Глобалната геополитическа надпревара на Новото време

Антон Ж. Иванов

Географската среда е хлабава матрица, в чиито разпуснати рамки се проявява разнообразието на моделите на поведение на човешките общности, реализират се техните проекти за оцеляване и усъвършенстване според мирогледите и практиките на тези общества. Ландшафтът е не само сцена (подложка) на социалните процеси, но понякога заема и активна позиция при определянето на историческия развой. Все пак основните компоненти на ландшафта - разположението на сушата и нейният релеф - имат крайно пасивно присъствие в антропосферата и именно поради това някои геополитически анализи, които им отдават първостепенно значение в обуславянето и динамиката на международните отношения, предизвикват продължителни и поляризирани в оценките си дискусии. Самият аз съм умерен привърженик на геополитическите доктрини, но и отрицател на превишаването на значимостта на географските фактори. Комплексното разглеждане на проблематиката ни препраща към един неминуем извод: ясен и краен отговор за произхода и същността на историческите събития е невъзможен, всяко тяхно аргументирано обяснение съдържа съвременна основателност.
Материците и прилежащите им острови са сухоземни късове, които съществено разпокъсват водната обвивка на планетата, но съставляват по-малко от 3/10 от нейната повърхност. Останалите повече от 7/10 се падат на морските пространства, което е показателно за обременяващото им давление върху световните комуникации и препятстването на евентуални намерения за осъществяване на глобален контрол. Засега обаче континентите, при достигнатия към настоящия момент уровен на цивилизованост, представляват основно място за населяване, за добиване на суровини, за стопанско и културно възпроизводство, като междудържавните разпри все още са предимно за сухоземни територии и в значително по-малка степен за водни, които са трудно усвоими. Континентите дълго след нашето време ше представляват главна геополитическа цел, докато владеенето на океаните ще остава средство за постигането на доминиране спрямо сушата и нейните обитатели. Поради това разнобоят, който се наблюдава в геополитическите хипотези във връзка с преценяването на влиянието на тези географски фактори, е по отношение на значимостта на вътрешните и периферните зони на континентите при налагане на регионална и глобална хегемония, но въпреки хиперболизирането на едната или другата доминанта, те не трябва да се отделят от конкретната историческа обстановка, така че не биха могли да имат приписваното им абсолютистко давление върху политическите реалности.
Преобладаващата част от ивицата по протежение на крайбрежието на световната суша е леснодостъпна откъм морето. Областите, граничещи с това гостоприемно крайбрежие, представляват хинтерланд на морските пътища. В някои участъци обаче акостирането на плавателни съдове е затруднено или направо невъзможно. На други места брегът не предразполага към съобщения с прилежащите му във вътрешността на сушата райони, които от своя страна някъде са твърде неблагоприятни за живот и са рядко заселени, за да имат активни отношения с останалия свят. Тези региони са дотолкова изолирани от глобалните водни съобщения, колкото и вътрешните континентални пространства, към които не водят удобни за корабоплаване реки, езера, канали, както и сухопътни трасета проправени покрай тях. Обширни територии пък имат излаз към замръзнали през по-голямата част от годината морета, което препятства приобщаването им към международната търговия, осъществимо най-лесно чрез пряк достъп до океанските транспортни потоци. Обединени от своята изолираност спрямо световните комуникации, изброените разнолики зони образуват относително затворени континентални конгломерати, като тази изолираност им налага забавен ритъм и по-различни форми на общуване в сравнение с отворените към моретата провинции. Това ги прави устойчиви спрямо настъпващите от континенталната периферия ерозиращи установения ред промени, но те са слабо възприемчиви към влиянията на обновителните градивни пулсации, често предизвикващи тяхната реакция, разпростираща се опустошително към районите откъдето са дошли. Континенталните ядра притежават естествени заложби за поддържането на консервативни обществени структури, които балансират непредотвратимата социална изменчивост.
Между континенталната периферия и ядрото има множество разнообразни по своя ландшафт междинни зони, някои от които притежават характеристики, даващи им преимуществото да бъдат посредници, а ако имат качества за осигуряване на естествена защита, в определени исторически периоди те се явяват като зони-протектори, доминиращи над останалите пространства. Твърде често империите са се зараждали в тези региони или възходът им е започвал с овладяването на зоните-протектори.
