сряда, 12 септември 2007 г.


БАЛКАНСКАТА НЕКОМУНИСТИЧЕСКА СЪПРОТИВА И БЪЛГАРСКИЯТ НАЦИОНАЛЕН ВЪПРОС
д-р Бисер Петров

След окупацията на Албания, Югославия и Гърция народите на тези страни не се примиряват със съдбата, отредена им от завоевателите и подемат мощно съпротивително движение срещу силите на Оста, давайки по този начин своя значителен принос за победата на антихитлеристката коалиция. Главна особеност на въоръжената съпротива в споменатите страни е нейната разнородност. В хода на войната се очертава противопоставяне на два потока в освободителното движение, условно наречени комунистически и некомунистически.
В Югославия четническата организация на полковник (по-късно генерал) Дража Михайлович се заражда от останките на разбитата кралска армия след разгрома на страната през април 1941 г. Основаването на некомунистическите съпротивителни организации в Гърция и Албания е своебразна реакция срещу създадените от комунистическите партии, в изпълнение указанията на Коминтерна, националноосвободителни фронтове. В Гърция, много скоро след създаването на такъв фронт (ЕАМ) през септември 1941 г. е учреден Национален републикански гръцки съюз (ЕДЕС). Година по-късно, през есента на 1942 г. се създава още една подобна републиканска организация, наречена Национално и социално освобождение (EККА). В страната по време на окупацията се появяват и други съпротивителни организации, без съществено влияние и без някакъв по-значим принос в освободителната война, за които ще стане дума по-нататък.
В окупираната от италианците Албания, през ноември 1942 г. по-консервативни и националистически елементи, разтревожени от нарастващото комунистическо влияние, поставят началото на своя организация с републиканска ориентация, назована Национален фронт (Бали Комбетар). През същия месец, но на следната година, в процеса на все по-силното политическо и военно вътрешно противоборство, се появява и монархическата организация Легалитети.
Национализмът е дотолкова присъщ на некомунистическата съпротива в тези три държави и до такава степен се е превърнал в нейна основна характеристика, че дава и другото й популярно наименование - националистическа. Самите дейци от това съпротивително крило се наричат националисти, без да влагат в понятието национализъм ни най-малък оттенък на негативизъм. За тях той е висшата форма на патриотизма, в него те не виждат нищо неестествено и осъдително, а го разглеждат като единствено възможния мотивиращ фактор за освободителна борба. Определяйки се като националисти, те се стремят да демонстрират по този начин здравата си връзка с народа, привързаността си към традициите, приемствеността в националноосвободителните борби и да подчертаят по-силно общонационалния характер на своето движение, за разлика от комунистическото, което по тяхно мнение преследва чужди на националните интереси цели.
Въпросът за разрешаването на националния проблем в многонационална Югославия занимава постоянно четниците на Д. Михайлович и заема основното място в техните програмни намерения, от които те се ръководят в действията си. Възгледите им в по-голямата си част не са нови и не са формирани в годините на войната. Генезисът им е неразривно свързан с историята на сръбските националистически сдружения и първообразът им следва да се търси в предвоенните години. Основният акцент в техните въжделения, както и може да се предполага, е създаването на "Велика Югославия от Триест до Варна и от Сегед до Солун, духовно обединение на всички югославянски племена и унификация с България"1.
В най-изяснен вид идеята за бъдещата сръбска държава в Югославия може да бъде намерена в проекта на Сръбския културен клуб (учреден от националистически настроени сръбски интелектуалци) вероятно от 1940 г., в който се говори за конституирането на автономна сръбска единица със столица Скопие, която да бъде своеобразна противотежест на създадената през 1939 г. Хърватска бановина2. Оттук извира идеята за Велика Сърбия, която е пренесена и заложена по-късно в четническите програми от годините на войната. При това следва да се има предвид, че някои от главните политически съветници на Д. Михайлович са били активни членове на Клуба.
Един от тях - С. Мольевич, изготвя и предлага на Д. Михайлович, проект, включващ вижданията му по националния въпрос, станал известен под името "Хомогенна Сърбия". В него тoй развива тезата, че при конституирането на югославската държава след Първата световна война се е допуснала съществена грешка, като още тогава в нея не са се прокарали вътрешни граници. Сега бил моментът тази грешка в ущърб на сърбите да бъде поправена и новата Сърбия да обхваща в границите си цялото етническо пространство, населявано от тях. Югославия ще се състои от три федерални единици - сръбска, хърватска и словенска. След време може да се пристъпи и към сближение с България - по пътя на културното, църковното и икономическо сътрудничество. Но преди това, когато очертава границите на бъдещата сръбска единица, Мольевич заявява, че "на изток и югоизток сръбските граници са отбелязани от изхода от войните за освобождение, и те трябва само да се подсилят с Видин и Кюстендил" 3. Сърбите, заради историческата си мисия и заради това, че единствени от всички балкански народи са оказали решителен отпор, както на турците, така и на германците, трябва да имат хегемонна роля в Югославия и на Балканите4.
