сряда, 12 септември 2007 г.

Българи в Централна Азия

Българи в Централна Азия
Татяна Н. Тодорова
историк-краевед


Изтичащото хилядолетие от новата човешка история се оказа богато наситено по отношение появата, развитието и гибелта на различни империи, държави и народи. Онези от тях, които са устояли на историческите драми и трагедии и които са се запазили като нации, могат да очакват наградата от многовековното състезание – правото да пребъдат и в новото, трето хилядолетие.
Всред преживялите изпитанията на времето е и един малък народ на Балканския полуостров, носещ гордото име БЪЛГАРСКИ.
Създаването на единна, сплотена нация е сложен и не еднозначен процес, доколкото в състава на цялостния организъм, наричан нация, влизат не само закрепените със закон към територията на държавата граждани, но и такива, които носят в себе си просто заложена в гените информация за вековната култура, традиции, обичаи на народа, от който са произлезли и които, по волята на съдбата, са граждани на други държавни формирования. Но те и днес, в началото на третото хилядолетие, продължават да се наричат и да се чувствуват БЪЛГАРИ.
Първите документирани български следи на територията на Туркестан, където е разположен съвременен Узбекистан, са от средата на 19 век. Тогава именно, с анексирането на тези земи от Русия, се е основало Туркестанското Генерал губернаторство, което много скоро е започнало да се разширява за сметка на западналото и изчезнало Кокандско ханство. През 1876 година е завършен и строежът на Закаспийската ж.п. линия, свързваща Русия със Самарканд. На строежа на тая линия, като млад дипломант на Петербургската военна академия е взел участие и капитан Владимир Вазов (по-късно генерал Вазов), брат на народния поет. Тогава са започнали и географски, етнографски и др. научни изследвания, за участие в които са привлечени и българи. В състава на научната експедиция на Н. А. Северчов, описала достойнствата на азиатските зими е бил и българинът, полковник Матев, близък до администрацията на Генерал губернатора, автор на серия публикации и научни съобщения в руския печат за резултатите от изследванията на експедицията.
Новите земи не са били рай за новите стопани. Изгорена от слънцето земя, пустини, глинести почви, които се нуждаят от особени грижи, при почти пълно безводие, допотопна техника и никакво оборудване, освен животинска тяга и човешки ръце – това предлагала новата Родина Но това не спряло пътуващите в покрити каруци българи-заселници. Те носели със себе си най-скъпото – семействата си с децата, но и лозови разсади и зеленчукови семена.
За да запази местните земеделски производи от конкуренцията на новите сортове, администрацията на Генерал губернаторството издава Указ за пълна забрана на вноса в Туркестан на нови селскостопански култури. На особено строг режим на конфискация подлежали лозовите разсади. Под предлог, че могат да се разпространят епидемии, които биха унищожили местните сортове грозде, безжалостно се унищожавали лозовите насаждения, които успели да създадат българските заселници. Но упоритостта, трудолюбието и способността да се приспособяват към трудните условия, за да оцелеят, дали на нашите предци възможност да запазят и отгледат, въпреки преследванията, различни лозови и земеделски сортове. Само след няколко години същата тая администрация била принудена да признае преимуществото на новите, донесени от България земеделски култури. От тогава, до днес задължителен компонент на традиционната узбекска кухня са българските чушки (известни тук като “болгарский перец”) и червените наши домати. Някои български сортове грозде са залегнали в основата на произвежданите тук популярни вина “Белое столовое” и “Кагор”.
Българските заселници били разпръснати във Ферганската долина, в района на река Сър даря и основно в Гладната степ, там където днес е разположена столицата на Узбекистан Ташкент. Големи земеделски участъци в района на Салара, под Ташкент, били закупени от търговеца от Първа гилдия, българинът Н. Иванов, които отдава на своите сънародници под наем парели, които днес се наричат “болгарские огороди” (български градини). Продукцията на тези именно градини ще стане централно събитие на селско-стопанските изложби, които се провеждали редовно в периода 1886 – 1891 година от полковник Матев и търговеца Иванов в Ташкент. От 1891 година е започнало участието на българите в подобни изложби в руската столица Петербург. От запазилите се материали по провеждането на тези селско-стопански изложби научаваме и за новите сортове, донесени и селектирани от българите – дюли, домати, грозде, райски ябълки и др.
До Първата Световна война общността на българските преселници укрепва, развива се и печели все по-голям авторитет и признание. С влизането, обаче, на България във военния съюз против Антантата положението се променя. Българите биват мобилизирани в Трудовата армия на Руската империя и използвани като безплатна работна ръка на най-трудните строително - военни обекти: окопи, канали, напоителни системи, рудници, тежки отбранителни съоръжения. Българските селища намаляват значително заради принудителната емиграчиа, на която са подложени семействата, а и заради сложните условия при разразилата се гражданска война.
