ЛЮДМИЛ ПЕТРОВ

Проблеми на военната политика на България 1934-1939г.

През последните години българската историческа наука постигна значителни успехи в изследването на политическото развитие на страната през 30-те години. Военната политика на българската държава и проблемите на военното строителство през петгодишния перод, предшествуващ Втората световна война, не са били обект на цялостен научен анализ. В този смисъл монографията на Людмил Петров запълва съществена празнота в съвременната историческа литература.
Авторът е известен с редица научни публикации за състоянието и развитието на българската армия през периода 1939—1944 г., както и за военните аспекти на отношенията между България и балканските и съседи в навечерието и началото на Втората световна война. Новият му труд представя основните моменти от военната политика на страната през втората половина на 30-те години и внася значителна яснота до важни въпроси от развитието на българската армия през периода.
Монографията е изградена върху богата изворова основа. Използвани са български и чужди архивни материали, дневници, спомени и военният печат. Характерни черти на изследването са документалната защитимост на изводите и стремежът към изграждането на цялостна и обективна представа за разглежданите процеси и явления.
Съдържанието на книгата е разпределено в предговор, три глави и заключение. Подреждането на материала дава възможност да се разкрият главните особености и основните насоки в развитието на въоръжените сили през периода 1934—1939 година.
В предговора (с. З—8) авторът определя ясно целта на труда: „да се изследва възможно най-пълно определена част от комплекса от проблеми, съдържащи се във военната политика на държавното ръководство" (с. 3). Обосновани са хронологичните граници на изследването, в рамките на които логично са обособени два основни етапа: първи — от военния преврат на 19 май 1934 г. до подписването на Солунското споразумение за премахване на военните ограничения на Ньойския договор (31 юли 1938 г.); и втори _ от юли 1938 до септември 1939 година.
Направеният преглед на историческата литература показва, че са налице сравнително малко изследвания за специфичните проблеми на развитието на българската армия при това без в тях да се прави връзка с цялостното развитие на въоръжените сили и с насоките на държавната политика (с. 6).
В първата глава — Условия за провеждане на военната политика на България — Л. Петров изяснява военното състояние на страната през 1934 г., проследява намесата на армията и участието на висшето офнцерство в политическия живот след преврата от 19 май 1934 г., разкрива враждебното военнополитическо обкръжение, в което попада България след сключването на Балканското съглашение през февруари 1934 година. Проличава умението на автора да извлича максимално информация от изворите и да я систематизира с оглед на поставената цел.
Л. Петров акцентира върху твърде неблагоприятното за активна военна политика начално състояние на българската армия през 1934 година. Според него „изоставането от тенденциите на развитие не само в сравнение с модерните, но дори и с балканските армии се отчита от монарха н правителството като катастрофално не само за армията, но и общо за сигурността на българската държава"' (с. 22). Затова новите управници създават програма за всестранно засилване на войската, тъй като именно тя трябва да бъде опората на режима. Независимо от смяната на правителствата и трансформациите в управлението след 1934 г. „идеята за силна армия се запазва и постепенно се реализира" (с. 50). Оттук логично следва обобщението на автора, че въпросите на военното развитие са обединяващо звено в дейността на всички „управленски институции!" през периода 1934—1939· година.
По-нататък Л. Петров изяснява стратегическия замисъл на двустранните, тристранната и четиристранната военна конвенция,превърнали Балканското съглашение в коалиционен блок. Те, както и дислоцираните за евентуални действия срещу България около 40 дивизии на съюзниците имат за цел с военни средства да попречат на страната да си възвърне отнетите след Първата световна война територии. Според автора това е сериозна причина българската държава да продължава да следва линията на неутралитет и необвързаност разчитайки предимно на дипломатически средства в борбата за ревизия на Ньойския договор (с. 49). Правилен е изводът, че събитията от 1940—1941 г. недвусмислено доказват политическата несъстоятелност на петгодишната военна подготовка на Балканското съглашение, но в резултат от тази стратегия на съюзените ни съседи се създават крайно неблагоприятни външни условия за провеждане на българската военна политика (с. 51).
В глава втора, озаглавена Борбата срещу Ньой, Л. Петров разглежда усилията на българското държавно ръководство за премахване на военните ограничения на Ньойския мирен договор, анализира причините и условията за тайното въоръжаване на страната до юли 1938г., разкрива възможностите, постиженията и трудностите в изграждането на въоръжените сили до началото на войната.
