history

понеделник, 26 ноември 2007 г.



АРХЕОЛОГИЯ

СЕРДИКА ТОВА Е МОЯТ РИМ

Даниела Агре

Една от най-вълнуващите възможности, които нашето време създава, е срещата на съвременният човек с неговите предци, с делата им, мислите и чувствата. Духовните интереси на човека създадоха наука, която с нови методики и технически средства изучава миналото на хората. Тази наука носи гръцкото име археология (от "архаос" - древен и "логос" - учение) или наука за древността. Древността е погребана под забравата на пясъците и мълчанието на хилядолетията и само от време на време ни показва но нещо от себе си, отстъпвайки пред упоритостта на археолога. Срещата с нея може да се извършва всеки ден, особено в страна като България, безкрайно богата със свидетелства за миналите времена. За да се осъществи подобна среща в настоящия момент българската археология се нуждае от помощта на родолюбиви българи. Такива са президентите на фирма "К&К" с чиято финансова помощ бяха осъществени спасителни разкопки на тракийска надгробна могила от римската епоха, разположена в околността на София.Римската власт стъпва трайно на Балканите през II в. пр. Хр. След битката при Пидна през 168 г. пр. Хр. Македония се превръща първа в римска провинция. Век и половина след това, в 15 г. пр. Хр., е завладяна Мизия и превърната също в провинция. Най-после след упорити борби с тракийските племена на юг от Хемус и многократни походи на римските войски през 46 г. е образувана още една римска провинция - Тракия. Тракийското население през този период било малочислено. Според античните извори Рим постигнал победата си на Балканите чрез безмилостно избиване на траките. Останалите траки продължават да живеят свободно по обезлюдените полета, а значителен дял от тях се изтеглили в планинските райони. Завоевателите се настаняват в новоизградените крепости и градове, сред които и София.Градът получава името си - Улпия Сердика - от римския император Марк Улпий Траян (96 -117 г. сл. Хр.). Нарича го Сердика, понеже първите му жители били от тракийското племе серди. Но за да се помни, че градът е построен от него, прибави и името на баща си - Улпия Сердика.Сердика се издигала постепенно като административен, военен, икономически и културен център. Развиват се търговията и занаятите, свързани главно със строителството на крепости, дворци и храмове. Римляните са отлични строители и скоро изграждат красив град. Постройките са с разнообразна вътрешна и външна архитектура. Изящно изваяни статуи на богове красели площади, дворци и многобройни храмове. Улиците на Сердика са прави, отлично павирани, с развита канализация и водопроводи. Градът е имал и прекрасно уредени бани, построени главно край топлите минерални извори. За значимостта на Сердика сред градовете от римските провинции говори и фактът, че тя има право да сече свои монети, наричани автономни.Градът се населява освен от траки и римляни, още от гърци и малоазийци. Създава се едно градско население с голяма пъстрота. Местната тракийска култура попада под силно въздействие на общоримската култура.В погребалната традиция траките остават традиционалисти. Характерен етнически белег през римската епоха в тракийските земи в областта на погребалните обичаи било издигането на надгробна землена могила над гробовете на заможните траки като продължение на старата традиция.Градът най-силно процъфтява при император Константин Велики (303 - 337 г. сл. Хр.). След като напуснал Рим, той първоначално смятал да обяви Сердика за своя столица и често обичал да казва: "Сердика е моят Рим". Императорът неведнъж отсядал в града, където издавал много от законите си.След приемането на християнството започват да се строят много църковни сгради. Градът се прочува със своята религиозност.През III в. градът е подложен на многобройни нападения от различни племена и народи. Богатата Сердика е пострадала силно от набезите на хуните, готите и вестготите. Великолепните вили на римляните и тракийската аристокрация в околността на Сердика са разрушени. Най-страшно е голямото хунско нашествие. Тогава Сердика бива срината до основи. Но скоро градът възкръсва из пепелищата - крепостните стени били възстановени и са издигнати нови кули. Градът става отново богат, красив и прочут и при император Юстиниан достига последния си голям разцвет, свързан с римското владичество.Нашата представа за материалната и духовна култура на тракийското население в голяма степен се дължи на проучването на могилите, които представляват затворени археологически комплекси. Тяхното детайлно проучване допълва познанията ни за религиозните вярвания и погребални практики на траките. В случаите когато могилата е надгробна виждаме в непокътнат вид ритуалът свързан с един от важните моменти в битието на траките - смъртта. Възстановяването на всички моменти свързани с това събитие е от изключителна важност за доближаването ни до мирогледа на тези отдавна изчезнали племена.
Предмети намерени в могилата.Бронзова обеца и халки.Бронзова дисковидна фибул.Железен пръстен с гема (която сега липсва).Керамичен съд, в който бе поставена чашка.Глинен съд.Глинена чашкаl.Глинена паничка работена на ръка.Кутийка от слонова кост.Желязна стъргалка.
Въпреки незначителните си размери (диаметър 15 м и височина около 1,80 м) проучена могилата се оказа източник на много интересни и важни за науката находки. В нея бяха открити две погребения.Те са извършени с различен ритуал - трунополагане и трупоизгаряне. В центъра на могилата върху погребална клада е била изгорена знатна покойница. За това съдим по откритите находки - бронзови фибули (закопчалки за дрехи), козметична кутийка от слонова кост, бронзова обеца и халки, железен пръстен с гема (която сега липсва) и части от други бронзови предмети, чиято принадлежност не може да се установи, поради силното изгаряне. В дар на покойната са поставени и два големи орнаментирани глинени съда. В единият от тях е поставена изящна, богато украсена и изцяло запазена чашка. В кладата е намерен и направен на ръка малък глинен съд с обърнато нагоре дъно.Голяма част от кремираните останки е прибрана в друг глинен съд, послужил за погребална урна. Урната е поставена в периферията на могилата в непосредствена близост от второто погребение, извършено чрез трупополагане. Погребаният е знатен мъж, загинал вероятно по време на битка - долната част на краката му е отсечена приживе, а черепът е силно повреден от удари. Горната част от тялото на погребания е покрита с тухли - тегули, оформящи примитивна гробница.Някои от находките, като глинената чашка, дисковидната фибула и кутийката от слонова кост са сред най-рядко срещаните, открити в съвременна България. Накитите са пример за разцвета на бронзовата пластика, а кутийката от слонова кост безспорно показва значителните финансови възможности на нейния притежател, както и широките търговски връзки на местното население с други краища на света.Анализът на формата и орнаментацията на съдовете и накитите, както и начина на изграждане на гробницата, позволява погребенията да се датират от началото на III в. след Хр.Великия Херодот твърди, че било обичайно за някои тракийски племена след смъртта на мъжа да бъде погребана с него и една от жените му. Според бащата на историята между жените на мъртвия настъпвала истинска свада коя да бъде избрана за негова спътница, тъй като правото на такава чест имала най-достойната и най-обичаната от покойника. Регистрираният в могилата погребален обред позволява да предположим, че пред нас оживява това предание.На кръстопът, тракийските земи са привличали много погледи и това ръководело тяхната съдба и за добро и за зло. Нашествениците са идвали и от север, и от запад. Отивали са си, но са и оставали и заживявали с местното население. А това създава сложна обстановка и в културно, и в етническо отношение. Но тракиецът, историческият тракиец, тъй както успяваме да го доловим в развитието на времето, е успял да изплува и да остане нещо самобитно почти до идването на славяните.

сряда, 7 ноември 2007 г.

















Турците в НРБ*
Антон Ж. Иванов
От 15 септември 1946 г., когато България беше обявена за народна република, до днес в страната са проведени 5 преброявания на населението - през 1946, 1956, 1965, 1975 и 1985 г. Единствено при последното от тях по конюнктурни политически причини не е отчетена народността на българските граждани, което нарушава ритмичността на наблюденията по този показател и ще затрудни бъдещите изследвания. Това е и една от причините в българското общество да съществуват различни, понякога доста крайни мнения за етническия състав на населението на Република България. В настоящата статия авторът се опитва, на основата на достъпните данни, да даде една приблизително вярна картина за най-голямата инородна етническа група в България - тази на българските турци.
Картата на разпространение на турското етническо малцинство в България, която се предлага тук, е изготвена по резултатите от преброването през 1965 г. Преброяването от 1975 г. все още е недостъпно за обществеността, а това предопределя неговата използваемост. Според изчисления на автора, към средата на 1990 г. в страната има около 800 хиляди турци, което е близко до данните за тяхната численост от 1965 г., така че днес по абсолютен брой на турското население картината е приблизително идентична с тази от преди 25 години.
При изготвянето на такъв тип карти обикновено се прилагат два популярни подхода - очертаване на границите на разпространение на определен етнос в нехомогенна среда според процентното му отношение към цялото население по административни единици (окръзи, околии, общини) или по населени места. Тук бе възприет вторият метод, който дава една детайлна картина, осигурявайки по-точното локализирането на отделни групи от населението.
