Първата глобална битка за океаните*

Антон Ж. Иванов

През 1494 г. Испания и Португалия под егидата на папския авторитет разпределят на сфери на влияние световните пространства извън Стария свят. Другите европейски държави, имащи излаз към океана, в съответствие с международното право от това време се оказват притиснати в Североизточния Атлантик. Реформацията обаче им дава възможност да оспорят монопола на римокатолическите галеници в проучването и усвояването на планетарното кълбо. Светогледите, които са актуални в определен период, вероизповеданията, идеологиите твърде често са оказват в пряка зависимост от икономическите интереси, тяхната пропагандна обосновка и политическата им реализация.
Подобно на Пиринейския полуостров, Британските острови имат географско разположение, което естествено влече към навлизане сред морската шир в западна посока. По-големият от тях - Велика Британия, с благоприятната си в геостратегическо отношение близост до континента осъществява контрол върху корабоплаването между северното и южното крайбрежие на Европа, без да бъде особено уязвим от вражески сухопътни сили. В южната и централната част на този остров се формира държавата, която ще изгради най-могъщата морска империя на всички времена.
Англия до средата на ХV век все още контролира на континента множество френски провинции, а на Британските острови трайно е поставила под зависимост Уелс и Източна Ирландия. С утвърдените си по това време колониални традиции в края на столетието тя се включва в търсенето на пътища през океана. Първоначалните резултати от проучването на Северна Америка са обезсърчателни за англичаните, но през втората половина на следващия век те осъзнават значението на презокеанските комуникации както за колониална експанзия и експлоатация, така и за собствената им сигурност, и започват да изграждат мощен флот.
Още в началото на столетието на Реформацията английското духовенство се отклонява от католицизма. Две десетилетия по-късно, през 1534 г. “развратният” крал Хенри VIII скъсва с Рим и се провъзгласява за глава на англиканската църква. Временна реставрация настъпва при управлението на дъщеря му Мери I (Мария Тюдор), която дори се омъжва през 1554 г. за испанския престолонаследник Филип, заел скоро след това престола на баща си. Но в 1558 г., когато Англия губи последното си европейско владение – Кале, тя умира и се възцарява природената й сестра Елизабет. Елизабет I решително ще възприеме реформизма, за което ще бъде отлъчена от Римокатолическата църква. Разривът с папската институция ще позволи на Англия да не се съобразява с испано-португалския приоритет при завладяването и усвояването на новооткритите земи. Започва първата всесветска битка за океаните.
За краткото време на “медения месец” в отношенията между Англия и Испания английските търговци навлизат свободно в Карибието и го опознават. Когато стават нежелани там, на тяхно място залочват да се подвизават английските пирати. Особено дързък е каперът Франсис Дрейк. Пиратските действия са оценени от Елизабет I като възможност да бъдат разстроени испанските комуникации. През 1572 тя възлага на Дрейк тази задача. Пет години по-късно той преминава през Магелановия проток в Тихия океан и ограбва множество испански градове по западното крайбрежие на Южна Америка. Впоследствие се опитва да открие североизточен път към Атлантика и достига до днешния Ванкувър (Канада). Там се отказва и е принуден да извърши второто след Магелан околосветско плаване. По пътя си минава през Филипините и Островите на подправките (Молукските о-ви), където сключва изгодни договори за износ на подправки и след тригодишно пътуване триумфиращо се завръща в родината си. Географските и търговски секрети на иберийските кралства са разкрити.
През 1585 г. Дрейк отново се отправя към Средна Америка и опустошава крайбрежието при залива Маракайбо, Флорида и о. Испаньола (Хаити). Той ограбва личното съкровище на Филип II, който е почти разорен. Междувременно Елизабет се ангажира в антииспанска коалиция с унията на въстаналите северни провинции на Нидерландия. Ответната реакция на Испания срещу английския държавен бандитизъм е подготовка за превземането на Британските острови. От Мадрид активно подпомагат ирландските бунтовници католици, а Филип II се решава да нахлуe в Англия по море половин хилядолетие след Вилхелм Завоевателя. Извършва се колосална работа за събирането и изграждането на огромен флот. В разгара на подготовката обаче Дрейк изненадващо напада пристанището Кадис и унищожава голяма част от корабите, съоръженията и запасите за предстоящия поход.
Въпреки загубите, през 1588 г. в Лисабон се съсредоточава една от най-големите флотилии за времето си, прочула се с наименованието “Великата” или “Непобедимата армада”, а тогава назовавана “Щастливата”. С пренасяната от нея двадесетхилядна армия тя мудно се отправя към нидерландското пристанище Дюнкерк, откъдето трябва да поеме и испанския корпус, разположен в тази провинция, готвейки се да дебаркира в устието на река Темза пред Лондон. Успешният десант би решил съдбата на непокорната кралица, имаща твърде много вътрешни врагове. Армадата обаче е пресрещната в Ла Манша от многоброен и повратлив английски флот, който й нанася загуби и разстройва тактическите й замисли. Тя се добира до залива на френското пристанището Кале срещу английския бряг при Дувър, където испанците се надяват да дочакат нидерландския корпус. Без да изчаква, Дрейк, назначен вече за вицеадмирал, изпраща няколко подпалени кораба към струпаните на едно място разнобразни испански морски съдове. За да не бъде изпепелена, многобройната флотилия панически се разпръсва. Оттегляйки се безредно на север, тя отново е пресрещната от маневрените английски кораби, нанасяйки й поражения. Целта е пропусната и освен това, навлязла в Северно море, армадата е постигната от жестоки бури, които потапят над 40 от корабите й. Останалите се завръщат в Испания, заобикаляйки Британските острови. Филип е сломен. Преследван от злополучната участ на баща си, през следващото десетилетие той подготвя още две армади и довежда страната си до нов финансов банкрут, с какъвто е и започнало неговото управление. Първата от тях е подпалена от англичаните в Кадис, а втората е сполетяна от страхотна буря на път за Англия и за сетен път се завръща безславно. Скоро след това Филип II умира. Последната утеха на този аскетичен владетел, ревностен католик, устройвал аутодафета, в които са изгорени хиляди протестанти, вероятно е бил неоспоримият факт, че английската кухня остава твърде безвкусна в сравнение с испанската.
След осъзнаването през ХV - ХVI в. на изключителното значение на съобщенията през Атлантика и другите открити морски пространства за промяна на геополитическите и стопанските реалности в света, през ХVII в. се начева първият глобален раздор и надпревара за проучване и доразпределяне на неусвоените все още територии и най-вече за преразпределение на зоните на влияние и изместване на първопроходците Португалия и Испания от ключовите райони, предпоставящи по-нататъшна експанзия. Същевременно в Европа настъпва застудяване на климата, което се отразява неблагоприятно на земеделието. В тази епоха започва и демографски преход, характеризиращ се с бързо увеличаване на числеността на западноевропейското население поради нарастналата продължителност на живот. Съчетаването на тези и ред други фактори възбужда миграционните нагласи сред жителите на Стария континент и Новия свят добива социална значимост като “Обетована земя”, приемаща аутсайдерите и авантюристите, за да им даде нови възможности и перспективи. Преселването на значителна част от европейците в колониите наистина ще им позволи да се реализират на попрището на пионери и разпространители на ценностите и достиженията на Западната цивилизация.
Експлоатирането на колониите се оказва доходно дело за частните предприемачи. Навлизането на северноевропейските народи в екзотичните страни и южните морета се осъществява предимно от сдружения на търговци и производители, които търсят както нови пазари, така и обилни източници на евтини суровини. Те организират множество експедиции и поемат инициативата за устройване на фактории. Буржоазните прослойки се явяват движещата сила на колониалната кампания и възприемат модерни подходи при осъществяването й. По това време испанските колонии се бюрократизират и затварят за външния свят.
Освен англичаните и французите през ХVI - ХVII век в новооткритите морета навлизат холандци, немци, датчани, шведи. Особено активни са мореплавателите на получилите независимост северни провинции на Нидерландия, чийто съюз успява да надделее военно над Испания. Холандия има развито корабостроене и корабоплаване, просперираща манифактурна текстилна промишленост, търговски и лихварски традиции и капитал. Амстердам наследява Антверпен (останал в испанската част на Нидерландия) като най-голям пристанищен и комерсиален център на континента.
Усещайки слабостта и уязвимостта на португалската колониална империя, попаднала под испанска зависимост, холандците масирано нахлуват в португалската зона и създават в близост до португалските бази свои кантори, а в някои ключови пунктове ги изместват. Източна Бразилия, Западна и Южна Африка, Мавриций, Южна Индия, Цейлон, Малака, Ява, Тимор, Молукските о-ви, Формоза са само най-важните обекти на проникването им в португалската сфера на влияние. Те навлизат и в испанската зона, предимно в Северна (където основават днешния град Ню Йорк) и Средна Америка, предизвиквайки дори бунтове на местното население срещу испанската корона. Техните мореплаватели проучват океаните от северните покрайнини на Атлантика до южните простори на Пасифика и откриват множество непознати земи, между тях Австралия и Нова Зеландия. Холандците, макар и за кратко, стават новите повелители на моретата като в единодействие с англичаните изтласкват до голяма степен заварените им стопани.
В 1640 г. Англия и Холандия подкрепят въстаническите брожения в Португалия и възцаряването на нова династия, за да излезе империята извън суверенитета на испанската корона. Мадрид се лишава от контрола върху колониалната мрежа в източното полукълбо и повсеместно заема отбранителна позиция спрямо динамичните си конкуренти. Холандците влизат в съюз с португалците, които са останали без собствена флотилия, и закономерно с мира от 1648 г. демаркационната линия в Тихия океан, установена от 1529 г., вече разграничава Испания с Холандия. Англичаните, които още в средата на ХII век подпомагат с малка флотилия португалците да отвоюват Лисабон от маврите, а от 1386 г. имат договор за сътрудничество в корабоплаването и търговията с периферното европейско кралство, също се ангажират с неговите дела и все повече започват да го възприемат като бъдещ придатък и проводник на собствената им колониална политика.
След неуспешна война с калвинистка Шотландия, от 1642 г. Англия е въвлечена в антимонархическа гражданска война. Първоначалното разстройване на държавните дела поради размириците скоро е изместено от нарастваща мощ и агресивност. Диктаторът Оливър Кромуел обединява Англия, Шотландия и Ирландия в унитарна държава. При неговото управление се издава Навигационен акт, според който целият внос в страната трябва да се извършва с английски кораби. Този монопол е оспорен от Холандия, но при военното й противопоставяне след поредица поражения в няколко морски сражения нейните брегове били блокирани и тя е принудена да отстъпи.
При Кромуел се начева нова колониална политика на активно поддържане от държавата на колониалните инициативи на предприемаческите сдружения. Изпратена е флотилия, която отнема от Испания остров Сент Яго (Ямайка), а още преди тази експедиция вече са овладяни Барбадос, Бахамите, Бермудите. Сключени са търговски споразумения с Дания и Швеция за допускането на английското корабоплаване до Балтийско море. Договор с Португалия я поставя фактически под английска зависимост. Провежданата всестранна протекционистка политика показва предимствата на етатизма при стимулирането на националните икономики от капиталистически тип.
През втората половина на века противоречията между Холандия и Англия, които доскоро били ту партньори, ту конкуренти, се задълбочават. По това време холандският флот е най-многобройния в света, холандското корабоплаване обслужва преобладаващия дял от презморския превоз на стоки и хора и дори негови военни кораби охраняват френските търговски съдове. Всичко това предизвиква нарастващо раздразнение сред политическите среди и предприемаческите слоеве на островното кралство, където след буржоазния преврат бързо нараства фабричното производство и се засилва търсенето на пазари, докато холандската манифактурна индустрия постепенно изостава. Същевременно финансовият министър на Франция Колбер започва да провежда политика за стопанското укрепване на страната и издига високи митнически бариери пред вноса на сукно, което идвало предимно от Холандия и Англия. Той се стреми Франция също да се превърне в колониална империя и естествено се опитва да уязви малката нидерландска държава. Холандия изведнъж се оказва изправена пред двама могъщи противници, което е непосилно за нея.
След поражението в сблъсъка с Кромуел, холандците са притиснати от морския си съсед. Отнети са северноамериканските им владения с център Нови Амстердам, преименуван на Ню Йорк. Отваря се втора морска война, при която англичаните опожаряват през 1666 г. край един от холандските острови 140 морски съда на противника. Войната се води с разменен превес и завършва с взаимни отстъпки като холандците дори си възвръщат правото да посредничат в търговията на островната държава. Пет години по-късно Франция организира антихоландска коалиция, в която влиза и Англия. Силите по море са изравнени, ала френската армия с бърз марш нахлува и окупира Амстердам. Тогава холандското правителство излиза с призив към съотечествениците да разрушат дигите към морето и да наводнят голяма част от страната си. Пред тази непреодолима преграда окупаторите са принудени да се оттеглят, но изтощението от поредицата конфликти подрива водещите позиции на Нидерландия в световното корабоплаване, търговия и колониално дело. Англия заема нейното място на първостепенна морска сила.
Съвременното разпределение на сушата по повърхността на земното кълбо е сравнително по-равномерно от състоянието при предходни геологически ери. Двата основни сухоземни къса - Афроевразия (4/7 от сушата) и Америка (2/7) са поместени донякъде срещуположно в меридионалните полукълба като между тях се простират обширни трудно преодолими океани. Най-малкият от тях, обхващащ Арктика, е непроходим поради целогодишната си обледененост. Средният - Атлантическият - заемащ четвърт от водната площ на планетата, е разсечен от широки и бързи течения, докато Тихия океан се разстила върху половината от морските пространства и се характеризира със силните си щормове.
Ако в древните исторически епохи цивилизационните пулсации до голяма степен са се разгръщали в крайбрежните райони на континентите или пък в недрата им в географски зони, предполагащи бързото придвижване и усвояване на техните природни ресурси, то през Новото време, настъпило след 1492 г., световните политически и икономически средоточия на интереси и напрежения все повече се отклоняват към океаните, които препятстват общенията, но позволяват на технологично напредналите общества да установят редовни комуникации и обмен между различните култури, развиващи се своеобразно из разнообразните сухоземни формирования. Естествено, в началната фаза на тази епоха, продължаваща и до днес, Атлантическия океан се оказва възлов в глобалните отношения. Дали през Третото хилядолетие от съвременното летоброене Пасифика ще го лиши от средищната му свръхзначимост, бъдещето ще покаже.
Когато Америго Веспучи осъзнава в началото на ХVI в., че откритите от Колумб Индии нямат нищо общо с Индия или с Източна Азия, в Толедо (тогавашната столица на Испания) бързо се ориентират да продължат издирването на пряк път през Западното полукълбо към най-големия и богат материк. Откривателят на Бразилия Висенте Пинсон (достигнал я три месеца преди Кабрал) се впуска през 1508 г. в проучване на моретата и земите, прилежащи зад Карибските острови, и се опитва да намери в района на Централна Америка свободен път на северозапад, но географските реалности се оказват разочароващи. През следващото десетилетие издирването продължава на юг по протежението на бразилския бряг, но и тук сушата препятства плаването в западна посока. Междувременно, през 1513 г. конкистадорът Васко Балбоа пресича Панамския провлак, достига до западния му бряг и съглежда необозримия океан оттатък, който се оказва толкова близък по суша и така отдалечен по вода. Все пак в края на 1520 г. Фернандо Магелан преминава през протока между южния връх на континента и остров Огнена земя. Преодолявайки го, експедицията навлиза в спокойните води на океана на запад от Америка, наречен прибързано Тихи. Дълго време този маршрут е известен и използван само от испанците, докато Дрейк не го открива половин столетие по-късно, а едно десетилетие след него околосветско пътешествие извършва и Томас Кавендиш. В началото на ХVII век Америка заобикалят холандците, които дори минават на юг от Огнена земя през бурните води на пролива, проучен за пръв път от Дрейк. Въпреки че става общоизвестен, този воден път остава предимно с регионално значение за обслужване на западното крайбрежие на Америка поради обширността на Тихия океан и отдалечеността на Азия от южния край на Новия свят.
Северноевропейските държави проявяват особено голяма настойчивост в търсенето на свободен морски път на север от Америка и Евразия, чрез който да се избегне заобикалянето на Африка и Южна Америка при пътуванията към Източна Азия, която, при все огромните си богатства, бива прекалено недостъпна и се усвоява със забавени темпове. През първата половина на ХVI в. две френски експедиции, на Джовани Верацано и на пирата Жак Картие, се опитват да достигнат Китай, плавайки през северните ширини, но това се оказва невъзможно. След тях най-упорити са английските мореплаватели (Фробишър, Дейвис, Хъдсън, Байлът, Бафин и др.), които, освен да проучат североизточните канадски брегове и архипелага около тях, не постигат по-голям напредък. Въпреки неуспехите, въпросът за Северозападния морски път не престава да бъде актуален и спорадично ще се поставя през следващите столетия, за да получи своето окончателно, ала незадоволително разрешение чак в началото на ХХ век.
Интензивно бил проучван и Североизточния морски път. В средата на ХVI век английска флотилия водена от адмирал Уилоуби се впуска в авантюрата да заобиколи Евразия от север неподготвена за арктическите студове и замръзва при Колския полуостров. След тази трагедия още няколко английски експедиции пробват да се промъкнат между ледовете и брега, от които тази на Хенри Хъдсън достига най-далеч, ала съвършенно недостатъчно за да постигне целта си. Холандецът Вилям Баренц също намира смъртта си в северното море, което ще получи неговото име. Впоследствие тази задача е оставена в изпълнение предимно на руснаците и скандинавците. Изходът от усилията да се заобиколи Евразия през Северния ледовит океан е твърде сходен с резултатите от проучването на Северозападния морски път, но за него нещо повече в някоя от следващите статии.
Опитите за откриване на пряк път към Тихия океан се превръща в мъчителен неуспех за колониалните сили. Едва с прокопаването на Суецкия и Панамския канал страните от Северния Атлантик получават достъп до сравнително по-къси маршрути към водите на Пасифика и неговите брегове. Географското разположение на Америка се оказва изключително препятствие за връзките между двата велики океана, както и за съобщенията по море между източното и западното й крайбрежие. Все пак именно в това разположение се състои нейното стратегическо предимство.
*Публикувана със значителни съкращения в "Ние", бр. 4/2003.