Самият Д. Михайлович се заема с реализацията на идеята за Велика Сърбия. В инструкции до двама свои командири в Черна гора от декември 1941 г., приели формата на своеобразен четнически катехизис, той излага основните си виждания за целите на своето движение и очертава териториалния обхват на бъдещата Велика Сърбия. Наред с другото, в тях се казва: "Борба за включване в нашия политически живот и на всички още неосвободени словенски територии от италианците и немците (Триест - Гориция - Истрия и Каринтия), както и на България (подч. от мен - Б. П.) и Северна Албания с Шкодра"5.
Основните положения от четническите представи относно бъдещата уредба на страната са твърде устойчиви и неподатливи на изменения във военновременната обстановка. Те са закрепени отново, почти в същия си вид, и в решенията на конференцията на четническата интелектуална младеж от Черна гора, Бока и Санджак, проведена от 30 ноември до 2 декември 1942 г. в с. Шаховичи. В тях се предвижда държавата да бъде унитарна, въпреки обявеното широко самоуправление на областите на сърбите, хърватите и словенците. В хода на разискванията се издигат и гласове, както за откъсването на територии от България (по долината на Струма до Кюстендил) така и за федериране с нея, при условие обаче, че отхвърли династията си6.
След Втората сесия на Антифашисткото вече за национално освобождение на Югославия (АВНОЮ), проведена в края на ноември 1943 г., на която се вземат решения за построяването на бъдеща Югославия върху федерална основа, четническото ръководство решава да свика свой конгрес, на който да намери противодействие на предизвикателствата на партизаните. Конгресът се провежда в с. Ба, Западна Сърбия, в края на януари 1944 г. Четническите делегати обявяват решенията на АВНОЮ за недействителни и декларират пълната си подкрепа за югославското емигрантско правителство в Лондон. Те приемат и идеята за федерално устройство на Югославия под формата на наследствена конституционна монархия на Караджорджевичите, със сръбска единица в нея, която да приюти всички сърби на територията си. В същността на обявения със закъснение федерализъм, възприет под напора на неблагополучията споходили четниците, отново може да бъде разпозната в модифициран вид неизменната идея за Велика Сърбия. Хърватска и Словения трябва да бъдат нейни придатъци, а на народите на Черна гора и Македония се глeда като на съставна част от сръбската национална общност. Без съмнение, ако развоят на събитията би бил в тяхна полза, четниците биха се ръководили в действията си от по-ранните си програми.
С голяма доза сигурност може да се приеме, че в отношението си спрямо България Д. Михайлович се води от разбирането за сближение между българския и сръбския народ, предопределено от техния общ славянски корен. В качеството си на военен аташе в София за времето от юни 1935 до май 1936 г. той установява близки отношения с опозиционно настроени към династията на Кобургите български офицери и политици. В годините на войната той се опитва да се възползва от старите си познанства, главно от средите на ПК "Звено" и БЗНС "Пладне", за да изгради общ некомунистически съпротивителен фронт под свое ръководство. Намеренията му в това отношение се насърчават и от политиката на Великобритания в региона, която е заинтересувана от силна алтернатива на ръководената от комунистите съпротива7.
Но опитите в тази насока срещат слаба и инцидентна подкрепа от българска страна. Това се обяснява, редом с всичко останало, и с немаловажното обстоятелство, че въпреки декларациите за приятелство, той не отстъпва официално от идеята за една териториално уголемена, включително и с български земи, Велика Сърбия, която да послужи като основно ядро при градежа на Югославия или евентуална Балканска федерация.
За разлика от многонационална Югославия, в Гърция съществува сравнително по-висока степен на национална еднородност. Въпреки провежданата официална политика на денационализация чрез обезправяване и изселвания обаче, в северната част на страната все пак остава значителна маса от непретопено българско население.
По време на войната в тези части на Гърция се появяват някои малки десни националистически организации. По правило те са слаби във военно отношение, приемат изцяло изчаквателна позиция и планират активизиране в последния момент. Дейността им е подчинена не толкова на борбата срещу германците и италианците, колкото на защитата на елинизма, на довоенното политическо и териториално статукво. Затова най-силно засегнато и потърпевшо от техния тормоз, който упражняват върху него, остава българското население8.