Според преброяването от 1965 г. българските турци са концентрирани в три района на страната. Това са: 1. Кърджалийският край (Източните Родопи без Ивайловградско и южните погранични села); 2. Източният дял на Стара планина; 3. Лудогорието (Делиормана) и Добруджа, където са размесени с българско население. От тогава до днес е възможно при процеса на урбанизация те да са се придвижили към някои съседни градове и крайградски райони, но масовите преселвания към Турция през периода 1969 - 1989 г. са отслабили демографския им натиск върху етническата структура на градските центрове. По-вероятно е да са наситили териториите, населявани от тях, и да са постигнали етническа хомогенност над по-обширни пространства. Тук не бива да се пренебрегва и силната урбанизация сред българите, които след окрупняването на селскостопанските кооперативи масово напуснаха селата. Днес турците вероятно доминират в някои от селските райони в по-голяма степен отколкото през 1965 г., но липсата на данни възпрепятства категоричните изводи.
Характерно за турското население в България е неговата териториална отдалеченост от границите на съседната Република Турция, което предполага сравнително по-слабо въздействие от страна на нейната пропаганда, а също така затруднява и евентуални териториални претенции от страна на турските националисти. Но това до голяма степен е привидно. Всъщност, районът в Източните Родопи, където доминират турците, трябва да бъде разглеждан в неговата органическа връзка с периферната гръцка провинция Западна Тракия, в която също има голяма група мохамедани, макар че сред тях една част са с български етнически произход и характеристики. Крехката граница между Турция и Гърция по река Марица, фактически поставя Кърджалийския край в опасна геополитическа близост с ислямския свят и с наследниците на Османската имперска идея.
Етническата близост спрямо една чужда съседна нация на част от българските граждани не бива да се подценява, а проблемът за българските турци трябва да се огледа от всички страни - хуманна, юридическа, политическа и пр. Защото в близко време, когато сблъсъкът между Севера и Юга, между исляма и християнството, вероятно ще се изостри и ще се превърне в болезнена реалност за света, България може да се озове неподготвена пред мощен сепаратистки импулс, застрашаващ нейната цялост.
25. 06. 1990
*"Цифрите като документ" - "Софийски вести" бр. 33/6.09.1990
Необходимо уточнение*
Антон Ж. Иванов
Напоследък отново се повдигна въпросът за числеността на българските турци. В специален доклад за Комисията по демографските проблеми при Народното събрание, изготвен от доц. Бойко Мизов от Националния институт за демографски проучвания, се констатира (според публикацията във в. “Дума”), че през 1989 г., т.е. към края на годината, у нас е имало 639 хиляди турци. В статията на Боян Гюзелев “Нация и малцинства” (“Вести”, бр. 4, 29.IV.1991 г., с. 13) също се посочват около 650 хиляди български турци в началото на 1991 г.
Липсата на етнодемографска статистика през последните 15 години днес позволява да се правят различни тълкувания и преценки за демографските процеси при етническите общности в България. Ето защо ще изложа и собственото си мнение по този въпрос, в противовес на вече споменатите.
Според доц. Мизов към края на 1974 г. у нас е имало 880 633 турци по официална статистическа информация за населението на НРБ. Девет години по-рано, при преброяването от декември 1965 г. те са 780 928**. Въпреки че за този период в Турция се изселват около 40 хиляди души, българските турци нарастват със 100 хиляди, или средно с 11 хиляди годишно.
През 1974 г. в България се раждат 21 579 (25%) турчета. Ако предположим, че смъртността сред турците е била около 7%, то през посочената година те са се увеличили с повече от 15 хиляди. Следователно в края на 1975 г., която не би трябвало да се отличава съществено от предходната, са били общо към 895 хиляди, а твърдението на Гюзелев за 810 хиляди турци към същата година е безпочвено и неаргументирано. Междувпрочем той посочва погрешно и числеността им за 1965 г. - 746 755 души.
За периода 1975 - 1978 г. от България емигрират около 74 хиляди турци. В края на 1978 г. техният брой вероятно спада до 850 - 860 хиляди души. След 1974 г. не се откриха данни за раждаемостта при турската етническа общност. Но индиректното проследяване, чрез регистрираното естествено движение на населението в окръзите, населявани от компактни маси турци, навежда на мисълта, че до 1989 г. при тях се запазва висок естествен прираст. Ако приемем, че през десетилетието след 1978 г. те са нараствали средно с 10 000 души годишно, в навечерието на “голямата екскурзия” би трябвало да надвишават 950 000 души.
В статията на Боян Гюзелев се споменава за 850 000 преименувани по време на възродителния процес. Обаче съвсем не е задължително всички български турци тогава да са имали небългарски имена. Аз възприемам същата теза - циганите, говорещи на турски и самоопределящи се като турци, да са били преименувани по-рано, въпреки, че вече са се причислявали към турската общност.
През 1989 г. от България трайно се изселиха в Турция над 220 хиляди души. Този процес продължава и до днес, но в много по-ограничени размери. Тук трябва да се отбележат и няколкото хиляди турци, емигрирали на Запад, една част от които в момента са принудени да се завърнат. Вземайки предвид всичките тези условности, може да се обобщи, че в момента в България има между 750 и 800 хиляди турци***.
Беше съобщено за предстоящо преброяване на населението, което ще се проведе в края на 1991 г. (макар че с нашия отънял бюджет нищо не е сигурно). При новото преброяване е възможно да се регистрира влиянието на етноасимилационните въздействия, оказвани на българските турци през последните десетилетия. В такъв случай, като турци ще се покажат по-малко от 750 000 души. Но е допустимо и обратното. Част от помаците, татарите и циганите (през 1946 г. 1/7 от самоопределилите се като цигани са говорели на турски език) да заявят предпочитанието си за принадлежност към турската етническа общност. Това трябва да се вземе предвид при изготвяне на методиката на преброяването и, ако е възможно, да се предотврати.
Наскоро някои средства за масова информация цитираха Петко Симеонов, според когото в България имало 639 хиляди мюсюлмани (?). Грешката е или при цитирането, или у господин социолога, председател на Парламентарната комисия по демографските проблеми. Приемайки за вярна споменатата в печата численост на помаците - 280 хиляди, тази на турците – 699 хиляди и добавяйки към тях 2/3 (около 200 хиляди души) от циганите, колкото са приблизително, изповядващите исляма сред тях, ще се получат поне 1 120 хиляди души, или всеки седми жител на Република България принадлежи към ислямската религиозна общност, независимо дали е вярващ или атеист.
И накрая относно прогнозите на доц. Мизов, бих искал да отбележа, че ако досега при турците наистина след 10-15 години са се повтаряли в общи линии демографските процеси, протичащи сред българското население, за идващите години това едва ли ще е валидно. В България изцяло се променя социално-икономическата обстановка, настъпва ново време, което ще се характеризира с демографско възраждане на селото и е малко вероятно в близко бъдеще българските турци да изпаднат в депопулация, както това се получи при българите християни през последното десетилетие. Само емиграцията би могла сериозно да намали присъствието им, но голямата вълна при тях отмина.
Защо пиша всичко това. До неотдавна имаше един тип хора, които гръмогласно тръбяха за нарушаването у нас на правата на 1,5 - 2 милиона турци, един милион цигани и още стотици хиляди българи - мохамедани. Сега, когато те добиха правото да възвърнат имената си, някои политици, изхождащи от техните среди, започнаха да издигат необосновани искания. Същевременно други подеха успокоителния рефрен, че малцинствата не са чак толкова многобройни. Прави се опит проблемът да бъде прикрит или поне завоалиран и вниманието на обществеността да бъде отклонено от реалния междуетнически конфликт в някои райони на Източна България. Нима трябва да изоставим хората там сами да решават проблемите си, неудобни и явно не по възможностите и компетентността на част от новите ни държавници.
Крайно време е да се пристъпи към изработването на трайна и разумна политика за урегулиране на взаимоотношенията между етническите и религиозните общности в България, от която всички очакваме позитивни резултати и спадане на напрежението в районите със смесено население.
3. 05. 1991
*"Още едно мнение" - "Софийски вести", бр. 7/20.05.1991
**Това са българските граждани, които са се самоопределили като турци, без задължително да имат турски етнически произход.
***Преброяването на населението от 1992 г. потвърди това мнение. След различни перипетии, беше признато, че коректно като турци са се самоопределили 800 хиляди български граждани. В някои общини от поречието на р. Места преброяването беше анулирано.

Геноцидът срещу българитев края на ХХ век
Антон Ж. Иванов

През ХХ век българите на Балканите няколкократно бяха подлагани от съседните им държавно-политически елити на геноцидни преследвания, които съществено смалиха тяхното абсолютно и относително демографско тегло на полуострова. Ужасяващата развръзка от това насилие е осъщественият в края на столиетието най-поразяващ за националния организъм геноциден акт срещу българския народ, който бе извършен от част от собствения му прокомунистически "естаблишмънт" (привидно елитарна прослойка, формирана в епохата на съветска хегемония). Тази крайно корумпирала се в късния период на етатистко-индустриализационната реконструкция на източноевропейските общества върхушка произлезе предимно от държавната комунистическа партия, поела отговорността да управлява в условията на чужда хегемония. Този елит с крехък опит в държавническите дела обаче нямаше нещо много общо с първоначалните градивни усилия на парапартийната формация при мобилизирането на националния потенциал за индустриално догонване (или поне за технологично следване) на развитите страни. Всъщност новият квазиелит също се стремеше към догонване на потребителските общества, но най-вече за да се изравни с тях по охолния им дори луксозен живот и по властовата им капиталова доминация над националната общност. И не само да се изравни, а присмехулно да ги изпревари. Ех, как ще ги стигнем американците… ?