Предизвикателствата на световния океан*

Антон Ж. Иванов

Утринта на 29 май 1453 г. османските турци овладяват с щурм величествената столица на средновековното Средиземноморие Константинопол. Точно 500 години по-късно (29 май 1953 г.) един представител на англосаксонската раса – Едмънд Хилъри, превзема най-високата кота на Земята. Изкачването на връх Еверест от новозеландец, участващ в британска експедиция и съпровождан във финалната атака на непристъпния дотогава Джомолунгма от шерпа Тенсинг Норгей, дължащ своето издигане на сътрудничеството си с английската колониална управа, сякаш идва, за да докаже превъзходството, което западната цивилизация и особено англосаксонският свят възходящо придобива в течение на изминалото половин хилядолетие от унищожаването на Източната Римска империя. След рухването на Византия целият медитерански регион постепенно запада, ала това се дължи не само на турското настъпление, пък и дори Отоманска империя след три столетия губи влиянието си върху световните дела и става заложник на съперничеството между океанските и континенталните сили. Средиземноморието е изместено от водещата му позиция като средищно място на най-големия къс от сушата - Евразия и Африка (почти монолитен остатък от древната Пангея), засенчено от нововъзникналата атлантическа общност. Тази драматична промяна има преди всичко геополитически характер. Ако е потребно да се изтъкват фактори за осъществяването й, те се състоят предимно във влиянието на географското разположение на сушата (континентите) върху стопанския и политическия живот, свързано с проучването на морските пътища през световния океан от ХV век нататък и съпровождащото усвояване на новооткритите рядко заселени територии или поставянето под контрол на страни с изостанал тип технология и социална организация.
Три месеца преди Хилъри да се изкачи на покрива на света, откъдето, саркастично казано, погледна високомерно на него, на 5 март 1953 г. умира последният от диктаторите мегаломани, поставили под съмнение и угроза англосаксонската доминация през ХIХ и ХХ век. Смъртта на Сталин, единствен останал непобеден от тази страховита троица (Бонапарт-Хитлер-Джугашвили), за чиито завоевателни начинания още Нострадамус пророчески е вещаел, смекчава жестокия геополитически сблъсък, разразил се в крайния етап от епохата на глобализиране на световната икономика и политика. След 1953 г. става все по-явно изоставането на евразийският мегагигант, единственият запазил се до втората половина на ХХ век мощен съперник на Североатлантическата англосаксонска общност. Епигоните на генералисимуса не притежават неговата политическа далновидност, нито енергичността и решителността му (достигнали изключително антихуманни измерения), още по-малко макиавелисткия реализъм и цинизъм. Повратът към мирно съвместно съществуване през 60-те години на миналия век всъщност бе негласна частична капитулация на една от свръхсилите, възникнали в резултат на този сблъсък – Съюза на съветските социалистически републики. Три десетилетия по-късно капитулацията бе огласена.
В края на второто хилядолетие от рождението на Христос центърът на световното политическо и военно могъщество убедително се измести в Новия свят. Америка (САЩ), една небивала досега в планетарен мащаб свръхсила, възползвайки се от геостратегическите си предимства, динамичността на демократическата и правова политическа система и напредничавостта на свободното предприемачество и научния подход към реалността, се утвърди като глобален политически, икономически и културен хегемон. Това внезапно преобразяване на световното разстановяване на цивилизационни влияния и доминация се състоя за един сравнително кратък исторически отрязък от около 500 години след окончателното откриване от европейските мореплаватели на континента в Западното полукълбо. Колумб, Кабот, де Охеда, Кабрал и Верацано промениха не само представите за Земята, но, без да са предвиждали това последствие от своите пионерни начинания, съучастваха в изместването на нейния цивилизационен център от региона, където се бяха родили, към континента, който те първи от авангардната общност на държави, наследили Римската империя, откриха и проучиха. Благодарение на великите откриватели от Испания, Португалия, Англия и Франция фрагментираният свят се обедини и излъчи своите нови приоритети и водители.
В продължение на няколко хилядолетия след митичния всемирен потоп постепенно и разпръснато из места с благоприятен климат и ландшафт възникват множество ядра на локални култури, разрастващи се при благополучно развитие до обособени цивилизационни зони. От обединяването на част от тези зони, които са в относително близко съседство, възниква пояс, разположен под формата на дъга, простираща се, най-общо казано, по протежението на западната, южната и източната периферия на Евразия от Балтийско до Японско море. Бързото преуспяване на културите от този пояс се дължи преди всичко на близостта на лесно достъпни водни и сухоземни пътища по крайбрежието, които облагодетелстват обмяната на стоки и идеи, проникването на чужди влияния и предразполагат също така собствената им експанзия. Този земноводен коридор обаче съвсем не е единен и безпрепятствен. Всъщност, поради контура на брега той е накъсан на множество секции. Всяка от тях има своя обособеност, предполагаща културна, стопанска и комуникационна специфика. Основните бариери, пресичащи това трансконтинентално трасе със сърповидна форма, са две: 1. Провлакът между Азия и Африка при Синайския полуостров разделя Средиземно от Червено море и възпрепятства преките морски транспортни връзки между страните, граничещи с басейна на Атлантика и тези при Индийския океан; 2. Индокитай и неговият твърде удължен полуостров Малака, както и архипелагът в южния му край (Зондските острови), затрудняват общението по море между Индия и Арабия от една страна и Китай от другата. Именно тези междинни региони - Леванта и Малая - поемат ролята на посредници или пък възпират контактите между държавите, принадлежащи към северните крайбрежни зони на Атлантическия, Индийския и Тихия океан. До края на ХV век основният дял от международната търговия (като изключим Копринения път, за който ще стане реч по-нататък) се осъществява по земноводната полоса (включително нейните речни разклонения) в покрайнините на Евразия с умерен, субтропичен и тропичен климат.
Трудно е да си представим историята на последното хилядолетие, ако викингите бяха успели да се укрепят в Северна Америка, достигната от тях пет столетия преди Кабот. Влошаването на климата и непригодните мореплавателни съдове, неприспособени за установяване на редовни комуникации през открития океан, отлагат усвояването на континента от европейците. Едва 450 години по-късно усъвършенстването на корабостроителството и навигацията дава възможност на католическите държави първи да започнат систематично проучване на световния океан. Португалия, Испания, Англия, а не след дълго и Франция, се впускат в експедиции, които им донасят много познания и опит - нови възможности за експанзия, която, за разлика от кръстоносните походи, не е посрещната от равностойна съпротива. Започва колониалната епоха, която ще даде неимоверно превъзходство на западноевропейските държави, извличащи ресурси от всички посоки на света.
Със заобикалянето на Африка потугалците преодоляват посредничеството на левантийците. Средиземно море престава да бъде основния път към богатствата на Изтока. Атлантика вече предлага достъп до Индия както на изток, така и на запад – към Индиите, където се разполагат испанците. По всичко изглежда, че тези две иберийски държави, поделили си с папска благословия световните пространства и осигурили си множество колонии още в първите десетилетия от агресивното им настъпление, сякаш ще бъдат бъдещите планетарни хегемони. Но съвсем набързо те пропиляват своите шансове. Какво се случва?
Географските дадености не произвеждат самостоятелно геополитически ситуации. Такива се формират и проявяват в непосредствена връзка с човешките възможности и мировъзрение. Светогледните позиции определят света, в който живеем, нашите разбирания за него са и наши способности за овладяването и използването му. Ето затова географските заложби се превръщат в стратегическо предимство само за тези народи, които могат да ги усвоят и употребят целесъобразно за усъвършенстване на собствената култура, за еволюционна промяна на представите им за Универсума и на способите за извличане от него на блага и предимства пред останалите народи.
През ХV век монополът установен от италийските държави (най-вече от Венеция и Генуа) в търговията между Европа и Изтока им дава изключителната възможност да получават значителни печалби от посредничеството при размяната на стоки между тези толкова различни помежду си икономогеографски региони. На това изобилие се дължи до голяма степен Ренесанса, но италианският културен разцвет от ХVI век е задънен в Средиземноморието. Въпреки че много италианци участват в експедециите при откриването на Новия свят (Христофор Колумб, Америго Веспучи, Джовани Кабото, станал известен като Джон Кабот, Джовани Верацано и пр.), цветущите италийски републики и княжества не получават достъп до океанските простори и постепенно са изпреварени в развитието им от атлантическите държави. Този пример пък е показателен, че дори и най-напредналата за времето си култура се нуждае от нови стимули и ресурси, за да се възпроизвежда и усъвършенства. Но дали това е достатъчно? От какво се обуславя историческия развой? Ясен отговор няма. Затова в настоящата поредица от статии ще направя бегъл и непретенциозен исторически преглед за това как играта на обстоятелствата съкруши амбициите на най-могъщите в новите времена колониални империи, които обхванаха земното кълбо в плетеницата на своето влияние, и завлече народите им в касапницата на множество кръвопролитни конфликти. Глобализацията противопостави в изтощителна многолетна геополитическа схватка модерните европейски нации и когато ожесточението достигна параметри, водещи към взаимно унищожение, противоборството изчерпи източниците на доминацията им и издигна на тяхното челно място една доскоро рядко заселена и слабо култивирана страна (чието разпокъсано автохтонно население дори не беше излязло от стадия на дивачеството) до ранга на свръхдържава от нов имперски тип, превърнала се в първия общопланетарен хегемон.