Една от тези организации е Защитници на Северна Гърция (ИБЕ), създадена от група офицери през 1941 г. Но тя постепенно залинява и дейността й почти затихва. През лятото на 1943 г. англичаните галванизират останките й ги претрансформират в организация от същия тип, наречена този път Всегръцка освободителна организация (ПАО). До ликвидирането си през есента на 1943 г. от ЕЛАС (въоръженото тяло на ЕАМ) организацията развива дейността си под покровителството на управителя на Македония А. Хрисохуу и по-всяка вероятност получава оръжие направо от германците. Подобно на нея, с явната протекция на марионетното гръцко правителство в Атина и куислинговската администрация, в Югозападна Македония, в района на Кожани, по-късно се появява организацията на Константинос Пападопулос, наричаща се Национална гръцка армия (EEC). След време към него се присъединява и Михаил Пападопулос, известен повече с името Михалагас. Друг националистически водач - Кисабаджак, първоначално се присъединява към ПАО, а след разпадането й създава с германска помощ своя въоръжена част около Кукуш. Срещу българската власт в Беломорието пък воюва отрядът на Андон Чауш. Много от членовете на тези организации, виждайки края на войната, правят настойчиви опити да бъдат признати и включени в състава на ЕДЕС, за да избегнат търсенето на отговорност.
По този начин, обстановката, най-вече в Югозападна Македония, започва силно да наподобява тази от началото на века, от преди Балканските войни. За дейците на тези организации главната опасност идва не от германците, които очевидно рано или късно ще си идат, а от "вечната славянска опасност от Север". Това е обяснимо, с оглед на дълго водената официална пропаганда, особено сред офицерския корпус, който до войната е възпитаван в най-крайните форми на Мегали идея, въплъщаваща в себе си стремленията за териториална експанзия на Гърция до границите на Византийската империя, и в национализъм, изпълнен с антибългарско съдържание. Налице е един общ гръцки националистически фронт, в който се включват куислинговското правителство в Атина, неговата администрация и въоръжени сили (през 1943 г. започват да се рекрутират т.н. Батальони за сигурност), колаборационистически и съпротивителни организации. Затова и първоначалните различия между тях (ако някога ги е имало) към края на войната се стопяват напълно. Така например, българската въоръжена формация, ръководена от Георги Димчев, се сблъсква във Воденско през лятото на 1944 г. както с хората на колаборациониста полковник Пулос (водач на гръцката нацистка партия) така и с агенти на ЕДЕС9.
Противопоставянето върви и по линия на борбата срещу ЕАМ/ЕЛАС, който в схващанията на дейците от некомунстическия лагер е сила, представляваща чужди интереси. Създаването, под натиска на ЮКП, на т.н. Славомакедонски народноосвободителен фронт (СНОФ) в рамките на ЕАМ, дава допълнително храна за опасения от подобен род и поводи за обвинения в национално предателство. Въпреки че ГКП е изоставила още в навечерието на войната лозунгите за "Обединена и независима Македония" и "Обединена и независима Тракия", наложени й от Коминтерна, подозренията в национален нихилизъм и натрупаното от преди това недоверие, остават сред част от гръцкото общество.
Самият ръководител на ЕДЕС генерал Н. Зервас разделя същите съмнения за откъсване на части от гръцката територия, заради предателската, според него, политика на ГКП и ЕАМ. За Зервас, по думите на представителя на Форин офис в планините на Гърция Д. Уолъс, "ЕАМ означава просто комунизъм, или както той сега предпочита да го нарича анархизъм и панславизъм... Неговата преданост е изцяло към Великобритания, вечния съюзник на Гърция и единствената сила, която може да я спаси от славянския болшевизъм"10.
Пропагандните усилия на ЕДЕС са насочени срещу контактите на ГКП с другите комунистически партии, били те истински или мними, които сами по себе си са сигурно доказателство за заговорническата роля на гръцките комунисти срещу интересите на страната. Типичен пример в това отношение е публикуваният през май 1944 г. във вестника на организацията "Нова Гърция" документ с повече от съмнителна автентичност, за тайно споразумение между ГКП и БКП, подписано през юли 1943 г. в Петрич. В него се предвижда създаването на Съюз на съветски републики на Балканите, в който ще влизат България, Гърция, Македония и Сърбия. На България ще се предостави излаз на Егейско море, Македония ще бъде отделна съветска република, а Истанбул с Дарданелите ще представлява независима автономна република под контрола на СССР11.
Всъщност, доколкото съществува опасност за териториалната цялост на страната, тя не идва от българските комунисти, намиращи се в доста неравнопоставено положение, а от югославските, които искат да наложат влиянието си върху съпротивата в трите части на Македония, с оглед интегрирането й като отделна федерална единица в следвоенната югославянска федерация.
Италианската окупация заварва Албания с нерешен национален въпрос и в обтегнати отношения със съседите. На територията й живеят гърци, сърби, черногорци, куцовласи и българи, а извън нея - в Гърция и Югославия - значителен брой албанци. Това дава обяснение защо Бали Комбетар и Легалитети отдават приоритетно значение на разрешаването на албанския национален въпрос. Създаването на една Албания в етническите й граници е залегнала като основна задача в двете програми на Бали Комбетар (известни като "8-те точки" и "Декалога") и в тази на Легалитети.
