сряда, 26 септември 2007 г.




Дълг на българската държава*
(Отново за гражданството на жителите на "новоосвободените земи",
придобили българско поданство през 1942-1944 г.)
Антон Ж. Иванов



През 1940 г. българската политика по отношение ревизирането на Ньойския договор постига най-значимия си траен успех. Под натиска на Германия и СССР, при одобрението на останалите велики сили, Румъния е принудена да се споразумее с България за урегулиране на добруджанския въпрос. След подписването на Крайовската спогодба на 7 септември с.г. Царството по мирен път си възвръща Южна Добруджа, откъдето се изселва румънското население - около 100 хиляди души, повечето от тях колонисти, настанени там след 1913 г., а почти 67 хиляди българи от Северна Добруджа, оставена под румънска власт, се преселват в пределите на своето отечество. Освен тях съгласно Крайовската спогодба в България са изселени и българи от отвъддунавските провинции на Румъния. Два месеца по-късно е приет "Закон за уреждане поданството в Добруджа", според който български поданици стават румънски поданици от нерумънски произход (предимно от български и турски произход), засегнати от договореностите в Крайова. Именно подобен на този модел на уреждане на поданството след две години ще се приложи и в новоосвободените земи в Тракия, Македония и Моравско.
На 1 март 1941 г. България се включва в Тристранния пакт. Германските войски, разположени в Румъния, преминават Дунава, устремени на юг, бързащи да разгромят Гърция, за да осигурят десния си фланг за война на Изток и да прекъсната английските транспортни комуникации в Източното Средиземноморие, където вече се води битката за Северна Африка. При подписването на документите за встъпването в хитлеристката коалиция българският министър-председател Богдан Филов получава писмени уверения, че, след окупирането на Гърция, към България ще бъдат присъединени териториите между долните течения на реките Струма и Марица. Още една ревизионистична цел е на път да се осъществи, макар и с военни средства.
В края на месеца в Югославия, която също се присъединява към държавите от Тристрания пакт, е извършен преврат от англофилски настроени офицери. Това принуждава Германия спешно да преразгледа своите планове и на 6 април армиите на Вермахта нахлуват в Югославия и Гърция, овладявайки тяхната територия за броени дни. Две седмици по-късно германците дават разрешение българските дивизии да заемат не само обещаните територии в Гърция, но и обширни пространства в разпадналата се и поделена Югославия. До един месец след Българския Великден към Царството административно са присъединени Западна Тракия (без земите по течението на река Марица) с о. Самотраки, Югоизточна Македония с о. Кавала, Вардарска Македония (с изключение на западния й дял и районът около Преспанското езеро, окупирани от италианците), град Качаник и неговите околности в южните крайнини на Косово, горните поречия на Южна Морава и Нишава и десният бряг на долното течение на р. Тимок. Границата между вътрешността на страната и тези области е отворена и тяхното население се включва в обществения живот на Целокупна България.
Административното присъединяване към държавата на области с територия 42 466 кв.км и население от около 1,900,000 души (2/3 от които са българи, а останалите са гърци, сърби, албанци, турци, цигани, власи и др.) скоро предизвиква неудобства във връзка с неуреденото гражданско положение на новите жители, които запазват старото си поданство. Независимо че някои от тях подават молби за получаване на българско поданство, повечето не смятат за уместно и необходимо по време на война да правят постъпки за една такава промяна. Но българското управление в тези райони се стреми към тяхното по-тясно интегриране със старите предели на страната, за което се предприемат рецица законодателни и административни мерки. Приложението им, макар и във военновременни условия, показва стремежа на царя, правителството и Народното събрание да утвърдят постигнатото обединение, което да остави своя траен отпечатък дори при неблагоприятно развитие на войната.
Една година след обединението Министерският съвет приема Постановление No 31/5.06.1942 г., с което одобрява "Наредба за поданството в освободените през 1941 г. земи". Според него всички българи по народност в тези земи получават автоматично българско поданство. Такова се предоставя и на инородците, освен ако в определен срок не заявят желание да запазят старото си поданство. Българите, родени в същите райони, но намиращи се в чужбина, както и бежанците, придошли в тях или в старите предели на страната, ако поискат също могат да получат по облекчен път поданство. Така за няколко години Царство България увеличава своите поданици с около два милиона души.