Притисната на ръба на Пиринейския полуостров, в самия край на познатия за европейците свят, Португалия от средата на ХIII век е призвана да търси изход от своята континентална изолираност. Реконкистата (отвоюването на полуострова от арабите) вече е оставена в тегоба и дълг на Кастилия, но едва през първата половина на ХV век един напредничав и предприемчив владетел – Хенрих (Енрике) Мореплавателя – предприема последователно изпълнението на географски присъщата за кралството му програма за проучване на източните брегове на Африка и на прилежащите срещу тях простори на Атлантическия океан. Неговите пионерни начинания са предоволно възнаградени още в края на същото столетие, когато португалските експедиции заобикалят Африка и достигат Индия като създават по пътя си множество търговски бази (фактории). Недалновидността на неговия наследник от този период обаче лишава Португалия от славата и предимството на първооткривател на Новия свят, където тържествува ревността на обединена Испания. Така се начева първият глобален геополитически сблъсък за подялба на световните пространства, оказал се фатален за Лисабон.
След експедициите на Диаш към Индийския океан и на Колумб към Американския континент, през 1493 г. Испания и Португалия с арбитража на Римската курия се споразумяват за зоните на експанзия при бъдещото проучване на задморските територии. Споразумението е уточнено на следващата година с договора от Тордесиляс, а след околосветската експедиция на Магелан с договора от Сарагоса (1529 г.). Въпреки привидното разбирателство двете иберийски кралства влизат в постоянно съперничество в спорните погранични ивици на тези зони. Испания добива правото да завладява и експлоатира на запад Новия свят и островите в океаните покрай него, докато Португалия получава големия пай за времето си - Африка на юг от Сахара, Южна и Източна Азия, а също, поради неориентираност, й е отстъпена Бразилия. Скоро португалците изместват арабите (притиснати на север от османските турци) от търговията между Изтока и Европа. Вносът на стоки от Индия, Китай и дори Япония вече преминава през Лисабон. Периферната европейска държава изведнъж попада в центъра на световната търговия. Но тя няма необходимия потенциал, за да да задържи привилегированото си положение. През 1580 г. португалската династия се прекъсва. От династическата криза се възползва могъщият й съсед и в Лисабон влизат испански войски. На следващата година Португалия куриозно приема испанското владичество, запазвайки все пак своята обособеност заедно с колониалната си империя. Когато тя излиза от тази зависимост през 1640 г., в океана вече са се появили нови агресивни съперници. За няколко десетилетия англичаните и холандците успяват да изместят португалците от много от техните опорни пунктове, които, поради липса на демографски потенциал, те така и не са успели да превърнат в по-обширни колонии. Португалия запада до безперспективното ниво на второстепенна европейска сила.
Испания през ХVI век има зашеметяваща съдба. Първоначално откритията из Карибите и в Средна Америка не са особено обнадеждаващи. Изключително бързото нахлуване на север и на юг (за около половин столетие испанската империя се разпростира от Ла-Плата и Чили до Калифорния и Флорида) предоставя на испанците търсените резултати. С проникването към вътрешността на континента се разкрива неговия потенциал – залежи от ценни метали (предимно сребро), непознати за европейците селскостопански култури, обширни обработваеми земи. многобройно и подчиняващо се на завоевателите население. Благодарение на усъвършенстваното корабостроене и подобрените способи на навигация между Испания и двете Америки се установява постоянна транспортна връзка, чрез която техните ресурси систематично започват да изтичат към Стария континент. Испания става прекомерно богата страна. За сметка на това там запада собственото производство.
След края на Реконкистата от Испания с християнска надменност са прогонени онези от евреите и маврите, които отказват да приемат християнството. С този акт търговското съсловие значително намалява своето влияние в стопанския живот на страната, което до голяма степен разстройва отношенията със Средиземноморието, независимо от обширните владения в Италия, отварянето за християнското корабоплаване на Гибралтарския проток и походите за завладяване на Северна Африка, имали само частичен и временен успех. Приелите християнството мюсюлмани, известни като мориски, по-късно са подложени на нови гонения и изгнания. Тази недалновидна нетолерантност лишава Испания от множество производителни общности и съществено накърнява културното многобразие и свободомислието на полуострова. Но една друга проява на религиозен фанатизъм ще окаже много по-гибелно давление върху испанското развитие.
В началото на ХVI век кастилската династия се сродява с Хабсбургите. В 1516 г. крал на Испания става Карл I Хабсбург. Само три години по-късно той е провъзгласен за император на Свещената Римска империя (преобразила се по това време в Германска империя) под името Карл V. Така влиянието на Хабсбургите се разпростира из цяла Европа и макар Карл V да отстъпва управлението на австрийските владения на брат си Фердинанд, той продължава да е твърде ангажиран с делата в центъра на Европа. Испания, която дотогава без съмнения е страна ориентирана към моретата, е въвлечена в амбициите на една династия с твърде засилени вътрешноконтинентални интереси и стремеж към световна хегемония чрез доминиране в Средна Европа, където могат да се поставят под контрол сухоземните пътища от Изтока към Запада. Тази раздвоеност ще разконцентрира испанските усилия за усвояване на Новия свят, превърнат в придатък на хабсбургската европейска политика. Пропилява се възможността испанците бързо да създадат една нова цивилизация, обхващаща целия американски континент (особено неговите умерени ширини в Северното полукълбо), който притежава изключително благоприятно геостратегическо положение между Атлантика и Пасифика. Заражда се призракът на Рио Гранде.
Междувременно на 31 октомври 1517 г. един богослов на име Мартин Лутер, преподаващ Светото писание в университета във Витенберг, Саксония, заковава на черковната врата на храма в града прокламация с “95 тезиса против индулгенциите”. Последвалата религиозна и политическа разпра сред западното християнство ще раздели Западна и Централна Европа на две зони - северна (протестантска) и южна (католическа), които ще се съревновават според разкъсалите ги задълбочаващи се светогледни различия и произтичащите от тях обществени порядки. Лутер е религиозен пуритан, от когото не може да се очаква новаторско мислене. Сред мотивите за бунта му е и отрицанието на аристотелизма, застъпван в доктриналната и преподавателската дейност на схоластиците от Късното средновековие. Неговият революционен акт обаче ще възбуди процеси, които постепенно ще доведат до значително ограничаване намесата на Църквата в политическия живот и останалите светски дейности. Според лютеранското тълкувание на религиозността, наличието на божественото е въпрос на вяра и не подлежи на изследване от разума. Рационализмът следователно е призван да се насочи към изучаване на околния свят, да допринася за естествознанието.
Според друг изявен реформатор от тази епоха - Жан Калвин, спасението на човека е предопределено от божествения промисъл. В такъв случай способностите и волята на индивида са свободни за личностна реализация и осигуряване на достоен начин на живот приживе. Държавите, възприели тези сектантски учения и успели да ги отстоят, значително са облекчени от строгия католически догматизъм и настъпилата реакция спрямо еретичните предизвикателства, но също така се изплъзват от контрола на папската институция. Пътят за модернизацията и национализма е открит.
През 1520 г. Лутер е отлъчен от Църквата. На следващата година той се среща с Карл V във Вормс. След като еретикът отказва да се подчини и на светската власт, императорът издава едикт, с който осъжда неговото учение. Лутер обаче се обръща с призив към германските князе да реформират Църквата и да отхвърлят папската власт. Германия постепенно е въвлечена в религиозен конфликт, който пропълзява из целия континент. Карл V, чиито въжделения са за световна християнска империя, първоначално има превес във войната с протестантските владетели от Северна Германия, но впоследствие претърпява поражение, последвано от Аугсбургския религиозен мир от 1555 г., утвърждаващ самостоятелността на германските държави и възприетото от тях протестантско учение. Войните, водени от него с Франция, Османската империя и в Германия почти непрестанно през четирите десетилетия на управлението му, разоряват Испания. На следващата година той се оттегля в манастир, а империята му окончателно се разпада на австрийски и испански клон. В Мадрид на престола се настанява синът му Филип II.
Филип II продължава разширяването на испанската колониална империя и дори през 1581 г. присъединява към нея земите подвластни на португалската корона. Към края на столетието Испания контролира около 1/5 от световните територии. Но Европа вече се опълчва срещу испанската мощ и търговски монопол. Франция и Англия разбират, че бързо трябва да компенсират дисбаланса в равновесието на силите и атакуват както метрополията, така и нейните владения и комуникациите между тях. Същевременно част от нидерландските провинции на испанските Хабсбурги се отделят с кръвопролитни брожения и не след дълго там се появява нов динамичен съперник в презокеанската търговия. Калвинистка Холандия ще се превърне през следващия век в най-важния европейски търговски и транспортен център, докато католическата реакция в Испания извежда като приоритет Инквизицията, изкоренила за дълго инакомислието, а с него и прогреса. Като връх на испанските неблагополучия, на Пиринеите се развихря невиждана по-размерите си инфлационна криза, станала известна като “революция на цените”, предизвикана от огромния приток на ценни метали от Америка. Обезценяването на големите приходи от Новия свят подрива и разстройва неефективната испанска икономика. Скоро нейните конкуренти от север, възприели буржоазния път на развитие, ще получат стопанско и военно превъзходство, след което поетапно ще изтласкат от световния океан стагниралата съсловна империя.
В края на ХV век държавите от Иберийския полуостров благодарение на новаторското мислене на техния управленски и стопански елит се впускат в авантюрата на презокеанското корабоплаване. Те стават първите господари на океаните. Ала неспособността им да се променят съобразно изискванията на разширяващия се и отварящ се посредством собствените им открития свят, ще ги лиши от преимуществата на благоприятното геостратегическо положение и предимството на първопроходци и след няколко столетия те отново ще се завърнат към състоянието си на периферни политически и военни фактори.
*Публикувана със значителни съкращения в "Ние", бр. 3/2003.