Централизираното планово стопанство и командно-административната система на управление на социалните процеси при така наречения социализъм се оказаха прекалено рационални и ориентирани по вертикала на обществената стратификация (за сметка на продуктивните хоризонтални свръзки и предавки), при което до голяма степен се губеше ирационалното саморегулиращо въздействие на обратната връзка от резултатите на личната и колективна трудова дейност (основно заради липсата на частна инициатива в производството). Идеологическата ограниченост, възпираща иновационността и разнообразността, както и полицейщината на режима, които съществено изкривяваха информационния поток, протичащ при направляването на икономиката и обществото, препятстваха автокоригирането им, влошаваха резултатите от прилагането на етатистката методология на управление и намаляваха въздействието и мобилизационните способности на егалитаристката идеология. Така се откриваше широка структурноопределяща социалното развитие полоса за проявление на вулгарния волунтаризъм и аватюризъм на партократите и антуражите им от стопанския сектор и правоохранителните органи, въвлечени в непрестанни интригантски боричкания, съпроводени от унизителни умилквания и взаимно доносничество и оклеветяване пред външния арбитър от Москва.
Социалистическите имуществени отношения изключително ограничиха частната собственост (сведена до "лична") на гражданите на България, които се оказаха прекомерно привързани по отношения на поминъка и професионалната си реализация към държавата (вкл. общините и кооперациите, поставени под плътния държавен надзор) с нейния преобладяващ дял в националното богатство, ситуиран в така наречената общонародна собственост. Българите се оказаха както без достатъчно собственост, чрез която да подсигурят семейството си и неговото по-разширено възпроизводство, така и без лична сигурност и гарантирани права, поради неспазването от страна на режима на конституционните и законовите повели, колкото и несъвършени да бяха те. Тази ограниченост, пресираност на стопанската среда и депресиращият обществен климат се отразиха негативно на репродуктивното поведение на етническите българи и предизвикаха демографското задържане, а впоследсвие и свиване на българската народност, набързо огражданена поради непремерените и насилствени преобразования в селскостопанския сектор. Само бързото, повсеместно и премислено възстановяване на собствеността върху средствата за производство от активната част от българите можеше да възстанови възпроизводството им до режим на поддържане или дори нарастване на числеността им. Българското общество неистово се нуждаеше от деетатизация от популистки (в добрия му смисъл на демократичен, общонароден), а не от олигархичен тип.
Котерийната обремененост на доминиращата държавна партия в България, личният режим, установен от нейния лидер, пресметливата намеса във вътрешните дела и твърдият контрол върху външнополитическата ориентация от страна на източноевропейския хегемон, възпрепятстваха навременното обръщане на държавното ръководство към реформаторски проекти, които да изведат плавно страната от стагниралия тотален етатистки модел като възстановят либералните практики в една смесена, по-хармонично съчетана икономика със съответния й демократичен плуралистичен политически модел, съобразен с националните специфики.
Междувременно изключително обременяващо влияние върху националния живот оказва всеобхватната система на полицейски надзор и давление. Нейната всепроницаемост се увеличава особено натрапващо и деструктивно след разгрома на Пражката пролет през 1968 г. и се свързва с възкачването на Юрий Андропов като председател на КГБ. Изглежда, именно той (личността му е ангажирана също така с унгарските събития от 1956 г., а вероятно стои и зад полското надигане от 80-те години) прокарва все по-затягащата, задушаваща линия на преследване на инакомислието, която за две десетилетия превърна социалистическия лагер в порутина. Не следва ли да се запитаме, чии интереси всъщност е отстоявал този, според свидетелствата, интелигентен и съобразителен политик?
Паралелно с издигането на Андропов, в България се формира Комитетът за държавна сигурност, чието влияние се разпростира из всички слоеве на населението и сфери на обществен живот, поставяйки ги под своя тесногръд, подобно на партократския, ала сравнително по-осведомен и целенасочен контрол. Свръхнормената, безконтролна (опираща се на клеветническия произвол на доносничеството) осведоменост обаче задръства каналите на обществения диалог и постепенно превръща тайните служби във факторът, който самоволно регулира насоките на иновационното развитие, определя до голяма степен измамното представяне на картината на социалната действителност и деформира уравниловъчната основа на "безкласовото" общество. Именно това преимущество на специалците, съчетано с методиките им на контрол над общественото мнение и активност, употребени по изключително противоконституционен и незаконен начин, ще се окаже в основата на антинародния, противобългарски характер на промените при извършването на прехода от етатизъм към либерализъм (ако настоящото състояние въобще може да се оприличи на либерално).
През 80-те години социалната и стопанска криза в България динамизира процесите на политическа и нравствена повратливост, но тази трансформация се изразява не толкова в опозиционност срещу режима, а в изготвяне и привеждане в действие на проекти за успешно преобразуване на политическите активи в капиталови, чрез което режимът да възпроизведе себе си в бързо променящата се и неясна обстановка на упадък на съветския хегемон. Посредством криминални схеми, изработени нейде из затворената общност на висшите кръгове на секретните служби, част от българските капитали бяха източени към страните с проспериращи икономики, но там, вместо те да заработят за България, бяха превърнати в капиталова база за погром над разбунилия се народ от едно корумпирано малцинство, търсещо подкрепа отвън за сметка на националните интереси, поне докато овладява ключовите позиции в стопанския и политически живот на страната. Та това е все същия класически мотив, познат от древна Елада, за изменическата роля на олигархията, когато се засегнат доминиращите й властови позиции.
Олитархичната прослойка, която се формира в периода на съветската хегемония, се беше наложила предимно чрез интригантски комбинации за издигане и утвърждаване в рамките на апарата на държавната партия. Под интригансткия слой на елита обаче съществуваше широк елитарен пласт от професионалисти икономисти, технократи и хуманитаристи, които осигуряваха адекватността и стабилността на режима. Същевременно те бяха постоянна заплаха за монопола върху властта на интригантския естаблишмънт, който се корумпираше с бързи темпове, за да устои на напора на същинския елит. Именно този същински елит понесе най-големия удар по време на така наречения преход след 1990 г. чрез затлачването на механизмите му на въздействие посредством собствената му компетентност, обезсилвана и игнорирана в корупционната и криминална среда. Осъществен беше поредния удар върху продуктивния елитаризъм в България.
Корумпирането на българския "естаблишмънт" при съветската система на производство се изразяваше най-вече в двойнственото отношение към собствеността и възможността за лична инициатива, за предприемачество. Докато режимът стриктно ограничаваше притежанието върху средствата за производство и недвижимата собственост, част от върхушката търсеше и намираше способи да разшири имуществената си състоятелност и изработваше корупционни механизми за възползване от управленския си ресурс в стопанския или комуналния сектор на страната. При заобикалянето на ограниченията върху предприемаческата инициативност най-изобретателен и инициативен се оказа висшия и средния ешалон на стопанската номенклатура и на т. нар. служби за сигурност, които имаха широк достъп до външния свят и всеобхватно проникване и влияние сред българското общество, тясно преплитайки компетенциите и влиянието си. След пропадането на експеримента "Тексим", обременен както от вътрешни деформации, така и от неодобрението на външния фактор (от съветска страна той е приеман за ревизионистки, но също и като опасен модел за създаване на конкурентна среда както спрямо държавния, така и по отношение на сенчестия сектор) легалната предприемаческа дейност от смесен тип бе възпрепятствана, което допълнително стесни придприемаческия слой. Едва след 1987 г. се възстанови тенденцията към изграждане на смесен тип икономика, но тя отново беше впрегната в схемите за контролирана, избирателна допуснатост до невъзпрепятствана (дори протежирана) предприемаческа инициатива. Само след няколко години моделът на смесената икономика беше пометен от шоковата либерализация, но се запази стремежът на върхушката и при новите условия да получи доминиращи позиции и държавна протекция, независимо от способностите й да развива самостоятелен бизнес. Вътрешната конкуренция така и не стана приемлива и актуална в България, а това опасно занижава конкурентността на страната на международния пазар на стоки и услуги.
Под контрол беше поставена не само предприемаческата, но и политическата инициатива. Държавна сигурност формира опозиционното движение (т.нар. неформали) у нас по свое подобие и за свое удобство. След решенията на "кръглата маса" от 1990 г. агент-провокаторите (по точно агент-креаторите) на секретните служби създадоха повсеместна мрежа от разнообразни партии и организации с кресливи проекти и активност, сред които се размиха същинските реформистки течения с техните реалистични, прагматични идеи и програми за реформи в полза на цялото общество. Нещо повече. Някои спонтанно сформирани партии бяха поставени под наблюдението и манипулативното въздействие на внедрени провокатори, които или ги завземаха, или ги разрушаваха отвътре. Политическите дейци от периода, предхождащ въвеждането на еднопартийната система, бяха изолирани, компрометирани и маргинализирани. Прокламираната в новата конституция многопартийна плуралистична система се оказа блъф, при липсата на гаранции срещу злоупотребата с власт от страна на секретния сектор и неговите кукловоди. Именно затова отрицанието на конспиративните теории се превърна в една от основните задачи на платените медийни клакьори и на предубедените политолози, колкото и глуповато да беше да се твърди, че заговор няма. При такава постановка външно изглежда сякаш наченатият грабеж е проява на националните традиции и душевност на българина, а не на създадените в тоталитарни условия извратени мизирабълски нравствени норми и практики, утвърдили се сред висшия управленски слой.