Евразия, най-големият материк, е обречен дори от географското си разположение и съответстващите му климатични особености да притежава най-обширната вътрешноконтинентална зона, обхващаща няколко географски пояса, но в преобладаващата си част с условия неблагоприятни за населяване. Възможно е в предисторическата епоха тук да са се зародили някои ранни цивилизации, все още слабо проучени, ала последващи климатични катаклизми и отдалечеността от водните пътища в периода на тяхното усвояване са деградирали местните културни общности. Затова пък именно от Централна Азия в продължение на хилядолетия мощни миграционни потоци се устремяват на запад, на юг и на изток, което дава основание тя да бъде определяна като “камера на народите”. В самия й център тя е разсечена от пояс на степи и лесостепи, през който номадите прониквали безпрепятствено чак до Централна Европа, станал известен в историческите изследвания за този период като “път на народите”.
На юг от степния пояс се простират пустини и полупустини, през които преминавал най-важния търговски маршрут на региона, свързващ източното със западното крайбрежие на Евразия. “Пътят на коприната” спомагал местните стопански общности да контактуват с Китай, Леванта и Европа. Тяхното икономическо и военно западане в края на Средновековието довежда по същите пътища войските на две велики империи, които овладяват континенталната сърцевина на Азия, създавайки си дълбок и сигурен тил.
Европа, която в западната си половина фактически представлява един по-голям израстък (полуостров) на Евразия, е с ясно разграничени континентална и периферна зони. Интересното е, че първата от тях е просечена от водни пътища, предимно по широки плавателни реки, и има излаз на морета в различни посоки, а във втората зона може да се набележи сърцевинна област, която поема функциите (макар не толкова ясно изразени) на вътрешноконтинетално ядро. Тази примесеност и разнообразност на географските фактори дава безспорни геостратегически преимущества на Стария континент, които се проявяват и до днес.
През първата половина на ХIV век в Източна Европа се начева възходът на нейните последни средновековни империи – Османската и Руската. За две столетия турците устремно овладяват значителна част от Средиземноморието и в 1529 г. тяхната армия обсажда Виена. Московското княжество първоначално нараства с по-бавни темпове, но когато османците достигат центъра на Европа, то вече граничи с васалното на Цариград Кримско ханство и скоро след това е провъзгласено за царство. Двете млади империи препречват пътя по суша на останалите европейски държави към Изтока. В епохата на Великите географски открития, когато европейските страни с излаз на Атлантика проникват свободно из другите континенти, преобладаващата част от европейските народи са ограничени както от запад, така и от изток, и са възпрепятствани да се впуснат в колониална експанзия. Задушаването им в тази прегръдка ще доведе до нарастване на ожесточението през следващите векове на модернизация и националистичен подем.
Междувременно Русия при Иван IV Грозни постига забележителни успехи, разгромявайки Казанското, Астраханското и Сибирското ханство, с което си отваря пътя към Кавказ, Средна Азия и Далечния Изток. Тя заема територията на източноевропейската протекторна зона и това до голяма степен предопределя по-нататъшното й разширение. Въпреки последвалите размирни десетилетия, до средата на ХVII век казашки отряди проучват и подчиняват на Москва Сибир, Забайкалието и Приамурието (предадено по-късно на Китай). Русия става първата държава в Евразия, която добива едновременно излаз към Атлантическия океан (през Архангелск) и на Тихия океан (през Охотск). Разстоянията между тези пристанища обаче са огромни, а удобни търговски пътища не съществуват. Едва след четири столетия СССР ще съумее да се възползва от това огромно стратегическо предимство.
По същото време католическа Полша и протестантска Швеция се намесват в раздорите за руския престол в опит да поставят Царството под своя зависимост. Техният неуспех предпоставя бъдещото поглъщане на източните им провинции от възмогналата се евразийска империя. Източноправославното християнство успява да се съхрани като доминантен политически фактор, а Москва става действителен приемник на Константинопол като поема месианската роля за защита на православните народи.
Османската империя, чието ядро заема западноазиатската протекторна зона, простираща се от Анадола до Червено море и Персийския залив, не успява напълно да се възползва от доминантната позиция, за да разшири владенията си към богатия Изток. По суша нейното настъпление е възпряно от Персия, а по море турците са разгромени от португалския флот и са принудени да се откажат от арабското наследство в Индийския океан, което възпрепятства проникването на тяхното влияние сред източните мюсюлмански общности, въпреки възстановяването на института на Халифата.