Бъдещето на Република Македония в матрицата на постюгославското урегулиране и преуреждане на държавните конфигурации в Западните Балкани*
Антон Ж. Иванов

Разпадането на кралството на сърбите, хърватите и словенците през април 1941 г. слага край на периода на постъпателно и прекомерно разширение на сръбското княжество, продължило едно столетие. Следвоенното възстановяване на югославската държава бе постигнато чрез федерализирането й, при което се формират шест равностойни по статут федеративни републики, а в рамките на Сърбия се обособяват два автономни края. С тези преобразувания унитарното Кралство Югославия, където вътрешни граници се появяват едва в навечерието на Втората световна война в резултат на споразумението Цветкович-Мачек от 26 август 1939 г., според което се обособява самоуправляваща се Хърватска бановина, след 1945 г. повсеместно е разпарцелено на национални и мултинационални субдържавни формации.
Федеративното разграничаване на Югославия по модел близък до съветския сякаш предопредели паралелното разпадане на по-малката съюзна държава през 1991-1992 г. редом с евроазиатската империя на съветите. Тогава в Белград осъзнаха, че е възможно окончателно да им се изплъзнат от контрол територии със сръбско и инородно население, за чието завладяване и поставяне под зависимост сърбите бяха воювали в шест войни. Преобладаващата част от провинциите, присъединени към кралството на Карагеоргиевичевите в резултат на последните три от тези войни, водени през второто десетилетие на миналия век, в 1945 г. бяха отделени от сръбската държава с граници, които се съобразяваха предимно с политически, географски и исторически аргументи и в по-малка степен с етническите реалности.
Разбъркването на народностите в този регион, настъпило вследствие на многовековната османска инвазия и последвалото я ожесточено отстъпление на турците от Балканите, беше консервирано при неочаквано бързото разширение на Сърбия през 1913-1919 г., при което османският модел на мултиетнизъм и религиозно взаимопроникване бе наследен от идеологията на югославизма, проповядван в нововъзникналата западнобалканска параимперия. Но епохата бе различна и стремежът към национално обособяване и еманципиране постепенно взема превъзходство над предимствата на обединеното имперско пространство и пазар. Разпадането на Югославия в края на ХХ век всъщност е един от последните актове на дезинтегрирането на Османската империя от началото на същото столетие.
Постепенното оттегляне на османците от Югоизточна Европа през ХIХ век е съпроводено от изселването на турци и други мюсюлмани от земите на отделилите се Влашко, Сърбия, Гърция и България, вследствие на което останалите европейски владения на империята се насищат с мюсюлманско население. След 1911 г., когато настъпва решаващото десетилетие на агония на империята, в региона на Източните и Южни Балкани и Мала Азия се възбуждат крупни демографски миграционни движения, чиито основен резултат е разделянето на разпръснатите и размесили се в продължение на повече от половин хилядолетие местни и придошли народности и относителното им хомогенизиране. През следващите 80 години Турция, Гърция, България и Румъния обменят насилствено и договорно повече от два милиона свои поданици. Същевременно Западните Балкани (Югославия и Албания) са засегнати много по-слабо от протичащите процеси на национално хомогенизиране и едва в последното десетилетие миграциите, възникнали на основа на етническо и религиозно противопоставяне и стремеж за раздалечаване, се активизират и там.
По този начин през отминалото вече столетие, оспорваната днес от международната общност практика на етническо прочистване, чиито крайни форми не могат в никакъв случай да бъдат оправдавани, всъщност омиротвори Източните Балкани и се наложи напоследък като актуална алтернатива на етнорелигиозните сблъсъци и антагонизъм в съвремието на нововъзникналите държави в западната част на полуострова. Там първо бяха прогонени сърбите от разбунтувалите се техни крайнини в Хърватско, в Босна и Херцеговина се стигна до повсеместно разместване на население от трите основни етноконфесионални общности, съпроводено дори от геноцид. После сърбите бяха изтласкани и от повечето общини на Косово, а от началото на новия век има признаци за планирано етническо прочистване на македонски българи от Западна Македония. Може да се смята, че първата фаза от урегулирането на постюгославската криза е към приключване именно след преразставянето на народностите и на тяхното влияние в бившето югославско пространство. Сега вече е твърде вероятно да се пристъпи и към териториално преразпределение, ако това бъде допуснато от международните сили, ангажирани с трансформирането на бившата федерация. Възможни са три подхода за уреждане на положението на новите държавни формации в Западните Балкани:
- Първият, който е най-разпространен и предпочитан в модерната световна практика, се характеризира със запазването на статуквото на границите. Той би могъл да бъде определен като следколониален и е почти повсеместно приложен в Африка, където получаващите независимост държави запазват териториалния си обхват, установен от колониалните метрополии. На нашия континент този подход беше императивно наложен със Заключителния акт на Съвещанието за безопасност и сътрудничество в Европа, подписан на 1 август 1975 г. в Хелзинки, който потвърди своята валидност при разпадането на федеративните СССР, Чехословакия и Югославия, както и при обединяването на Германия.
В условията на югославското преустройство запазването на статуквото на федералните граници предизвика запечатването на етническата и религиозна противопоставеност (съпроводена от систематично рецидивиращи сблъсъци) в многонационалната Босна и Херцеговина, в Сърбия, включваща в своя състав автономните Косово и Воеводина, и в Република Македония. Включването на последната в този списък на рискови държави доскоро изглеждаше преувеличено, а и досега някои го смятат за принудено и неоправдано. Ако обаче се вземе предвид високият демографски прираст на албанското малцинство там, което към средата на века според реалистичните прогнози ще има дял от около 40% от цялото население на републиката, а мюсюлманите ще бъдат половината от това население, би се прозряло въвличането на вардарската държавица в неустойчивостта на дуалистичната перспектива, която едва ли би била спокойна и успешна точно на балканските ширини.
- Вторият възможен подход е реставрационния. Той предполага възстановяване на контрола на Белград върху по-голямата част от провинциите на кралството на сърбите, хърватите и словенците. При този модел Хърватия и Сърбия си поделят югославските владения по подобие на съглашението Цветкович-Мачек от 1939 г. (без Словения, която вече е извън орбитата на югославизма, а от 2004 г. ще се включи към Европейския съюз). Възпроизвеждането на границите на Хърватската бановина от 1939-1941 г. (с някои малки изключения като Мостар например) би задоволило Хърватия. С нея би предпочела да се конфедерира и евентуалната миниатюрна боснашка държава, обединяваща земи от централните и крайните западни райони на Босна и Херцеговина, която би се формирала при твърде вероятното разпадане на най-вътрешната и изолирана, но с доминиращи центробежни напрежения бивша членка на федерацията. Естествено, Република Сръбска, най-едрият парадържавен фрагмент в Босна и Херцеговина, би гравитирала към създаващия се в момента хлабав съюз между Сърбия и Черна Гора, заздравявайки го от запад с твърде вероятното си включване в него. Тази федерация с център в Белград, същински наследник на бивша Югославия, би предприела решителни действия за привличането и на Република Македония към това мегасръбско обединение, за да обхване изплъзващото й се Косово от юг, а също за да възстанови геостратегическото стиковане с Гърция, необходимо за контрола над Западните Балкани.
- Третият подход, който е най-спорен, трудно изпълним и малко вероятен, е и най-рационален (волунтаристичен), изискващ воля за трайно и взаимноприемливо решаване на балканските териториални проблеми, както от местните фактори, така и от интервениращите отвън сили. Този модел може да се определи като планов ремонт на границите за отстраняване на огнищата на напрежение, възникнали след предходното разставяне на граници между балканските народи. Докато при държавите от Източните Балкани етническата и религиозната несъвместимост като повод за противопоставяне и сблъсък беше до голяма степен преодоляна с насилствена и доброволна размяна на население, в западните райони на полуострова повсеместното прилагане на този метод вече е трудноизпълнимо поради обществените нагласи на отрицание. Следователно, по-допустимо е с всеобщо съгласие да се предефинират държавните конфигурации и техния териториален обхват. Всъщност това начинание донейде би съвпаднало с насоките на реставрационния модел, но трябва да реши извън неговите рамки проблемите на южния фланг на Югославия - Косово и Република Македония.
Преди няколко години лорд Оуен, убеден в безнадеждната оплетеност на междуетническите отношения в сега съществуващите граници на Западните Балкани, подхвърли идеята за нов Берлински конгрес, който да преуреди държавните формирования и да коригира териториалните им предели според етническите реалности. По време на албанските брожения в Северозападна Македония членове на Македонската академия за наука и изкуство излязоха с предложение за размяна на територии между Република Македония и Албания, но веднага бяха укорени за нестандартния им опит за социално инженерство. Сега отново се издигат подобни предложения, този път за Лондонска конференция, председателствана от премиера на Великобританния Тони Блеър. Изглежда, инициативата за реализиране на третия подход се поддържа по-скоро от външни сили, които се опитват да разрушат статуквото, а с това и да преразпределят зоните на влияние върху полуострова според собствените си виждания за справедливост и баланс при устройването на новите държавни конфигурации.
За да се преустанови дългогодишния балкански антагонизъм обаче е необходимо самите държави на полуострова да се споразумеят окончателно за границите и отношенията помежду им. В този смисъл, по-целесъобразно е евентуална конференция за балканските колизии да се проведе в центъра на региона, например в Скопие или Охрид, отколкото в Лондон или Берлин, и да бъде поставена под егидата на ООН. Основните принципи при консултирането и договарянето на новите рамки на националните общности на тази конференция трябва да са: взаимната полза, съгласие и готовност за компромис; политическа, стопанска и географско-транспортна целесъобразност; стремеж към значително намаляване на присъствието на малцинства в новите държавни образувания, което би намалило и последващата им емиграция, каквато обаче е редно да бъде поощрявана в рамките на договореностите на конференцията, за да се преодолее етническата мозаечност. Естествено продължение на разбирателството за размяна на територии и население би било и съглашение за групиране на нови държавни обединения: Хърватско-Боснашка конфедерация, както и конфедеративни, федеративни или унитарни конфигурации на сега съществуващите сръбски, албански и български държавни, суб и парадържавни формации.
Възможно ли е постигането на подобно съгласие след десетилетия на враждебност и недоверие? Вероятно третият подход за изход от югославската криза е химера. Все пак дали въобще ще има такава конференция трябва да решат балканските народи и техните правителства.
В началото на ХХI век една полоса в Западните Балкани, простираща се от Епир до Босна, представлява дъга на напрежение, спорадично възпламеняваща се в различни свои зони, които след мъчително омиротворяване остават в състояние на политическа неуравновесеност и междуетническа нетърпимост, вещаещи бъдещи конфликти, а от тях би могло да се зароди нов военен сблъсък, надвишаващ регионалните рамки, подобно на първия всесветски конфликт от 1914 г. Това не бива да се допуска.
Ще успеят ли обременените от географската си и историческа ограниченост и обусловеност балкански политици да намерят правилния излаз от лабиринта на етническото разбъркване, религиозно многообразие и културна различност. Техните предстоящи инициативи ще бъдат показателни за това, доколко имат желание и способност да се измъкнат от изостаналостта на постосманската парадигма за устройване и функциониране на национално-държавните организми на Балканите.
1.11.2002
*Доклад, изнесен на Кръглата маса "България - Македония: перспективи на двустранните отношения", проведена от Комитет за Македония на 3 ноември 2002 г. в София. Публикуван с редакторски корекции в "Ние", бр.1/2003.