Междувременно беше изработен план-график за олигархичното присвояване на общонародната собственост. Според него тя трябваше да бъде овладяна и легализирана като частна чрез подставени корпорации, концентриращи капитал с незаконни методи, и което се оказа по-трагично - средствата за приватизация да се осигурят чрез предходно финансово ограбване на населението на страната, а това изискваше съществено да се забави темпът на реформите. Налагаше се българите да бъдат поставени под зависимостта на олигархичното малцинство, контролиращо паричната маса, за да не оспорват решително резултатите от Големия грабеж. Нима може да се нарече пробългарска такава програма за преобразуване на обществената собственост? Това беше сатанински план за геноцид срещу собствения народ.
Паралелно с политическата промяна от 10 ноември 1989 г., в условията на изключително неблагоприятна международна обстановка (разпадане на Източния блок, разпускане на военния съюз на Варшавския договор и на социалистическия общ пазар - СИВ), започна погромът над България. Първото правителство на Андрей Луканов унищожи плановите и контролиращите органи на държавата и възвести икономическата катастрофата, като я предизвика чрез мораториума върху плащанията по външния дълг. След разочароващото провеждане на първите "демократични" избори и социалните вълнения през 1990 г., съпроводени от продоволствена криза, през 1991 г. последва инфлационен шок и съвкупният ефект от въздействието на тези фактори беше срив в раждаемостта (спадът през тази година е 9 % - от 105 180 на 95 910 живородени) и бе достигнат връх на смъртността (110 423 умрели). Не след дълго този връх щеше да бъде задминат поради всеобщото влошаване на условията за преживяване на възрастните, безработицата и напрежението сред активното население и дори завишаване на детската смъртност и самоубийствата поради разрастващата се мизерия. Съвкупният резултат е драматично намаляване на продължителността на живота на българите. Отрицателният прираст на населението, появил се от самото начало на прехода, през следващите години се задълбочаваше с главоломни темпове, за да достигне -57 736 души през трагичната 1997 г. Освен всичко това, българите започнаха да се разбягват от родината си поради терора на фалшивата либерализация.
След 1 февруари 1991 г. геноцидът вече вървеше с пълен ход и основният източник, подхранващ неговото разпростиране сред все по-широки слоеве на българското общество, бе липсата на национална отговорност и сговорчивост. Този дефицит на социална сплотеност и солидарност бе допълнително генериран чрез изпълнението на множество провокативни акции, пуснати в ход от страна на диригентите на политическите баталии при реализирането на престъпните им замисли за заграбване на индустриалния потенциал на България. Психогенната (даже психотронна) обработка на българското общество чрез масови, привидно спонтанни прояви (митинги, демонстрации, събрания), посредством въздействието на масмедиите и други способи за влияние над съзнанието на масите (слухове, клевети и пр.), поболя българското общество. То все повече придобиваше гротескен налудничав вид като всъщност представляваше разфокусирано отражение на психопатното съзнание на своите манипулатори.
Само две-три години на гражданско противопоставяне бяха достатъчни на архитектите на дирижираната промяна, за да достигнат до идеята за тотално криминализиране на трансформацията на обществената система (вероятно по пример на процесите в разпадналия се СССР). Противозаконното отношение към държавната и частна собственост даваше най-бързи резултати за постигане на лична и корпоративна имуществена състоятелност и на съответстваща й овластеност, а масовизирането на бандитизма объркваше, пресираше усилията на някои все още запазени звена на правоохранителните структури, да ограничат каскадно разрастващото се морално самозатриване на българската нация. Престъпността в по-едри измерения се превърна в престижно и предпочитано занятие сред маргинализиращото се българско общество, макар множеството да страдаше от този порок. Нравствеността в България, от която зависи икономическата практика и среда, се свлече до равнището на пиратските държави, а те (дори тази на великия флубестиер Барбароса в Алжир от зората на Новото време) бързо изчезват, щом обкръжението им предложи законност и ред.
Гражданската война в Югославия съществено катализира процесът на натрупване на капитали в българските криминални групировки, осъществяващи контрабанден износ за воюващите страни на гориво и оръжие. Те се разрастнаха и с това се повиши самочувствието им, тяхната политическа тежест и апетит. Така съучастието на нашенските престъпни структури в геноцида в Босна се оказа прелюдия към разширяване на обхвата на геноцида в България.
След странното сдаване на властта от правителството на Филип Димитров и възкачването на безволевото правителство на Беров безпрепятствено се масовизира групирането на криминални (хайдушки) полувоенизирани отряди под егидата на специалците от секретните служби. Само за няколко години тези парамилиционерски формирования разгромиха или поне значително притесниха и ограничиха дребния и среден бизнес, генерирайки капитали за рискови, високодоходни, ала общественоопасни дейности - регулярно изнудване, силово застраховане, разпространение на наркотици, проституция, хазарт, контрабанда, търговия с хора, организирана масова кражба на коли. Същевременно криминализирането обхвана все по широки кръгове от лумпениата и заедно с масовото корумпиране се превърна в инструмент за контрол (терор) над обществото. Конструкторите на този контрол могат да се търсят пак сред обучените да използват подобни методи и средства за увреждане интересите на противниковата страна, които изведнъж се обърнаха срещу "своите", особено срещу тези от тях, които настояваха да бъдат неутрализирани специалците като фактор на несигурност и нестабилност. Явна и нагла национална измяна, останала до днес несанкционирана.
Разнопосочните интереси на политико-икономическите групировки без забавяне доведе до сблъсъци между тях както при парцелирането на криминалните дейности, така и в легалната стопанска и политическа сфера. Прикритата тиха гражданска война, която естаблишментът обяви на своя народ, не след дълго стана явна и гореща когато групировките от мародери се сблъскаха в спор за все по-свиващата се българска трапеза за тунеядци. Постепенно убийствата на криминални, стопански и дори политически дейци лавинообразно нарасна, за да се стигне до килърската пандемия от последните години.
Несигурността вселена сред българското общество от мафиотските групировки без закъснение се отрази на репродуктивното поведение предимно на опитващата се да удържи статута си широка средна класа. От 1994 г. раждаемостта у нас (с нейната естествена деветмесечна окъснялост на резултата) навлиза в падината на най-ниското си ниво в съвременната история (и едва ли вече ще излезе от нея), което отразява по недвусмислен начин отношението на българите към развихрилата се криминална вакханалия. През упоменатата година в България се раждат под 80 хиляди деца (при 112 289 за 1989 г.), а на следващата те вече са спаднали до 72 хиляди. Оттогава това е що-годе максималното равнище, до което се повдига през някое по-благодатно лето раждаемостта.
За една черна петилетка (1993 - 1997 г.) сбирщина крадливи примитиви от всички поприща, нива и рангове на обществената стратификация унищожиха основанията на българската нация да просъществува самостойно и достойно през следващото столетие. По някаква рационално необяснима зла ирония точно 600 години след изпадането на България под владичеството на османлиите се осъществи най-зловещият погром в историята й, който вероятно ще се окаже окончателно фатален за българите като народ.
През 90-те години на миналия век България имаше възможност да избира между два реалистични пътя на развитие: 1. Олигархична собственическа приватизация на държавната собственост и особено на държавните монополи, преобразувани в средство за светкавично сдобиване с доволствата на лукса и охолството; 2. Общонародна мениджърска приватизация, при която управлението на собствеността (предимно разпределението на принадения продукт) отчасти попада под контрола на държавата и обществото. Опитът на правителството на Жан Виденов да проведе втората линия на развитие всъщност се оказа най-прекият път към първия подход за реформиране (явно обусловен от слугинажко-клептократския манталитет на върхушката). Масовата приватизация беше неподготвена и поради това престъпна и си остава най-крупния акт на присвояване на държавните активи, което доведе до бързото и контрастно разслоение на обществото, без възмогналите се да се отличават по креативните си способности, ако изключим интригантската им повратливост. Но на тях им бяха нужни огромни капитали, за да успеят да навлезат в новата си собственост и да я накарат да проработи в новите условия на отказ от държавни субсидии и подръжка. Същевременно закриването на някои от изпадналите в несъстоятелност банки по съвет на Международния валутен фонд изглежда доведе до вътрешни сблъсъци в партията на финансовата олигархия, причинили оставката на кабинета Виденов в края на 1996 г., който, освен другото, подготвяше въвеждането на системата на паричен съвет (валутен борд). Така се стигна до най-голямото престъпление в българската история - изкуственото предизвикване на хиперинфлация, посредством която малцинството олигарси се сдоби със средства за развитие на корпоративните си империи, а мнозинството загуби спестяванията и дори поминъка си, след като свитото потребление разори десетки хиляди дребни търговци и производители.
Дали Жан Виденов умишлено бе издигнат за председател на БСП и за премиер на социалистическото правителство, за да може фигурата му с характерно догматично излъчване да бъде компрометирана и да се предизвика планиран хаос в страната, е въпрос, на който едва ли някога ще получим отговор. Трябва обаче да се признае, че той надмина очакванията и се оказа по-гъвкав и находчив политик, макар това да не му помогна особено много при широко организираната кампания срещу личността му. За негово съжаление, той беше предаден от своите, дори в кабинета и сред съветниците му имаше провокативно подставени лица, спомогнали за предизвикването на всеизвестните кризи - хлебна, валутна, морална (т. нар. "кърваво хоро" на най-големия празник на българското народно творчество - събора в Копривщица).
