Проблемите в басейнa на Егейско море

Проблемите в басейнa на Егейско море
Dimitar Bechev

Споровете относно суверенни права в басейна на Егейско море са също един от основните компоненти на гръцко-турските противоречия в продължение на над четвърт век. Даже и за лаика е ясно, че специфичните географски дадености до голяма степен предопределят възникването и развитието на спорни въпроси от различно естество. Фактът, че огромното мнозинство от островите в Егейско море принадлежат на Гърция, и тези от тях, които се намират в най-източната му част, отстоят от територията на Турция на броени километри, стои в основата на сложните противоречия.1
Първата точка, по която съществува сериозно несъгласие, се отнася до определяне границите на териториалните води на двете държави. Понастоящем те са установени в пределите на 6 морски мили. При това положение гръцките териториални води обхващат около 43% от басейна на Егейско море, турските - 7,5%, като останалите почти 50% са международни води. Гърция изцяло гради своята позиция на Конвенцията по морско право (1982), по която тя е страна. Съобразно разпоредбите на този международен договор, всяка държава-страна по него може да установи суверенитета си в пределите на 12 морски мили. Ако в Егейския басейн се установят подобни граници, като бреговата ивица на гръцките острови бива използвана като базова линия, горепосоченото съотношение ще придобие следния вид - 71% (Гърция), 8,8% (Турция) и едва 17,5% (международни води).
Още с влизането на Конвенцията в сила през ноември1994 г., турският министър-председател г-жа Тансу Чилер заявява открито, че всяко действие на Гърция насочено към едностранно установяване на граница от 12 мили ще представлява само по себе си casus belli, повод за война с Р Турция. Турция настоява, че ефектът на подобни действия би бил нейното лишаване от достъп до открито море и от определени икономически предимства свързани с експлоатацията на прилежащите пространства. В отговор на ратификацията на конвенцията по морско право от страна на гръцкия парламент (31 май 1995 г.), турското Национално събрание приема резолюция, по силата на която, на правителството се предоставят всички правомощия, в това число свързани с обявяване на война, за да бъде надеждно защитен турския интерес, в случай, че Гърция предприеме съответните стъпки.2
В добавка Турция отстоява позицията, че Егейско море съставлява особен случай на "полузатворено море", черпейки аргументи в тази посока както от географията, така и от историята, и по този начин поддържа становището, че общият правен режим, допускащ фиксиране на териториалните води в предели до 12 морски мили, трябва да бъде модифициран, а крайбрежните страни трябва да се въздържат от промени на морските граници, установени на 6 морски мили. Въпреки острата позиция на Анкара, Гърция все още нито е заявила публично, че се отказва от правото си да приложи чл. 3 от Конвенцията по морско право, нито е декларирала, че едностранно установява нови граници в басейна на Егейско море.
Втората точка, по която възникват съществени противоречия се отнася до делимитацията на шелфа в Егейско море. Спорът има трайно присъствие между темите, които разделят официална Атина и Анкара, тъй като възниква още в началото на 70-те години.3 Той има за предмет принадлежността на тази част от континенталния шелф, която се простира отвъд пределите от 6 морски мили.
По същество основният въпрос, който получава различни отговори от гръцка и от турска страна е дали островите в Егейско море имат собствен шелф. Гърция поддържа тезата, че това е типично положение в международното морско право, като се аргументира със съответни разпоредби на Женевските конвенции (1958 г.), Конвенцията на ООН по морско право (1982 г.) и решението на Международния съд в Хага по споровете за делимитацията на шелфа в Северно море (1969 г.). Тя изказва становище, че основният принцип, който трябва да бъде приложен при определяне обхвата на континенталния шелф, принадлежащ на всяка една от двете държави, е този на средната линия, прокарана между егейското крайбрежие на Турция и източните гръцки острови. Турция от своя страна настоява, че въпросът е специфичен пак с оглед на особения характер на Егейско море и може да се реши само като се отчитат справедливите интереси на двете страни.4 Тя се придържа към разбирането, че различията трябва да бъдат разрешени чрез подялба на континенталния шелф в Егейско море, договорена от двете държави. По този начин турската дипломация третира проблема като политически, докато официалната позиция на Атина акцентира на неговия правен характер. Гърция също се застъпва за цялостно разрешаване на спора, но чрез отнасянето му до международноправна правораздавателна институция (Международния съд в Хага или арбитраж). Тя не приема разбирането, че въпросът може да бъде изолиран от останалите спорни теми по отношение на морските пространства в егейския басейн и по тази причина отхвърля идеята за неговото разрешаване чрез отнасяне до Международния съд в Хага. На свой ред официална Анкара винаги е заявявала, че най-адекватният подход в случая е прилагането на други средства за мирно разрешаване на международни спорове, предвидени в чл.33 на Хартата на ООН, а именно преговори, добри услуги, помирение, посредничество. В основата на тази позиция стои неизменно идеята, че трайното уреждане на противоречията ще дойде единствено по пътя на политически компромис, отчитащ интересите и на двете страни.