Войната обаче отново протича катастрофално и политическата обстановка за реализиране на българските национални идеали се влошава. През октомери 1944 г. са опразнени всички освободени земи с изключение на Южна Добруджа. Хиляди българи от Беломорието, Вардарска Македония и Западните покрайнини са принудени да напуснат родните си места и да забягнат в България. Други, около милион, останали в новосъздадената република Демократична Федеративна Македония (от края на 1945 г. Народна Република Македония), както и в Егейска Македония, са насилени да приемат югославската (комунистическата) теза за македонския народностен характер на славянското население на централната балканска провинция. Българската държава, доскоро ангажираща се с отстояването на правата им като на български поданици, сега дори се включва в отродителните акции спрямо тях. Самото им поданство е отменено и то остава един добър спомен от времето на народното единение.
Проблемът за гражданството на жителите на присъединените към България през 1941 г. земи възвърна своята актуалност в края на 1998 г., когато по предложение на Спас Ташев, зам.-председател на Агенцията за българите в чужбина (АБЧ), малък екип от състава на агенцията се зае да проучи юридическите основания и политическите отражения на евентуалното реактивиране в днешно време на поданството, придобито, от тези жители в периода 1941-1944 г. Първоначалните резултати от това проучване получиха обществена известност у нас след отпечатването във в. "Македония" (бр. 2/13.01.1999 и бр. 5/3.02.1999 г.) на статии по тук разглеждания въпрос от Спас Ташев и от доц. Емил Александров, юрист-консулт на АБЧ, а в Република Македония - след публикуването в сп. "Фокус" (бр. 188/22.01.1999 г.) на интервюто на македонския журналист Владимир Перев с г-н Ташев. Сега вече може да се очаква да се прояви интерес от желаещите да установят своето българско гражданство измежду хората, добили го през времето на Втората световна война, както и от техните наследници. След това трябва да последва и съответният отговор на българските компетентни власти. Какъв би могъл да бъде той?
Има големи неясноти и правни недорзаумения около гражданските отношения с Република България на тези бивши (?) български поданици. Тяхното настоящо гражданско състояние се оказва един заплетен казус, за разрешаването на който се изисква повече политическа воля, освен юридическата обосновка. От държавниците и от експертите в Министерството на правосъдието и правната евроинтеграция зависи българите от освободените през 1941 г. земи да възвърнат своето доверие и упование в българската държава, като разберат, че, макар и след половинвековно лутане, тя е готова да възстанови техните права, които сама им е делегирала, както и да поднови грижите си за съхраняването на техните общности.
На 5 септември 1944 г. СССР обявява война на Царство България и Червената армия навлиза в източната част на страната. На 9 септември в София е извършен преврат и на власт идва правителството на Отечествения фронт, което форсира преговорите със съюзниците за сключване на примирие. На 28 октомври 1944 г. се подписва Съглашение за примирие между "Съюзените народи" и България, която вече е изпълнила предварителното условие за подписването му - изтегляне на администрацията и армията й от заетите територии в Гърция и Югославия. Според чл. 2 на примирието тя е задължена и да анулира всички законодателни и административни положения, отнасящи се за тези области. Последвалите нормативни мерки на българското правителство по изпълнението на този текст внасят неяснотата, която и до днес обременява изясняването на действителното положение на българските поданици от новоприсъединените през 1941 г. земи.