Общото направление на заговора беше финансовите средства на населението да бъдат източени към средоточни криминални и полулегални структури, от където да се разсредоточи към легалния бизнес на "почтените" организатори на схемата. Ето защо никое правителство до 1997 г. не успя да възпре мутиращите форми на измама и грабеж спрямо гражданите (финансови пирамиди, лабилни банки, предизвикани инфлационни скокове и съпровождащата ги валутна спекула и пр.). Така че, до голяма степен, Жан Виденов стана жертва на собственото си безволие да се противопостави на престъпността в собствената му партия и среда. Това, което последва неговия личен провал, представлява въобще най-големия провал в българската история, защото крахът от зимата на 1997 г. вече непосредствено застрашава оцеляването на българите като народ.
Няма съмнение, че политическите протести от декември 1996 - февруари 1997 г. бяха организирани от подмолната мрежа на бившата Държавна сигурност, успяла да повлече някои по-чувствителни групи - студенти, безработни, редовия лумпениат (поддържащ всяка опозиция), заинтересовани от реституцията и др. Разбира се, лидерите на опозиционните партии също се възползваха от разнобоя в социалистическите редици (и тук агент-провокаторите прокараха възложената им "мисия"), но те поне бяха оправдани със задължението да опонират и коригират управляващите. Все пак след споразумението от 4 февруари ОДС успя отчасти да изведе страната от страховитата катастрофа. Отчасти, защото демографската криза вече беше непреодолима и единственото, което можеше да се направи е да се ограничи сривът и разбягването на българите чрез бърз ход на реформите.
Опозиционните партии може и да имаха право да организират протестите, довели до форсиране на инфлацията, но как да се обясни организираното участие в обсадата на парламента на представителите на една обществена организация (по конституцията и тогавашния закон за политическите партии обществените организации имат възбрана за политическа дейност), на която народният присмех е лепнал прозвището МВР с едно възклицание на възмущение в заключение - О. Че как да се обясни, просто изпълняваха провокаторските си функции, без мнозинството от тях да разбираха, че са въвлечени в сценарий, облагодетелстващ някои от тези, които обсаждаха. За възнаграждение водачът им получи възможността да заграби имотите на най-голямата емигрантска организация у нас, с приходите от които да прави отчаяни опити да си откупи депутатски пост, че да получи съдебен имунитет. Каква мизерия на духа!
Предизвикването на хиперинфлацията в България потуши българското чувство за национално единство и солидарност. То съсипа "българската идея". Именно затова организаторите му трябва да бъдат разглеждани като отметници, които са се отказали от своя род, от народа си, за да ги заменят за членство в клуба на богаташите. Но освен националната измяна, те се отличават и с изключителната си политическа и икономическа некомпетентност, доколкото с действията си предизвикаха най-големия стопански и социален срив, който възпрепятства собственото им развитие, но освен това бе съпроводен от загуба на национален суверенитет (въвеждане на паричен съвет, контролиран от Международния валутен фонд) и прокарване на чуждо политическо влияние. Не случайно в събитията около вълненията от зимата на 1997 г. се мярка фигурата на един международен мегаспекулант. Говори се, че спечелил няколкостотин милиона долара. Ала колко са тези мизерни пари, пред изгодите, които получиха едрите заемополучатели (не тези, които спряха да изплащат кредитите си и послужиха за параван на същинските организатори на хиперинфлацията) от българския естаблишмънт. Може би те са си мислели, че употребяват мегаспекуланта в своята комбинация за забогатаване. Всъщност, те бяха употребени за прочистването на българската територия от българи, което ще стане пределно ясно едва след няколко десетилетия. Твърде къс е времевият хоризонт на нашенските комбинатори. Те не виждат по-далеч от баира на родното си село и от подготвителните мероприятия за извършване на сезонната (земеделска) работа, на която са привикнали.
Демографските загуби през 1997 г. бяха ужасяващи. Смъртността достигна най-високото си ниво за всички времена 121 861 умрели, като смъртта покоси вероятно преждевременно близо 4 хиляди старци (над 70-годишна възраст) в повече от предходната кризисна година и над 6 хиляди в повече в сравнение с по-нормалната 1995 г. Раждаемостта спадна до небивало равнище - 64 125 живородени деца. Особено голям бе спадът през октомври и ноември 1997 г. - девет месеца след метежния януари. Рязко нарастна емиграцията и през следващите няколко години България се изпразни от младо и работоспособно население. Геноцидът вече беше в пълен ход. Погромът над българския народ беше сполучливо осъществен. Неговият провал в недалечното бъдеще стана неминуем.
До това ни доведе продължително (близо осем десетилетия) генерираната полицейщина у нас. Вече е пределно видно, че полицейската държава неминуемо се самозадушава в клупа на страхливата подозрителност, възрастваща до хронична параноя, но по-подтискащ в нея е произволът на овластената посредственост, препречването на инициативността на способните. Българската държава от ХХ век ще остане в историята като пример за пагубната роля на масовото и безотговорно полицеизиране на обществото. Защо точно нашата държава?! С толкова надежди започнахме държавното строителство през 1878 - 79 г. И докъде го докарахме…
Според предупредителните сигнали на последните наши и чуждестранни демографски прогнози, твърде вероятно е, при запазване на настоящата тенденция на възпроизводство и миграция на населението на България, към края на ХХІ век българите в националната им държава да станат етническо малцинство, като числеността им няма да надхвърля два милиона души. Кое ще бъде мнозинството? - Ами, ромите! Тя нашата земя и без това около едно хилядолетие е била във владение на Римската империя, включая на нейния източен дял - Византия, а както знаем, Рим на латински се назовава Рома. Така че в бъдеще няма да е твърде изненадващо за картографите, ако страната ни пак се нарича Романия или по-точно Ромалия, в краен случай, за да има приемственост - Румелия. Тъжна история примесена с весели цигански напеви.
Раждаемостта след 1994 г. така и не успя да се възстанови на равнище близко до това отпреди прехода. В момента е на около 2/3 в сравнение с раждаемостта през 1990 г. През 2004 г. отново не успя да премине "психологическата" граница от 70 хиляди живородени, а през тази година ще бъде поне 2-3 хиляди бебета по-ниска, въпреки оптимистичните изказвания на историка Божидар Димитров, че срещал все повече майки с детски колички. Все пак София не е България.
Около 2020 г. българската демографска катастрофа ще е съвсем видима. Недоимъка на деца и младежи ще превърне отечеството ни в най-странната страна в света. Отраслите на индустрията свързани с младежта ще се свият. Спортните постижения рязко ще намалеят - отива си радостта на народа!!! Веселбата у нас ще попресекне, особено ще пострада шоубизнеса. Веселбата, веселбата ни откраднаха, защото поне такава имаше до 1990 г. Как да им го простиш това на малограмотните, скудоумни заговорници. Докато в Англия през ХVІІ век "овцете изядоха хората", то в България в края на ХХ век скудоумниците омахаха и хората, и овцете.
Набеждавана, донякъде основателно, като зловеща, бившата Държавна сигурност не направи необходимото, за да опровергае поне отчасти тази преценка на българите. Корумпирани специалци бяха не само съпричастни, но имаха водеща роля в криминализирането на реформата и фактически превърнаха България в зловеща държава - страна без деца или поне с деца наполовина от по-възрастните поколения. Казвайки повече Иван Костов прикри истината. Не ДПС, а ДС се оказа проклятието за България. ДПС е само клон. Върхушките и на едните, и на другите обаче забогатяха. Ала каква е ползата, ако придобиеш цялото богатство на света, а погубиш народа си (тази забележка не се отнася до ДПС)? Това е!
18. 11. 2005

вторник, 6 ноември 2007 г.

Балканска конфедерация - сега?*
Антон Ж. Иванов

Напълно съзнавам, че резервите по отношение на Балканската федерация, натрупани през годините, тежат в противовес на всяка идея за обединение на балканските народи. И все пак, днес изглежда, се приближаваме до уникалната ситуация, при която е възможно консолидирането на някои от държавите в Югоизточна Европа в едно ново, междудържавно образувание, което тук условно ще се обозначава като Балканска конфедерация.
Кризата на югославската политическа система и на югославизма въобще създава перспектива за по-широко групиране в единен политически организъм на същинските балкански държави - Албания, България, Гърция, Сърбия, Хърватско и Черна гора**. Това, че в днешно време Турция и Румъния са на Балканите, е недоразумение на обстоятелствата, парадокс на реалностите, с който трябва да се съобразяваме, но не и да се обвързваме, доколкото те не са същински балкански страни, а принадлежат съответно на Предна Азия и на степния регион в Централна Европа. Към така набелязаното обединение е възможно да се включат Кипър и Словения, чиито народи са исторически и културно свързани с полуострова. Впрочем, Словения в момента е начело на конфедеративната тенденция в западната ни съседка.