Въпросите около суверенитета на двете държави в егейския басейн имат още няколко измерения. На първо място обект на спорове и несъгласия е обхватът на Района по информaция за полетите (Flight Information Region, FIR) на летище Атина. По начало той се простира върху площ, която съвпада с гръцкото въздушно пространство, но заедно с това обхваща и части от международното въздушно пространство. По силата на Чикагската конвенция (1944 г.) всички въздухоплавателни средства, преминаващи през такива райони, трябва да уведомяват националната служба, която администрира съответния РИП. Турция не признава, че тези разпоредби се отнасят до военни въздухоплавателни средства и заявява, че гръцката страна използва едно техническо споразумение в рамките на ИКАО за целите на утвърждаване на своя национален суверенитет върху пространства, намиращи се извън неговите предели. Тя оспорва правото на Гърция да установи въздушното си пространство над 10 морски мили, при положение че морските граници на последната се простират на 6 морски мили от сушата.
Проблем представлява и милитаризацията на някои егейските острови. Чл. 12 и чл. 13 от Лозанския мирен договор (1923 г.) и чл. 4 на Допълнителната конвенция към него предвиждат островите Самотраки и Лемнос, намиращи се в близост до Дарданелите, да бъдат напълно демилитаризирани с оглед на сигурността на Проливите. Конвенцията предвижда и частичната демилитаризация на Хиос, Самос и останалите съседни на Турция острови. В добавка Парижкият мирен договор от 1947 г., по силата на когото Додеканезите преминават от италианска под гръцка власт, също предвижда демилитаризация на последните. От 60-те години насам Гърция поддържа военни сили на всички тези острови. Неин аргумент са промените на демилитаризацията на Проливите по силата на конвенцията от Монтрьо (1936 г.), които според Гърция са обвързани с отмяна на съответните разпоредби на Лозанския договор по отношение на егейските острови. Гърция се позовава и на чл. 51 от Устава на ООН, който разрешава употребата на военна сила в случаи на самоотбрана и посочва, че нейните действия имат превантивна цел. Освен турската интервенция в Кипър гръцката страна изтъква като основание за своите действия формирането още през 1975 г. на Четвърта турска (т.н. "егейска") армия с щаб, разположен в град Измир, която според Атина представлява непосредствена заплаха за националната сигурност на Гърция, а също така и декларациите на официални турски представители относно възможността за предприемане активни военни действия срещу Гърция, в случай че последната разшири морските си граници на 12 морски мили.5
Последната щриха в споровете по отношение на Егейско море е поставена от кризата във връзка с о-в Имия, част от архипелага на Додеканезите. Турция оспорва валидността на Итало-турския протокол от 1932 г., на който Гърция се позовава в стремежа си да аргументира своята позиция. Заедно с това Турция настоява, че Парижкият мирен договор (1942 г.) дава изчерпателен списък на всички острови от групата на Додеканезите, които преминават под гръцки суверенитет, без да споменава Имия (тур. Кардак). Въпросът е наглед маловажен, вземайки предвид нищожната територия на островчето. По-важният проблем, който се очертава с възникването на кризата през 1996 г., е че в басейна на Егейско море съществуват и други т.н. "сиви зони", острови с неуточнена принадлежност. Твърденията на някои кръгове в Турция, че о-в Гавдос, отдалечен на стотици километри от турските брегове, не принадлежи на Гърция, също дават основание за определени страхове от гръцка страна.
1 Позициите на гръцката и турската страна по цялата гама въпроси, свързани с Егейско море, е изложена подробно на официалните Интернет страници на външните ведомства на Гърция (http://www.mfa.gr) с Турция (http://www.mfa.gov.tr)., които са основен източник на настоящото изложение.
2 Христакудис, Цит. съч, с. 116 -118.
3 Wilson, A.,The Aegean Dispute, Adelphi Paper 15 (London: International Institute for Strategic Studies, 1979-80).
4 През 1976 г. Гърция опитва да заведе дело пред Международния съд в Хага, но Турция отказва да приеме юрисдикцията на съда по спора за шелфа.
5 По въпроса за демилитаризацията на егейските острови вж. Dontas, D., Greece and Turkey : the Regime of the Straits, Lemnos and Samothrace, Athens, 1992.