В 1526 г. турците присъединяват Южна и Централна Унгария. Западните и северните остатъци от кралството на маджарите спешно се присъединяват към австрийските владения на Хабсбургите, към които по същото време са включени още Чехия, Моравия и Силезия. Срещу Османската империя вече противостои мощна източногерманска държава, готова да възпре турското проникване в Централна Европа и да премине в контраофанзива. Но Хабсбургите са ангажирани и в другия значителен религиозен сблъсък на епохата, между католиците и протестантите, в който върхът на напрежение е достигнат през първата половина на ХVII век, когато избухва първият общоевропейски конфликт - Тридесетгодишната война. Оформилите се хабсбургска и антихабсбургска коалиция са въвлечени в продължителни кръвопролитни военни действия из територията на цялата Свещенна Римска империя и съседните й държави. Поражението на Хабсбургите слага край на техните стремежи за световна империя и утвърждава разпокъсаносттта на германското пространство, заемащо територията на централноевропейската протекторна зона. Най-многобройният европейски народ не успява да концентрира своя потенциал и усилия в началния етап на глобалната геополитическа надпревара. На континента след Тридесетгодишната война инициативата преминава в ръцете на Франция.
Хабсбургите, независимо от неуспеха в Тридесетгодишната война и от прекъсването на династията им в Испания, успяват да се укрепят в района на Горния Дунав и след последната обсада на Виена от 1683 г., приключила катастрофално за османците, австрийците провеждат бърза антимохамеданска офанзива към среднодунавските страни. В началото на ХVIII век те вече са отвоювали бившите унгарски владения, а крайните им погранични придобивки са северните сръбски райони около Белград и най-западните области на Влашко и България – Олтения и Моравско. След две десетилетия тези провинции все пак са върнати под управлението на Цариград, а Дунавската империя преустановява настъплението към Балканите, но непрестанно заявява своя интерес към западната половина на полуострова. Династическата криза при наследяването на престола от Мария Терезия (предизвикала войната за австрийското наследство), унгарското национално движение, Наполеоновите войни, неуверените реформи и социалните размирици подронват боеспособността на югоизточните немци. Въпреки това Австрия заема обширни пространства в средата на Европа, което я нарежда между най-значителните континетални сили.
През ХVII век превъзходството на Западната цивилизация става все по-явно и натрапчиво. Манифактурната организация на производство, формирането на световно колониално и търговско пространство, чрез което се осигуряват пазари и се извличат суровини на минимална стойност, както и навлизането на теоретико-експерименталния подход при усъвършенстване на технологиите, създават първична индустриална база и полагат основите на буржуазното общество в Европа. Провежданата политика на меркантилизъм поощрява натрупването на капитали и инвестирането им за развитие на собственото стопанство, защитава вътрешния пазар чрез система от митнически ограничения и стимулира износът на стоки, въвежда регулация на икономиката. Протекционизмът е новата вълна в държавното управление.
Същевременно демографският преход, наченат в този период, осигурява нарастващия пазар на труда и свободен човешки ресурс за експанзионистка политика. Навлизането на всеобщото образование повишава уменията на населението и неговата подготвеност да се справя със сложни задачи при социалната и трудовата му реализация. Популистките настроения обхванали народите възбуждат националистически движения. Жителите на Стария континент придобиват самочувствие на повелители на планетарните дела и са обхванати от чувство за расово и национално превъзходство. Ползвайки се от преимуществата на буржоазния възход християнските държави осъществяват повсеместно настъпление във всички посоки.
По време на войната за австрийското наследство се въздига нов претендент за надмощие в германското пространство – Кралство Прусия под управлението на Фридрих II. Североизточните немци бавно се възстановяват след краха на Тевтонския орден и на неговия прекършен в 1410 г. поход на изток. Все пак при Фридрих Велики те не само превъзхождат военно Австрия, но заедно с нея и с Русия започват подялбата на Полша, която не удържа средищното си място между Източна и Западна Европа. Русия и двете източногермански държави добиват обща граница от Днестър до Балтика. Империалистическото концентриране на територии събира челно три колоса, чийто сблъсък е неминуем. Дали Европейската война би могла да започне стотина години по-рано? Бонапарт променя логиката нагеополитическото уравновесяване.