Въпреки че според Петко Стайнов, министър на външните работи и вероизповеданията и комисар по изпълнение на съглашението за примирие, новоприсъединените през 1941 г. земи не са договорно включени в пределите на Царство България и след опразването им засягащото ги българско законодателство автоматично отпада, в края на 1944 г. и началото на 1945 г. правителството приема няколко постановления, задължаващи министерствата да отменят действието на издадените наредби, правилници и заповеди по уредбата на новите области. Между тези актове, чиято отмяна влиза в действие с публикацията в "Държавен вестник", попада и "Наредба за поданството в освободените през 1941 г. земи". В заключение на този процес е приемането на ПМС I-во/14.02.1945 г., утвърдено с Указ No 89/10.04. 1945 г. на Регентския съвет, с който се потвърждава "Наредба-закон за обезсилване на законите и административните разпореждания, отнасящи се до окупираните през 1941 г. гръцка и югославска територии", чийто чл. 1 обезсилва от 28 октомври 1944 г. "всички разпореждания на закони, правилници, наредби и други административни актове, издадени по различни държавно-автономни и общински ведомства и учреждения" за споменатите райони. С тези законодателни инициативи, изглежда се е смятало, че се анулира и поданството, придобито от населението на присъединените през войната райони.
По това време българската администрация вече е престанала да зачита поданството на жителите на освободените през 1941 г. земи и дори бежанците, придошли след изтеглянето на българските войски от Беломорието и Западните покрайнини, нямат статут на български поданици. Но при премахването на валидността на поданството им са допуснати пропуски и именно те дават основание днес да се твърди, че на голяма част от тези "бивши" поданици на Царство България сега по тяхно желание може да се установи гражданството им, което те всъщност не са загубили, тъй като при процедурата не е бил спазен законният ред. Според чл. 43 от тогава действащия "Закон за българското поданство" при изгубването на такова трябва да се извърши заличаване от списъците на българското поданство по доклад на министъра на првосъдието с указ, който се обнародва в "Държавен вестник". А това не е извършено по простата причина, че поименни списъци на новите поданици е имало само в общините им по местоживеене.
Пак по същия закон - чл. 15, българските поданици от небългарски произход, които се изселват от Царството (т.е. остават извън неговата територия), губят поданството си с факта на изселването. От тук следва, че всеки инороден жител на разглежданите райони, след откъсването им от България през 1944 г., автоматично е загубил поданството си, като за това не е необходимо да бъде заличен от списъците, изисквани по чл. 43 от закона. Следователно само българите по произход и техните наследници (в съгласие със съвременното законодателство) са запазили възможността да установят наново своето българско гражданство.
От края на войната са изминали повече от 50 години. Днес трудно би могло да бъде установено кой и на какво основание измежду българите в Югославия и Гърция е получил българско поданство, доколкото само част от териториите на двете държави са били под българско управление. А и не е морално след толкова страдания от тяхна страна при опазването на самосъзнанието им, от тези хора да се изисква да търсят документи или други доказателства за придобитото поданство. Несъмнено за урегулирането на гражданското им състояние е необходимо политическо решение, чрез което да се свали от дневен ред този актуален правен въпрос. Затова предлагам министърът на правосъдието и правната евроинтеграция да издаде заповед за признаване възможността на българите по произход от СР Югославия, Република Македония и Гърция да установят своето българско гражданство. (Още повече, че подобен прецедент от 1997 г. вече съществува.) Така те, заявявайки възможността да кандидатстват за гражданство, ще получат и шанса да преминат по една облекчена процедура, свързваща ги с техните корени и история, а именно установяването на неизгубеното им българско гражданство.
Внимателното вглеждане в текста на "Наредба за поданството в присъединените през 1941 г. земи" открива още една проблемна ситуация във връзка с българи, придобили българско поданство съгласно нейните разпоредби. От 1941 г., след окупирането на Бесарабия и Украина и поставянето им под германско и румънско управление, в Царството започват да прииждат българи - изселници от тези райони, подпомогнати за завръщането им от българската държава. Според чл. 3 на наредбата те също, както и много македонски и банатски българи, получават българско поданство. След навлизането на Червената армия в България, повечето бивши съветски граждани са репатрирани обратно в СССР. Днес те също трябва да получат правото да установят своето българско гражданство, след като докажат присъствието си в България през военните години или открият документи за добиването на поданство. На такъв режим трябва да бъдат подложени и останалите категории лица с български произход, засегнати в спомената наредба от 1942 г. и живеещи днес извън трите засегнати по-горе съседни ни държави.