Наченатите опити югославската федерация да се трансформира в конфедерация могат да послужат за основа на процеси, които да сближат балканските страни в икономическо, политическо, културно, социално, екологическо и отбранително отношение. В настоящия момент противопоставянето на антиреформаторските сили в СФРЮ срещу Албания, България и Гърция по спорните въпроси за Косово и Македония, трябва да бъде преодоляно със съвместните усилия на всички заинтересовани правителства, при което да се търси компромиса, запазващ, достойнството и достиженията на народите в региона. Мирното разрешаване на спорните моменти в междудържавните отношения е възможно само при отказ от старите подходи и съобразяване с реалностите, а това означава да се приемат съществуващите граници, но не и безусловния им диктат, разкъсващ етносите по един нерационален, затормозяващ тяхното развитие начин. Разумният изход от състоянието, в което се намира полуостровът вече повече от 75 години, е започването на разговори за снемане или по-скоро за частично отваряне на бариерите между народностите, населяващи Балканите по традиция. Решението е в конфедерирането и във взаимното признаване на правото на самоопределение, без то да поставя под въпрос съществуващите държавни структури.
Кой би се противопоставил? Ако изключим разбираемата предпазливост вътре във всяка страна поотделно и евентуалното неодобрение на свръхсилите, най-голяма съпротива трябва да се очаква от Сърбия, която сега усилено работи за териториалното си разширение чрез изтласкване от федерацията на двете северни републики н налагане на сърбизма над останалите. Търканията с Хърватско за Босна и Херцеговина, с Албания за Косово и със СР Македония за южните сръбски покрайнини ще води Сърбия към торпилиране на вероятна балканска договореност за единство, за да не може тези поотделно слаби държави да намерят застъпници или даже съюзници за техните каузи, без да съществува предлогът за намеса във вътрешните работи. В такъв случай, при твърда позиция на Белград, конфедерирането ще стане възможно само в южната част на Балканите между Албания, България, Гърция и СР Македония, ако последната постигне своята самостоятелност.
Южнобалканската формация сякаш е по-приемлива, тъй като тя не ще бъде обременена с наследството на югославизма, чиито химери е особено необходимо да бъдат разрушени в СР Македоння, тази безспорно българска държава, държана в оковите на балканския панславизъм. Такава конфедерация несъмнено би била по-компактна и целеустремена, а нейните членове биха били обвързани със собствените си малцинства, присъстващи в тях - българи и албанци в Гърция, гърци и българи в Албания, албанци във Вардарска Македония.
Свързващото звено и при двата варианта на конфедериране е Македония. Безумно е да се мисли, че България би се включила в подобни преговори, ако й се постави условието за признаване на "македонската нация". Такова предателство едва ли е вече възможно. България ще търси в конфедерирането изправяне на неправдите от 1913 г. и 1919 г. и не ще жертва националните си интереси при първото голо обещание за сътрудничество. От друга страна, ако СР Македония не излезе от СФРЮ, „южният" вариант става безсмислен, поради георграфската предопределеност и едва ли би прераснал в нещо повече от съюз между България и Гърция. Македонският въпрос и тук се явява като сърцевина на балканските взаимоотношения.
Перспективите пред Балканската конфедерация и пред България като неин член са многостранни. На първо място ще бъдат спуснати нови мостове между НАТО, Варшавския пакт и Движението на необвързаните държави, а също между ЕИО и СИВ. Конфедерацията може да стане важно звено при изграждането на Общия европейски дом и да подпомогне за сближаването на Изтока и Запада в северната полоса на Евразийския континент, а и в Северното полукълбо въобще. Разбира се, тя не бива да се превръща в пречка за Гърция при интегрирането й в Европейската общност, а по-скоро трябва да стане локомотив по пътя на другите й членове натам. Тя не бива да разкъсва и връзките на България със СССР, който засега е гарант за неприкосновеността на българските граници.
Балканите са на ръба на ислямския свят. Днес от фундаментализмът и пантюркизмът са застрашени както Албания, така и България, Гърция и Югославия. България и Гърция са в пряк досег с Турция. Мюсюлманските малцинства в източните райни на двете страни, подстрекавани отвън, създават сериозни проблеми и вече предизвикаха сближаването на позициите на двете държави по тези въпроси. С разбуждането на Албания от 30-годишната комунистическа летаргия след самоизолирането й от Източна Европа в началото на 60-те години, е възможно официално прокламираният там атеизъм да се трансформира за няколко седмици до нерегулируеми религиозни изблици, които да противопоставят християнската и мюсюлманската общности. В Косово и във Вардарска Македония, в Същинска Сърбия, в Черна Гора и особено в Босна и Херцеговина също трябва да се предполагат сблъсъци между религиозните общности на изповядващите двете световни религии. Наложително е Балканитеда бъдат предпазени от дестабилизиращите тенденции, протичащи в момента, чрез общите усилия на техните правителства и народи, за да не се потопят в братоубийствени, фанатично-религиозни граждански войни, за които бегла представа може да ни даде обстановката в Азербейджан и Армения през последните две години.
Разпадането на Югославия би довело до разруха и дезорганизация в нейния, изграждан седем десетилетия, не чак толкова лош стопански организъм. Насоката тук по-скоро би трябвало да е обратната - разширяване на икономическото сътрудничество в Югоизтока на Европа, а не издигането на нови прегради пред обмяната на стопански и културни ценности, която би спомогнала за възходящото развитие и просперирането на страните от региона.
Големият печеливш от конфедерирането ще бъде България. Българският етнос, който беше най-многобройния на полуострова през миналото столетие, ще получи своята своеобразна реабилитация и пълна еманципация едва когато българите до Охрид, Преспа и Костур свободно изявят етническата си принадлежност. Те ще намерят в свободата своята национална идентичност. Но българите в пределите на "независимата" си държава също очакват освобождение от сковаващите ги клаузи на мирните договори от 1919 и 1947 г. България вече 45 години търпи да е откъсната от Бяло море, предопределено да отваря прозорец за народа ни към света и да бъде балансиращия контрапункт на влиянието, което оказват Черно море и Дунава върху българското стопанство и политика. В разбирателство с Гърция, която в замяна ще получи излаз на р. Дунав, ние отново ще се завърнем в Средиземноморския свят, чиито деца сме от хилядолетия.
Светът бавно, но неотклонно следва космополитната идея за единство на човечеството, за разбирателство между народи и раси, за премахването на границите между хората и техните общества. Историята присъди на Балканите нелеката съдба на вечни раздори и съперничества, изпълнена с актове на мегаломания и на отчаяние пред изостаналостта. Дали културното ни издигане през последните два века ще е достатъчно да надмогнем демоните в нас. Дано и останалият свят ни разбере и подпомогне в момента на катарзис, когато искаме да се очистим от злобата и отчуждеността и да се срещнем с тези, с които живеем заедно от незапомнени времена, а още не сме разбрали, че си приличаме и че трябва да живеем заедно.
28.08.1990
*Публикувана със съществени съкращения и разместване на цели пасажи в "Македония", бр. 1/1991.
**Босна и Херцеговина трудно би станала самостоятелен политически субект, тъй като остава под зависимостта на двата обграждащи и проникващи я народи - сърби и хървати.


Глобалната геополитическа надпревара на Новото време
Антон Ж. Иванов

Географската среда е хлабава матрица, в чиито разпуснати рамки се проявява разнообразието на моделите на поведение на човешките общности, реализират се техните проекти за оцеляване и усъвършенстване според мирогледите и практиките на тези общества. Ландшафтът е не само сцена (подложка) на социалните процеси, но понякога заема и активна позиция при определянето на историческия развой. Все пак основните компоненти на ландшафта - разположението на сушата и нейният релеф - имат крайно пасивно присъствие в антропосферата и именно поради това някои геополитически анализи, които им отдават първостепенно значение в обуславянето и динамиката на международните отношения, предизвикват продължителни и поляризирани в оценките си дискусии. Самият аз съм умерен привърженик на геополитическите доктрини, но и отрицател на превишаването на значимостта на географските фактори. Комплексното разглеждане на проблематиката ни препраща към един неминуем извод: ясен и краен отговор за произхода и същността на историческите събития е невъзможен, всяко тяхно аргументирано обяснение съдържа съвременна основателност.
Материците и прилежащите им острови са сухоземни късове, които съществено разпокъсват водната обвивка на планетата, но съставляват по-малко от 3/10 от нейната повърхност. Останалите повече от 7/10 се падат на морските пространства, което е показателно за обременяващото им давление върху световните комуникации и препятстването на евентуални намерения за осъществяване на глобален контрол. Засега обаче континентите, при достигнатия към настоящия момент уровен на цивилизованост, представляват основно място за населяване, за добиване на суровини, за стопанско и културно възпроизводство, като междудържавните разпри все още са предимно за сухоземни територии и в значително по-малка степен за водни, които са трудно усвоими. Континентите дълго след нашето време ше представляват главна геополитическа цел, докато владеенето на океаните ще остава средство за постигането на доминиране спрямо сушата и нейните обитатели. Поради това разнобоят, който се наблюдава в геополитическите хипотези във връзка с преценяването на влиянието на тези географски фактори, е по отношение на значимостта на вътрешните и периферните зони на континентите при налагане на регионална и глобална хегемония, но въпреки хиперболизирането на едната или другата доминанта, те не трябва да се отделят от конкретната историческа обстановка, така че не биха могли да имат приписваното им абсолютистко давление върху политическите реалности.
