери в производството и търговията. С нарастването на икономическия потенциал се увеличава и способността за експанзионизъм. Китай навлезе самостоятелно в космическото пространство и си възвърна Макао и Хонконг. Пекин се очертава като основния опонент на Вашингтон в Тихоокеанския регион и, според някои съобщения, дори се опитва да се възползва от слабостите на демократичната система, за да наложи приемлива за него кандидатура на президентските избори в САЩ. Възмогването на китайците е показателно колко бързо могат да се формират нови силови центрове, които да поставят на изпитание наложената схема на глобално разпределение на политическата доминация и равновесието да бъде нарушено, с произтичащото от това претрансформиране на съюзните конфигурации и оспорване на нови средоточни зони на интереси и сблъсък.
Освен в Източна Азия, на най-големия континент се въздига още един политически мегагигант, разполагащ с по-средищно геостратегическо положение от Китай. Индия към момента не е застрашена от естествени (в близко съседство) противници, ако изключим пограничните й конфликти с индусите-мюсюлмани от Пакистан, и получи възможност да израстне като специфична и донякъде самозадоволяваща се цивилизация в южната част на континента. Дрязгите с Исламабад послужиха като оправдание Делхи да изработи своя ядрена оръжейна технология, след което западните й съседи сториха същото и районът получи частични гаранции срещу външно давление. Индийците навлязоха в космоса и модернизират обществото и индустрията си. Тяхно внушително преимущество (каквото притежава и Китай) е огромното население, което е източник на разширени възможности за собствено потребление, задоволявано предимно с вътрешно производство. Никаква свободна световна търговия не би могла да преодолее това може би решаващо предимство в бъдещата планетарна икономическа динамика. Изглежда глобализмът е насочен именно против този бързо нарастващ потенциал, който може да бъде овладян само чрез нов, императивно наложен ред на производство и потребление.
Не би било учудващо, ако американското настъпление в Азия стимулира руско-китайско-индийското сближаване (вече се постигна едно подобно споразумение в средноазиатския регион) с цел да се прегради възобновеното англосаксонско проникване и янките да бъдат изтласкани от сърцевината на континента. Не случайно обаче американците разгъват своята офанзива от запад през Балканите и Задкавказието, които са най-слабите звена в околовръст на Азия. Освен това близкото сътрудничество между Русия и Китай е твърде неестествено, доколкото те в дългосрочен план са конкурентни имперски масиви със срещуположни интереси в Далечния Изток и Централна Азия, а и двете държави са прекалено изостанали, което би ги принудило да търсят инвестиции и технологична помощ от Япония, Западна Европа, та дори от САЩ.
Глобализацията предизвиква ускореното консолидиране на културно-религиозни икономо-географски блокове (мегаобщности) като в перспектива най-вероятно ще се очертаят няколко основни геополитически масива:
1. Англосаксонски – САЩ вероятно ще приобщят Канада, Австралия, Нова Зеландия и дори Великобритания в най-влиятелния и мощен конгломерат от близки по националност и език държави. Още по време на Втората световна война възниква идеята тези страни да се присъединят като щати на САЩ. Канада вече е въвлечена в интеграция с южния си съсед (НАФТА), а Австралия ще бъде привлечена към Северна Америка поради все по-засилващата се конкуренция в района на Пасифика. Великобритания ще продължи да се маргинализира в покрайнините на Европа, особено ако западната периферия на континента бъде смразена от възможното преустановяване на благотворното въздействие върху климата на Северноатлантическото течение (Гълфстрийм), и най-вероятно ще потърси опекунството на бившите си колониалисти. 2. Руски (евразийски) – ако Москва успее да удържи разпадането на федерацията и възвърне поне отчасти позициите си в Средна Азия, ще се запази като основната телурократична свръхсила. 3. Европейски – Европейският съюз се опитва да възстанови авторитета на европейските нации като предводители на глобалната тенденция за изграждане на общочовешка цивилизация, ала демографското свиване на европейците ще намали влиянието им над останалите народи. 4. Иберо-романски – Испания и Португалия имат резервен вариант, извън европейската си интеграция, като могат да се уповават на връзките си с Латинска Америка, чиято тежест в международния живот постепенно нараства. 5. Арабски (ислямски) – арабите отново са водачи на ислямския свят, който се простира в междинната зона на Средиземноморието, Средна и Южна Азия. Това благоприятно геостратегическо положение и демографското им нарастване ги превръщат в основен политически фактор в центъра на най-голямото сухоземно скупчване – Евразия и Африка. 6. Китайски – китайците ще доминират над Източна Азия и е въпрос на време да проникнат на север към рядкозаселените територии на Сибир. Ако успеят да се укрепят в хартланда, те ще бъдат новата континентална свръхсила. 7. Индуски – специфичната поликултурна ситуация в субконтинента още дълго ще изолира Делхи от останалия свят и ще възпира претенциите му за участие в световните дела. Самото разположение на Индустан обаче му отрежда такава роля.Засега англосаксонците получиха изключително предимство чрез въздигането на североамериканския колос и вече не са така зависими от балансирането на силите на съперниците им. Същевременно еврейската световна общност (твърде малобройна, за да бъде спомената сред изредените по-горе) изглежда ще участва в определянето на насоките за сближаване и координирането между първите четири масива, което повишава шансовете за реализиране на глобалисткия проект. Развитието обаче винаги се е нуждаело и е извиквало на дневен ред противостояния и конфликти. Изчезне ли външната противопоставеност, ще се яви вътрешна – разрушителна за системата социална конфронтация (нещо подобно наблюдаваме през последните години в страните от бившите Източен и Западен блок). Не избързваме ли твърде много с прокарването на глобалистката тенденция или може би зад паравана на космополитизирането се прикрива друга колизия?