Българската държава неведнъж е доказвала, че знае как и може да се грижи за българите по света, но като че ли през по-голямата част от съвременното й съществуване тя се е опитвала да намали обременителното за вътрешния й живот обвръзване с техните тегоби и тежнения. Все пак неин дълг е, правата и облекченията, които веднъж им е осигурила, получавайки признателността им, да прояви готовност да потвърди, дори когато предизвикват неудобства и притеснения. Дано сега направи необходимото, за да могат милиони българи по света да се убедят в нейната добра воля и ангажираността й с последователна и приемствена политика за закрила и подпомагане на българските общности по света.
23.02.1999
*“Дългът на българската държава днес” - "Македония", бр. 10/10.03.1999.

Първата ревизия*
(Още по въпроса за българите, добили българско поданство през 1942 г.)
Антон Ж. Иванов
През ранната есен на 1944 г. българският народ изживява една от големите трагедии в своята история. Правителството, дошло на власт след преврата от 9 септември 1944 г., не използва активно правомощията си по опазване на законноста, а и не контролира уверено положението в страната, което позволява политическото противопоставяне да се изроди в партизанска саморазправа, отбелязала връх на гражданския сблъсък, наченат преди повече от две десетилетия. По същото време много от българските войскови части във Вардарска Македония почти без съпротива са обстреляни, пленени и обезоръжени от оттеглящата се германска армия. Само корпусът в Беломорието успява да окаже успешен отпор, но много скоро след това, в съответствие с предварителните условия за сключване на примирие със съюзниците от антифашистката коалиция, неговите части се изтеглят от заетите територии в Гърция.
Заедно с войската, административния персонал и заселниците от старите предели на страната, напускайки Беломорието, панически към България тръгват десетки хиляди българи, живеещи в тези райони, които се спасяват от неминуемата саморазправа на гръцките андарти. През следващите месеци поради гръцкия терор още хиляди забягват от Западна Тракия и Егейска Македония и натоварват българската държава с грижата по тяхното настаняване и устройване. Същата история се повтаря и в Западните Покрайнини, където българите, притеснени от оставането им в пределите на Югославия, започват да се преселват в Царството, въпреки указанията от София да останат по родните си места. През април 1945 г. истерията в Босилеградско се засилва, като хората, чийто багаж не е пропускан в България, предпочитат да го запалят на границата и да я преминат без всякакво имущество, само за да се заселят в своето отечество.
Българските власти и особено Министерството на социалната политика полагат усилия да уредят положението на бежанците, но срещат съществени затруднения, както от материален, така и от административен характер. В изпълнение на сключеното на 28 октомври 1944 г. Съглашение за примирие, правителството е принудено в началото на 1945 г. да отмени българското поданство на жителите от присъединените през 1941 г. гръцки и югославски територии. Така придошлите бежанци се оказват чужди поданици, с всички произтичащи от този им статут последици. Единствено разбирането, проявено от местните власти, им помага те да не се почувстват отхвърлени от сънародниците си.
От средата на 1945 г. , възползвайки се от затрудненията на бежанците от Егейска Македония, югославското правителство, с одобрението и съдействието на българските управляващи, изпраща свои емисари за провеждането на кампания сред бежанците, чиято цел е преселването им във Вардарска Македония. В резултат на тази кампания около 17 000 българи преминават на югославска територия и впоследствие са разселени из Вардарска Македония и Сърбия.
Останалите в България бежанци, които не желаят да я напуснат, продължават да бъдат в затруднено положение поради неуреденото им гражданско състояние. Едва след две години, когато вече е подписан Парижкият договор за мир от 10 февруари 1947 г., Министерският съвет приема Постановление I-во/2.07.1947, според което се разрешава временно, до уреждане със закон, лицата от български произход от Западните покрайнини и Беломорието, преселени в България до края на 1946 г., да бъдат записани за редовни жители на общините, където са се настанили и живеят уседнало. Те трябва да бъдат снабдени с лични карти и могат да заемат държавна, общинска или обществена служба без разрешението необходимо за чужденци. Така, въпреки чуждото им поданство, тези българи са устроени като български поданици.