Геополитическо настояще и перспективи

Антон Ж. Иванов

Мирогледната, нравствената и технологичната парадигма определят както вписването на човешките общности в околната среда, така и отношенията между тях, вътрешната йерархия и градирането помежду им. Законсервирането на комунистическата (егалитаристката) идеология и бързото износване и дегенериране на новите елити в социалистическия лагер, опитващи се да поддържат социалната стабилност с възпиране на изменчивостта и ограничаване на иновациите, обрича на неминуем разпад континенталния блок и неговия хегемон - СССР, който с лека ръка пропилява геостратегическите предимства от владеенето на сухоземната средина на планетата (хартланда), самите те пораждащи стабилност и сигурност, ако бъдат разумно потребявани. Започва битка за изместването на Кремъл от контрола му върху азиатската сърцевина и дори за дезинтегрирането на руската федерация, наподобяваща по териториален обхват на руската империя от ранния стадий на нейния евразийски възход.
В края на 1989 г. Михаил Горбачов и Джордж Буш тайно се договарят в Малта за новата разстановка на сфери на влияние между двете свръхсили. След като е отстъпил по въпросите за разполагането на конвенционални въоръжения на територията на Европа, Горбачов отново е подведен, оставен с убеждението, че американците ще се съобразяват с договорките от Малта, така както повече от четири десетилетия спазваха световния ред, установен в Ялта през 1945 г. Само че този път те имат срещу себе си не Сталин и Червената армия, а объркания перестройчик и разкапващия се федеративен съюз. Две години по-късно Съветския съюз се разпада след бутафорен опит за преврат. Варшавският договор и СИВ са разпуснати. Политическото и военно влияние на Москва се стеснява. КПСС – основната обществена структура, поддържаща етатисткия тоталитарен модел, се разтапя пред настъпващата либерална вълна.
След разпадането на СССР, Кремъл загубва излаза си към централните райони на Европа и доминиращите позиции в Балтийския и Черноморския басейн. Основната военноморска база на юг – Севастопол, остава в пределите на Украйна. През 50-те години Хрушчов предава Крим, дотогава област към РСФСР, под администрацията на Киев и това ще се окаже най-ефективния му антируски акт. Разбира се, руските националисти тогава са смирени с присъединяването към РСФСР на Карело-Финската ССР, през която се осъществява сухопътната връзка с Колския полуостров и незамръзващото пристанище Мурманск, но тя едва ли би се откъснала от Москва при разбягването от 90-те години поради преобладаващото си руско население.
Кризата в съветското общество е не само институционална, но и съсловно-елитарна. Формиралите се при бюрократичния режим парасъсловни групировки се сблъскват в борба за власт и икономическо влияние. По всичко изглежда, че за разлика от 1953 г., този път групировката на секретните служби изпреварва военните и налага своя сценарий на развитие. Това противопоставяне допълнително разстройва държавността и нагнетява напрежение. Опитът то да бъде овладяно като армията се ангажира в погранични и междунационални конфликти отваря спорадично инфектиращи се отвън язви, които допълнително изтощават руския държавен организъм. Етническите и социалните колизии ще позволят американските интереси да проникнат многопосочно в тъканта на фрагментиралия се евразийски колос.
През 80-те години, след две десетилетия антиционистки рестрикции, съветските евреи възстановяват отчасти присъствието си във висшите кръгове на властта. При отделянето на Русия от съюза те успяват до голяма степен да определят темповете и насоката на либералната реформа. Представители на руското еврейство, вероятно подпомагани от световната еврейска общност, успешно се включват в наложената приватизационна схема за раздържавяване на монополите, експлоатиращи природните богатства на Русия. Така те заемат и тук, подобно на много други страни, ключови за местната икономика позиции. С това се завишиха възможностите им да влияят на руската политика и да регулират отношенията с другата свръхсила. Нараства впечатлението, че еврейският елит от двете страни на Атлантика вече получи възможност да възпре крайното противопоставяне и да регулира глобалната геополитическа надпревара. Въпросът е, в чия полза?
Нарастване на центробежните стремления в самата руска федерация дава основание на външните сили да се надяват, че тя е пред разпад. Тюркските, кавказските и угро-финските автономни републики в Средното Поволжие и Северен Кавказ, както и приморските райони на Тихоокеанското крайбрежие (където вече е съществувала Далекоизточна република, а тук се намира и първото еврейско национално формирование – Еврейската автономна област с център Биробиджан) са възможните кандидати за оттегляне от федерацията (Чечения вече заяви решимостта си да постигне независимост), което би могло да предизвика каскадното й дезинтегриране. След икономическата криза от 1998 г. тази опасност нарастна и властта в Москва спешно беше поета от представители на умерените консервативно-националистически кръгове. Процесите на разложение временно са възпряни.
Рухването на Източния блок предизвиква повсеместно политическо оживление. Обединението на Германия, въпреки противенето от Лондон на Маргарет Тачър, възстановява ролята й на европейски център и хегемон. В тандем с Франция германците налагат своя модел за конфедериране на континента, сформирайки Европейския съюз с намерение да го превърнат в равностоен на САЩ фактор в световната политика и икономика. Затрудненията на германската икономика при поглъщането и реконструкцията на източните провинции и политическото компрометиране на канцлера-обединител Хелмут Кол (не без американското задоволство), осуетяват еманципирането на Берлин сред свръхсилите, които оставят без положителен ответ претенциите му да бъде допуснат като постоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Независимо от неблагополучията, оста Берлин-Париж се очертава като новия силов полюс помежду ядрените колоси, което повишава риска нейните аспирации и ходове за преразпределяне на зоните на влияние в недалечно бъдеще да предизвикат нова конфронтация на Стария континент и дори да се наложи да бъдат обуздани чрез превантивна акция със стратегически оръжия. През Втората световна война силово индустриализираният Съветски съюз успя навременно да възпре Вермахта, с което предотврати атомните бомбардировки над Европа. Днес обаче глобалната политическа конфигурация донякъде напомня на тридесетте години на миналия век по своята неуравновесеност и непредвидимостта на последиците от това разбалансиране. Особена тревога предизвиква новото телурократично противостоене и сблъсъкът на интереси в Източна Европа. Сближаването между Москва, Берлин и Париж може да предотврати ескалирането на неразбирателствата, ала историческият опит алармира за възможна колизия на континенталните сили. В този смисъл, присъствието на американците в региона има възпиращо за европейските конфликти въздействие. Самото американско настъпление на изток обаче извежда на дневен ред надпреварата между Берлин и Вашингтон за привличане на Москва в съюзни отношения и допускане от нейна страна на взаимоизгодното модернизиране на изостаналите отрасли и райони на федерацията? Възможно ли е духът от Рапало да се възроди? Анклавът Калининград сякаш е призван да съгради мост между Изтока и Запада като руска провинция, която да бъде приета в ЕС и да посредничи между европейския и евразийския масиви.
Тук е мястото да се постави въпросът, защо американците се отказаха от тъй удобната схема на двуполюсното противопоставяне, подновявайки през 80-те години натиска срещу СССР с явното намерение да го елиминират. Историята на глобалното геополитическо противопоставяне е неразривно свързана с развитието на представите за света, нарастването на знанията за неговите закономерности и тяхното приложение за подобряване на жизнената среда и усъвършенстване на средствата за нейното завоюване, но също за прогнозиране на бъдещото състояние на света. Научните експерти заеха твърде значимо място в политическите игри, редом до държавниците, дипломатите, военните и “специалците”.
Изследванията на климатичното състояние на планетата през втората половина на ХХ век, извежда прогнозата за възможна бърза и драматична промяна на климатичните условия, която може да предизвика социален катаклизъм с трудно предвидими неблагоприятни последици, между които опасно за планетарния хегемон (САЩ) разместване на стратегическите акценти в световната геополитическа структура. Предвижданото глобално затопляне вероятно ще подобри условията за жизнена и стопанска дейност в определени зони на централните и северните части на Евразия и Америка, но е възможно да ги влоши в други. Трябва да се отбележи, че климатичните колебания и цикли се проявяват по-изразено във вътрешноконтиненталните зони, доколкото в континенталната периферия климатът се смекчава (балансира) от влиянието на голямата водна маса, която акумулира енергия и намалява температурните разлики. Именно във вътрешността на континентите по-ясно се набелязват периоди на ивилизационен възход и западане в зависимост от въздействието на климатичните фактори.
Особено благоприятен ефект от значително затопляне би се получил по северното крайбрежие на Русия. Размразяването на морския път през Северния ледовит океан покрай Азия ще позволи Сибир и Якутия да получат свободен излаз към световния океан, което би улеснило разработването на техните природни богатства и изнасянето им по затворените сега меридиални маршрути от юг на север, но ще съживи и вътрешните пространства на тези огромни области, с което ще се повиши полезността на транспортни проекти в направление по паралела, каквато е например злополучната Байкало-амурска магистрала. Съвременните средства за съобщения и транспорт още повече спомагат за преодоляване на неравнопоставеността между вътрешните и периферните континентални зони и биха подпомогнали усвояването на “мъртвите сибирски полета” и плата.
Проучването на морските пътища от Атлантика към Пасифика през Северния океан завършва благополучно едва в началото на ХХ век, но резултатите не са обнадеждаващи. Северозападният път покрай Америка, преодолян за първи път от Амундсен през 1905 г., е препятстван не само от ледовете, но и от лабиринта от острови покрай канадското крайбрежие. Затова пък Североизточният път е много по свободен от сухоземни бариери, но е по-дълъг и е твърде обременен от обледеняването. Ако ледовете се оттеглят на север за по-голям период от годината, това трасе би добило стопанска и стратегическа значимост. Маневрирането на руския боен флот между Мурманск и Владивосток ще повиши неговата ефективност, а търговската експлоатация на северния път ще скъси разстоянието между Европа и Източна Азия. В допълнение трябва да се отбележи, че преобладаващият дял от световния шелф се намира в Северния ледовит океан и в Охотско море и принадлежи на Русия, а затоплянето би разрешило да се проведе проучването и разработването на тези достъпни морски пространства.
Вероятно именно моделът за последиците от парниковия ефект, които биха позволили ефективно експлоатиране на азиатските територии и находища на суровини на СССР, е сред най-важните доводи, принудили администрацията във Вашингтон да форсира през 80-те години натиска си срещу евразийската свръхсила. Друг геополитически обект, предизвикващ ожесточаването на американо-руското съперничество, е стремежът им за контрол над Индийския океан. Съветската окупация на Афганистан изглежда твърде силно раздразва американците, осъзнаващи своята слабост точно в този възлов регион. Индийският океан се намира на противоположната страна на планетата спрямо територията на САЩ и е твърде отдалечен за американските сили, което го прави удобен за формиране на антиамерикански център на противопоставяне. Излазът на Москва на Арабско море, поставящ под угроза пътя към Персийския залив с неговите петролни залежи, както и укрепването на съветското военно присъствие в близост до Индия (потенциален съюзник на СССР) би довело до глобално изменяне на баланса на силите, като ще прекъсне западния контрол върху морския път покрай юга на Азия, което ще изолира Европа и Америка от този богат и ключов басейн, разположен между двата велики океана и осигуряващ засега най-използваната комуникационна връзка между тях. Съветското изтегляне от Афганистан беляза фиаското на политиката за поддържане на паритет и съвсем естествено веднага след това империята се разпадна.