След поражението на Русия в Първата Световна война и болшевишкия метеж в Петербург през 1917 година животът в Средна Азия придобива нов облик. На българите се налага отново да се приспособяват и по законите на “новото време” насилствено да влизат в т.н. селско-стопански артели и дружества. Едно от най-известните такива дружества – “Икдирад” е било около Ташкент, в районите Курасу І, Казъл Узбек, Тузел, Аккуй, Куйлюк и, разбира се, “болгарские огороди”. Дружеството е обединявало около 150 семейства. Някои от техните потомци и днес живеят и работят в тези райони. Смесили се с местното население, те създали смесени бракове, а децата, родени от тези бракове учат в руски училища, общуват с узбекчета, нямат никакъв контакт с България и, естествено позабравили българския език. Но не забравили, че по произход са българи. Такива са фамилиите Добреви, Георгиеви, Маринови, Минчеви, Тодорови, Сарийски.
Дружеството “Икдирад”, по-късно станало колхоз, създадено през 1928 година,просъществувало до Втората Световна война. Военните години се превръщат в ново трудно изпитание за българите, които, за да не бъдат обявени от болшевиките за “врагове на народа”, трябвало да крият своя национален произход и да говорят само на руски език. Стараят се да избягват всякакви български общности, за да не предизвикват съмнения в органите на ГПУ. Голяма част от тях влизат в КПСС и практически се сливат с руско говорещото население на Узбекистан.
В средата на петдесетте години в Узбекистан по комсомолска линия идва нова вълна от български младежи, които участвуват в т.н. мероприятие “обмяна на опит” между републиките, което по същество не е нищо друго, освен размиване на нациите. По групи те са насочени в райони, където вече почти век живеят потомци на български преселници, асимилирани в Средна Азия. В совхозите “Далверзин” № 1 и № 2, “Баяут” № 1, 3 и 4 и Ак Курган в Сърдарянска област български бригади работят на блоковете с памук, като проявяват не само високо качество на труда, но и прилагат своите задълбочени знания от областта на селско-стопанската наука. Естествено, привнасят и едно чисто българско самочувствие с езика, културата, обичаите, песните и традициите. Появяват се нови смесени бракове, раждат се деца, но всички те са граждани на Съветския Съюз, учат в руски училища и университети, говорят само на руски и връзката с Родината съвсем изтънява.
След голямото Ташкентско земетресение в 1966 година големи групи български строители идват да възстановяват столицата на Узбекистан. По български планове и българско изпълнение е построено и най-модерното за тогава училище – “школа № 9”. Строят се пътища и други граждански обекти. Част от тези строители също се задомяват и остават на узбекска земя. Всред тая вълна от най-нови български заселници са известни имената на В. Найденов, С. Коларов, Т. Тодоров,Й. Байчев и др.
Всред научните работници и интелигенцията на столицата на Узбекистан широко известни са професорите от Ташкентската консерватория – семейство Странджеви, а от Ташкентския държавен университет – професор Тодоров. Има директори на училища, художници, журналисти, музиканти, все потомствени българи, които тук са се родили и са се слели с местната творческа интелигенция.
През 90-те години на този век някои българи живеещи и работещи в Узбекистан се включват в предприемаческото съсловие. Първите електронно-изчислителни машини, с които учениците на Ташкент се запознават са компютрите “Правец”, а всички касови апарати в Ташкент са български, доставени от съвместната българо-узбекска фирма “Вариант”.
С обявяването на независимостта на Узбекистан през 1991 година се свързва новото гражданско строителство, започнало на широк фронт отначало в Ташкент. Български строители от фирмата “Вено Азия”, с ръководител Димо Петров са измежду първите, които започват строителството на съвременните сгради на Ташкент. Българската фирма “Подем инвест” се свързва с БОДК на Министерството на външните работи на Узбекистан и съвместно изграждат дипломатически хотелски комплекс на ул. “Муртазаева” 6. Усвояването на хотелската дейност изисква добри, опитни специалисти и представителните хотели на Ташкент от веригите “Интер Континентал” и “ Чератон” вече имат в ръководствата си българи, командировани от България. Има и други наши сънародници, които работят в банки, в смесени предприятия от хранително-вкусовата промишленост, козметиката, фармацията и др.
Всяка нова вълна от български заселници не само увеличава, но дава и нови сили на българската диаспора, която живее в централна Азия, на територията на Узбекистан. За поддържане и запазване самобитността на етническите българи не само в столицата, но и в цялата страна спомага организираният през 1998 година Български културен център, който се ръководи от Николай Тодоров.
Ако се анализират последните сто и повече години очевидно е, че българите в Узбекистан са давали и продължават да дават значителен принос за развитието на тая земя, която най-новите хипотези на българските учени сочат като прародина на прабългарите.
Превод Емил Капудалиев

0 коментара:

Публикуване на коментар

Абонамент за Коментари за публикацията [Atom]

<< Начална страница