Съществува ли напрежение между юдейската и християнската общност в САЩ? Глобалната надпревара за доминация след приключването на Студената война би могла да се съсредоточи сред висшите прослойки на световния хегемон и да засегне отношенията между еврейския и англосаксонския елит. В такъв случай двете страни ще потърсят съюзници извън собствената им империя. Играта ще започне отново.
Основните пунктове на сегашното планетарно еврейско влияние Ню-Йорк – Москва – Ерусалим показват възможната конфигурация на бъдещата коалиция за изпълнение на глобалисткия проект като средство за утвърждаване на еврейския управленски контрол над световните политически, икономически и социални процеси. Опозицията срещу него също би била най-ефикасна именно в тези държави. Вероятно такава реакция вече протича в Русия, а енигмата е дали тя има способи да повлияе чрез Израел на Вашингтон, за да обърне глобалистката тенденция в своя полза и разпадът на федерацията да бъде преустановен. Светът за пореден път се нуждае от уравновесяване и не ще е особено учудващо, ако то се породи от юдеоруското коалиране, чиято платформа да е забавяне темповете на глобализация. Така еврейския елит би получил контрол върху двете структуроопределящи направления на световния развой.
Американската планетарна доминация всъщност започна не през 1945 г., а по парадоксален начин беше установена още през 1929 г. Борсовата криза от есента на същата година, която, по мнението на мнозина, бе изкуствено предизвикана и даде предимство на финансовия сектор (инструмент за прокарване на еврейското влияние), докато производствените отрасли затънаха в дългосрочна рецесия, се отрази на икономическото състояние по целия свят и предопредели до голяма степен последвалия военнополитически катаклизъм, който окончателно затвърди американското превъзходство. Днес финансовото влияние на Уолстрийт е много по-всестранно и всеобхватно, а щатският долар е основната световна валута. Образно казано, САЩ държат в залог всички останали държави чрез контрола си върху главните финансови потоци и стопанския просперитет, зависещ от тях. Тоталното им валутно инфилтриране напоследък сякаш е обезпокоено от еврото, но всъщност по-голяма заплаха представлява загубата на доверието в долара като универсален еквивалент. С неговото компрометиране е възможно да настъпи залезът на американската империя
В началото на ХХІ век именно паричната система е едно от най-уязвимите места на съвременната цивилизация и не би било учудващо, ако от нейното рухване се зародят нови политически и стопански конфигурации за регионално сътрудничество, както и за обособяване с цел изолиране от разрушителния ефект на настъпващия хаос. Това е една твърде мрачна прогноза, ала светът става все по-нестабилен и в недалечно бъдеще е възможно да бъде подложен на катастрофални флуктуации и непредвидими преобразования.
Климатична, демографска, суровинна или финансова криза са способни да променят твърде изненадващо приоритетите на човешката дейност и дори да наложат преодоляването на противоречията между икономогеографските масиви и политическите им алианси. Следващият етап на геополитическата надпревара, стимулирала жестокото експлоатиране на естествената среда, може да бъде схватката с разбунената, необичано, внезапно и екстремно променяща се природа. Въпросът е, дали при едно такова бедствие развитите страни (без съмнение отговорни за ескалирането на изменчивостта на околната среда) няма да се оградят от безпомощния, деградиращ Трети свят, изоставяйки населението му на милостта на случая, което ще представлява най-антихуманния акт в историческите времена. Тогава основната ос на геополитическото противопоставяне ще се обърне с 90° и ще отрази напрежението от неравнопоставеността между Севера и Юга (умерените ширини срещу тропическите и екваториалните зони) и ще представлява най-всеобхватния и драматичен сблъсък, от който ще загубят и двете страни.
Най-вероятно е обаче средният пояс в Северното полукълбо (между 30° и 60° с. ш.) да остане още дълго магистралната полоса на световната история. Тук се намира по-голямата част от сушата, а климатът е по-разнообразен спрямо останалите ширини и е по-благоприятен в сравнение с аналогичния пояс в Южното полукълбо, доколкото през зимата слънцето е най-близо до земята, като й отдава допълнителна радиация, докато през лятото е най-отдалечено, така че температурните амплитуди между сезоните са по-малки. Именно тук са основните средища на съвременната цивилизация и сигурно задълго ще останат по тези най-благоприятни за преживяване места. Ние, българите, също населяваме този облагодетелстван от обстоятелствата район и трябва да се възползваме от неговите предимства и привилегии. Само че конкуренцията и претенциите към обетованите територии нарастват, а българската държава едва-едва съумява да защити националните интереси и да съхрани земята ни за българския народ.

0 коментара:

Публикуване на коментар

Абонамент за Коментари за публикацията [Atom]

<< Начална страница