В началото на ХХІ век станахме свидетели, как Америка успя да се укрепи в Афганистан, настани се в Ирак и проникна в бившите съветски средноазиатски републики. От Ирак се поставя под американско давление Близкия и Средния Изток, Афганистан е в тила на Китай и Индия, а от Централна Азия може да се интервенира към Сибир. Азия все повече се озовава заплетена в стратегическата мрежа на Вашингтон. Новият световен ред не се различава много от стария – основна цел си остава Азия – най големия континент с неговите огромни богатства и средищно положение между сухоземните пространства. Покрай него се върти световната търговия, а с това и световната история.
През 80-те години на миналия век реформата в Китай набира скорост като курсът за изграждане на смесена икономика с масирани чужди инвестициии и либерализиране на дребното стоково производство не след дълго предизвиква производствен и потребителски бум. Възможно е, успешните преобразования на китайското стопанство да са предизвикали американските опасения от възприемане на този модел в СССР, което би възстановило икономическите позиции и перспектива на западналата империя. Нарастването на руската тежест в световното стопанство непосредствено преди Първата световна война в крайна сметка доведе до първото дезинтегриране на Русия от 1917-18 г. Само споменът за бързо нарастналата индустриарна мощ от началото на ХХ век и реципрочната на нея военна заплаха от изток е достатъчен, за да се мобилизира западният свят за предотвратяване на ново руско въздигане. Изпълнението на наложената на руската федерация ултралиберална програма за стопанска реконструкция фактически погроми егалитарно-етатисткия й стопански организъм и го привърза като суровинен придатък към високотехнологичните отрасли на меркантилисткия блок.
Високите темпове на растеж на китайската икономика също предизвикват тревога сред традиционните лидери в производството и търговията. С нарастването на икономическия потенциал се увеличава и способността за експанзионизъм. Китай навлезе самостоятелно в космическото пространство и си възвърна Макао и Хонконг. Пекин се очертава като основния опонент на Вашингтон в Тихоокеанския регион и, според някои съобщения, дори се опитва да се възползва от слабостите на демократичната система, за да наложи приемлива за него кандидатура на президентските избори в САЩ. Възмогването на китайците е показателно колко бързо могат да се формират нови силови центрове, които да поставят на изпитание наложената схема на глобално разпределение на политическата доминация и равновесието да бъде нарушено, с произтичащото от това претрансформиране на съюзните конфигурации и оспорване на нови средоточни зони на интереси и сблъсък.
Освен в Източна Азия, на най-големия континент се въздига още един политически мегагигант, разполагащ с по-средищно геостратегическо положение от Китай. Индия към момента не е застрашена от естествени (в близко съседство) противници, ако изключим пограничните й конфликти с индусите-мюсюлмани от Пакистан, и получи възможност да израстне като специфична и донякъде самозадоволяваща се цивилизация в южната част на континента. Дрязгите с Исламабад послужиха като оправдание Делхи да изработи своя ядрена оръжейна технология, след което западните й съседи сториха същото и районът получи частични гаранции срещу външно давление. Индийците навлязоха в космоса и модернизират обществото и индустрията си. Тяхно внушително преимущество (каквото притежава и Китай) е огромното население, което е източник на разширени възможности за собствено потребление, задоволявано предимно с вътрешно производство. Никаква свободна световна търговия не би могла да преодолее това може би решаващо предимство в бъдещата планетарна икономическа динамика. Изглежда глобализмът е насочен именно против този бързо нарастващ потенциал, който може да бъде овладян само чрез нов, императивно наложен ред на производство и потребление.
Не би било учудващо, ако американското настъпление в Азия стимулира руско-китайско-индийското сближаване (вече се постигна едно подобно споразумение в средноазиатския регион) с цел да се прегради възобновеното англосаксонско проникване и янките да бъдат изтласкани от сърцевината на континента. Не случайно обаче американците разгъват своята офанзива от запад през Балканите и Задкавказието, които са най-слабите звена в околовръст на Азия. Освен това близкото сътрудничество между Русия и Китай е твърде неестествено, доколкото те в дългосрочен план са конкурентни имперски масиви със срещуположни интереси в Далечния Изток и Централна Азия, а и двете държави са прекалено изостанали, което би ги принудило да търсят инвестиции и технологична помощ от Япония, Западна Европа, та дори от САЩ.
Глобализацията предизвиква ускореното консолидиране на културно-религиозни икономо-географски блокове (мегаобщности) като в перспектива най-вероятно ще се очертаят няколко основни геополитически масива:
1. Англосаксонски – САЩ вероятно ще приобщят Канада, Австралия, Нова Зеландия и дори Великобритания в най-влиятелния и мощен конгломерат от близки по националност и език държави. Още по време на Втората световна война възниква идеята тези страни да се присъединят като щати на САЩ. Канада вече е въвлечена в интеграция с южния си съсед (НАФТА), а Австралия ще бъде привлечена към Северна Америка поради все по-засилващата се конкуренция в района на Пасифика. Великобритания ще продължи да се маргинализира в покрайнините на Европа, особено ако западната периферия на континента бъде смразена от възможното преустановяване на благотворното въздействие върху климата на Северноатлантическото течение (Гълфстрийм), и най-вероятно ще потърси опекунството на бившите си колониалисти. 2. Руски (евразийски) – ако Москва успее да удържи разпадането на федерацията и възвърне поне отчасти позициите си в Средна Азия, ще се запази като основната телурократична свръхсила. 3. Европейски – Европейският съюз се опитва да възстанови авторитета на европейските нации като предводители на глобалната тенденция за изграждане на общочовешка цивилизация, ала демографското свиване на европейците ще намали влиянието им над останалите народи. 4. Иберо-романски – Испания и Португалия имат резервен вариант, извън европейската си интеграция, като могат да се уповават на връзките си с Латинска Америка, чиято тежест в международния живот постепенно нараства. 5. Арабски (ислямски) – арабите отново са водачи на ислямския свят, който се простира в междинната зона на Средиземноморието, Средна и Южна Азия. Това благоприятно геостратегическо положение и демографското им нарастване ги превръщат в основен политически фактор в центъра на най-голямото сухоземно скупчване – Евразия и Африка. 6. Китайски – китайците ще доминират над Източна Азия и е въпрос на време да проникнат на север към рядкозаселените територии на Сибир. Ако успеят да се укрепят в хартланда, те ще бъдат новата континентална свръхсила. 7. Индуски – специфичната поликултурна ситуация в субконтинента още дълго ще изолира Делхи от останалия свят и ще възпира претенциите му за участие в световните дела. Самото разположение на Индустан обаче му отрежда такава роля.Засега англосаксонците получиха изключително предимство чрез въздигането на североамериканския колос и вече не са така зависими от балансирането на силите на съперниците им. Същевременно еврейската световна общност (твърде малобройна, за да бъде спомената сред изредените по-горе) изглежда ще участва в определянето на насоките за сближаване и координирането между първите четири масива, което повишава шансовете за реализиране на глобалисткия проект. Развитието обаче винаги се е нуждаело и е извиквало на дневен ред противостояния и конфликти. Изчезне ли външната противопоставеност, ще се яви вътрешна – разрушителна за системата социална конфронтация (нещо подобно наблюдаваме през последните години в страните от бившите Източен и Западен блок). Не избързваме ли твърде много с прокарването на глобалистката тенденция или може би зад паравана на космополитизирането се прикрива друга колизия?
Съществува ли напрежение между юдейската и християнската общност в САЩ? Глобалната надпревара за доминация след приключването на Студената война би могла да се съсредоточи сред висшите прослойки на световния хегемон и да засегне отношенията между еврейския и англосаксонския елит. В такъв случай двете страни ще потърсят съюзници извън собствената им империя. Играта ще започне отново.
Основните пунктове на сегашното планетарно еврейско влияние Ню-Йорк – Москва – Ерусалим показват възможната конфигурация на бъдещата коалиция за изпълнение на глобалисткия проект като средство за утвърждаване на еврейския управленски контрол над световните политически, икономически и социални процеси. Опозицията срещу него също би била най-ефикасна именно в тези държави. Вероятно такава реакция вече протича в Русия, а енигмата е дали тя има способи да повлияе чрез Израел на Вашингтон, за да обърне глобалистката тенденция в своя полза и разпадът на федерацията да бъде преустановен. Светът за пореден път се нуждае от уравновесяване и не ще е особено учудващо, ако то се породи от юдеоруското коалиране, чиято платформа да е забавяне темповете на глобализация. Така еврейския елит би получил контрол върху двете структуроопределящи направления на световния развой.
Американската планетарна доминация всъщност започна не през 1945 г., а по парадоксален начин беше установена още през 1929 г. Борсовата криза от есента на същата година, която, по мнението на мнозина, бе изкуствено предизвикана и даде предимство на финансовия сектор (инструмент за прокарване на еврейското влияние), докато производствените отрасли затънаха в дългосрочна рецесия, се отрази на икономическото състояние по целия свят и предопредели до голяма степен последвалия военнополитически катаклизъм, който окончателно затвърди американското превъзходство. Днес финансовото влияние на Уолстрийт е много по-всестранно и всеобхватно, а щатският долар е основната световна валута. Образно казано, САЩ държат в залог всички останали държави чрез контрола си върху главните финансови потоци и стопанския просперитет, зависещ от тях. Тоталното им валутно инфилтриране напоследък сякаш е обезпокоено от еврото, но всъщност по-голяма заплаха представлява загубата на доверието в долара като универсален еквивалент. С неговото компрометиране е възможно да настъпи залезът на американската империя
В началото на ХХІ век именно паричната система е едно от най-уязвимите места на съвременната цивилизация и не би било учудващо, ако от нейното рухване се зародят нови политически и стопански конфигурации за регионално сътрудничество, както и за обособяване с цел изолиране от разрушителния ефект на настъпващия хаос. Това е една твърде мрачна прогноза, ала светът става все по-нестабилен и в недалечно бъдеще е възможно да бъде подложен на катастрофални флуктуации и непредвидими преобразования.
Климатична, демографска, суровинна или финансова криза са способни да променят твърде изненадващо приоритетите на човешката дейност и дори да наложат преодоляването на противоречията между икономогеографските масиви и политическите им алианси. Следващият етап на геополитическата надпревара, стимулирала жестокото експлоатиране на естествената среда, може да бъде схватката с разбунената, необичано, внезапно и екстремно променяща се природа. Въпросът е, дали при едно такова бедствие развитите страни (без съмнение отговорни за ескалирането на изменчивостта на околната среда) няма да се оградят от безпомощния, деградиращ Трети свят, изоставяйки населението му на милостта на случая, което ще представлява най-антихуманния акт в историческите времена. Тогава основната ос на геополитическото противопоставяне ще се обърне с 90° и ще отрази напрежението от неравнопоставеността между Севера и Юга (умерените ширини срещу тропическите и екваториалните зони) и ще представлява най-всеобхватния и драматичен сблъсък, от който ще загубят и двете страни.
Най-вероятно е обаче средният пояс в Северното полукълбо (между 30° и 60° с. ш.) да остане още дълго магистралната полоса на световната история. Тук се намира по-голямата част от сушата, а климатът е по-разнообразен спрямо останалите ширини и е по-благоприятен в сравнение с аналогичния пояс в Южното полукълбо, доколкото през зимата слънцето е най-близо до земята, като й отдава допълнителна радиация, докато през лятото е най-отдалечено, така че температурните амплитуди между сезоните са по-малки. Именно тук са основните средища на съвременната цивилизация и сигурно задълго ще останат по тези най-благоприятни за преживяване места. Ние, българите, също населяваме този облагодетелстван от обстоятелствата район и трябва да се възползваме от неговите предимства и привилегии. Само че конкуренцията и претенциите към обетованите територии нарастват, а българската държава едва-едва съумява да защити националните интереси и да съхрани земята ни за българския народ.

