БЪЛГАРИТЕ В СЪРБИЯ СЛЕД ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА*
Антон Иванов

През 1830 г. с хатишериф на султана размирният Белградски пашалък на Османската империя получава статут на автономно сръбско княжество. Голям дял от населението на новосформираното княжество обаче е от български и аромънски произход, особено в териториите на изток от река Морава. От 1833 (когато отново с хатишериф на султана към княжеството са присъединени още 6 нахии, две от които, обхващащи Ключ, Неготинско, Тимошкия край и Алексинацко, са населени с българи) до 1924 г. (през която правителството на Александър Цанков предава на Кралство СХС 4 погранични български села) Сърбия с последователна експанзионистична политика присъединява нови големи райони от българската етническа територия. Поради ред обстоятелства населението на земите, завладени през XIX век, е асимилирано и загубва своето българско самосъзнание. Но в областите, завоювани през 1912 - 1918 г., сръбските управници се изправят пред решителната съпротива на българите срещу народностното им обезличаване и претопяване от страна на балканския “Пиемонт”.
След Втората световна война Вардарска Македония се откъсва от сръбското държавно тяло, облечена в собствена държавност, макар че в новата република влиянието на северната й съседка осезателно се запазва. От почти един милион българите в границите на Сърбия намаляват до 80 000 души.
Веднага след войната от Македония към северната сръбска провинция Воеводина се устремява миграционен поток, доколкото в автономния край има свободни жилища и обработваема земя, останали след изселването на местните немци в Германия. В селата Гаково и Крушовле, Сомборско, принудително са настанени около 7 хиляди македонски българи, бежанци от Егейска Македония, но след продължителните им протести и намесата на българските дипломатически власти 2 хиляди от тях са пропуснати да се завърнат в България, а повечето от останалите отново са приети в НР Македония. Други, въпреки всичко, остават в Сомбор и неговите околности. Най-големите български поселения във Воеводина обаче се намират (след войната възникват и нови) в южната и западната периферия на сръбския дял от Банат. Тук са колониите на банатските (чипровските) българи, установили се през ХVІІІ век, а също и няколко градчета и села с преселници от Вардарска Македония около градовете Панчево и Вършац.
Най на юг, в югозападните покрайнини на на Автономната област Косово – географски обособеният район Гора, обхващащ басейна на река Люма, от векове живеят българи, които са мохамедани. За съжаление, при преброяванията на населението след войната те не демонстрират принадлежността си към македонската (българската) народност, а предпочитат при самоопределянето си неопределената, но утвърдила се през годините формулировка “мюсюлмани”. Все пак много от тях заявяват, че майчиният им език е македонският (българският).
Естествено най-много са сънародниците ни в Същинска Сърбия. Западните български покрайнини - районите на Димитровград (Цариброд) и Босилеград, отнети от България по Ньойския мирен договор, и до днес са населени с над 90% българи. Много от тях са се разселили при процесите на урбанизация и живеят в градски и промишлени центрове във вътрешността на Сърбия. В тези селища постепенно са придошли и много македонски българи в резултат на смесени бракове, назначения в централните органи и ведомства на федерацията и по икономически причини. Така през 1953 г. в Белград е имало общо 9337 българи, в Ниш – 725, Нови сад – 575, Крагуевац - 446 и пр.
При преброяванията на населението, проведени в Югославия след Втората световна война, българите са регистрирани с различна народностна принадлежност - ситуация, която е плод на антибългарските настроения там, усложнената система за етническа самоидентификация и на фалшификацията с конструирането на македонската нация. В първите преброявания след 1945 г. те са се показали, освен като българи, още и като македонци и мюсюлмани. По-късно част от определилите се като българи предпочитат да се обявят за югославяни, сърби или въобще да не заявят народността си. При последните две преброявания от 1981 г. и 1991 г. в графата “българи” са се записали около 40% по-малко отколкото в предходните. Ако се вземе предвид този процес, както и естественият прираст, реалната численост на сънародниците ни в най-голямата югославска република в момента е между 120 и 150 хиляди души.
Въпреки официалната показност на правата, с които се ползват малцинствата в Югославия, резултатите от 1981-1991 г. показват, че българите в Сърбия явно се чувствуват притеснени и дискриминирани. Те трябва да усетят подкрепата на България, за да демонстрират отново своята увереност, че са неотделима част от българския народ.24.06.1991
* “Зора”, бр. 27/1991

Разпространението на българите в Сърбия според преброяванията от 1948-1991 г.

*Македонски българи
**Население сбългарски и македонски (норма на българския език, установена в НР Македония) майчин език