четвъртък, 27 септември 2007 г.

Бъдещето на китайския колос*
Антон Ж. Иванов

През XX век Китай извърши небивало бърз в сравнение с дотогавашната му история преход през различни политически системи: от управлението на манджурската династия Цин, преминавайки през републиката и военния режим на Гоминдана, за да достигне до диктатурата на комунистическата партия. Прогонването на Чан Кай Ши в Тайван и установяването на комунистически контрол над континенталните райони на страната способстваха за умиротворяването на изтерзаната от граждански и военни конфликти империя. След половинвековния период на хаос и безсилие социалната революция възвърна достойнството и очерта нова перспектива пред древната цивилизация.
Стабилизирането на новия режим в Китай и следвоенният демографски компенсационен процес предизвикват бързо нарастване на населението, чиято численост през предходното столетие бавно и колебливо се е увеличавала. Първоначално с ускорени темпове се развива и стопанството на страната, започва индустриализирането й. Един голям проблем обаче затормозява живота на така наречената „народнодемократична република". Изхранването на огромното население създава затруднения, които не се вместват в рамките на възприетия социален модел. Опитът да се ускори развитието на страната чрез форсиране на екстензивния стопански механизъм по време на така наречения „Голям скок" завършва с провал.
Петнадесет години по-късно (период, през който Китай е разтьрсен от "Културната революция") комунистическият диктатор Мао Цзе Дун е вече мъртъв. Огромната страна е в стопанска криза и на сцената отново излизат прагматиците. Дън Сяо Пин прокламира амбициозната си програма за „четирите модернизации" на: промишлеността; селското стопанство; науката и техниката; и въоръжените сили. За разлика от „Перестройката" на Горбачов обаче, Дън и неговият екип залагат на промяна в икономическата сфера и успяват да изведат китайското общество от кризата.
За едно десетилетие в Китай се поставят основите на „социалистическото пазарно стопанство" - странен хибрид, получен от кръстоската между социализъм (комунистическа диктатура) и стопански либерализъм. Резултатите скоро надминават очакванията. Бурното развитие на леката промишленост, селското стопанство и търговията в крайбрежните райони на страната, изключително високите темпове на растеж на производството и на потреблението, меркантилизирането на широки обществени слоеве, всичко това разбалансира равновесието в социалистическата империя. Пробуденият още през 1949 г. колос започва да се изправя на краката си, но днес наблюдателите се питат дали няма да се олюлее и отново да се срути след хаоса на граждански размирици. Основания за подобни опасения има достатъчно.
През 1957 г. китайският демограф Мо Инчу публикува в официоза „Женминжибао" своята „нова теория за населението", в която излага вижданията си за необходимостта от спешни мерки за ограничаване на раждаемостта. В периода на „Големия скок" обаче той е разкритикуван и държавата започва да се стреми да импулсира демографското нарастване.
Само за 38 години, от създаването на Китайската народна република до 1987 г., нейното население се увеличава двойно, като особено голям прираст отбелязва то през 60-те години. През 1989 г. именно младежите от това поколение излязоха на централния пекински площад и поставиха на изпитание режима с исканията си за демократизация. В сблъсъка с танковете те за пръв път усетиха вкуса на битката за властта и за контрола върху бъдещия развой на своето отечество, измествайки собствените, погубили младостта си в псевдореволюционни прояви родители - хунвейбините.
Междувременно през 1979 г. Мо Инчу е реабилитиран и неговата теория се поставя в основата на по-нататъшните изследвания и опити за регулиране на числеността на населението. Именно тук започна залитането в обратната посока - чрез административен натиск рязко да се съкрати неговото възпроизводство. Издигната бе постановката за утвърждаване на модела на семейството с едно дете, която влиза в остро противоречие с традиционните ценности и начин на живот на китайците, почитащи и придържащи се към многодетното семейство. Стопанските промени също затормозяват преминаването към по-стеснено възпроизводство на населението, доколкото селските комуни се разпускат и селяните получават земеделски парцели, за чиято обработка е необходима работна ръка.
По това време зачестяват съобщенията за убийства на новородени момиченца в провинцията. Култът към мъжката рожба, дълбоко вкоренен в патриархалния китайски традиционализъм, се разраства, доколкото се налага именно син да е единственото дете в семейството. Майките, получили възможността с помощта на модерна техника да установят пола на плода, абортират, в случай че той е женски. Постепенно броят на новородените момчета чувствително надхвърля този на момичетата (според демографите това се дължи също така и на по-високия дял на момчетата при първородните раждания, отколкото при следващите, а техният дял нараства, съответно на новата демографска политика). Разликата между делът на момчетата и момичетата се задълбочава още повече през следващите години при отглеждането на децата, поради неестествено по-високата смъртност на момичетата. Настъпва маскунализация на поколението, при която мъжките индивиди от една възрастова група прекомерно преобладават в съотношение спрямо женските. А старите хора казват: „Щом се раждат повече момчета, ще има война".
Контролът над растежа на населението на Китай през 80-те години е най-големия планиран демографски обрат в историята на човечеството, експеримент с милиардния народ на империята, който може да излезе извън поставените му рамки и да взриви не само Източна Азия, но и целия свят.
В момента населението на Китай възлиза на почти 1,2 милиарда души, като три четвърти от тях живеят на село. Близо един милиард живеят в гъстонаселените райони на страната, представляващи 10 % от цялата й площ. Страхотно напрежение се генерира сред тези хора не само поради тяхната нарастваща маса, а и като реакция на драстичните мерки за възпиране на нейното настъпление. Единствената надежда в случая е, че внимателните, постепенни и премерени промени на политическата система ще разредят взривоопасната атмосфера.
След 1949 г. китайските демографи нееднократно предупреждаваха държавните и партийните лидери за опасностите от следваната от тях демографска политика. Водачите обаче решиха друго, излагайки на риск бъдещето на империята. Дори да бъде избегната катастрофата, поколенията от 60-те и 80-те години дълго ще тежат на обществото, оставяйки ярко свидетелство за епохата на волунтаризма. Възможно е обаче именно те да изградят новото величие на Китай. Неведоми са пътищата на историята.

0 коментара:

Публикуване на коментар

Абонамент за Коментари за публикацията [Atom]

<< Начална страница