Партизанското движение е по-силно в населената с тоски Южна Албания, които са по-възприемчиви за социалнополитически промени. Докато гегите, обитаващи по-изостаналата северна част на страната, продължават да се ръководят от старите неписани правила на поведение и чест. Повечето от тях, били те мюсюлмани или католици, са организирани в затворена племенна система, начело с местен байрактар. Страхът от външния неприятел още повече заздравява спойката в клановете им, и те като цяло са последователи на националистическите организации, оставайки чужди на космополитните идеологии.
Италианските власти гледат през пръсти или толерират дейността на отрядите на албанските националисти в западния дял на Вардарска Македония - в районите на Дебър, Гостивар, Кичево и Струга. Не малко от тях, преминали на италианска служба, след боеве с партизаните подлагат българското население на безчинства и грабежи, което води до обезбългаряването на тези места. Само за периода от април 1941 г. до есента на 1943 г. 12 хиляди души българи търсят спасение в българската окупационна зона12.
Особено нетърпимо става положението след излизането на Италия от войната през септември 1943 г. Германците, дошли в страната като заместници на довчерашните си съюзници, започват да имитират независимост и да поощряват с щедри обещания албанския иредентизъм, търсейки в замяна отзивчивост за сътрудничество. Ръководството на Бали Комбетар, губейки войната с партизаните на Енвер Ходжа, се обвързва в колаборационизъм, и в резултат на което организацията почти загубва съпротивителния си характер.
Само няколко дена след германското нахлуване, група влиятелни албанци от Косово учредяват т.н. Втора Призренска лига, в чиято конституция като основна цел е поставено задържането с германска помощ на всички територии, откъснати от бивша Югославия.
Италианската армия при капитулацията си изоставя всичкото си налично оръжие. С него се въоръжава мало и голямо, и властта по места попада у албанци, повечето от които с престъпни наклонности - преминали този път на германска служба. Тормозът и насилието на тези банди върху българското население увеличават бежанския поток към територията под българска администрация13.
Развитието на събитията обаче, опровергава надеждите на албанските националисти. Те нито успяват да спечелят гражданската война, нито да задържат поднесените наготово териториални придобивки и да запазят Велика Албания.
В заключение може да се обобщи, че ръководствата на некомунистическата съпротива в трите окупирани балкански държави водят своята борба не само за запазване интегритета и териториалната цялост на страните си, но и за радикално разрешение в своя полза на натрупаните от преди национални противоречия и по възможност за териториално разширение. Те се смятат за единствени легитимни представители на загубената държавна власт, и в този смисъл за продължители на политиката на правителствата си от довоенния период. Техните амбиции за създаване на Велика Сърбия, Велика Гърция и Велика Албания са напълно несъвместими с българските национални интереси и са в ущърб на българския национален въпрос.
* * *
Бележки:
1. Sehic, N. Četnitvo u Bosni i Hercegovini (1918-1941). Sarajevo, 1971, s.98.
2. Culinovic, F. Jugoslavija između dva rata, I. Zagreb, 1961, s.168-170. Çа идеята на четниците за Велика Сърбия и методите за нейната реализация по-подр. вж. Петров, Б. Велика Сърбия в плановете на четниците на Дража Михайлович. - Етнология, №2, 1996, с.5-14.
3. Zbornik dokumenata i podataka o narodnooslobodilačkom ratu jugoslovenskih naroda. T.XIV, knj.1. Beograd, s.a., s.3.
4. Ibidem, s.5.
5. Ibidem, s.94.
6. Dokumenti o izdajstvu Draže Mihailovića, I. Beograd, 1945, s. 15.
7. За връзките на Д. Михайлович с български политици и военни по време на войната по-подр. вж. Рачев, С. Чърчил, Балканите и България (1939-1945). София, 1995, с.138-174; Котев, Н. Генерал Д. Михайлович и българската опозиция (1942-1943). - Военноисторически сборник, №2, 1994, с.66-77.
8. За положението на българското население в Югозападна Македония и проявите му на самозащита по-подр. вж. Даскалов, Г. Участта на българите в Егейска Македония, 1936-1946. Политическа и военна история. София, 1999.
9. ЦДА, ЧП 2969. (Спомени на Георги Димчев), л.90, 92-93.
10. Baerentzen, L. (ed.). British Reports on Greece, 1943-1944. By J.M. Stevens, C.M. Woodhоuse & D. J. Wallace. Copenhagen, 1982, pp.123-124.
12. ЦДА, ф. 176, оп.8, а.е. 1197, л.85.
13. Пак там, л.94.

0 коментара:

Публикуване на коментар

Абонамент за Коментари за публикацията [Atom]

<< Начална страница