По същото време протичат българо-югославски преговори и в края на годината на срещата в Блед между Тито и Димитров е сключена Спогодба относно улесненията за придобиване на българско и югославско поданство от граждани на двете страни. В съответствие с нея се приема Закон за придобиване на българско поданство от югославски поданици, според чийто единствен член югославските поданици, живяли непрекъснато и уседнало в България най-малко две години, могат да придобият (възстановят) българско поданство. Това положение би позволило на преселниците от Западните покрайнини да прекъснат връзката си с югославската държава и да уредят юридически фактическото си състояние на български граждани. Още повече, че веднага след публикуването на този закон, е обнародван и Закон за българското гражданство, изискващ само едногодишен престой в страната на чуждите граждани от български произход, желаещи да добият българско гражданство. От него биха могли да се възползват и бежанците от Беломорието, но ако са от Егейска Македония и ги определят като македонци по народност, в съответствие с провежданата по това време отродителна политика спрямо тях, би трябвало да имат петгодишен престой в България.
В средата на 1948 г. между страните членки на Коминформбюро и Югославия се стига до разрив, който бързо се разраства до открито противопоставяне и крайно влошаване на отношенията. Споразуменията от Блед губят своята актуалност и заселилите се в България югославски, а и гръцки поданици, все още са възпрепятствани да придобият българско гражданство. Поради това две години по късно на основание на алинея последна от чл. 3 на ЗБГ, според която в изключителни случаи Министерският съвет може да одобри приемането на чужди поданици за български граждани при срок на престой в страната по-малък от предвидения в закона, се приема ПМС №1361/22.05.1950. Според него всички лица от български произход, които са югославски или гръцки граждани и до края на 1946 г. са се преселили от Западните покрайнини и Беломорието в пределите на България, а също са записани за жители на общините, където са се установили, стават български граждани без да заплащат необходимите за това такси, освен ако до 1 септемри с. г. не заявят писмено пред съответния ОНС, че желаят да запазят досегашното си гражданство. Извършена е първата ревизия по отношение на премахнатото от военния диктат поданство на българите от присъединените през 1941 г. земи.
Въпреки внимателния подход на правителството при премахването на ограниченията за получаване на гражданство от българите от временно освободените през 1941-44 г. области, на 22 юли 1950 г. Министерството на външните работи на ФНР Югославия изпраща протестна нота, обвиняваща българските власти в незачитане на югославското гражданство. Според югославското тълкувание на постановлението от 22 май 1950 г., чрез него се възстановява действието на наредбата за поданството от 1942 г., която е в противоречие с чл. 45 от Хагската конвенция за методите при воюване. Този член от конвенцията забранява населението на окупираната територия да полага клетва на неприятелската държава. В отговор от София към Белград е предадена вербална нота, отстояваща правото на България сама да определя вътрешното си законодателство, след като това право й е възстановено напълно с Договора за мир от 1947 г.
Междувременно през 1947-48 г. заминалите от България за Югославия бежанци от Егейска Македония започват да протестират срещу влошените условия на живот, при които са настанени. В НР Македония повечето от тях са разпръснати из “баирски” села, където нямат препитание, а жилищните условия са твърде примитивни. Забраняват им да изявяват българското си самосъзнание и са принудени да изучават новия “македонски” език. Отнемат се българските паспорти, а раздадените лични карти имат валидност само за района на определеното за пребиваване селище.
В началото на 1948 г. около 6 800 българи от Егейска Македония са натоварени във влакови композиции с минимален багаж и са интернирани в селата Гаково и Крушовле във Воеводина, близо до унгарската граница. Там те са поставени в режим на “закрепостени" към местното колективно стопанство, обработващо дъжавни земи. При опита да се уреди новото им гражданско състояние те изрично заявяват, че са български граждани и искат да се ползват с тези си права. Това озлобява полицейските власти и на 8 декември 1948 г. голяма група, завръщащи се от работа българи, е пресрещната от кордон полицаи и удбаши, които насочват пушките си към тях и когато настъпва паника и хората се разбягват, стрелят по тях. По-късно повечето от преселниците от тези две села отново са разселени из Вардарска Македония.