В известен смисъл Русия също е допустимо да се приема за източна държава на германите, доколкото варягите, основали Киевска Рус и дали династията на Рюриковичите, произхождат от древните германски племена. Още от времето на остготите германите се стремят да проникнат дълбоко на изток в търсене на нови пространства за населяване и винаги са били отблъсквани, освен при управленческото им инкорпориране сред източните славяни през IХ век. През Новото време немците отново насочват своята експанзия към Източна Европа, но успехите им са свързани предимно с мирна миграция и сътрудничество с местните народности и руската държава.
В началото на ХVIII век младият цар Петър І предприема широка кампания за модернизация на Русия, подпомаган от западноевропейски експерти. Рязката промяна на културната ориентация предизвиква реакция, съпроводена от множество изстъпления. Междувременно са постигнати значителни външнополитически успехи, което подпомага обновителните процеси. Победоносните войни срещу Кримското ханство, Швеция и Персия отварят за Русия излази към Балтийско и Азовско море (загубен от 1711 до 1739 г.), която също така придобива, макар и временно, цялото западно и южно крайбрежие на Каспийско море. Столицата е преместена в дъното на Финския залив в новопостроения Санкт Петербург. Русия се отваря към света.
Последвалото преобразяване на провъзгласената през 1721 г. за империя руска държава от вътрешноконтинентална страна в значителна военноморска сила е затруднено и колебателно. Балтийско и Черно море са затворени от проливи, препятстващи свободното корабоплаване към тях. От контролът върху тези проливи са заинтересувани всички колониални метрополии, които не желаят да допуснат нов мощен съперник в топлите морета. Именно затова в завещанието на Петър І (независимо дали то е автентично или фалшиво) се говори за необходимостта от завладяването на проливите към Средиземно море, обсебването на левантийската и индийската търговия, поддържането на враждебност между европейските държави, които да се самоизтощят в собствените си разпри. Та това е една присъща програма за всяка империалистическа политика, без значение дали е действителна или мнима. Такива са изискванията на геополитическата надпревара, превърнала се в основен фактор за прогресивния, ала в много отношения антихуманен развой на човешката цивилизация.
При Екатерина ІІ империята окончателно съкрушава Кримското ханство и присъединява Северното Причерноморие. Флотът, плаващ под флага с двуглавия орел, навлиза в Средиземно море и океаните. Разширява се излазът и към Балтийско море. Самата царица е немкиня и внедрява в руското управление, стопанство и култура много свои сънародници, които потвърждават нагледно големия потенциал и ползите от сътрудничеството между народите, заемащи двете европейски протекторни зони. Междувременно Русия се разпростира и на трети континент - Северна Америка - в резултат от усвояването на Аляска.
В средата на ХVII век Китай, заемащ източноазиатската протекторна зона, e завоюван от северния си съсед – манчжурската държава. Войнствената манчжурска династия Цин настъпва към вътрешността на Азия, присъединявайки последователно Монголия, Тибет и Източен Туркестан (Джунгария и Кашгария), като в средата на следващото столетие границите на Поднебесната империя достигат до езерото Балхаш. Корея, Виетнам, Бирма и хималайските княжества са поставени под китайски васалитет. От Алтай до Тихия океан Руската и Китайската империя добиват обща граница, споровете по която стотина години не са особено съществени, и двете държави опират гръб една в друга, за да съсредоточат силите си на други направления. В 1757 г. манчжурите затварят Китай за достъпа на чужденци и се изолират на континента с надеждата сами да управляват богатата самозадоволяваща се страна.
Франция, която стотици години последователно гризе западните германски провинции, успешно балансира надмощието на Хабсбургите чрез разнообразни коалиции, докато при войната за испанското наследство най-после успява да осигури тила си като издига царстващата в Париж династия на Бурбоните на испанския престол и впоследствие сключва “семеен” военен съюз с Испания. Ала тогава Великобритания разгромява новите съюзници в Седемгодишната война (1756-1763 г.) и французите загубват повечето от своите колониални владения. Париж е ограничен да действа предимно в рамките на Европа. Рядък шанс за реванш срещу англичаните му предоставя войната за независимост на североамериканските колонии, когато Франция и Испания се опитват да унищожат британското световно господство. Подготвя се нахлуване в Англия, която междувременно изпада в пълна международна изолация, и се планира отнемане на колониите й, но в крайна сметка Бурбоните не постигат решителен успех, подобно на Хабсбургите през ХVI век.