Етнодемографски карти на Югославия

Антон Ж. Иванов

Етнодемографски карти на ФНР Югославия по срезове (околии) към 15 март 1948 г. и към 31 март 1953 г.

Глобалната геополитическа надпревара на Новото време

Антон Ж. Иванов
Приглушеното българско участие в ожесточената игра*

След откриването на морския път през Атлантика до Индия и достигането на Америка, състояли се паралелно с османското напредване към Средна Европа, България все повече попада в периферията на световния обмен на стоки и идеи на една могъща, ала ретроградна империя, превръщайки се в хинтерланд на нейното ядро и най-вече на достолепната й пренаселена столица. През столетията на османско владичество българите значително изостават от европейските народи в демографско, организационно и технологично отношение и са лишени от собствен елит, а също от високи и модерни нива на културност. Те започват да губят своята идентичност, ерозирана от господстващите народ и религия, както и от съседните им народи, запазили в по-голяма степен държавническата си традиция и достойнство, които са поддържани от съхранилите се елитарни прослойки, понасящи в най-голяма степен отговорността за оцеляване на общността.
Лишени от собствена значима политическа инициатива, българите са включени съвсем бегло и откъслечно в континенталния сблъсък в центъра на Европа (най-ярка проява от този период е Първото търновско въстание от 1598 г.) при усилията на турците да се утвърдят в тамошната протекторна зона, от която да регулират европейските противостояния и да възпират християнското възвръщане към Леванта. След покоряването на Унгария, турците се въззправят пред раздираната от религиозни противоречия Европа (разделена на католически, протестански и православен дял) като сплотен и мотивиран агресор, способен да използва местните разпри за уязвяване или неутрализиране на своите непосредствени противници. Така не след дълго се оформя османо-френското, а по-късно и османо-британското взаимодействие за поддържане на напрежението в централната част на континента и на статуквото в югоизточните му райони. Тези съюзни отношения костват на България около две столетия турско владичество в повече, след като към края на ХVІІ век централноевропейските сили благодарение на модернизацията си добиват достатъчно потенциал, за да осъществят отхвърлянето на турците към Мала Азия.
В края на ХVІІ век османците най-после са отблъснати към Балканите от широк европейски съюз и австрийците достигат до българските земи. Възбудени от тяхната агентура, българите се надигат с надеждата да отхвърлят чуждия им политически и религиозен гнет като се влеят в напредничавата за времето си империя на Хабсбургите. Оспорваното Второ търновско въстание (1686) и най-вече Чипровското (1688) и Карпошовото въстание (1689) бележат върха на бунтовното им възправяне срещу турската военна мощ, ала отново маневрите за поддържане на континенталното равновесие предотвратяват решителното изтикване и притискане на османците към Босфора. Все пак за няколко десетилетия северозападните български краищамежду долните течения на Морава и Тимок преминават под австрийско управление, но по това време се засилва тяхното обезбългаряване поради заселването на големи маси влашко население и гравитирането на местните първенци към един от центровете на сръбското национално движение - Белград. Именно в този период все повече се затвърждава практиката на зависимост на българската национална инициатива от външното давление както на континенталните сили, така и на околните еманципиращи се с по-бързи темпове балкански нации. Фаталистична геополитическа обреченост надвисва над най-големия балкански народ, комуто е съдено да бъде разделен.
През ХVІІІ век Австрия, отслабена от династическа криза, преустановява кръстоносния си поход към Егея, излазът на който я интересува повече, отколкото освобождаването на православните християни. Напорът на руското войнство към Черно море обаче е неудържим. А зад него лежи Цариград, както и Проливите, през които преминава морският път от Източна Европа към южните морета. Владеенето на този ключов район е възможен чрез подкрепа от местното население, а то се състои от православни християни и мюсюлмани. Неправилната преценка на руските стратези обаче е, че православните са предимно гърци, което отклонява вниманието от българите, забавяйки включването им в политическите проекти за уреждане на Източния въпрос. През следващото столетие тази погрешна преценка постепенно е преодоляна, но Османската империя вече се реформира след превратните времена на Наполеоновите войни, а относителният дял на мюсюлманското население по българските земи нараства поради оттеглянето му от Северното Причерноморие, Кавказ и други райони на Балканите, както и заради изселническите движения на християни към земите на север от р. Дунав. Българите все така остават неспособни на сериозна политическа инициатива и националното им движение изцяло е зависимо от външните фактори. Настоятелното настъпление на Русия на юг (въпреки някои неблагополучия) е единствения им шанс. След революционото движение от 1875-76 г., провокирано от руската (а вероятно и от турската) агентура, дори застъпващите се за запазване на статуквото британци и французи са принудени да допуснат възстановяването на българската държавност.
При обсъждането на българския въпрос през 1876-78 г. отново се проявява геополитическата обреченост, която преследва българската народност. Австро-Унгария желае да запази възможността за достъп до Солун, а от Лондон се стремят да не допуснат руските протежета - българите - до Егейско море. Така на Цариградската конференция секонструират две изкуствено съчленени български автономни образувания, разделени по меридиана и отдалечени от бреговете на Средиземно море. Но дори този проект е твърде опасен и неговото прилагане е осуетено. В резултат на последвалата руско-турска война и новото европейско договаряне възстановената българска държава не е допусната до долината на Вардар и е ограничена да остане на север от Родопите, а като буфер към тях е формирана автономната Източна Румелия, без да се изтъква нейния български характер. Сърбия и Румъния също подяждат българските земи. Мъчително и комплицирано от съсредоточаването на множество интереси е възраждането на българската държавност като през всичките тези столетия българите биват безпомощен и манипулиран от външни сили обект на международните комбинации.
Българската воля за национално освобождение и обединение намира своята възхитителна изява през следващите 40 години, но българите продължават да са обречени от геополитическата разстановка и в крайна сметка, въпреки някой частични успехи, не успяват да се измъкнат от нейния коловоз. Все пак именно това е периодът, когато те добиват самочувствие и започват да лавират между интересите на Великите сили, за да примирят техния антагонизъм при разполагането на сферите им на влияние, разсичащи полуострова. Съединението с Източна Румелия (1885), инициативата за дуалистично съчленяване към Османската империя (1887), митническият съюз със Сърбия (1906), политиката за национално консолидиране в Македония и Одринско (1879 – 1912) и добиването на независимост (1908) са показателни за нарастващата международна увереност и повратливост на княжеството, но те са и израз на неистовия стремеж да се излезе от тесните държавни рамки, доколкото загубата на имперската просторност твърде стагниращо ограничава българското стопанско развитие. Въпреки териториалната ограниченост, икономическият възход извежда България на челно място сред балканските държави, а средищното й местоположение предпоставя тя да се превърне в основната държавна формация на полуострова, заместваща западащата ислямска империя.
Балканският съюз е връх в дипломатическите усилия на София да излезе от провинциалната си роля на долнодунавски протекторат на Романовите и Хабсбургите, ала без съмнение е едно от най-калпавите дела на българската дипломация при балансирането между останалите балкански страни. Офанзивната съюзна договорна система обаче е показателна за регионалното въздигане на Царството като местен фактор с пряко въздействие върху световните дела. Независимо че алиансът е конструиран под руска протекция, българите излизат от сянката Петербург. Настъплението на българската войска през 1912 г. към Цариград и аспирациите на Фердинанд за излаз на Мраморна море пряко засягат запазения руски периметър в зоната на Проливите. Великите сили отрязват достъпа на българите към Мраморно море, а същевременно Русия е обезпокоена от евентуалното базиране на втора прогерманска сила на пътя й към Средиземно море и впоследствие отказва да спазва задълженията си по договора за взаимно обезпечаване по отношение на общите съседи (Румъния и Турция) на двете православни държави.
Същевременно от Виена и Рим настояват в западната част на полуострова да се формира албанска държава, което принуждава Сърбия да потърси излаз към Солун, укрепвайки взаимодействието си с Гърция и нарушавайки съюзническите задължения към България. В този момент Николай ІІ напълно изоставя другото царство, което необмислено се хвърля в нова военна авантюра и е смазано от балканските си съседи. Пет години по-късно обаче той ще заплати с живота на цялото му семейство за лекомисленото фаворизиране на Белград, а Бялата империя ще рухне, обхваната от гражданска война.
Сякаш има някаква странна съдбовна обвързаност между българската и руската държавност. През 970 г. киевският княз Светослав превзема Преслав, омаломощавайки дунавското ядро на Първото българско царство, но само година-две по-късно е убит от печенегите. Няколко десетилетия след гибелта на Самуиловата държава Киевска Рус ще се разпадне безвъзвратно. И ето още едно озадачаващо съвпадение. Пет години след като през 1986 г. Горбачов пренебрегва утвърдената практика на взаимоизгодно субсидиране на българското стопанство и България постепенно пропада във въртопа на губителна криза, той ще бъде политически дезавуиран и подвластната му федерация ще потъне в небитието, погълната от държавническата му несъстоятелност.
През 1915 г. българите държат съдбините на света в ръцете си – за пръв и за последен път. Изборът им да се включат в Европейската война на страната на Централните сили, за да постигнат своя национален идеал, удължава войната и довежда до Руската революция и американската намеса във войната - събития, които предопределят бъдещото издигане на двете свръхсили. Неслучайно България е наказана жестоко в Париж през 1919 г., а полагащото й се място на хегемон в европейския югоизток е заето от Югославия. Намесата в Голямата игра завършва катастрофално.
Борис ІІІ е по-предпазлив от баща си. През втората половина на 30-те години на миналия век, възползвайки се от ревизионистичната вълна, предвождана от Германия, той успява да извади страната от парализиращите ограничения на Ньойския договор и да разпусне хватката на Балканския пакт от 1934 г. Царят дори се явява като посредник между силите при договарянето на Мюнхенското споразумение от 1938 г. България отново печели авторитет и подкрепа, лавирайки между големите, и през 1940 г. получава признание за конструктивната, умерена позиция, възвръщайки си Южна Добруджа с одобрението дори на вече воюващите помежду си сили. Ала вторият европейски конфликт на ХХ век все повече се глобализира и малките държави биват засмуквани, независимо от желанието им, в състава на някой от формиралите се два военни блока. В стремеж да предпази страната и населението от кръвопролитията и разрушенията на войната Борис ІІІ отново избира губещата страна, но не успява да предотврати външните атаки и вътрешните сблъсъци. България е окупирана и губи своята самостоятелност за половин столетие, период окончателно затвърдил тенденцията на национален упадък.
През октомври 1944 г. Чърчил подхвърля на Сталин България, но запазва Гърция и, както по-късно става ясно, не допуска московския диктатор да се утвърди в Югославия с нейния излаз на Адриатика. България има по-голяма геополитическа стойност за СССР и съвсем естествено е предадена на конференцията в Ялта към източния просъветски блок. Налагането на комунистическата система в страната беше предрешена от Великите сили през 1945 г. и едва ли някой добросъвестно може да обвинява българите за примирението им спрямо геополитическите реалности. Техният горчив опит е, че не могат сами да се противопоставят на приливите и отливите на геополитическия танц между изтока и запада и трябва да се нагаждат към ритъма на таласо и телурократичния натиск и тласъци. Историята е такава.