През 1948 г. в българското посолство в Белград постъпват колективни молби от около шест хиляди "егейци" (според други данни те са осем хиляди), изселили се от България или забегнали от Гърция, желаещи да се завърнат или да се заселят в свободните български предели. През следващите две години постъпват още две хиляди индивидуални молби. Българското правителство е принудено да реагира и започва активна размяна на ноти между външните министерства на двете страни. От София настояват да се зачита българското гражданство на дошлите от България преселници, твърдейки, че то е добито от тях според разпорежданията на българо-гръцката Конвенция относно свободата за емиграция на малцинства от 27 ноември 1919 г. Също така отстояват правото им, както и това на бежанците от Гърция, да напуснат Югославия. От Белград отговорът е еднозначен - репресии срещу тези категории югославски граждани няма и повечето от тях не могат да бъдат зачитани като български граждани. Допуснати са само няколко десетки българи да се измъкнат от страната на титоисткия социализъм.
През 1955 г. настъпва подобряване на отношенията между Югославия и СССР, а след това - помиряване и с България. Спорните въпроси започват по-добронамерено да се разглеждат от двете страни и има стремеж да бъдат решени във взаимна изгода. Създават се условия за репатриране в България на желаещите да се завърнат "егейци". Десет години след началото на кампанията за тяхното заселване в македонската държава изглеждало, че спонтанно зародилото се впоследствие движение за връщането им обратно към действителното отечество ще получи благоприятен завършек.
С Разпореждане №702/16.05.1955 на Министерския съвет на НРБ се назначава комисия за посрещане на егейските българи от Югославия, които до 1948 г. са имали българско гражданство и желаят да си го възвърнат. Пристигналите преселници се настаняват при техни роднини или им се търсят квартири и работа предимно в и около големите градове в южната част на страната. Първите няколкостотин души са устроени, но се очакват затруднения с жилищното настаняване на следващите.
През лятото на същата година в Министерството на външните работи постъпва сведение, че в НР Македония пребивават 40 000 "егейци" и сред тях е настъпило раздвижване във връзка с възможността да преминат в България. Преценява се, че това би могло да затрудни българското правителство и да доведе до влошаване на отношенията му с югославското ръководство, което не одобрява изселническото движение. На българското посолство в Белград са дадени указания да проучи въпроса, а вероятно по-късно му е наредено да възпре разрастването на този миграционен поток към България. Общо в страната успяват да се завърнат едва около две хиляди души. Противоречивата българска политика от този период така и не довежда до край поетапното ревизиране на последствията от краха на Царството при участието му във Втората световна война.
Днес, половин столетие след първите стъпки за ревизиране на наложеното от победителите във войната несправедливо отменяне на българското поданство на българите в присъединените през 1941 г. земи, е време да се довърши започнатото тогава отменяване на ограниченията, наложени в Съглашението за примирие от 28 октомври 1944 г. Изявата на желанието на тези българи, да им се установи полученото през 1942 г. българско поданство, не влиза в колизия със споменатия по-горе член от Хагската конвенция, тъй като те доброволно ще потвърдят своя избор сега. Според направеното от доц. Емил Александров предложение ("Македония" бр. 15/14.04.1999) това може да се осъществи в изпълнение на предвидената процедура по чл. 39 от новия Закон за българското гражданство. Ще добият ли достатъчно решителност днешните български управляващи, за да възвърнат на милиони българи увереността, че тяхната национална държава не ги е забравила и могат винаги да разчитат на нейната закрила? Времето ще покаже.
21.04.1999
*”Противоречивата ни национална политика и съдбата на сънародниците ни, добили българско поданство през 1942 г.” – “Македония”, бр. 28/14.07.1999

0 коментара:

Публикуване на коментар

Абонамент за Коментари за публикацията [Atom]

<< Начална страница