Преобладаващата част от ивицата по протежение на крайбрежието на световната суша е леснодостъпна откъм морето. Областите, граничещи с това гостоприемно крайбрежие, представляват хинтерланд на морските пътища. В някои участъци обаче акостирането на плавателни съдове е затруднено или направо невъзможно. На други места брегът не предразполага към съобщения с прилежащите му във вътрешността на сушата райони, които от своя страна някъде са твърде неблагоприятни за живот и са рядко заселени, за да имат активни отношения с останалия свят. Тези региони са дотолкова изолирани от глобалните водни съобщения, колкото и вътрешните континентални пространства, към които не водят удобни за корабоплаване реки, езера, канали, както и сухопътни трасета проправени покрай тях. Обширни територии пък имат излаз към замръзнали през по-голямата част от годината морета, което препятства приобщаването им към международната търговия, осъществимо най-лесно чрез пряк достъп до океанските транспортни потоци. Обединени от своята изолираност спрямо световните комуникации, изброените разнолики зони образуват относително затворени континентални конгломерати, като тази изолираност им налага забавен ритъм и по-различни форми на общуване в сравнение с отворените към моретата провинции. Това ги прави устойчиви спрямо настъпващите от континенталната периферия ерозиращи установения ред промени, но те са слабо възприемчиви към влиянията на обновителните градивни пулсации, често предизвикващи тяхната реакция, разпростираща се опустошително към районите откъдето са дошли. Континенталните ядра притежават естествени заложби за поддържането на консервативни обществени структури, които балансират непредотвратимата социална изменчивост.
Между континенталната периферия и ядрото има множество разнообразни по своя ландшафт междинни зони, някои от които притежават характеристики, даващи им преимуществото да бъдат посредници, а ако имат качества за осигуряване на естествена защита, в определени исторически периоди те се явяват като зони-протектори, доминиращи над останалите пространства. Твърде често империите са се зараждали в тези региони или възходът им е започвал с овладяването на зоните-протектори.
Евразия, най-големият материк, е обречен дори от географското си разположение и съответстващите му климатични особености да притежава най-обширната вътрешноконтинентална зона, обхващаща няколко географски пояса, но в преобладаващата си част с условия неблагоприятни за населяване. Възможно е в предисторическата епоха тук да са се зародили някои ранни цивилизации, все още слабо проучени, ала последващи климатични катаклизми и отдалечеността от водните пътища в периода на тяхното усвояване са деградирали местните културни общности. Затова пък именно от Централна Азия в продължение на хилядолетия мощни миграционни потоци се устремяват на запад, на юг и на изток, което дава основание тя да бъде определяна като “камера на народите”. В самия й център тя е разсечена от пояс на степи и лесостепи, през който номадите прониквали безпрепятствено чак до Централна Европа, станал известен в историческите изследвания за този период като “път на народите”.
На юг от степния пояс се простират пустини и полупустини, през които преминавал най-важния търговски маршрут на региона, свързващ източното със западното крайбрежие на Евразия. “Пътят на коприната” спомагал местните стопански общности да контактуват с Китай, Леванта и Европа. Тяхното икономическо и военно западане в края на Средновековието довежда по същите пътища войските на две велики империи, които овладяват континенталната сърцевина на Азия, създавайки си дълбок и сигурен тил.
Европа, която в западната си половина фактически представлява един по-голям израстък (полуостров) на Евразия, е с ясно разграничени континентална и периферна зони. Интересното е, че първата от тях е просечена от водни пътища, предимно по широки плавателни реки, и има излаз на морета в различни посоки, а във втората зона може да се набележи сърцевинна област, която поема функциите (макар не толкова ясно изразени) на вътрешноконтинетално ядро. Тази примесеност и разнообразност на географските фактори дава безспорни геостратегически преимущества на Стария континент, които се проявяват и до днес.
През първата половина на ХIV век в Източна Европа се начева възходът на нейните последни средновековни империи – Османската и Руската. За две столетия турците устремно овладяват значителна част от Средиземноморието и в 1529 г. тяхната армия обсажда Виена. Московското княжество първоначално нараства с по-бавни темпове, но когато османците достигат центъра на Европа, то вече граничи с васалното на Цариград Кримско ханство и скоро след това е провъзгласено за царство. Двете млади империи препречват пътя по суша на останалите европейски държави към Изтока. В епохата на Великите географски открития, когато европейските страни с излаз на Атлантика проникват свободно из другите континенти, преобладаващата част от европейските народи са ограничени както от запад, така и от изток, и са възпрепятствани да се впуснат в колониална експанзия. Задушаването им в тази прегръдка ще доведе до нарастване на ожесточението през следващите векове на модернизация и националистичен подем.
Междувременно Русия при Иван IV Грозни постига забележителни успехи, разгромявайки Казанското, Астраханското и Сибирското ханство, с което си отваря пътя към Кавказ, Средна Азия и Далечния Изток. Тя заема територията на източноевропейската протекторна зона и това до голяма степен предопределя по-нататъшното й разширение. Въпреки последвалите размирни десетилетия, до средата на ХVII век казашки отряди проучват и подчиняват на Москва Сибир, Забайкалието и Приамурието (предадено по-късно на Китай). Русия става първата държава в Евразия, която добива едновременно излаз към Атлантическия океан (през Архангелск) и на Тихия океан (през Охотск). Разстоянията между тези пристанища обаче са огромни, а удобни търговски пътища не съществуват. Едва след четири столетия СССР ще съумее да се възползва от това огромно стратегическо предимство.
По същото време католическа Полша и протестантска Швеция се намесват в раздорите за руския престол в опит да поставят Царството под своя зависимост. Техният неуспех предпоставя бъдещото поглъщане на източните им провинции от възмогналата се евразийска империя. Източноправославното християнство успява да се съхрани като доминантен политически фактор, а Москва става действителен приемник на Константинопол като поема месианската роля за защита на православните народи.
Османската империя, чието ядро заема западноазиатската протекторна зона, простираща се от Анадола до Червено море и Персийския залив, не успява напълно да се възползва от доминантната позиция, за да разшири владенията си към богатия Изток. По суша нейното настъпление е възпряно от Персия, а по море турците са разгромени от португалския флот и са принудени да се откажат от арабското наследство в Индийския океан, което възпрепятства проникването на тяхното влияние сред източните мюсюлмански общности, въпреки възстановяването на института на Халифата.
В 1526 г. турците присъединяват Южна и Централна Унгария. Западните и северните остатъци от кралството на маджарите спешно се присъединяват към австрийските владения на Хабсбургите, към които по същото време са включени още Чехия, Моравия и Силезия. Срещу Османската империя вече противостои мощна източногерманска държава, готова да възпре турското проникване в Централна Европа и да премине в контраофанзива. Но Хабсбургите са ангажирани и в другия значителен религиозен сблъсък на епохата, между католиците и протестантите, в който върхът на напрежение е достигнат през първата половина на ХVII век, когато избухва първият общоевропейски конфликт - Тридесетгодишната война. Оформилите се хабсбургска и антихабсбургска коалиция са въвлечени в продължителни кръвопролитни военни действия из територията на цялата Свещенна Римска империя и съседните й държави. Поражението на Хабсбургите слага край на техните стремежи за световна империя и утвърждава разпокъсаносттта на германското пространство, заемащо територията на централноевропейската протекторна зона. Най-многобройният европейски народ не успява да концентрира своя потенциал и усилия в началния етап на глобалната геополитическа надпревара. На континента след Тридесетгодишната война инициативата преминава в ръцете на Франция.
Хабсбургите, независимо от неуспеха в Тридесетгодишната война и от прекъсването на династията им в Испания, успяват да се укрепят в района на Горния Дунав и след последната обсада на Виена от 1683 г., приключила катастрофално за османците, австрийците провеждат бърза антимохамеданска офанзива към среднодунавските страни. В началото на ХVIII век те вече са отвоювали бившите унгарски владения, а крайните им погранични придобивки са северните сръбски райони около Белград и най-западните области на Влашко и България – Олтения и Моравско. След две десетилетия тези провинции все пак са върнати под управлението на Цариград, а Дунавската империя преустановява настъплението към Балканите, но непрестанно заявява своя интерес към западната половина на полуострова. Династическата криза при наследяването на престола от Мария Терезия (предизвикала войната за австрийското наследство), унгарското национално движение, Наполеоновите войни, неуверените реформи и социалните размирици подронват боеспособността на югоизточните немци. Въпреки това Австрия заема обширни пространства в средата на Европа, което я нарежда между най-значителните континетални сили.
През ХVII век превъзходството на Западната цивилизация става все по-явно и натрапчиво. Манифактурната организация на производство, формирането на световно колониално и търговско пространство, чрез което се осигуряват пазари и се извличат суровини на минимална стойност, както и навлизането на теоретико-експерименталния подход при усъвършенстване на технологиите, създават първична индустриална база и полагат основите на буржуазното общество в Европа. Провежданата политика на меркантилизъм поощрява натрупването на капитали и инвестирането им за развитие на собственото стопанство, защитава вътрешния пазар чрез система от митнически ограничения и стимулира износът на стоки, въвежда регулация на икономиката. Протекционизмът е новата вълна в държавното управление.
