сряда, 26 септември 2007 г.




Ще последваме ли Югославия*
Антон Ж. Иванов



Само допреди две години обсъждането на етническите проблеми на България беше територия, в която съобразителните хора предпочитаха да не навлизат. Предизвикателствата на демокрацията извадиха разумните хора от кожите им и те вкупом се втурнаха да се надпреварват в коментари, анализи, прогнози. Доживяхме разни люде без представа за механизмите на етническите конфликти да предупреждават и заплашват българската общественост. Не направим ли отстъпки на турското малцинство, ще последваме Югославия. Безотговорни приказки на невежи, себични демагози, които не бива да остават без отговор.
През Втората световна война национализмът на Балканите претърпя крушение. В четири от шестте държави на полуострова бяха установени комунистически режими. Пролетарският интернационализъм се наложи като основна идеологическа догма в междунационалните отношения.
В Югославия, където положението беше особено усложнено от военновременната уредба на нейните територии, отговаряща до голяма степен на действителните потребности на населяващите я народи, потърсиха нов модел, за да сглобят разпадналата се държава. Специфичните промени, настъпили през войната, правеха невъзможно завръщането към концепцията за единство на "триименния народ". В резултат на 29 ноември 1945 г., точно две години след фактическото й основаване, беше сформирана и провъзгласена Федеративна народна република Югославия.
На 31 януари 1946 г. е приета и новата конституция, която придава държавноправен федерализъм на унитарното предвоенно Сърбо-хърватско-словенско кралство. Седем години по-късно е изработен нов конституционен закон, утвърждаващ федералната структура и националния характер на републиките във ФНРЮ.
Тези два първи основни закона на Народна Югославия залагат правовата база за бъдещата й дезинтеграция. В тях тя се определя като съюзна държава - общност на равноправни народи, които въз основа на правото на самоопределение, включващо правото на отделяне, са изразили своята воля да живеят заедно във федеративна държава. Федерираните републики получават възможност сами да изготвят своите конституции, а границите им могат да се променят само с тяхно съгласие.
В „нова" Югославия се прокламира, че националните малцинства се ползват с права и защита на културното си развитие и свободната употреба на своя език. Приет е специален закон, забраняващ подбуждането на расови, национални и религиозни конфликти.
Следвайки модела на СССР, установеният режим силово успява да намали през първите години междунационалните противоречия. Но разривът с Коминформбюро от 1948 г. поставя ЮКП в частична международна изолация, а вътрешнополитическият конфликт разтърсва основите на новата политическа система. Не без помощта на Запада Тито преодолява съпротивата и затрудненията. От края на 40-те години той се преориентира към реформа, чрез която да изгради в Югославия социализъм, отговарящ на специфичните й условия и потребности.
В 1953 г. плод на търсенията на ръководния екип е преминаването от "административен централизъм" при управлението на предприятията към "работническо самоуправление". Това непосредствено довежда до по-голяма автономност по места. Държавата започва да отстъпва от своите позиции.
В края на 50-те години следва нов етап от нескончаемите титови реформи. В административно-териториалното устройство се премахват отчасти околиите и повсеместно се изграждат общини, чиито граници са съобразени до голяма степен с етнически обособените райони. Разширяват се пълномощията на местните органи и етносите реално добиват свой управленски елит на средно равнище.
Засилва се и ролята на републиките. Конституционните изменения от 1963 г. им дават право непосредствено да сътрудничат помежду си, легитимирайки блоковата структура на федерацията. Същевременно Югославия е обявена за социалистическа република. Въпреки новата фирма кризисните явления вече са забележими и Тито предприема поредна маневра.
През юли 1965 г. са приети 40 закона и декрети, известни като "Реформата", които целят по-нататъшна децентрализация на икономиката, за да не се задържа развитието на Севера (Словения, Хърватско, Воеводина). В Белград обаче мнозина приемат "Реформата" като удар срещу социализма, единството на Югославия, а оттук и срещу Сърбия. Засилва се вътрешнопартийната опозиция начело със сърбина Александър Ранкович, бивш министър на вътрешните работи и втория по влияние политик във федерацията след Тито.
Една година е достатъчна на Йосип Броз, за да отстрани могъщия си опонент от властта. На 1 юли 1966 г. Ранкович, прословутият шеф на УДБ-а (Управление за държавна сигурност) от 40-те години, е изключен от СЮК и е свален от всички държавни постове. Страната, живяла две десетилетия под сянката на ръководените от него репресивни служби за сигурност, се раздвижва. Започва първата голяма криза на федерализма, съвпаднала с навлизането в обществения живот на следвоенното поколение, търсещо промяната.