След края на Втората световна война България попада за почти половин столетие в зоната на съветска хегемония. В българската история има още един такъв период (1242 - 1300), времето на монголската (татарската) хегемония, след чиито изпитания и омаломощаване Второто българското царство никога не възстановява своето величие и не успява повече да обедини българите на Балканите под своето върховенство, а едно столетие по-късно залязва окончателно. Настоящото състояние на Република България изглежда твърде сходно на положението от ХІV век.
Все пак през втората половина на 40-те години за българската икономика постепенно се отварят подстъпите към огромния съветски пазар. Подобно на втората половина на 30-те години, когато Германия я привързва с разширен взаимоизгоден обмен, възстановил стопанството на страната от кризата, така и десетина години по-късно чуждата доминация е съпроводена от убедителни стопански стимули, които импулсират деловата активност в ограниченото национално пространство. Неслучайно 1939 и 1989 г. се дават като примери за върхови в икономическото ни развитие през отминалия век. И при двата случая България е облагодетелствана поради възприемане на етатисткия модел в държавите-протектори. В съветската си разновидност той да голяма степен е лишен от ретулиращия контраподход на частното предприемачество и този краен, екстремен вариант е насаден насилствено и травмиращо сред българското общество, макар че то бързо и без особени сътресения възприема налагането на егалитаристката социална стратификация. Всестранното подтискане на свободната инициатива, съпровождащия го догматизъм и социален консерватизъм, ще се отрази разложително върху българския социум през следващите 40 години и в крайна сметка ще окаже пагубно въздействие върху националния живот и държавно-правния организъм, създавайки условия за деградиране и колапсиране на народността. А от това в бъдеще е възможно да произлезе геополитическо разместване на пластовете на Балканите, при което българите просто да бъдат елиминирани като политически фактор на полуострова.
Попадайки в Източния блок България губи в значителна степен своята посредническа роля, произлизаща от географското й местоположение между Изтока и Запада и произхождащия от него културен и политически хермафродитизъм. Докато се изгражда “Желязната завеса” и се уточняват сферите на влияние и буферните зони между тях при наместването на силите в новите им европейски зони на доминация, тя като фронтова държава все още е включвана в замислите и опитите за изтласкване на противостоящите доскорошни съюзници от едната или другата страна на разграничителната линия от Ялта и Потсдам. Под опеката на Москва България поставя на Парижката мирна конференция въпросът за възвръщане на Западна Тракия. Това е последно заиграване на Сталин при усилията да придобие излаз на Егея, след като Чърчил му отказва съветска военноморска база да се установи в района на Проливите или в близост до тях – при Дедеагач. Новата българска власт активно подкрепя левите въстанически формирования в Гърция по време на Гражданската война там (1946 - 1949). Може би целта е била, северната част на Гърция да бъде сепарирана, след което Егейска Македония да се присъедини към НР Македония и Югославия, а Западна Тракия най-после да отвори пътя на България и СССР към Източното Средиземноморие.
През 1947 г. Югославия и България сключват митнически съюз и почти достигат до съгласие за формиране на обща държава като спорен остава само въпросът за нейното конфитуриране – дали София да е равноправна на Белград или да се приравни с югославските федеративни републики. Хърватинът Йосип Броз Тито, който търси противовес на сръбския демографски и териториален превес в рамкитие на Югославия, се стреми да го уравновеси с вклюването във федерацията на България, Албания или дори Егейска Македония. На тази му политика до голяма степен се дължи предотвратяването на повторното сърбизиране на Вардарска Македония. Опърничавата му спрямо хегемонистките тежнения на Москва позиция го довежда до разрив с Коминформбюро, което предотвратява сливането на Югославия и България. Ако то се беше осъществило преди Сталин да се усети, България би влязла в междинната зона на необвързаните страни (какъвто вероятно е британският замисъл) и отново можеше да се възползва от посредническото си призвание. А със сигурност щеше да предотврати и македонизирането на българското население в скопската федеративна република, но неминуемо би загубила част от своя суверенитет, дори да се беше измъкнала от съветската хегемония.
След 1948 г. завесата пада и от запад, с което изолацията се засилва. В началото на 50-те години Турция, Гърция и Югославия възстановяват Балканския пакт, единственият общ съсед срещу когото той може да е насочен е България. Тя остава сама да стърчи на южния фланг на народнодемократичния лагер и само Албания е в по-незавидно положение от нея. Създаването на източния военен блок през 1955 г. окончателно определя рамките на разделението в Европа. Последвалата десталинизация предизвиква персонални промени във върховете на държавите от Варшавския договор, ала разстановката на разделението слабо се променя – на Стария континент единствено Албания се откъсва от съветския лагер посредством прокитайската си ориентация (имаща подръжници и у нас).
Изглежда Априлският пленум от 1956 г. позволява на власт в България да се издигнат личности, обвързани с тайните служби на царството, а покрай тази зависимост те се оказват привлечени към секретния сектор на Западния блок, при това не без компетентната осведеменост на определени кръгове от КГБ. Тези мои предположения, разбира се, са твърде хипотетични, но някои странни, нелогични изяви на българското ръководство ме навеждат на подобни мисли. Например, през 1963 г. Тодор Живков, който е първи секретар на ЦК на БКП и министър-председател, предлага България да се присъедини към Съветския съюз, а само споделянето на такава идея от Москва би възбудило националистическите настроения в останалите й сателити и би я компрометирало. Пак той през 1968 г. поема отговорността да постави на дневен ред пред съюзническото съвещание въпроса за нахлуването на армиите на Варшавския договор в Чехословакия - акт, устройващ както Кремъл, така и Белия дом. България отново поема някаква посредническа функция, макар твърде необичайна и съвсем не достойна.
Сервилната политика на българското държавно и партийно ръководство осигурява на страната привилегировано положение сред страните от социалистическия лагер, които се стараят да подпомогнат изостаналия си съратник. България успешно се индустриализира, а жизненото й равнище се доближава до това на централноевропейските народни демокрации. Същевременно бързото урбанизиране и почти пълното подтискане на частната инициатива (нехарактерно за повечето от останалите сателити) нанася своите поражения върху социалната й стабилност. Настъпва депопулация, застаряване на населението, обезлюдяване и дебългаризиране на селските райони, корупционно разслоение. Постепенно се формира висша прослойка, която се стреми да излезе от контрола на законността, а това означава да се игнорира влиянието на Москва или да се използват нейните корупционни слабости. Възстановяването на националния суверенитет все повече се обвързва с процеса на криминализиране на българския елит.
Негативните тенденции в страна, която има стратегическо местоположение и се намира в благоприятен климатичен пояс, не остават незабелязани. През ХХ век развитието на българите като народностна и институционална общност е низходящо, въпреки многобройните опити за обрат, и деградирането на държавата им предизвиква интереса на геополитическите комбинатори. През 80-те години срещу България са проведени няколко ефективни деструктивни кампании. София е обвинена в заговор за убийство на папата, което я компрометира пред католическсия свят, така нареченият “възродителен процес” изолира страната от ислямските държави и най-вече от достъп до арабските пазари, а по време на “перестройката” СССР преустановява политиката на облагодетелстване на най-верния си сателит. Кризата е повсеместна – политическа, икономическа, социална. Постигнатото ограничено благоденствие се оказва ефимерно. България обръща поглед на запад, за да намери ресурси и политическа подкрепа за реконструкция.
В края на 1989 г. прозападните маневри на Живков са преустановени чрез тих преврат в БКП, подпомогнат от Москва, ала предизвиканото от “перестройката” разложение на Източния блок вече е неудържимо. Според някои сведения, в Малта Горбачов и Буш се договарят Румъния и България да останат в съветската сфера на влияние. В този смисъл, големите печеливши от политическата нескопосаност на Горбачов през следващите години са тези две православни държави, устремили се от ограниченията на съветския блок към благоденствието на Европейски съюз. Разпадането на социалистическия лагер, разпускането на СИВ и Варшавския договор обаче предизвикват сътресения в стопанството и сферата на сигурността на България, които се отразяват на цялостния обществен живот. Същевременно преминаването от тоталитарно-егалитаристкия етатизъм към либерализъм е съпроводено от изключителни деформации на нормалното функциониране на националните институции.
Извършваният преход към либерално общество доведе българския социум до катастрофален колапс. Липсата на държавническа култура и неспособността да се въвежда и отстоява законността предизвика деструктуриране на българската държава. Разрушаването на административно-правната структура и затлачването на механизмите за управление и контрол, осъществени при условията на престъпен заговор от групи измежду бившата партийна и стопанска номенклатура, представители на службите за сигурност в сговор или противоборство с елита на сенчестата икономика и на криминалитета, отвориха бездната на престъпната приватизация и дерегулация, които поставят под съмнение режима на собственост и са удобен повод за намеса във вътрешните работи на България. Осъщественият през 90-те години погром над мирния живот на българския народ представлява пореден за столетието геноцид срещу него, проведен този път от българи, незаслужаващи да бъдат назовавани като такива. Демографските последици от икономическия геноцид, чийто връх бе през 1997 г., когато бе разгромено бълтарското потребление, са ужасяващи. Според последните прогнози, за четвърт столетие (между 1989 и 2015 г.) населението на страната ще намалее с една четвърт – от почти 9 млн. до 6.8 млн. Към средата на века населението може да спадне под 5 млн. и около половината от него вероятно няма да е от български етнически произход.
Какви биха могли да бъдат геополитическите последици от демографския срив на българите? В условията на нарастващи диспропорции между еврохристиянския (северосредиземноморския) и арабоислямския (южносредиземноморския) масив вакуумът на изпразващото се от жители българско пространство би повлякъл реакцията на близки и по-далечни съседи. Възможните сценарии са няколко: 1. Ерозиране на унитарния (националния) характер на българската държава, създаване на инородни автономни анклави; 2. Заселване на обезлюдените райони с иностранно инородно население; 3. Дезинтегриране на България според географското й райониране на Мизия (Княжество България), Тракия (Източна Румелия) и Пиринска Македония и поставянето на тези области под външна зависимост; 4. Подялба на страната между останалите балкански държави; 5. Проникване на исляма към вътрешността на Европа през българска територия. Ако настъпи бърза и катастрофална промяна на климата или на световното икономическо състояние, преместванията на големи маси население носят риска въобще да изличат западащата ни народност.
Приемането на България в НАТО и Европейския съюз сигурно ще стабилизира временно разколебаната българска държавност. Целта на София през следващите години трябва да бъде възстановяване на посредническата й роля между Изтока и Запада като се предпазва от намеса в търканията и конфликтите между големите играчи. Географски тя се намира между четири големи държави и трябва до известна степен да се съобразява с тяхната естествена доминация над региона, към който тя принадлежи. От една страна през нейна територия минава оста Русия – Италия (САЩ), която е най-перспективна от гледна точка на бъдещ растеж на търговския обмен (олицетворявана днес от транспортен коридор № 8, удовлетворяващ и българския национален интерес за отваряне към Република Македония), докато по другия диагонал, свързващ Германия с Турция може би ще се установи новата геометрия на континенталната политическа стабилност и сигурност, след като югоизточната ни съседка бъде привлечена към Европейския съюз. България е пресечния пункт на тези два диагонала и трябва да се възползва от ключовото си положение, за да се възстанови и отново да се издигне в центъра на Балканите като уравновесена и отговорна държава, работеща за благополучието на световното семейство на народите.
30.06.2004*"Ние", бр. бр. 6 и 7-8/2004; "Геополитика & геостратегия", бр. 6/2005