Същевременно демографският преход, наченат в този период, осигурява нарастващия пазар на труда и свободен човешки ресурс за експанзионистка политика. Навлизането на всеобщото образование повишава уменията на населението и неговата подготвеност да се справя със сложни задачи при социалната и трудовата му реализация. Популистките настроения обхванали народите възбуждат националистически движения. Жителите на Стария континент придобиват самочувствие на повелители на планетарните дела и са обхванати от чувство за расово и национално превъзходство. Ползвайки се от преимуществата на буржоазния възход християнските държави осъществяват повсеместно настъпление във всички посоки.
По време на войната за австрийското наследство се въздига нов претендент за надмощие в германското пространство – Кралство Прусия под управлението на Фридрих II. Североизточните немци бавно се възстановяват след краха на Тевтонския орден и на неговия прекършен в 1410 г. поход на изток. Все пак при Фридрих Велики те не само превъзхождат военно Австрия, но заедно с нея и с Русия започват подялбата на Полша, която не удържа средищното си място между Източна и Западна Европа. Русия и двете източногермански държави добиват обща граница от Днестър до Балтика. Империалистическото концентриране на територии събира челно три колоса, чийто сблъсък е неминуем. Дали Европейската война би могла да започне стотина години по-рано? Бонапарт променя логиката нагеополитическото уравновесяване.
В известен смисъл Русия също е допустимо да се приема за източна държава на германите, доколкото варягите, основали Киевска Рус и дали династията на Рюриковичите, произхождат от древните германски племена. Още от времето на остготите германите се стремят да проникнат дълбоко на изток в търсене на нови пространства за населяване и винаги са били отблъсквани, освен при управленческото им инкорпориране сред източните славяни през IХ век. През Новото време немците отново насочват своята експанзия към Източна Европа, но успехите им са свързани предимно с мирна миграция и сътрудничество с местните народности и руската държава.
В началото на ХVIII век младият цар Петър І предприема широка кампания за модернизация на Русия, подпомаган от западноевропейски експерти. Рязката промяна на културната ориентация предизвиква реакция, съпроводена от множество изстъпления. Междувременно са постигнати значителни външнополитически успехи, което подпомага обновителните процеси. Победоносните войни срещу Кримското ханство, Швеция и Персия отварят за Русия излази към Балтийско и Азовско море (загубен от 1711 до 1739 г.), която също така придобива, макар и временно, цялото западно и южно крайбрежие на Каспийско море. Столицата е преместена в дъното на Финския залив в новопостроения Санкт Петербург. Русия се отваря към света.
Последвалото преобразяване на провъзгласената през 1721 г. за империя руска държава от вътрешноконтинентална страна в значителна военноморска сила е затруднено и колебателно. Балтийско и Черно море са затворени от проливи, препятстващи свободното корабоплаване към тях. От контролът върху тези проливи са заинтересувани всички колониални метрополии, които не желаят да допуснат нов мощен съперник в топлите морета. Именно затова в завещанието на Петър І (независимо дали то е автентично или фалшиво) се говори за необходимостта от завладяването на проливите към Средиземно море, обсебването на левантийската и индийската търговия, поддържането на враждебност между европейските държави, които да се самоизтощят в собствените си разпри. Та това е една присъща програма за всяка империалистическа политика, без значение дали е действителна или мнима. Такива са изискванията на геополитическата надпревара, превърнала се в основен фактор за прогресивния, ала в много отношения антихуманен развой на човешката цивилизация.
При Екатерина ІІ империята окончателно съкрушава Кримското ханство и присъединява Северното Причерноморие. Флотът, плаващ под флага с двуглавия орел, навлиза в Средиземно море и океаните. Разширява се излазът и към Балтийско море. Самата царица е немкиня и внедрява в руското управление, стопанство и култура много свои сънародници, които потвърждават нагледно големия потенциал и ползите от сътрудничеството между народите, заемащи двете европейски протекторни зони. Междувременно Русия се разпростира и на трети континент - Северна Америка - в резултат от усвояването на Аляска.
В средата на ХVII век Китай, заемащ източноазиатската протекторна зона, e завоюван от северния си съсед – манчжурската държава. Войнствената манчжурска династия Цин настъпва към вътрешността на Азия, присъединявайки последователно Монголия, Тибет и Източен Туркестан (Джунгария и Кашгария), като в средата на следващото столетие границите на Поднебесната империя достигат до езерото Балхаш. Корея, Виетнам, Бирма и хималайските княжества са поставени под китайски васалитет. От Алтай до Тихия океан Руската и Китайската империя добиват обща граница, споровете по която стотина години не са особено съществени, и двете държави опират гръб една в друга, за да съсредоточат силите си на други направления. В 1757 г. манчжурите затварят Китай за достъпа на чужденци и се изолират на континента с надеждата сами да управляват богатата самозадоволяваща се страна.
Франция, която стотици години последователно гризе западните германски провинции, успешно балансира надмощието на Хабсбургите чрез разнообразни коалиции, докато при войната за испанското наследство най-после успява да осигури тила си като издига царстващата в Париж династия на Бурбоните на испанския престол и впоследствие сключва “семеен” военен съюз с Испания. Ала тогава Великобритания разгромява новите съюзници в Седемгодишната война (1756-1763 г.) и французите загубват повечето от своите колониални владения. Париж е ограничен да действа предимно в рамките на Европа. Рядък шанс за реванш срещу англичаните му предоставя войната за независимост на североамериканските колонии, когато Франция и Испания се опитват да унищожат британското световно господство. Подготвя се нахлуване в Англия, която междувременно изпада в пълна международна изолация, и се планира отнемане на колониите й, но в крайна сметка Бурбоните не постигат решителен успех, подобно на Хабсбургите през ХVI век.
Глобалният геополитически сблъсък предизвиква социално напрежение от огромното мобилизиране на силите и същевременно стимулира икономиката, в която етатизмът - протекцията и регулацията от страна на държавата - заема водещо място. Активизират се технологичната надпревара и научните проучвания. Предизвиква се разместване в социалната стратификация от излизането на преден план на прослойки, заети с индустриалното производството и неговото усъвършенстване. Урбанизацията намалява сервилността към господстващата класа, обвързана предимно със земевладеенето и аграрното производство. Аристокрацията, духовното съсловие и монархическата форма на управление изпадат във функционална криза. Поради необходимостта от възприемане на догонващи, компенсаторни модели от изоставащите в колониалното дело модерни държави у тях назряват условия за извършване на социален преврат.
В 1789 г. започва нов етап в глобалната геополитическа надпревара - епохата на всеевропейско противопоставяне за установяване на световен ред и налагане на планетарна доминация. Френската революция неочаквано се оказва изключително силен фактор за сплотяване и мобилизиране на нацията, която се възправя сама срещу европейските сили. Военният и политически гений на Бонапарт насочва тази енергия за постигане на континентална и световна хегемония. След като се налага над антифренската коалиция, възглавявана от Австрия, той се отправя с експедиционен корпус към Египет, за да заеме ключовия район на Леванта и да застраши британските колонии и комуникации в Индийския океан. Неуспехът на тази експедиция го кара да планира пряка атака срещу островното кралство. Разгромът на френскоиспанския флот при Трафалгар в 1805 г. потвърждава проклятието на “Непобедимата армада”.
В съюз с Русия, вече като император, Наполеон І установява пълна континентална блокада за английската търговия в опит да изтощи британската икономика. Той контролира и преустройва Европа в безпрецендентна имперска система, превръщайки Франция в протектор на европейските народи.
Английските интриги успяват да разстроят съюза между двете велики телурократични сили, но изискванията на геополитическото съревнование рано или късно неминуемо биха ги противопоставили.Необмисленият поход на Наполеон І във вътрешността на руското пространство довежда до крах най-бързия имперски възход след този на Александър Македонски. Провалът на Наполеон Бонапарт дава основание на неговите противници да го определят като един от големите Антихристи, ала всъщност той е първият държавник съумял да постави на върховно изпитание тенденцията, налагаща последователно от средата на ХVІІ век англосаксонското световно господство.
След 1815 г. Европа е заградена от безспорните фаворити на антибонапартистката коалиция - Русия, доминираща при телурокрациите, и Великобритания, единствената реална таласократична световна сила. Австрия, Франция и Прусия излизат изтощени и уязвени от непрестанните войни и революционните преобразования. Бялата империя продължава своето нескончаемо разширение към Задкавказието, Балканите и Средна Азия, а в 1833 г. руският флот влиза в Цариград, за да защити Османската династия от претендента Мехмед Али, който отделя от Турция Египет и Сирия. Източният въпрос се оказва основната пресечна точка на англо-руското противопоставяне. Кримската война връща увереността на европейските държави, които преодоляват политическата си плахост от периода след Наполеоновите войни. Преминали през стихията на “Пролетта на народите” от 1848 г., при Севастопол те съсипват надменността на континенталния “жандарм”. Русия започва да се реформира, но закъснялостта на нейната модернизация поради консервативността на обществените й структури след няколко десетилетия ще я доведе до нови военни унижения и до невиждан социален катаклизъм.
През втората половина на ХІХ век отново изгрява звездата на Прусия. “Железният” канцлер Бисмарк успява да разруши традицията на хилядолетната германска разпокъсаност и преодолявайки военната съпротива на Австрия и Франция, създава нов Райх на германския народ. Възстановяването на германската мощ ще подложи на второ голямо изпитание англосаксонския хегемонизъм и ще се превърне в най-голямото геополитическо бедствие за европейските народи.