На следващата година се издига искане за признаване на хърватския език за отделен от сръбския. Македонската православна църква провъзгласява своята самостоятелност. В 1968 г. се стига до кървави иредентистки сблъсъци в Косово. Поставя се въпросът за изграждане на конфедерация. Национализмът навсякъде е в настъпление, проваляйки антинационалистическата политика на Тито, прокламирана на VIII конгрес на СЮК от 1964 г.
Кризата продължава 5 години и едва в края на 1971 г. маршалът се налага, изключвайки от СЮК хърватските партийни лидери. Междувременно републиките все пак извоюват преобразуването си от „държавни общности" в "държави". Либерализмът, въпреки реакционните репресии, нахлува в живота на югославяните. Връзките със Запада и немалобройната икономическа и политическа емиграция там разлагат бюрократично-тоталитарния режим.
Обезпокоен за своето наследство, Тито отново потърсва изход в промяна на управленските механизми и структури. Конституцията от 1974 г. окончателно разрушава устоите на централизма и когато през 1980 г. пожизненият президент след дълга агония умира, страната остава в очакване на неизбежната раздяла със социализма и федерализма.
Държавата след Тито е със затихващи функции, въпреки жестоките напъни за оцеляване. Завещаната ротационна система на управление се оказва по-негодна дори от колективното ръководство. Югът все по-отчетливо препъва развитите републики в стремежа им към икономически просперитет. Косово залага мина във федералното устройство с искането си да се отдели като самостоятелна република. В противовес Сърбия отне до голяма степен неговата автономност и паралелно бе обезправена и Воеводина. Въпреки това, дезинтеграцията на макроравнище скоро става непреодолима. Шест републики тръгват по своя път към независимост.
Какво става през тези години с народите, населяващи Югославия? Според класификацията на народностите на ФНРЮ основни са югославските народи, които имат свои републики - сърби, хървати, словенци, македонци, черногорци и мюсюлмани. Особено поучително е развитието на мюсюлманската народност, чиито политически тежнения днес заплашват интегритета на Босна и Херцеговина, Сърбия и Черна гора.
През 1948 г. славяните-мюсюлмани, неопределящи своята народност (предимно бошнаци) са отделени от останалите мохамедани със славянски произход, които заявявават етническата си принадлежност (сърби, хървати и пр.). При преброяването през 1953 г. те дори са лишени от възможността да се запишат за мюсюлмани и са отчетени като „югославяни-неопределени". От преброяването на населението през 1961 г. се начева процес на ревизия в отношението към тях, за да се стигне до положението днес славяните-мюсюлмани с различна национална идентичност под протекцията на комунистическия режим да се консолидират в изкуствено създадената народност "мюсюлмани".
Черногорската и македонската нация също са по-скоро политически формирования, зад чиято привидно лустрована външност лежат по-дълбоки народопсихологически и културни пластове, действащи за разрушаването на установения ред.
След войната другите етноси, извън основните югославски народи, са били смятани за национални малцинства. През 1964 г. тази формулировка официално е отменена и те се разделят на националности, имащи своя държавност извън границите на СФРЮ и такива, които нямат. Естествено е по-големите етнически малцинства от първата група (албанци, унгарци, българи) да се стремят към обединение със съседните им национални държави. Те са още един допълнителен фактор в усложняването на югославския казус.
Това са накратко част от вътрешните предпоставки за гражданската война в Югославия - една изкуствена, противоестествена държава с имперски амбиции, но не и с имперски възможности. Целият й живот е едно мъчително балансиране между противоположности. 1941 г. сложи край на първия опит за примиряване на антагонизмите, 1991 г. отбелязва окончателния крах на югославската безпътица.
В средата на 80-те години, когато предричах бъдеща колизия в Югославия, насмешливо ме съветваха да не фантазирам. Други ме убеждаваха, че интеграционните процеси в Европа ще погълнат сепаратистките колебания във федерацията. Обикновените хора и днес не разбират какво точно става в западната ни съседка. Обвиняват комунизма, национализма и... Тях ги разбирам. Но дано не допуснем политическите спекуланти да ни объркат в калчища, подобни на югославските.

0 коментара:

Публикуване на коментар

Абонамент за Коментари за публикацията [Atom]

<< Начална страница