Воанната политика е представена от автора в две основни направления. Първото обхваща последователната международна дейност на българските правителства за премахване на военните ограничения. Особено внимание е отделено на решенията на конференцията в Стреза през април 1935 г., „които по принцип дават възможност за ревизия па военните клаузи", но прехвърлят въпроса „в компетенцията на регионалните пактове" (с. 64). Принципната позиция на българската делегация на конференцията в Монтрьо (юни—юли 1936 г.) в подкрепа на английското и турското становище по режима на Проливите води според автора до положителна промяна в отношението на двете държави към паритета във въоръжаването. А подписаният българско-югославски договор за „вечно приятелство" (януари 1937 г.) е оценен справедливо като „успех на българската дипломация", в резултат от който се получава подкрепата на Югославия по въпроса за отменянето на военните ограничения, а впоследствие — на исканията за връщане на Южна Добруджа и Западна Тракия (с. 79).
Л. Петров основателно заключава, че Солунското споразумение от 31 юли 1938 г. е „юридическо признаване на едно фактически съществуващо положение, защото от всички се знае за усиленото „тайно въоръжаване на България"—второто основно направление на българската военна политика през разглеждания период (с. 91).
На основата на богат документален материал авторът разглежда отделни аспекти на военната търговия, уточнява главните доставчици на материали за българската армия — Германия, Полша и Чехословакия. В резултат от проучването на българско-английските и българско-френските военнотърговски отношения през периода Л. Петров стига по свой път до формулираната в историческата литература теза за постепенното ограничаване на възможностите за избор пред българската външна политика1. Прецизен и аргументиран е изводът, че „нерешителното, колебливо отношение на „западните демокрации" по въпроса за финансирането на военните доставки за българската армия, става причина военнозакупната политика на България да остане в руслото на хитлеристкия военнопромишлен комплекс" (с. 120).
Значителното повишаване на боеспособността на българската армия в резултат от германските военни доставки, стопанската обвързаност с райха и нарастващото убеждение на управляващите, че териториалните въпроси могат да бъдат решени само с германска помощ, повлияват върху външнополитическата ориентация на правителството2 и правилно са оценени от автора като важен фактор, който „насочва българската политика все по-близо към държавите от фашисткия блок" (с. 130).
1 М а р к о в, Г. Алтернативата пред външната политика на България (1931—1941). — В: Първи международен конгрес по българистика. Доклади, т. 2. Българската държава през вековете, С., 1982, с. 274—282.
2 Българска военна история, т. 3. Подбрани извори и документи, С., 1986, с. 474 (Директива Х от 19 април 1939 г.).
Авторът изгражда Своя концепция за съдържанието и характера на мащабното строителство на въоръжените сили след 1934 година. Според него през втората половина на 30-те години българската армия разполага с ръководен център, който е в състояние да изпълни (и в общи линии изпълнява) поставените му от държавното ръководство задачи (е; 141). Въпреки малобройния числен състав, дойто почти изключва възможностите за военен успех при създадената Международна обстановка, армията е правилно комплектувана, а подобреното материално-техническо задоволяване през следващите години създава условия за постигането на по-високи резултати в степента на военна готовност на държавата (с. Г69).
Проучените основни аспекти на развитието на българската армия през периода 1934— 1939 г,, направените анализи и оценки убедително потвърждават изводите на автора, обобщени в заключението на книгата (с. 210—213). Укрепването и модернизирането на армията създават в края на петгодишния период реални възможности за осъществяване на главните и задачи. В резултат на качествения преход на по-високо стъпало на развитие и превръщането й в „армия от средноевропейски тип" се благоприятствува осъществяването на „вътрешната" и функция като организирана и многочислеиа опора на монарха и правителството. Но според Л. Петров по-важният резултат от успешно провежданата военна политика през периода се изразява в създадените условия за реализиране на основното предназначение на армията — защитата на държавния суверенитет, в повишените възможности за осигуряване на обявения неутралитет и необвързаност.
Монографията на Л. Петров е сериозно постижение на съвременната военноисторическа наука и важен принос в развитието на историческата мисъл по проблемите на предвоенното политическо развитие на България. Достойннство на изследването е обосноваването и разкриването на съществуващите връзки и взаимодействия между военната политика, от една страна, и вътрешната и международната дейност на българското държавно ръководство, от друга. Преодолявайки някои стари схващания и традиционния схематичен подход към политическото развитие на страната през разглеждания период, авторът аналитично осмисля разнообразния документален материал и създава цялостна концепция за особеностите, етапите на развитие и резултатите от военната политика на българската държава.
Написана четивно, с яснота и точност на езика, книгата предлага оригинални оценки, изводи и заключения и представлява интерес както за специалисти, така и за широк кръг читатели.