Глобалният геополитически сблъсък предизвиква социално напрежение от огромното мобилизиране на силите и същевременно стимулира икономиката, в която етатизмът - протекцията и регулацията от страна на държавата - заема водещо място. Активизират се технологичната надпревара и научните проучвания. Предизвиква се разместване в социалната стратификация от излизането на преден план на прослойки, заети с индустриалното производството и неговото усъвършенстване. Урбанизацията намалява сервилността към господстващата класа, обвързана предимно със земевладеенето и аграрното производство. Аристокрацията, духовното съсловие и монархическата форма на управление изпадат във функционална криза. Поради необходимостта от възприемане на догонващи, компенсаторни модели от изоставащите в колониалното дело модерни държави у тях назряват условия за извършване на социален преврат.
В 1789 г. започва нов етап в глобалната геополитическа надпревара - епохата на всеевропейско противопоставяне за установяване на световен ред и налагане на планетарна доминация. Френската революция неочаквано се оказва изключително силен фактор за сплотяване и мобилизиране на нацията, която се възправя сама срещу европейските сили. Военният и политически гений на Бонапарт насочва тази енергия за постигане на континентална и световна хегемония. След като се налага над антифренската коалиция, възглавявана от Австрия, той се отправя с експедиционен корпус към Египет, за да заеме ключовия район на Леванта и да застраши британските колонии и комуникации в Индийския океан. Неуспехът на тази експедиция го кара да планира пряка атака срещу островното кралство. Разгромът на френскоиспанския флот при Трафалгар в 1805 г. потвърждава проклятието на “Непобедимата армада”.
В съюз с Русия, вече като император, Наполеон І установява пълна континентална блокада за английската търговия в опит да изтощи британската икономика. Той контролира и преустройва Европа в безпрецендентна имперска система, превръщайки Франция в протектор на европейските народи.
Английските интриги успяват да разстроят съюза между двете велики телурократични сили, но изискванията на геополитическото съревнование рано или късно неминуемо биха ги противопоставили.Необмисленият поход на Наполеон І във вътрешността на руското пространство довежда до крах най-бързия имперски възход след този на Александър Македонски. Провалът на Наполеон Бонапарт дава основание на неговите противници да го определят като един от големите Антихристи, ала всъщност той е първият държавник съумял да постави на върховно изпитание тенденцията, налагаща последователно от средата на ХVІІ век англосаксонското световно господство.
След 1815 г. Европа е заградена от безспорните фаворити на антибонапартистката коалиция - Русия, доминираща при телурокрациите, и Великобритания, единствената реална таласократична световна сила. Австрия, Франция и Прусия излизат изтощени и уязвени от непрестанните войни и революционните преобразования. Бялата империя продължава своето нескончаемо разширение към Задкавказието, Балканите и Средна Азия, а в 1833 г. руският флот влиза в Цариград, за да защити Османската династия от претендента Мехмед Али, който отделя от Турция Египет и Сирия. Източният въпрос се оказва основната пресечна точка на англо-руското противопоставяне. Кримската война връща увереността на европейските държави, които преодоляват политическата си плахост от периода след Наполеоновите войни. Преминали през стихията на “Пролетта на народите” от 1848 г., при Севастопол те съсипват надменността на континенталния “жандарм”. Русия започва да се реформира, но закъснялостта на нейната модернизация поради консервативността на обществените й структури след няколко десетилетия ще я доведе до нови военни унижения и до невиждан социален катаклизъм.
През втората половина на ХІХ век отново изгрява звездата на Прусия. “Железният” канцлер Бисмарк успява да разруши традицията на хилядолетната германска разпокъсаност и преодолявайки военната съпротива на Австрия и Франция, създава нов Райх на германския народ. Възстановяването на германската мощ ще подложи на второ голямо изпитание англосаксонския хегемонизъм и ще се превърне в най-голямото геополитическо бедствие за европейските народи.